Мери Рено
Персийското момче (27)

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Всички държавни актове на Александър, изложени в книгата, се основават на исторически източници, като най-драматичните от тях са и най-автентични. Беше невъзможно да намеря място за всички главни събития, дори само от неговия претрупан живот, или пък да покажа нагледно пълния размах на неговия гений. Тази книга се опитва да осветли живота му само от една определена страна, с определени акценти.

Всички животописи, достигнали до нас, говорят благоприятно за „умереността“ на неговия полов живот. Нито едно от тях не намеква, че той е бил аскет. Ако беше, можеше, разбира се, да бъде предположено, че е бил импотентен. По онова време християнският идеал за целомъдрие все още не е бил роден. Очертава се една обща представа за сравнително ниска полова активност — съвсем не изненадващо, като се има предвид, че той е изразходвал на други места такава огромна енергия — съчетана със страстна способност да обича и да се привързва. Ние знаем съвсем малко за неговите любовни истории, отчасти защото те са били едва няколко, отчасти защото той е подбирал много внимателно. Нито един от неговите партньори не го е въвличал някога в скандал.

Според фактите може определено да се твърди, че Хефестион му е бил любовник, макар че Това никъде не е упоменато изрично.

Съвременните историци с добре обосновани доводи поставят под съмнение описанието на Плутарх за връзката му с Барсина — вдовицата на Мемнон^[1], след падането на Дамаск, и за детето му от нея. А липсват каквито и да е други сведения той да е имал любовница. Багоас е единственият човек, изрично упоменат в източниците като ероменос^[2] на Александър.

За първи път Багоас е споменат от Курций: „Набарзан, след като получи право на свободно движение, се срещна с него [Александър] и му донесе големи дарове. Сред тях беше и Багоас — един евнух с изключителна красота и в разцвета на юношеството си, който е бил обичан от Дарий и след това бе обикнат от Александър. И само поради молбите и застъпничеството на момчето, той склонил да даде прошка на Набарзан.“ Това, последното, е едно типично за Курций разкрасяване на фактите. Това, че Набарзан е получил открит лист означава, че Александър е искал да чуе лично от него обяснения за действията му и без съмнение това е решило въпроса. Не се обяснява как Багоас е попаднал в ръцете му, след като не позволили на никого от свитата на Дарий да го последва след арестуването му, и как самият Набарзан е успял да избяга само с шестстотин конници.

Днес е широкоразпространено заблуждението, че всички евнуси ставали отпуснати и затлъстявали. За да се коригира това, не е необходимо човек да се връща по-назад от осемнадесети век и тогавашните прочути оперни кастрати, чиято, романтична и красива външност станала причина да бъдат много преследвани от светските дами. Един портрет на най-великия от тях — Феринели, направен в ранната му средна възраст, разкрива едно красиво и чувствително лице и фигура, на която биха завидели много от днешните тенори. Биографът, д-р Бърни, който пише по-късно за него, казва: „Той е висок и слаб, но изглежда много добре за своето време. Освен това е пъргав и с благородно потекло.“

Историята за последните дни на Дарий се появява само при Курций. Тя е ярка и детайлизирана, съвсем различна от пристрастията и предубежденията, с които Курций се слави — и поради това вероятно е автентична. Ако приемем, че е така, то последните сцени са могли да бъдат описани на някой по-ранен хроникьор само от някой от евнусите на Дарий, които са били единствените свидетели на онова, което е станало. Логично е да предположим, че това е бил самият Багоас. Със сигурност той е бил познат на всички историци — съвременници на Александър, поради привилегированото си място в двора.

Историята споменава Багоас и около шест години по-късно, когато анекдотът за целувката в театъра е предаден и от Плутарх и от Атеней. Фактът, че мястото на случката е в Кармания, е дълбоко показателен. Там Александър е бил само с онези, които са го последвали в Индия и при прехода през пустинята. След всички тези превратности, Багоас не само продължава да се радва на обичта му, но очевидно вече е много харесван дори от ксенофобски настроените македонски войници, което само по себе си е изненадващо. Александър винаги се е отплащал с доживотна вярност на всяка преданост и привързаност към него и това изглежда най-вероятното обяснение за такава дълга обич.

Произходът на младия евнух е неизвестен. Но предположението, че той е от знатно потекло не е произволно. Такива момчета, за чиято външност са се грижили добре и не са били повредени от недохранване или лишения, един път заробени, винаги са били подлагани на най-големия възможен риск от проституиране. Ученикът на Сократ, Федон^[3], е най-известният случай.

Последното споменаване на Багоас е непоправимо изопачено от Курций. Всеки може да си го тълкува както си иска. За късмет на репутацията на Багоас, ние имаме първокласните свидетелства на архитекта Аристобул, който действително е възстановил гробницата на Кир по поръка на Александър. Той твърди, че Александър я посетил, когато отишъл за първи път в Персеполис, видял с очите си ценните погребални дарове и наредил на Аристобул да ги опише. Това описание е запазено от Ариан^[4], заедно с историята за оскверняването на гробницата. Според Курций, Александър за пръв и единствен път я посещава на връщане от Индия и я намира празна, защото Кир е бил погребан само с обикновените си оръжия — прищявка, която несъмнено би допаднала на емоционалността на римляните, но би изненадала всеки археолог. Курций пише, че Багоас имал зъб на Орксин, защото той не му е давал подкупи и измислил едно несъществуващо съкровище, за да го обвини за кражбата му. Не е споменато нито едно от престъпленията, за които всъщност е бил наказан Орксин. Курций приема, че той е една невинна жертва. Когато изхвърлим невъзможното от тази история, не остава кой знае какво. Аз приех, че Багоас наистина се е намесил по някакъв начин в събитията, тъй като се е оплакал от този сатрап за извършена несправедливост спрямо него, към което Александър проявил състрадание. Предвид на пълното с убийства минало на Орксин и на ужасната му репутация, аз представих най-често срещаната вражда в древността, а именно — семейното кръвно отмъщение.

Смущаващата склонност към сензации и безпорядъкът в търсенето на аргументи е типична за Курций — един непоносимо глупав човек, който е имал достъп до безценни източници, недостигнали до нас. Той направо ги е прахосал и изопачил, заради една еднообразна и скучна литературна представа относно ролята на богинята Фортуна и на многобройни надути и цветисти упражнения по римска реторика. (Например: Александър е впечатляващо многословен, когато любезно увещава приятелите си да извадят стрелата забита в дробовете му.) Под влияние на идеята, че пристрастията и покровителството на Фортуна водят до справедливо възмездие над надменността, историята на Александър е отклонена и изопачена в тази насока. За целта Курций е прибягнал до помощта на антимакедонски настроените атински агитпропчици и творенията им, писани от хора, които никога не са го виждали, и имащи толкова отношение с обективната истина, колкото човек може да очаква да намери в „История на еврейския народ“, поръчана от Адолф Хитлер. Към тези неща са се върнали Трогус и Диодор по времето на император Октавиан Август, които открили в един Цар, мъртъв от три века, сигурно и непоклатимо оправдание за божествените претенции на живия владетел. Не е направен никакъв опит за съгласуването, съвместяването и последователността на неоспоримите факти. Така например, един покварен и безчестен тиранин би бил нарязан на парчета от размирниците в Опис в момента, в който би стъпил сред тях. Те са можели да го направят с абсолютна безнаказаност (съдбата на не един римски император) и да изберат нов Цар, както са имали право. И това, че вместо да постъпят така, те се оплакали на Александър, че той не им позволява да го целуват не е измислица, а исторически факт.

Политическите мотиви на тези неубедителни опити да се покаже Александър като човек, покварен от успеха, са достатъчно ясни що се отнася за древността. Много по-озадачаващи са днешните изблици на нещо, което човек би нарекъл очерняне, тъй като то далеч надминава границите на едностранната интерпретация на фактите и стига до тяхното абсолютно невярно представяне. Една разпространена наскоро книга казва за екзекуцията на Филотас само, че тя се състояла „по измислено обвинение“, макар че всички източници са единодушни относно неговото прикриване на заговора за убийството на Александър. (Каква би била позицията на един съвременен бодигард, който е информиран, че на борда на кралския самолет има бомба, но решава да не спомене за нея?) На друго място се твърди, че Хефестион бил „поначало глупав“, макар че в нито една от своите високоотговорни самостоятелни мисии, както дипломатически, така и военни, той не е претърпявал неуспех. Александър открито е обвиняван, че е замислил убийството на баща си, макар че не само липсват каквито и да било доказателства или намеци за това в източниците, но и Филип не е имал дори и един свестен алтернативен наследник, което да бъде някакъв възможен мотив. Твърди се, че „тежък алкохолизъм“ е ускорил края на Александър. Всеки терапевт може да обясни каква е работоспособността на един хроничен алкохолик и какъв е неговият шанс да преживее перфорация на дробовете, полева операция без анестезия и един преход през пустинята. След жеста на войските край смъртното легло на Александър — едно уникално събитие в историята — човек най-малкото ще бъде изненадан, ако му кажат, че малцина са го оплакали. Да има модни увлечения във възхищението или охулването е неизбежно. Но те едва ли би трябвало да се следват с цената на истината.

Все в същия дух се търсят какви ли не най-зловещи мотиви в неговата политика за претопяване на народите. Въпреки това никой не си е давал по-малко труд от него да прикрива собствената си омраза. Очевадно е, че веднъж попаднал сред персийци, Александър просто открива, че ги харесва. Разбира се, в наши дни, човек би трябвало да бъде с предразсъдъци, за да сметне това за позорно, дискредитиращо или странно.

Макар че сведенията за общото влошаване на състоянието на Александър не са последователни, много вероятно е той наистина да е прекарал някакво тежко мозъчно разстройство след смъртта на Хефестион. Няма начин да знаем дали такъв срив би могъл да се повтори пак. Тялото и природата на Александър са били нещо като самонавиващата се пружина. Напрежението от детството му е изисквало компенсация под формата на постижения и себеосъществяване. Те натрупвали все повече отговорности, подсказвайки същевременно идеи за нови, още по-големи постижения. Спиралата е била неумолимо възходяща и човек не може да бъде сигурен, че този процес е останал неизменен и без пагубни последствия в рамките на един нормален човешки живот. Може би последните думи на Калан са били повече обещание, отколкото предупреждение.

Бъри и други историци посочват връзката между замърсената вода и засиленото пиене на вино в армията. Аристобул, който е бил в двора през цялото царуване на Александър, казва, че неговият обичаен навик е бил да седи над чашата с вино и да разговаря през цялата нощ, но без да се напива. Според Плутарх, Александър ставал доста приятно възбуден към края на такава пиянска нощ — явление, което днес може да бъде наблюдавано при хора, които не прекаляват с алкохола. Нередовните периоди на пиянство, обаче, са били характерни за македонците още преди възкачването на Александър.

Слуховете, че той е бил отровен, които са много разпространени векове наред след смъртта му, не съвпадат с подробно записаната в дневниците история на последната му болест. Загубата на гласа му сочи към най-често срещаното разболяване с летален изход, чак до откриването на антибиотиците, а именно — пневмонията. Плевритът би бил също една сигурна последица, като се има предвид раната му в дробовете. Аристобул твърди, че Александър пил вино в състояние на силна треска и изпаднал в делириум. Той не споменава, че Александър го е поискал. Ако му е било дадено с умисъл, то в такъв случай, от гледна точка на морала, той наистина е бил отровен. Освен това, присъствието там на един такъв негов смъртен враг като Касандър не трябва да бъде пренебрегвано.

Курций описва подробно историята как тялото му не е започнало да се разлага, въпреки лятната горещина и дългото забавяне на балсаматорите в хаоса последвал смъртта му. Периодът, за който той говори — шест дни, разбира се, е абсурден. Но е твърде възможно дълбока кома да е измамила присъстващите доста много часове преди да настъпи клиничната смърт. Балсаматорите свършили работата си с вещина.

Гай Юлий Цезар посетил гробницата му в Александрия след триста години и се възхитил от красотата на неговите черти.

Сведенията за смъртта на Хефестион навеждат на мисълта, че той е бил болен от коремен тиф. При него, въпреки че апетитът често се възвръща доста преди пораженията в червата да са излекувани, твърдата храна причинява перфорация и бърз колапс. Дори в нашия век болни от тиф са били убивани в болниците от заблудени свои роднини, които са им внасяли тайно храна. Свареният петел с размера на съвременната порода дребни кокошки бантам е бил напълно достатъчен. Отравянето също е възможност. При описването на заговора на телохранителите следвах Ариан, с изключение на моето собствено предположение, че сред книжата на Калистен са открили писма от Аристотел. Истина е, че приятелската кореспонденция на Александър с учителя му престава внезапно от този момент.

Романтичната фигура на Роксана не е третирана в книгата с неоснователен скептицизъм. Не е необходимо да отхвърляме като възможност сватбата му с нея да е била политическа. Нейният ранг е бил нито много висок, нито много нисък, а красотата и е била известна. Но около два месеца след сватбата, телохранителите са можели да бъдат сигурни, че ще намерят Александър в леглото без нея. Освен това, ние знаем какво е направила тя веднага след смъртта му. Роксана не загубила нито миг в оплакване, а веднага изпратила едно писмо до официалната му съпруга Статира с такава скорост, че то изпреварило новината. Писмото било от името на Александър и настоявало Статира да дойде във Вавилон. Роксана я отровила веднага, щом пристигнала там.

Когато казали за смъртта на Александър на Сизигамбис — Царицата-Майка на Персия, тя се сбогувала със семейството си, затворила се без храна, и починала пет дни по-късно.

Царската Митра на Персия, чието използване от Александър предизвикало толкова много спорове, няма никаква прилика със съвременните църковни тиари или митри. Тя стояла на главата като шлем и имала големи наушници встрани и периферия отзад. Отгоре имала заострена като връх корона, която сатрапите носели сплескана — да я носи изправена имал право единствено Царят. Митрата е била заобиколена с диадема от пурпурна панделка.

При описанието на Александър под внимание за взети и събития, които нямат място в тази книга, както и такива, за които Багоас не би могъл да знае. Днес трябва да се има предвид и това, че едва век след смъртта му, една шепа философи се осмеляват да повдигнат едва-едва въпроса за моралността на войната. По времето на Александър проблемът е бил не дали, а как да се води война. Достоен за внимание е и фактът, че историците, които са настроени най-благосклонно към него — Птолемей и Аристобул — са били тези, които са го познавали лично. Те са писали след смъртта му, без никакъв друг подтик или изгода, освен да му отдадат дължимото.

Когато преценим неговите недостатъци (тези, които по неговото време не са били смятани за достойнства), ние се изправяме пред факта, че нито един друг човек не е привличал през своя живот толкова страстна обич и вярност от толкова много хора. Техните основания за това си струва да бъдат разгледани внимателно.

Източници за читателя — неспециалист

Най-доброто е от Ариан, който е черпил информация главно от загубените мемоари на Птолемей и Аристобул, и е писал с високо чувство на отговорност. Плутарх^[5] е колоритен, но не си е направил много труд да прецени доказателствата, с които е разполагал и не трябва да се приема безрезервно.

Правилни имена

Разбира се, че е съвсем неправдоподобно един персиец да изговаря персийски имена в тяхната гръцка форма. Но тъй като на персийски те биха били неузнаваеми и непроизносими за повечето читатели (например Дарий на персийски е Дарайавауш), аз си позволих да запазя формата на обичайната им употреба. Роксана се произнася с ударение върху първата сричка.