Мери Рено
Персийското момче (7)

7

Към края на зимата получихме добри новини от север. Скитите, които бяха в съюз с Бес, щяха да ни изпратят десет хиляди стрелци, веднага щом пролетта разчистеше проходите. Кадузите, които живеят до Хирканското море^[1], бяха отговорили на молбата на Царя и му обещаха пет хиляди пешаци.

Сатрапът на Персида, Ариобарзан, ни изпрати съобщение, че е преградил със стена голямата клисура на Персийските Врати — прохода към Персеполис. Можеше да я удържи во веки. Всяка армия, навлязла там, щеше да бъде атакувана с камъни и скални блокове от височините над клисурата и да бъде унищожена. С малко късмет, Александър и хората му щяха да бъдат мъртви още преди да стигнат до стената.

Дочух Бес да казва на един свой приятел:

— Хм, там трябва да бъдем, а не тук.

За Бес щеше да бъде по-добре, ако Бог беше изпълнил желанието му. Пътят от Персида до Екбатана е дълъг и труден. Още преди да пристигне съобщението на Ариобарзан, Александър бил вече в Персеполис.

Опитал се да премине през Персийските Врати, но скоро усетил, че са преградени и оттеглил армията си. Помислили, че си е заминал. Но той разбрал от един овчар за някаква стръмна козя пътека, по която, ако не си счупел врата, би могъл да заобиколи прохода. Тогава повел хората си през тъмнината и дълбокия сняг. Нападнал персийците откъм гърба, докато останалата част от армията му атакувала вече незащитената стена. Смлели войниците ни като зърно между воденични камъни. А в това време ние в Екбатана се радвахме.

Минаваха дни; снегът все още скърцаше под обувките ни, но небето беше чисто и безветрено. От прозорците на двореца виждах как между оранжевата и синята стена градските момчета се замерят със снежни топки.

Отдавна бях свикнал да живея сред възрастни и почти не се замислях как ли бих се чувствал като момче — сред други момчета. Вече карах шестнадесетата си година и никога нямаше да имам възможност да го разбера. Осъзнах, че нямам никакви приятели, или поне такива, каквито момчетата долу разбираха под приятели. Имах само покровители.

Нямаше смисъл да се оплаквам. То не би върнало това, което търговецът на роби изряза от мен. Съществуват само Светлината и Тъмнината, казваше Магът, и всички живи твари могат да избират между двете.

Така че излязох да пояздя самотен. Отидох да разгледам стените на града — техните цветове и обкови, светещи в снега. На хълмовете ме погали друг въздух — цяло удоволствие след бялата пустош. Беше първият дъх на пролетта.

Ледените шушулки започнаха да се топят. Изпод снега се показа ръждивокафява трева. Всички излязоха да пояздят навън. Царят свика съвет, за да планира военните действия, когато пътищата се отворят и дойдат новите подкрепления. Взех си лъка и застрелях една лисица. Тя имаше хубава кожа със сребрист блясък. Занесох я на някакъв кожар в града да ми направи шапка. А след това отидох да се похваля на Бубак. Слугите ми казаха, че е в стаята си.

Още в коридора го чух да плаче. По-рано едва ли бих се осмелил да вляза, но тези дни бяха отминали. Приседнах до него и го докоснах по рамото. Той само повдигна главата си, цялата обляна в сълзи.

— Той го е изгорил! Изгорил го е до основи! Всичко! Всичко се е превърнало в пепелища и прах.

— Изгорил какво? — попитах.

— Двореца! Двореца в Персеполис!

Бубак стана и взе една кърпа, но сълзите му продължаваха да се стичат.

— Царят търсил ли ме е? Не мога да остана да си лежа така тук.

— Няма значение — казах, — все някой ще му прислужва.

Бубак продължи да хълца и да оплаква колоните от лотос, прекрасните барелефи по стените, гоблените и позлатените резбовани тавани. Всички тези неща ми напомняха твърде много за двореца в Суза, но все пак изстрадах заедно с него загубата.

— Какъв варварин! — възкликнах. — И какъв глупак! Да изгори двореца, който му е принадлежал.

— Казват, че бил пиян. Ти не трябва да отсъстваш толкова дълго от двореца, само защото Царят е на съвет. Ако разбере ще го сметне за своеволие. И това може да ти навреди.

— Съжалявам. Хайде, дай ми кърпата. Трябва ти студена вода. — Подадох му каната и се затичах към помещенията на охраната. Исках да чуя вестоносеца преди да му е омръзнало да разправя историята.

Тези, които я бяха чули, все още не можеха да я преглътнат. Те обаче го бяха напоили с толкова много вино, че сега той беше млъкнал и хъркаше върху някакви възглавници. Беше пълно с народ, и с войници, които не бяха на пост.

Един камериер ми каза:

— Били са на някакъв пир — всички ужасно пияни. И някаква проститутка от Атина го помолила да подпали мястото, защото Великият Ксеркс навремето изгорил техните храмове. Александър лично хвърлил първата факла.

— Но нали живеел там? — казах.

— Къде другаде? Войниците му плячкосали града веднага щом го превзели.

Това го бях чул.

— Но защо? Той не им позволи да разграбят нито Вавилон, нито Суза! — ако трябваше да бъда искрен, се сетих за някои къщи там, които с удоволствие бих видял в пламъци.

Един стотник с прошарена коса каза:

— Точно там е работата. Вавилон и Суза се предадоха. Но в Персеполис войниците от гарнизона се опитали да бягат или да откраднат каквото могат от двореца. Никой не се предал или поне не го е направил както трябва. И в Суза, и във Вавилон, Александър раздал пари на войниците си. Но то не е същото. Да паднат два велики града и да нямаш възможност да плячкосваш! Нито една армия не би търпяла това вечно.

Високият му глас събуди вестоносеца. Той беше откраднал два коня, докато дворецът горял, и се беше радвал на важността си тук, докато виното не му бе затворило устата.

— Не, не! — извика той с ломотещ глас, — Всичко стана заради онези гърци — робите на Царя. Те се освободили и пресрещнали Александър — четири хиляди на брой. Никой нямаше представа, че са толкова много… — Гласът му се провлачи и стотникът каза:

— Нищо, ще ви разкажа по-късно.

— Александър се развикал, — вестоносецът се уригна. — Един от робите ми го разказа. О, те всички сега са свободни, свободни и богати. Александър казал, че ще ги изпрати всички по домовете им с достатъчно пари за цял живот. Но те не искали да се връщат там и да ги видят как изглеждат. Помолили го да им даде земя да я обработват заедно, тъй като били свикнали да живеят един с друг. Тогава той така се вбесил, че заповядал на войниците си да тръгнат право към града и вътре им отпуснал юздите. Запазил за себе си само двореца, докато не изгорил и него.

Спомних си Суза и робите-гърци в царските работилници: отрязаните им стъпала, жигосаните им лица и отрязаните им носове. Четири хиляди! Повечето сигурно са били там още от времето на Артаксеркс. Четири хиляди! Спомних си как Бубак оплакваше унищожената красота на двореца. Не вярвам такива хора да са му се мяркали пред очите — или поне не повече от двама-трима.

— Да — каза стотникът, — ето го краят на новогодишните празници. Един ден стоях на пост в двореца и запомних гледката за цял живот. Война е. Навремето бях с войската на Артаксеркс в Египет… — Намръщи се и замълча.

Някой каза:

— Не знам колко пиян е бил, но е отложил кладата докато се приготви за заминаване.

Разбрах го. Пролетта настъпваше навсякъде. Но нито един войник не очаква от един евнух да разбира нещо от тези работи.

— Изгорил е всичко зад себе си. И знаете ли къде ще отиде сега? Ще дойде тук.

Валеше дъжд и кафяви порои се стичаха по деретата. Беше късна пролет. Царят реши да изпрати жените на север. Те трябваше да минат през прохода Каспийски врати и да стигнат до Кадузия, където щяха да бъдат в безопасност.

Помогнах да ги натоварят във фургоните. Един поглед бе достатъчен, за да се разбере кои са били фаворитките — те изглеждаха изхабени и имаха сини кръгове под очите си. Дори след сбогуването на покрива на двореца останаха фигури, които дълго гледаха към отдалечаващата се колона.

За обикновените войници това беше без значение, като изключим, че господарите им станаха по-раздразнителни. Те бяха свикнали жените им да се влачат с тях заедно с останалия багаж, както е било винаги на война. Но тъй като мъжете все пак се справят по-добре сами, мнозина се бяха измъкнали от Гавгамела без харемите си.

Александър се насочи към Мидия. Не изглеждаше обаче да бърза, защото спираше често по пътя си да свърши една или друга работа. Ние също скоро щяхме да тръгнем по северния път, за да се срещнем с войските на кадузите и скитите. Заедно с тях смятахме да причакаме македонците и да ги и атакуваме на прохода за Хиркания.

Така се говореше. Но също така се говореше, макар и не на висок глас, че ако Александър се появи и на сто мили оттук, самите ние ще побегнем към проходите за Хиркания, а оттам ще се насочим на изток към Бактрия.

„Когато служим на великите, те стават наша съдба.“

Опитвах се да преживявам ден за ден.

През един ясен ден в началото на лятото, най-сетне тръгнахме. Малко преди пътят да завие към хълмовете се обърнах, за да видя позлатените стени на града, отразяващи лъчите на изгряващото слънце. Красив град, си казах, никога повече няма да те видя. Де да знаех!

Докато пресичахме планинските селца, забелязах колко са мършави селяните и как навъсено ни гледаха. Страната беше твърде бедна, за да може да изхрани цяла армия. И все пак, когато Дарий минаваше, те всички падаха ничком. За тях той беше бог, стоящ по-високо от деянията на слугите му. Това ни е в кръвта на нас, персийците, от хиляда години. То бе все още дори и в мен, макар да знаех от какво е направен този бог.

Яздехме през голи открити хълмове под синьото небе. Птиците пееха. Войниците също пееха докато яздеха. Това бяха най-вече бактрийци, яхнали своите набити и космати планински коне. Там горе беше трудно да се приеме мисълта, че животът не е вечен.

Докато се придвижвахме напред, пеенето постепенно започна да замира. Наближавахме мястото, където трябваше да ни чакат войските на скитите. Но нито те, нито кадузите бяха изпратили авангард да ни пресрещне. Нямаше и следа от тях.

Царят се оттегли рано. Въпреки че жените ги нямаше, той не пожела да ме повика. Може би това, което се случи в Екбатана, бе убило желанието му. А може би то се беше случило именно защото желанието беше изчезнало. Ако е така, аз трябваше да се приготвя да стана обикновен евнух от домакинството, с неговите дребни ежедневни задължения. Ако се намирахме в Суза, сигурно вече щяха да са ми ги възложили.

Ако това се случи, рекох си, ще си взема любовник. Спомних си Оромедон, неговата история и нощите, прекарани с него. Самият аз имах много предложения — дискретни, разбира се, тъй като се страхуваха от Дарий — но достатъчно ясни, за да разбера къде съм желан.

Ето с какви глупости могат да се занимават младите, на които всяка радост или нещастие им се струват вечни, докато всичко около тях се руши.

Два дни пътувахме по северния път. А след това го изоставихме и поехме към равнината, където скитите трябваше да ни чакат.

Пристигнахме по обед. Беше обширно плато покрито цялото с високопланинска трева и храсталаци. Направихме лагера си до една самотна горичка от сухи и обрулени от вятъра дървета. Чувах звуците на дъждосвирците, а изпод камъните изскачаха зайци. Колкото до останалото, мога да кажа, че никога през живота си не съм виждал нещо, което да изглежда толкова празно.

Падна нощ. Човек постепенно привиква към шумовете в лагера — пеене, неясен шум от разговори, смях или караница, някоя заповед и дрънкането на посуда от кухнята. Тази нощ се чуваше само тихо мърморене подобно на звука на вода, плискаща се по камъните в потока. Това продължи до късно. Най-сетне заспах.

Събудих се на зазоряване от силни викове.

Петстотин войници от конницата се бяха измъкнали през нощта, а заедно с тях още хиляда пешаци. Бяха взели със себе си и цялото си въоръжение с изключение на щитовете.

Отвън се чуваше глас, който говореше на гръцки с преводача. Беше Патрон, командирът на гръцките наемници. Дошъл бе да съобщи, че всичките му хора са налице.

Те можеха отдавна да са избягали при Александър дори да му помогнат да плячкоса Персеполис. Тук те имаха само заплатите си и то докато имахме пари да им плащаме. Самият Патрон беше добре сложен мъж, с прошарена коса и квадратно лице, което не беше характерно за персийците. Беше дошъл заедно с всичките си войници от някаква държавица в Гърция, победена от бащата на Александър и служеха в Азия още от времето на Артаксеркс. Беше ми приятно като виждах, че сега отношението на царя към него е много по-топло от преди. Въпреки това, когато той свика военния съвет, Патрон не беше поканен. Той беше наемен войник и чужденец. Той беше без значение.

Поставиха трона на подиум. Аристократите пристигаха поединично или на групи. Носеха най-хубавите дрехи, които им бяха останали, и палтата им се развяваха от силния вятър. Събираха се отвън и чакаха позволение да влязат. Отстрани Бес и Набарзан говореха оживено. По лицата им разчетох нещо, което ме потресе, нещо, което отдавна чувствах, че ще стане.

Влязох вътре и казах тихо на Бубак:

— Ще се случи нещо ужасно.

— Какво иска ш да кажеш? — той стисна ръката ми до болка.

— Не знам. Нещо срещу Царя.

— Защо казваш такива неща, след като не знаеш? — ядоса се той, защото бях разбудил стаените му страхове.

Аристократите влязоха, отдадоха почит и заеха местата си според ранга, който имаха. Ние, евнусите, стояхме вътре в спалните покои на Царя и подслушвахме през кожените завеси — нещо, което беше обичайно. В края на краищата, това не беше лична аудиенция. И въпреки това винаги, когато имахме възможност, подслушвахме дори и тях.

Царят започна да говори от трона си. Речта си беше съставил сам.

Той похвали лоялността на присъстващите и прокле предателите като Мазей от Вавилон, които били позлатени от Александър. Говори доста дълго за минали славни дела на персийците, докато и аз започнах да чувствам с кожата си растящото нетърпение. Най-сетне стигна до същината. Дарий предложи един последен отпор при Каспийските врати — победа или смърт.

Настана такава мъртва тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Александър беше атакувал Персийските врати, охранявани от първокласна войска, в най-дълбоката зима. Сега беше лято, а що се отнася до нашата армия, нима Дарий не чувстваше настроенията на войниците?

Но аз, който съм бил толкова близо до него, мисля, че разбрах. Той не беше забравил песента на войниците на баща ми. Усещах страстното му желание да възстанови изгубеното достойнство. Той се виждаше как славно възстановява честта си, при Каспийските врати, как поправя грешката от Гавгамела. И не един от събралите се тук го разбраха. Това беше отговорът им — тази ужасна тишина.

На тоалетната масичка видях малкия нож, с който изрязвахме ноктите му. Взех го, срязах малко от завесата и погледнах през цепнатината. Бубак онемя от нахалството ми. Подадох му ножа. Точно пред нас беше гърба на Царя. А колкото до останалите присъстващи, и целите си глави да бяхме промушили през завесите, нямаше да ни забележат.

Дарий стоеше неподвижен на трона си. Виждах само върха на митрата му и един пурпурен ръкав. Виждах и това, което той виждаше — лицата на останалите. И макар че никой не се осмеляваше дори да шушне в негово присъствие, те всички представляваха един блясък от мърдащи очи.

Някой излезе напред. Беше старият Артабаз, с изправената си осанка и снежнобяла брада. Когато го видях за първи път, си помислих, че изглежда много добре за човек, който гони осемдесет години. Едва по-късно разбрах, че е на деветдесет и пет. Като приближи, Царят слезе от трона и му подаде бузата си за целувка.

С твърдия си и силен старчески глас Артабаз каза, че той и неговите синове ще се бият до последния човек — с всичките си войници на всяко бойно поле, което Негово Величество сметне за подходящо да избере. Царят го прегърна и Артабаз се върна на мястото си. Отново настана тишина.

Тогава усетих някакво раздвижване и шепот. Напред излезе Набарзан. Сега ще стане, си помислих.

Той все още беше облечен в сивото вълнено палто с бродираните ръкави, което носеше през онази нощ и Екбатана. Палтото беше старо и протъркано. Но едва ли имаше по-добро — толкова много багаж беше загубил. Още с първите му думи усетих силата и опасността, която витаеше около него.

— Велики Царю — рече той, — струва ми се, че в този час на сериозен избор ние можем да погледнем в бъдещето само като преценим миналото. И на първо място — нашия враг. Александър притежава средства, находчивост, бързина и решителност. Той има добри войници, които го обичат. Казват, че в трудни моменти със своята смелост той е техният пример. — Набарзан направа пауза. — Сега Александър възнаграждава лоялността с богатствата на Персия. Но какво още се говори за него всеки път, когато произнасят името му? Че е късметлия, че страшно му върви.

Паузата стана по-дълга. Вече никой не смееше да си поеме дъх. Щеше да стане нещо — някои дори знаеха какво.

— Но дали това е така? — огледа се Набарзан — Ако аз намеря в моите земи един изгубил се чистокръвен кон, можете ли да кажете, че съм имал късмет? Или ще кажете за собственика му, че е човек без късмет.

Тези, които стояха по-назад и не знаеха нищо, се размърдаха неспокойно. Неподвижността отпред се чувстваше по-силно. Видях как пурпурният ръкав трепна на облегалката на трона.

— Нека безбожниците — невъзмутимо продължи Набарзан, — говорят за късмет. Ние, разбира се, сме възпитани във вярата на нашите бащи, че небесата разполагат с всичко. Но защо трябва да мислим, че Мъдрият Бог ще покровителства Александър, един чуждоземен разбойник, вярващ в други богове? Не трябва ли по-скоро да обърнем поглед назад и да потърсим някакво минало безбожие, заради което сега ни наказват боговете?

Тишината стана непроницаема. Дори и най-невежите бяха доловили дъха на бурята.

— Господарю, светът знае с какво безупречно име Ваше величество седна на трона на Персия след ужасни събития, в които вие нямате пръст. — Плътният глас на Набарзан се превърна в мъркане на леопард. — Благодарение на вашата справедливост изменникът-злодей не живя дълго, за да се възползва от тях. — (Той можеше със същия успех да добави „или да Ви обвини за тях“). — И все пак, каква беше нашата съдба оттогава насам? Ние сме паницата, която късметът на Александър изпразни. Господарю, казват, че злините могат да надживеят мъртвите виновници за тях. Не е ли време да попитаме дали Митра, пазителят на честта, вече се е наситил?

Тишина. Дори и Дарий беше разбрал какво ще се случи, но все още не можеше да повярва.

Гласът на Набарзан се промени. Внушителният Бес тръгна към него.

— Царю, когато се загубят в планината, нашите селяни обръщат палтата си, за да не може демонът, който ги отклонява от правия път, повече да ги разпознае. Мисля, че ние също трябва да сменим злополучната връхна дреха, дори и да е от пурпур. Тук е Бес, който също като Вас носи в себе си кръвта на Артаксеркс. Нека той да поеме короната и да командва войските докато свърши войната. А когато изгоним македонците от земите си, Ваше Величество ще може да се върне на трона.

Най-сетне останалите повярваха. Само по мое време двама царе бяха умрели от отрова. Но това беше нечувано и невиждано — на един Велик Цар, облечен, във власт, да му бъде казано просто ей тъй да стане и да си отиде.

Тишината се разцепи от високи възгласи на одобрение — навременни и предварително подготвени, от викове на възмущение и страх и шепот на съмнение. Изведнъж някой извика „Предател“ и този вик заглуши всички останали. Беше на Царят — слязъл от подиума в пурпурната си роба и тръгнал към Набарзан с изваден меч. Изглеждаше страшен в гнева си. Дори за мен Дарий носеше божествена същност. Очаквах да видя Набарзан поразен в краката му.

Вместо това около него се бяха събрали хора. Набарзан, Бес и главните бактрийски командири коленичиха в смирена молба. Молейки за милост, те се вкопчиха за дясната му ръка. Мечът увисна несигурно. Те всички паднаха ничком, като окайваха себе си и своето престъпление, и обещаваха да се скрият от гнева му, докато той отново им даде позволение да се мярнат пред очите му.

После тръгнаха заднишком. Всички присъстващи бактрийци ги последваха.

Някой дишаше тежко до мен. Бубак беше направил в завесата два пъти по-голям прорез от моя. Трепереше от главата до петите.

Шатрата заприлича на разбунен мравуняк. Старият Артабаз, синовете му и лоялните персийски аристократи се струпаха около Дарий и тържествено се заклеха във вярност. Той им благодари и разпусна съвета. Едва успяхме да се махнем от местата си преди да влезе.

Остана безмълвен докато Бубак сваляше робата му. А след това легна на леглото. Очите и бузите му изглеждаха хлътнали като след продължително боледуване. Измъкнах се на пръсти — без поклон и без позволение. Това беше недопустимо. Но знаех, че в този момент аз съм последният човек, когото той би искал да вижда около себе си.

Излязох навън и отидох в лагера. Сега нямах прислужник и дрехите ми бяха доста износени и миришеха на конюшня. Така че там никой не ми обърна внимание.

Бактрийците се занимаваха със своите палатки. Бяха започнали да вдигат лагера си.

Бърза работа наистина! Дали страхът на Бес от Царя беше истински? Въпреки всичко, не можех да си представя, че Набарзан ще се предаде толкова лесно. Набутах се в навалицата от бактрийци. Те бяха така изпълнени със собствените си грижи, че се чувствах невидим. Чух ги да говорят, че господарят им трябвало да получи правата си, че е дошло време един истински мъж да води. Но един от тях рече:

— Да, сега никой поне не може да каже, че Царят няма късмет.

Както винаги лагерът на гърците беше разположен отделно. Там никой не събаряше палатки. Те само разговаряха. Гърците са много приказливи и винаги имат какво да кажат. Насочих се към тях.

Толкова се бяха задълбочили в разговора, че успях да се намърдам между тях, без някой да ме забележи.

Тогава един се отдели от групата и се приближи към мен. Отдалеч ми се стори около четиридесетгодишен, но когато дойде по-близо, видях, че е с десет години по-млад. Войните и времето бяха свършили останалото.

— Красиви чужденецо, да вярвам ли на очите си, че най-после те виждам тук? Защо никога не ни посещаваш?

Той все още носеше истински гръцки дрехи, макар и овехтели. Кожата на лицето му беше станала кафява като кедрово дърво, а слънцето беше направило късата му брада доста по-светла от косата. Усмивката му изглеждаше искрена.

— Приятелю — казах, — днес не е ден да се възхищаваме от красотата. Бес поиска да стане Цар. Току-що го каза на Дарий. — Не виждах причина да крия от лоялните войници това, което беше известно на всеки предател.

— Зная — отвърна той. — Те поискаха от нас да минем на тяхна страна. Предложиха да ни заплатят двойно.

— Някои от нас, персийците, също остават верни, макар че сега вече сигурно се съмнявате в това. Я ми кажи, какво са решили да правят бактрийците? Защо развалят лагера си?

— Няма да отидат далеч. — Той ме изяждаше с поглед, доста неприкрито, макар и без да ме оскърбява. — Не вярвам дори, че ще се скрият от погледа ни. Според това, което са казали на Патрон, те си дават вид, че се махат от очите на Царя, защото са го оскърбили. В действителност искат да покажат силата си. Без тях ние оставаме шепа хора. Това е, което искат да ни накарат да разберем. Аз съм служил в Азия толкова дълго, колкото Патрон и неговите фокийци, но зная какво чувстват към Царя добрите персийци. На нас в Атина това не ни е присъщо. Но и нашата държава претърпя бедствия и неуспехи. Затова я напуснах. Така че служа там, където сключа договор, а където служа, оставам верен на задълженията си. Човек трябва да има чувство за собствено достойнство.

Той ме погледна със светлосините си очи, изпълнени с желание, и заприлича на дете, което моли за нещо, макар много добре да знае, че няма да го получи.

— Това е — усмихна се войникът, — Нашият лагер ще бъде все още тук, когато падне нощта. Защо не се измъкнеш довечера и да изпиеш чаша вино с мен? Мога да ти разкажа за Гърция.

Почти се засмях и бях готов да му кажа, че е излишно да ме убеждава. Но той ми хареса и затова му отвърнах усмихнат:

— Знаеш, че служа лично на Царя. А точно сега той има нужда от приятелите си.

— Добре, все пак опитах. Името ми е Дорискос. Открих как е твоето.

— Довиждане, Дорискос. Не се съмнявам, че пак ще се срещнем. — Въобще не очаквах това да стане, но исках да проява доброжелателност.

Дарий се беше затворил сам. Бубак ми каза, че не иска да вижда никого, не искал дори да яде. Набарзан вдигнал цялата конница и заповядал да се разположат до лагера на Бес.

Бубак не можа да продължи и избухна в плач. Беше ужасно да гледам как този достоен човек натъпка края на пояса в устата си, само и само да не го чуе Царят.

— Гърците са ни верни — казах. Преди време той би ми се скарал за това, че съм се размотавал край тях, но сега само попита какво са две хиляди души срещу тридесетте хиляди бактрийци и конниците на Набарзан.

— Но нали има и персийци, които останаха верни на Царя. Кой ги командва сега?

Бубак избърса очите си с другия край на пояса и отговори:

— Артабаз.

— Артабаз?! Не мога да повярвам.

Но беше истина. Старецът поел ролята си на пълководец и обикаляше из лагера на персийците, срещаше се с верните аристократи и командири и ги окуражаваше пред войниците. Такава вярност сигурно би могла да развълнува и камък. Струваше ми се странно, че на възраст, смятана от повечето хора за преклонна, той беше въстанал. Но това е било някога срещу Артаксеркс, който, сигурен съм, не му бе оставил друг избор освен бунта или смъртта.

След като изпълни задълженията си, Артабаз влезе при Царя и го накара да приеме храна, която изядоха заедно. Заповядаха ни да се оттеглим, но ние чухме разговора им. Тъй като сега беше немислимо да се поведат войниците към сражение, двамата решиха на следващия ден заранта да тръгнем към Каспийските врати.

Докато вечеряхме в палатката си, най-сетне изрекох това, което повече не можех да сдържам в себе си.

— Защо Царят сам не обиколи лагера? Та той би могъл да бъде внук на Артабаз — нали е само на петдесет години. Той трябва да накара войниците да искат да се бият за него.

Те се нахвърлиха върху мен — всички евнуси заедно. Да не съм си изгубил ума? Царят да покаже лицето си пред простите войници, като най-обикновен капитан? Та къде ще му остане царствеността, и какво благоговение ще имат те след това? Много по-добре било да понася нещастията с величието на свещения си сан.

— Но Великият Кир — казах аз, — лично е водил войниците си в сражение. Знам го със сигурност — аз съм от неговото племе. Войниците са го виждали всеки ден.

— Това е било друго време — отвърна Бубак. — То не може да се върне.

Млъкнах. Възвърнах отново благоразумието си и запазих останалите си мисли за себе си.

Навън вече бе станало тъмно като в гробница. Виждаха се само лагерните огньове, забучените тук-там в земята запалени факли и светлината, процеждаща се от някои палатки. Натъкнах се на една изгоряла факла и намазах лицето си със сажди. След това се промъкнах до най-близкия огън, където дочух бактрийски акцент, и се смесих с насядалите около него войници.

— Имам чувството, че божието проклятие тегне над него и му е изпило акъла — тъкмо казваше един от бактрийските командири. — Да иска да ни поведе през Каспийските врати, за да ни хванат в капан като плъхове между планините и Хирканското море. И то когато Бактрия би могла да удържи вечно!

Той продължи да говори за безбройните крепости и непристъпни отбранителни позиции, а накрая въздъхна:

— Но за да унищожим македонеца там, на нас ни трябва Цар, който да познава страната, и който знае как се воюва.

— За Бактрия — каза един персиец, — нищо не знам. Но не говори за проклятията на боговете, ако си против Царя. Защото това е твоето проклятие, ако въобще някога е имало такова.

Някои промърмориха одобрително. Изсекнах носа си по най-просташки начин, придадох си глупаво изражение и се измъкнах от светлината на огъня.

Чух гласове от една палатка малко по-нататък. Но тъкмо се канех да се промъкна от другата й страна, за да се скрия от светлината на факлата пред входа, когато от нея излезе един човек, толкова бързо и внезапно, че се сблъскахме. Той ме хвана за рамото и ме обърна към светлината.

— Виж ти, мой бедни Багоас. Изглежда, че ние винаги се срещаме по този начин. Лицето ти е доста черно. Нима Дарий е започнал да те бие всяка нощ?

Зъбите му проблясваха на светлината на факлата. Знаех, че е опасен като гладен леопард, но въпреки това не се страхувах от него, дори не го мразех толкова, колкото знаех, че трябва.

— Не, господарю Набарзан. — Според правилата аз трябваше да коленича пред него, но реших да не го правя. — Но дори и да ме бие, Царят си е Цар.

— Добре, добре. Щях да бъда разочарован, ако твоята лоялност не е равна на красотата ти. Избърши тази мръсотия от лицето си. Няма да ти направя нищо лошо, мое скъпо момче.

Без да искам, започнах да се бърша с ръкава си, сякаш бях длъжен да му се подчинявам.

— Така — Набарзан изчисти с пръста си едно петънце, което бях пропуснал. След това постави ръце върху раменете ми, а от изражението му изчезна сянката на подигравка. — Дочух, че баща ти е загинал за Царя. Но Арсес беше истинския наследник и бе способен да ни води. В негово лице щяхме да имаме един истински воин. Как мислиш, защо Александър още не ни е завладял? Та той можеше отдавна да го е сторил. Ще ти кажа причината — Тя е в презрението му. Твоят баща загина за нашата, персийската чест. Винаги помни това.

— Не съм забравил, господарю. И знам къде се намира моята чест.

— Добре. — Той стисна раменете ми и се отдръпна. — Върни се при него. Можеш да му дадеш на заем малко от своето мъжество.

Беше като потупване на леопард — с нокти, които се показват от меката лапа. Когато си тръгна, разбрах, че неволно бях коленичил.

При царската шатра срещнах Артабаз, който тъкмо излизаше. Поклоних се и щях да отмина, но той ме спря.

— Ти се връщаш от лагера, момчето ми. Какво разбра?

Казах му, че е пълен с бактрийци, които се опитват да убедят лоялните персийци да преминат на тяхна страна. Той зацъка раздразнено с език.

— Господарю — казах аз, без да обръщам внимание наглостта си, — ти трябва да поспиш! Не си имал и минута почивка през целия ден и вече половината нощ.

Той се усмихна.

— Синко, това, което трябва да направя, е да се срещна с Бес и Набарзан. На тази възраст ние не спим колкото вас, младите.

Имаше право. Веднага щом разказах на Бубак новините, се проснах на леглото и заспах като мъртъв. Събудиха ме звуци на рогове и викове „Пригответе се за поход“. Отворих очи и открих, че бях сам. Нещо ставаше. Навлякох дрехите си и излязох навън. Дарий, облечен за път, стоеше пред шатрата си и колесницата вече го чакаше. В краката му бяха коленичили Бес и Набарзан. Старият Артабаз стоеше до тях.

Царят казваше колко много го е натъжило тяхното предателство. И двамата се държаха за главите и биеха гърдите си. Мога да се закълна, че в гласа на Бес имаше сълзи. Неговото единствено желание, крещеше той, било да предпази Царя от проклятието, което други са изрекли. Казваше също, че по-скоро би поел върху себе си това проклятие и би понесъл сам раните му. А Набарзан, докосваше робата на Царя, и мърмореше, че се били оттеглили от страх пред неговия гняв, и че единствената радост в живота им ще бъде да изпитат отново милостта Му. Погледнах с уважение и изненада към Артабаз — една душа, възлюблена на Митра, една душа, която ще отиде направо в Рая и никога няма да бъде изгорена от божия съд. Всичко беше както преди. Предаността се беше върнала. Светлината беше победила черната Лъжа. А аз — глупакът — все още бях твърде млад.

Дарий протегна ръце към тях и, плачейки каза, че им прощава. Те се проснаха по очи, целунаха земята пред него и казаха, че са най-щастливите хора на земята. И най-преданите. После царят се качи на колесницата си. Синовете на Артабаз се опитаха да качат баща си в един фургон, но той ги смъмри на висок глас и нареди да доведат коня му. Те се оттеглиха засрамени. Най-големият от тях беше над седемдесет години.

Отново се завъртях из войнишкия лагер. Войниците, които през нощта бяха приказвали и спорили до късно, сега бяха строени в походен ред. Строят на персийците изглеждаше най-добър, но затова пък, те бяха най-малобройни. Или поне по-малко, отколкото бяха предишната нощ. Бактрийците също бяха по-малко — личеше си, въпреки многобройните им редици.

Това беше резултатът от нощните разговори. Стотици персийци бяха избягали. Но те бяха успели да убедят и голям брой от бактрийците, като им вдъхнали ужас от отмъстителния Митра. И между страха от Бога и страха от Бес, те бяха избрали дългия път към дома.

По пътя на връщане видях гърците, строени в походна колона. Те всичките бяха тук. И всичките бяха въоръжени.

При дългите походи, когато нямаше опасност от нападение, гърците винаги оставяха оръжието си в колите, като вземаха със себе си само мечовете си. При поход обикновено се обличаха в късите си туники и бели сламени шапки, тъй като кожата им не е свикнала на силното слънце. Но сега носеха брони и шлемове, а някои — дори и наколенници. Кръглите им щитове висяха на гърбовете им.

Точно тогава един от тях излезе от строя и ми махна. Беше Дорискос. Този пък за кой ме взема, рекох си. Ще му дам да разбере дали може да ме прави на глупак пред останалите. И тъкмо щях да пришпоря коня си в галоп, когато забелязах лицето му. Не приличаше на флиртуване. Тръгнах към него.

Той хвана ботуша ми и ми даде знак да се наведа. Това също не приличаше на закачка.

— Можеш ли да съобщиш нещо на Царя? — попита Дорискос.

— Съмнявам се. Той вече е на път, а аз съм закъснял. Какво е то?

— Кажи му да не се оставя да го измамят.

— О! — казах весело. — Всичко свърши. Те го помолиха за прошка!

— Знам. И точно за това Патрон ни накара да се въоръжим.

Стомахът ми се сви. Попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи Бес и Набарзан се опитаха да привлекат останалите персийски войници. Ако бяха успели, още днес щяха да действат. Но персийците казаха, че това е божие проклятие — затова и мнозина от тях се измъкнаха. Тогава Бес и Набарзан решиха да го направят по-късно — когато преминем през Каспийските врати.

За миг си припомних живота си и презрях вярата си в хората.

— Ще направят какво?

— Ще свалят Дарий и ще го изтъргуват с Александър.

А аз си мислих, че знам какво е предателство. Какъв глупак съм бил!

— Хей, съвземи се. Ти целият пребледня?! — Дорискос протегна ръка, за да ме задържи на седлото. — Слушай, те са изменници, но съвсем не са глупави. Царят си е Цар, но да си кажем честно, не е най-добрият военачалник в света. С един замах ще го премахнат от пътя си и ще се опитат да си купят мир от Александър. А след това ще се изтеглят в Бактрия, за да се подготвят за война.

— Не ме дръж така, хората ни гледат. — Бях дошъл вече на себе си. — Александър никога не би имал доверие на хора, които са извършили предателство.

— Не зная. Казват, че той се предоверявал на хората, особено ако са му дали честната си дума. От друга страна, Бог да ти е на помощ, ако я нарушиш. Видях с очите си какво направи с Тива^[2]… Добре, няма значение. Просто кажи на Дарий!

— Но моето положение не ми позволява да отида при него пред хората! Вашият командир трябва да отиде! Никой с по-нисък ранг!

— Патрон? Та Царят дори не си спомня как изглежда той. — В гласа на Дориксос прозвуча горчивина.

— Знам. Но само той може да отиде. — Най-сетне започнах да мисля. — Царят знае гръцки. Но Бес и Набарзан винаги искат преводач. Дори и да слушат разговора, те няма да разберат за какво става дума.

— Добре. Ще предам на Патрон. Ние сме една шепа в сравнение с бактрийците. Но ако Дарий ни се довери, мисля, че ще успеем да го измъкнем.

Скоро настигнах домакинството. Не бяха изминали и четвърт миля. Колесницата на Слънцето беше изгубена при Гавгамела, но с олтара бяха останали двама от жреците и те все още вървяха най-отпред. Зад тях целият ред се беше разпаднал, древното старшинство беше нарушено. Хора с различен ранг се избутваха един друг, за да се наместят по-близо до Царя. Бубак яздеше точно зад колесницата му, което беше нещо нечувано. Редом с него, на своя огромен нисайски кон, яздеше самият Бес. Заех мястото от другата страна на Бубак. Той ме погледна с празни недоспали очи, сякаш казваше: „В крайна сметка, има ли някакво значение?“ Бяхме твърде близо до останалите, за да можем да говорим.

Носилката с балдахина беше останала в Арбела — онези дни бяха минало. Помислих си, че Дарий ще се умори, като пътува цял ден в колесница. Все още чувствах нещо към него, нещо повече от обикновен дълг. Спомних си го във вихъра на забавленията — весел, мил и в хубаво настроение. Сега той знаеше, че го презират. А може би го е знаел и когато ме удари.

Царят си остава Цар. Дарий просто не можеше да повярва, че неговото свещено положение може да бъде променено по друг начин освен чрез смъртта му. Бедствие след бедствие, неуспех след неуспех, позор след позор; приятели, които един след друг стават предатели; войските, за които той би трябвало да е богоподобен, измъкващи се всяка нощ като крадци; приближаващият Александър — врагът, всяващ ужас и от когото се страхуваше. И накрая — все още неизвестната за него опасност, надвиснала над живота му. На кого би могъл да се довери? Кой му остана верен? Няколко души от нас, които бяхме превърнати в полумъже за негово ползване, и две хиляди войници, които служеха за пари, все още верни, но не от обич, а заради достойнството си.

Предполагам, че докато яздехме нагоре по пътя сред голите планински местности, нямаше нито един от домакинството, който да не си мислеше: „А какво ще стане с мен?“

И ние — евнусите — сме хора. Бубак може би мислеше за бедността и лишенията, които го очакват, или за скучния живот в някой малък, провинциален харем. Но аз умеех само едно, аз познавах само една служба.

Припомних си робските години в Суза. Вече не бях толкова млад, че да не мога да намеря начин да умра. Но аз исках да живея.

Пътят се изкачваше все по-нагоре. Наближавахме прохода. Той пресичаше планинската верига Тапур — грамадни върхове, голи и сурови, и толкова високи, че дори и през лятото бяха покрити със сняг. Въпреки всичко сърцето ми заби радостно. Отвъд сигурно беше морето, което никога не бях виждал.

На всеки по-висок завой се издигаше стена от голи камъни, обрулени от ветровете и бурите. Нямаше жива душа, ако не броим единичните кипариси, прегърбени като старци. Тук-там край някой поток се мяркаха бедняшки колиби, а обитателите им, обработващи бедната земя, като ни видеха, се изпокриваха като диви зверове. Но въздухът беше кристално чист. Пред нас, потънала в сянка, се извиси стръмната клисура на Каспийските врати.

Александрия е великолепен град и има всичко, от което един разумен човек се нуждае. Предполагам, че ще свърша земния си път тук, без някога отново да отида по-надалеч. Но когато си припомням високите хълмове и прохода, а също и растящото ми нетърпение да открия непознатото отвъд него, преставам да мисля така. Дори и в онези дни, когато предусещах злото и надвисналата опасност, дори тогава бях обладан от същото: екстаз, пророчество и светлина.

Над нас се виждаше само гола скала, под нас — стръмна пропаст. Някъде долу се чуваше тътен на вода — бяхме влезли в Каспийските врати. Макар и толкова високо, стената от скали сякаш изведнъж падна и ни лъхна топъл вятър.

И тогава пътят изведнъж се отвори. Достигнахме до най-високото място на прохода. Пред нас долу се простираше Хиркания. Това беше друга страна. Планините бяха покрити с гори — безкрайни гънки от зеленина. Още по-долу — тясна равнина. А отвъд — беше морето.

От тази височина хоризонтът сякаш изцяло потъваше в сребристите му води. Дъхът ми секна от изумление. Почернелите брегове ме смутиха. Тогава не знаех, че те са покрити с ята от милиони и милиони корморани, които се хранеха с безкрайните стада от риби. Тапурската планина е един огромен раздел на водите. Но тогава още не знаех, че тя ще се превърне в раздел и за мен.

Скоро започнахме да се спускаме надолу между дърветата. Поточета се плискаха и се провираха през заоблените червеникави камъни. Водата беше прекрасна — кристално бистра и с лек вкус на желязо. Спряхме при една борова гора. Извадихме възглавници за Царя и приготвихме палатката му за почивка.

Когато тръгнахме отново, въздухът започна да става по-влажен и по-душен. Високите дървета задържаха морския бриз, който духаше в прохода. Бяхме направили почивката си по-късно, защото горе беше голо и открито и вятърът ни жулеше. Сега вече в гъстата гора сенките бяха започнали да потъмняват. Огледах се наоколо и забелязах, че някой язди зад нас. Беше Патрон.

Той беше опитен войник. Не беше изморил коня си по нанагорнището, защото знаеше, че скоро пътят ще стане много по-лек. Очите ни се срещнаха и аз изостанах, за да му освободя мястото си. Той слезе от коня си и го поведе пеш — в знак на уважение, или за да бъде забелязан. Очите му нито за миг не изпускаха Царя.

Бес го видя пръв. Усетих, че настръхна. Той се приближи до Дарий и подхвана някакъв разговор. Патрон продължи да се движи зад тях.

Пътят рязко зави. При обръщането на колесницата Царят го забеляза и показа изненадата си. Никой няма право да гледа лицето на Великия Цар, но Патрон бе впил очи в него. Не направи никакво движение, само гледаше.

Дарий каза нещо на Бубак, който изостана и се обърна към Патрон:

— Негово Величество пита дали искате нещо от него.

— Да. Кажете на Негово Величество, че бих искал да поговорим за малко, без преводач. Кажете му, че не идвам за себе си, а по служба. Без преводач.

С променено лице Бубак повтори съобщението. Заради наклона колесничарят държеше здраво поводите на конете и колесницата се движеше бавно. Царят даде знак на Патрон да се приближи. Поех от него юздите на коня му и го поведох.

Той се приближи към колесницата, но не от страната, където яздеше Бес. Започна да говори тихо и не можех да чуя какво казва. Бес обаче би могъл да го чуе. Патрон беше поел риска, разчитайки само на голата ми дума.

По всичко изглежда, че Бес скоро разбра за какво стана дума. По лицето му се изписа объркване и гняв. Гласът на Патрон стана по-висок.

— Господарю, наредете довечера да разпънат шатрата ви в нашия лагер. Ние ви служим от дълго време и ако някога сте ни вярвали, трябва да ни се доверите и сега.

През цялото време Царят мълчеше. Изражението му почти не се промени. Зарадвах се, че силата на духа му се е възвърнала — човек има нужда да вижда в господаря си известно достойнство.

— Защо ми казваш всичко това? — Дарий говореше със запъване. Гръцкият му не беше по-добър от моя. — Какво те кара да се страхуваш за мен?

— Господарю, става дума за вашия командир на конницата и за този, който язди до вас. Разбирате защо не мога да споменавам имена.

— Да — каза Царят. — Продължавай.

— Ваше Величество, те ви излъгаха тази сутрин. Решили са да действат тази нощ.

Тогава Царят каза:

— Ако така е предопределено, така ще стане.

Разбрах спокойствието му. Той беше загубил надежда.

Патрон също го разбра. Но въпреки това направи още един опит, сякаш окуражаваше паднали духом войници.

— Елате при нас, господарю! Няма нещо, което моите хора да не могат да направят. Когато падне нощта, ние ще ви отведем.

— Към какво, приятелю? — В отчаянието си Дарий си бе възвърнал достойнството. — Аз вече прекалено дълго съм жив, когато моят собствен народ иска да съм мъртъв. — Не зная какво виждаше върху лицето на Патрон, което аз не можех да видя. — Бъди сигурен — продължи Дарий — аз ти вярвам. Но ако това, което казваш, е истина, вас ви превъзхождат десет към едно — вас и останалите верни персийци. Не искам да си купя няколко часа живот повече с цената на вашия живот. Това би било жалка благодарност към вас. Върни се обратно при хората си. Кажи им, че ги ценя високо.

Патрон се поклони и изостана зад колесницата. Докато се качваше отново на коня си, очите му ми казаха: „Браво, момче. Нямаше грешка от твоя страна.“

Обърнах се да видя Бес. Кръвта беше нахлула в лицето му. Приличаше на демон. За момент имах чувството, че е готов да извади меча си и да посече Дарий без колебание. Един мъртъв Цар обаче щеше да развали сделката. Накрая Бес се овладя и каза:

— Този човек замисля предателство. Не е необходимо да зная езика му. Лъжата беше изписана на лицето му — той спря, като се надяваше да получи някакъв отговор, но Царят запази мълчание.

— Най-големите отрепки на земята. — продължи Бес — Нямат никакви принципи. Продават се на този, които даде най-много. Александър сигурно им е предложил по-висока цена.

Каква наглост! А Бес беше братовчед на Царя. Но Дарий само каза:

— Не се доверявам никому. Във всеки случай искането му не беше прието.

— Господарю, радвам се да го чуя. Смея да се надявам, че вие вярвате на моята преданост, както повярвахте тази сутрин. Нека боговете ми бъдат свидетели.

— Нека да бъдат свидетели и на мен — каза Дарий.

— Тогава аз съм още по-щастлив.

— Но ако Патрон е предател, както ти мислиш, той трябва да е голям глупак, за да разчита на Александър. Македонецът е щедър към тези, които се предадат, но е много жесток към предателите.

Бес погледна встрани и не каза повече нищо.

Тъмнината се спусна. Смрачаваше се. Продължихме да яздим надолу по хълмовете. Високите върхове, които успявахме да видим през дърветата, сякаш бяха оцветени в златно от залязващото слънце. Скоро нощта щеше да покрие всичко.

Разпънахме лагера на една широка и открита горска поляна. Околните дървета хвърляха Последни избледняващи сенки. Въздухът беше тежък и горещ. Представих си, че при изгрев слънце поляната ще изглежда прекрасно.

Но никой от нас не посрещна изгрева там.

Някъде наблизо имаше село. Както обикновено, персийските войници отидоха да претърсят наоколо и да съберат сено за конете. Бактрийците бяха останали и кладяха лагерни огньове. Никой от тях не беше свалил оръжието си. Знаехме какво означава това. Беше като последен пристъп на дълга треска.

Оксатрес влезе при Царя и му каза, че когато останалите верни персийци се върнат, те ще окажат съпротива на бактрийците. Дарий го прегърна, но му нареди да не предприема нищо без негова заповед. Оксатрес беше смел войник, но никой от тяхното коляно не притежаваше качествата на военачалник. Патрон би свършил много повече работа със своите две хиляди души, отколкото братът на Царя с двадесет хиляди. Предполагам, че и Царят го знаеше. Когато той се оттегли, Дарий нареди да повикаме Артабаз.

Намерих го — беше уморен от пътуването, но все още нащрек. Докато го придружавах до шатрата, видях лагера на гърците, разпънат отделно сред дърветата. Те всички бяха още въоръжени. Имаше и охрана.

Около царската шатра стояха личните телохранители на Царя — някои от Безсмъртните, въоръжени с ритуалните си пики. Светлината от огньовете се отразяваше в позлатените им върхове и в очите им, гледащи мрачно пред себе си.

Чухме как вътре Царят предава на Артабаз думите на Патрон. Известно време старецът остана мълчалив, мислейки несъмнено за многото неща, които трябва да свърши през тази дълга нощ. След това започна да моли настоятелно Царя да премести шатрата си сред гърците. Персийците, за които щеше да отговаря той самият, щяха да се присъединят към наемниците, ако Царят отидеше сред тях. Бедни и добри стари човече, мислех си, ти вече живееш твърде дълго и заслужаваш спокойствие. В този момент Артабаз добави отсечено:

— Тези гърци са войници по професия. В Македония съм виждал какво значи дисциплина. А бактрийците се свикват само при голяма война. Разликата между тях и гърците е като между вола и чистокръвния кон. Довери се на гърците.

Колко често бяхме подслушвали от чисто любопитство или просто за да бъдем в течение на някоя малка дворцова интрига! Сега подслушвахме за живота си.

— Всичко свърши — каза Царят. — През целия си живот съм бил готов да се надявам. Но напоследък това струва твърде скъпо на много хора. Вече изоставих надеждата. Не искай тя да се върне отново при мен.

Артабаз заплака.

— Скъпи приятелю — каза Царят, — ти загуби много години с мен. Нека останалите бъдат твои. Върви си с благословията на Мъдрия Бог.

Артабаз продължи да плаче. Царят повиши глас и ни повика. Двамата стояха плътно един до друг и лицето на стареца бе скрито в робата му. Изглеждаше съвсем малък в сравнение с ръста на Дарий. Царят го прегърна и каза:

— Този достоен човек никога няма да се откаже от задълженията си, но аз го освобождавам от тях. Отведете го.

Той се освободи от ръцете на стареца, който се беше вкопчил в него като дете. Трябваше всички да се намесим, за да го изведем без грубост. Когато се върнахме, потърсихме Царя, но в първия момент не го видяхме — беше се проснал на земята и държеше главата си с ръце.

Една мисъл се прокрадна в главите на всички ни. Но наоколо не се виждаше никакво оръжие, а и раменете му се повдигаха. Дарий лежеше като изтощен заек, бягал до края на силите си, който седи в очакване на хрътките или на копието.

Не ни беше освободил. Не знаехме какво да правим. Само се взирахме мълчаливо в тази болезнена гледка и чувствахме собственото си отчаяние. След малко ми хрумна нещо. Донесох отвътре меча му и го поставих на масата, където лесно можеше да го достигне. Бубак разбра какво се каня да правя, но се направи, че нищо не вижда.

Това беше последното нещо, което можех да направя за господаря си. Някак си не можех да почувствам, че там лежи човекът, който е бил мой любовник. Аз му бях слуга и бях служил така, както се искаше от мен. Той беше Царят.

След малко размърда главата си и ни разреши да излезем.

Нашата палатка бе разпъната наполовина и изоставена. Единият й край висеше от един разхлабен прът, а другият лежеше на земята. Наоколо не се мяркаха никакви роби. От всички страни се чуваше врява от караници, спорове и заповеди, които нямаше кой да изпълни. Това вече не беше армия, а огромна безформена тълпа от племена и фракции. Поседяхме заедно в това, което беше разпънато и си говорехме шепнешком. По едно време се огледах наоколо и казах:

— Телохранителите ги няма.

Излязох, за да се уверя. Нямаше никой — видях само една изоставена позлатена пика. Безсмъртните се бяха измъкнали от задълженията си. Бяхме сами.

Никой не каза нищо. След малко пак се обадих:

— Стори ми се, че чух гласа му. Ще отида да видя.

Дарий лежеше както го бяхме оставили. Влязох на пръсти и коленичих до него. Нищо не бях чул. Но си припомних старите дни. Дори парфюма, който носех, беше подарък от него. В края на краищата, аз не бях просто евнух като другите.

Той лежеше, подпрял главата си с едната ръка, а другата беше протегната напред. Не се осмелих да докосна ръката му без разрешение. Той беше Царят.

Като усети присъствието ми Дарий помръдна и каза:

— Изпрати ми Бубак.

— Да, господарю.

Бях просто някой, който трябваше да предаде съобщение.

Бубак влезе вътре, и внезапно нададе такъв вопъл, какъвто можеше да се чуе само край смъртен одър. Останалите трима се втурнахме вътре. Мечът все още лежеше на масата, а Царят не се беше помръднал. Бубак, коленичил до него, се биеше в гърдите и скубеше косите си. „Какво става?“ — извикахме ние, сякаш Царят не беше там. Нищо вече нямаше значение. Всички неща, които знаехме, се рушаха.

Бубак проплака:

— Негово величество ни заповядва да бягаме.

Дарий се повдигна на едната си ръка.

— Всички вие ми служихте вярно до край. Но вече нищо не можете да направите за мен. Освобождавам ви от задълженията ви. Спасявайте се, докато е възможно. Това е моята последна заповед към вас.

Завладя ме неописуем ужас — сам до един Цар, обречен на смърт, в изоставената от охраната шатра, а пред мен — черни непознати гори, пълни с диви зверове и врагове. Ще ми се да вярвам, че тогава плачех за него. Сега е лесно да мисля така. Виехме на високо в нощта, пияни от страх и мъка, като оплаквачи край нечий гроб. Гласовете ни се сливаха в един общ вопъл и никой вече не знаеше кой от звуците чий е.

Изведнъж забелязах някой на входа. Дори в умопомрачението си успях да си спомня, че отвън няма охрана. Тръгнах към преддверието така, както си бях. Там стояха Бес и Набарзан, а зад тях имаше още хора.

Бес погледна към Царя, проснат на земята, удари с юмрук в дланта си и каза на Набарзан:

— Твърде късно! Предупредих те — и скръцна със зъби.

Набарзан отвърна:

— Никога не съм мислил, че е способен да го направи. — По лицето му нямаше и следа от гняв. Само уважение и може би облекчение. Очите ни се срещнаха и той кимна мрачно.

Бес сграбчи раменете ми в своите огромни лапи и ме разтърси целия. Направо ме вдигна над земята.

— Той ли го направи?! Мъртъв ли е?

Бубак отговори вместо мен.

— Радвам се да ви съобщя, господарю, че Негово Величество е в добро здраве.

Лицето на Набарзан се вкамени. Той кимна към Бес:

— Добре тогава. Идвай.

Когато влязоха, Царят се изправи. Само каза:

— Защо сте тук?

— Аз съм тук — каза Бес, — като Цар.

Дарий запази спокойствие.

— И какво царство ти е дал Бог?

— Подчиних се на желанието на народа. И ти ще направиш същото.

Царят каза:

— Както виждаш, вече не съм в състояние да наказвам предателите. Но аз знам кой ще го направи.

Бес вирна глава.

— Готов съм да понеса присъдата на Митра.

— Така и предполагам, след като се осмеляваш да правиш всичко това. Но аз имах пред вид Александър.

Набарзан, който досега мълчеше, каза:

— Не споменавай името на врага, на който предаде хората ни. Ние правим това, за да ги освободим.

— Ще дойдеш с нас — каза Бес.

Замислих се дали не трябва да му подам меча. Но той, така или иначе, му беше под ръка. Нямах право да казвам на господаря си кога да умре.

Царят отстъпи назад — помислих си, че е решил да го вземе. Но той никога не е бил бърз в действията си, нито пък сигурен в решенията си. В това време заговорниците го обкръжиха. Дарий беше огромен човек, но мускулите му се бяха отпуснали. Шатрата се напълни е хората на Бес и Царят престана да се съпротивлява. Стоеше изправен с достойнство. Е, поне можеше да понася всичко като цар. Като че ли и Бес го почувства. Той каза:

— Добре, ако ще го връзваме, нека веригите да съответстват на ранга му. — Той махна от врата си своята масивна златна верига и, докато двама бактрийци държаха ръцете на Царя зад гърба му, я нави около тях като въже.

Те застанаха от двете му страни и го изведоха, сякаш беше престъпник. От бактрийците, които стояха навън, се чу тихо мърморене, смутени викове и смях, наполовина примесен със страх.

Наблизо стоеше една обикновена каруца, покрита с кожи. В нея возеха шатрите. Поведоха го към нея. Ние гледахме с широко отворени очи, невярващи, безпомощни и неми. Бубак се раздвижи и извика:

— Дайте му поне няколко възглавници!

Втурнахме се обратно в шатрата и ги донесохме.

Царят вече беше вътре заедно с двама от лагерните роби така и не разбрах дали бяха стражи или прислужници. Хвърлихме вътре възглавниците и после войниците ни избутаха. Бес даде заповед и каруцата започна да се друса по сечището по посока към пътя.

Един войник притича покрай нас, носейки в ръце нещо, което познавах. Беше каната за вода на Царя. Шатрата се изпълни с бактрийци, останали, за да я окрадат. Някои вече се биеха за най-ценните неща. Сякаш плячкосваха вражески град.

Бубак ме погледна с отчаяни очи и извика:

— Да отиваме при Артабаз! — и побягна към лагера на персийците. Другите го последваха. Войниците не ги спряха. Те бяха просто евнуси, които не притежаваха нищо. И бяха без всякакво значение.

Стоях, притиснат до едно дърво. Персийският лагер беше далеч — от другата страна на сечището. Спомних си Суза. Аз не бях като другите. Аз бях част от плячката. Аз струвах пари.

Каруцата беше изчезнала. Наблизо стоеше нашата провиснала, издигната наполовина шатра. Мушнах се вътре, дръпнах единствения прът, който я крепеше, и я оставих цялата да се свлече върху мен.

Плътните гънки пропускаха малко въздух. Нямаше да се задуша. Останах да лежа там в пълна тъмнина, сякаш се намирах в собствения си гроб. Всъщност, животът ми наистина беше погребан тук. Отново бях дете в утробата на майка си и не знаех каква съдба ме чака, когато изляза на бял свят.