Мери Рено
Персийското момче (4)

4

Тръгнахме след седмица. Домакинството никога не се беше приготвяло толкова бързо за път. Дворецът се превърна в лудница. Камериерите се въртяха като мухи без глави. Главният евнух на харема се опитваше да накара Царя да реши кои момичета ще вземе. Управителят на сребърната посуда се обърна към мен с молба да избера любимите му прибори.

Самият Дарий сега нямаше време за мен, чиновниците и генералите, които събираше на съвет, не се нуждаеха от танци, а през нощта беше толкова уморен, че дори спеше сам.

Един ден излязох с коня си покрай речния бряг — там, където растат лилиите през пролетта. Ясно виждах хълмовете над града. От нашата крепост бяха останали само основите. Почти бях решил да отида до там, за да си взема сбогом, но си спомних как капитанът ме качи на коня си, а аз погледнах назад и видях пламъците, които се издигаха на тридесет стъпки, и торбата с главата на баща ми, от която капеше кръв. Върнах се обратно в двореца, за да си приготвя багажа.

Евнусите от Домакинството пътуват като жените от харема — в покрити каруци с възглавници. Никой обаче не очакваше това от мен. Така че заповядах да подготвят коня ми и се опитах да уредя едно магаре за Неши. За съжаление той трябваше да пътува като другите роби — пеш.

Облякох здрави дрехи и взех още един чифт за смяна по пътя, както и танцувалните си костюми. Парите и скъпоценностите сложих в една кесия в пояса си. За всеки случай там сложих малкото си огледало и гребените, както и малко боя за очи заедно с четките. Никога не използвах кармин — никой истински персиец не го използва. Просташко е да боядисваш слоновата кост.

Купих си и една кама. Никога не ми се беше налагало да използвам оръжие. Но докато се учех да танцувам, поне ме обучиха как да я държа правилно.

Като разбраха за камата, по-старите евнуси много се уплашиха и ме помолиха да я оставя. Казаха ми, че при пленяване към невъоръжените евнуси се отнасят като към жени, но не и към тези, които имат оръжие. Отговорих им, че мога да я хвърля винаги, когато поискам.

Истината беше, че сънувах отново баща си — стария ужасен сън. Събудих се плувнал в пот. Осъзнах, че има право да ми се яви отново и да поиска да отмъстя. В съня си отново чух името на предателя, което той извика, посрещайки смъртта си. Но както винаги, на сутринта го бях забравил. Изглеждаше малко вероятно някога да успея да възстановя справедливостта, но заради него трябваше поне да тръгна въоръжен. Има евнуси, които се превръщат в жени, и такива, които запазват мъжкия си характер. Ние сме оставени на самите себе си и трябва да положим всички сили, ако искаме да излезе нещо от нас.

Според обичая Царят тръгва на поход при изгрев слънце. Не знам откъде идва тази традиция — дали за да получи благословията на свещения огън, или за да може да се наспи. Но колите и каруците бяха изкарани още предната нощ, а ние станахме малко след полунощ, за да се приготвим за път.

Когато се развидели, почти не можах да повярвам, че истинската армия е във Вавилон и че това множество, проточило се на повече от миля в двете посоки, е само домакинството.

Личната гвардия на Дарий — Десетте хиляди безсмъртни — която винаги беше около него, заемаше по-голямата част от колоната. Следваха Роднините на Царя.

Това беше почетно звание и не означаваше, че удостоените са от неговия род. С нас бяха около петнадесет хиляди, а още десет хиляди се намираха във Вавилон. Всички изглеждаха прекрасно. Щитовете им бяха инкрустирани със злато и тъй като носеха факли, скъпоценностите по шлемовете им отразяваха светлината — сякаш образуваха един огромен огън.

След малко излязоха Магите със сребърния подвижен олтар — готови да запалят свещения огън и да поведат колоната.

Докато яздех нагоре-надолу и зяпах цялото това великолепие, почти забравих, че по този начин изтощавам коня си преди дългия поход. Но после се сетих, че въпреки конете и колесниците, колоната ще се движи бавно, заради пешаците и Магите с техния сребърен олтар. Спомних си за волнодумния капитан, който беше казал, че разстоянието от Суза до Вавилон е само седмица. Сигурно служеше в конницата. С тази скорост щяхме да пътуваме най-малко месец.

Струваше ми се, че само возилата се проточиха няколко мили. Имаше дузина коли само за Царя — по една за шатрата му и обзавеждането, за дрехите му, за посудата, за походната му баня и разните други принадлежности.

Имаше каруци за евнусите от Домакинството и техните вещи, както и коли за всички жени от харема. В крайна сметка Царят взе със себе си само най-младите наложници, а те се оказаха повече от сто. Но те и тяхната покъщнина заедно с евнусите им бяха само началото. Царедворците, които още не бяха заминали за Вавилон, взеха жените и децата си, харемите си, а също и целия си багаж. Следваше обоза с храната. Разбира се, такова Домакинство не би могло да си осигури необходимата храна само по пътя. Сега колоната се простря много по-далеч, отколкото можех да видя. Но тя не свършваше с това. След всичките коли и каруци вървяха пешаците — цяла армия от роби, които да устройват лагера и да го развалят. И освен тях — готвачи, ковачи, коняри и сарачи, както и огромен брой лични прислужници като моя Неши.

Върнах се обратно по пътя към дворцовия площад. Точно сега изкарваха Колесницата на Слънцето. Тя беше цялата обкована със злато. В нея върху сребърен стълб стоеше емблема с формата на слънце с лъчи — символът на Бога, единствения и ездач. Дори тялото на колесничаря не трябваше да я петни. Затова той водеше двойката великолепни бели коне пеш.

Най-накрая изкараха бойната колесница на Царя — почти толкова прекрасна, колкото тази на Бога. (Запитах се дали тази беше толкова хубава, колкото другата, изоставена на Александър.) Колесничарят сложи вътре снаряжението на Дарий — копията, лъка и стрелите. Отпред чакаше царската носилка за пътуването. Дръжките и бяха от чисто злато, а балдахинът — обшит с ресни от сребърни и златни нишки.

Когато на изток започна да просветлява, се появиха Синовете на Роднините на Царя — наперени младежи, малко по-големи от мен, които бяха облечени от главата до петите в пурпур. Те щяха да вървят около Дарий.

Този походен ред беше твърдо установен от древната йерархия. Дойде време да намеря мястото си при колите на евнусите. Беше повече от ясно, че не ми се полага да пътувам близо до Царя.

Внезапно над Колесницата на Слънцето проблесна ярка светлина. В центъра на емблемата имаше кристален глобус, и той отрази първите лъчи на изгряващото слънце. Засвириха рогове и тръби. В далечината една фигура в бяло и пурпурно, която изглеждаше висока дори от толкова далече, влезе в царската носилка.

Бавно, без някакво видимо движение напред, огромната колона се размърда, разклати се и се завлачи. След това, мудно и лениво — като змия през зимата, колоната запълзя. Мина повече от час преди наистина да усетя, че се движим напред.

Пътувахме по Царския път, през ниска и плодородна земя, пресечена от реки. От двете ни страни, докъдето стигаше погледът, се виждаха засети и натежали от реколта поля. Небето се оглеждаше в заблатени плитки езера, покрити тук-там с острица. На места големи и издигнати пътеки, направени от груби камъни, пресичаха мочурищата. Сега повечето от блатата бяха пресушени, но ние никога не правехме лагер близо до тях, защото разнасят треска.

Всяка вечер прислужвах на Царя след като опънеха шатрата му. В нея имаше достатъчно място за повечето от обичайните лица. Дарий обичаше да гледа около себе си познати физиономии. Често ме задържаше през нощта. Сега беше по-трудно от всякога да го възбудя и се молех да заспива по-бързо, вместо да правим нещо.

Струваше ми се, че ако останеше сам, щеше да лежи буден цялата нощ.

Всяка вечер сам се грижех за коня си, защото знаех, че Неши е много изморен от дългото ходене пеш. Нарекох го Тигър. Бях виждал само тигрова кожа, но реших, че името е много подходящо.

На всеки няколко дни царските вестоносци ни пресрещаха и ни донасяха съобщения от запад. Александър беше превзел Газа. Сякаш че се беше отклонил от пътя си за наше добро. При атаката един камък, изхвърлен от катапулт, го ударил и повалил на земята. Въпреки че камъкът пробил ризницата му, той се изправил и продължил да се бие. По-късно обаче припаднал и го отнесли като мъртъв. Нашите хора изчакали малко, за да се уверят, тъй като Александър се славел с това, че е трудно да бъде убит. И наистина, въпреки че загубил много кръв, той все още бил жив и авангардът на войските му вече се бил насочил към Египет.

След като научих всичко това, си казах на ум:

— Той може и да се преструва, за да не се притесняваме и да не бързаме. И тогава да се насочи на изток като светкавица и да ни свари неподготвени. Ако бях на мястото на Царя — рекох си, — щях да изоставя носилката, да скоча в колесниците си и да се придвижа бързо към Вавилон с цялата конница. Очаквах да чуя тръбата да засвири и да препуснат напред. Но, уви. Всичко си продължи както преди.

Когато вечерта отидох при Дарий, той играеше на дама с един от царедворците, но толкова разсеяно, че човекът доста се изпоти докато успее да загуби. А когато играта свърши. Царят поиска да изпея нещо. Спомних си старата бойна песен на войниците на баща ми, която той много харесваше. Надявах се, че тя ще повдигне духа му. Но след първите два куплета, той поиска нещо друго.

Сетих се за неговия двубой с шампиона на кадузите, който му бе донесъл слава. Опитах се да си представя как е излязъл напред въоръжен, как е метнал копието си, как е обезоръжил врага и как е отвърнал на одобрителните викове на войниците. Но тогава той е бил млад и не е имал нито дворци, нито големи хареми. Освен това, една битка е нещо твърде различно от единоборството, особено ако си начело на войската. Още повече ако ще се сражаваш срещу човек, от когото предишния път си побягнал.

Докато завършвах песента, си казах:

— Кой съм аз, че да съдя? Нима някога ще участвам сам в сражение и какво знам за тези неща? Той се отнася добре с мен и това трябва да ми е достатъчно. На мен, който никога няма да бъда истински мъж.

И така, дни наред ние следвахме царския път през равнините — нощта сменяше деня, а след нея отново идваше ден, който приличаше на предишния.

Когато ми омръзваше да слушам бъбренето на евнусите, се връщах назад към харема, за да поприказвам с момичетата. За всеки фургон отговаряше поне един достопочтен евнух. Въпреки това, ако някое от момичетата ме поканеше, бях достатъчно надежден, за да мога безпроблемно да вържа коня си отзад и да се покатеря вътре.

Но си имах обеца на ухото. Това стълпотворение от жени нямаше нищо общо с малкия харем на бившия ми господар. Някои от тях стигаха до леглото на Царя един път в месеца, други — веднъж в годината, а трети — никога. Или пък той можеше да вика някоя от тях почти всяка нощ и после никога повече да не я забележи. Така или иначе те трябваше да живеят заедно. Там имаше фракции, съюзи и кръвни вражди. Имаше и отмъщения. Само част от тях бяха заради съперничество за Царя. Повечето се дължаха на факта, че те се гледаха една друга всеки божи ден и нямаше какво друго да правят, освен да говорят. Беше много забавно да посещавам този малък свят, но от сърце се молех никога да не бъда назначен да служа в него.

Учудващо е колко бързо се разнасяха новините в колоната. Хората говореха от скука, за да разсеят еднообразното пътуване. Александър вече се беше възстановил след раняването и беше разпратил шпиони да разберат къде е Дарий. От това, което бях дочул, можех да се досетя какво озадачаваше македонския цар. Той сигурно беше предвидил всички възможности с изключение на една — че неговият враг все още пътува.

Явно обаче скоро го беше разбрал, защото следващата новина, която получихме, гласеше, че се е насочил на юг към Египет. И така, в крайна сметка пак никой не се разбърза.

Изминавахме по петнадесет мили на ден, докато стигнахме до лабиринта от канали и потоци, които насочваха Ефрат към житните поля на Вавилон. Заради наводненията през зимата мостовете бяха построени високо. На места водните оризови поля така се разпростираха, че сутрешното слънце се отразяваше в тях и ни заслепяваше. Докато един ден, когато ослепителният блясък промени ъгъла си, видях в далечината огромните черни стени на Вавилон.

Не че стените на града бяха близо. Просто височината им бе такава, че ни позволи да ги видим. Когато най-сетне прекосихме пожълтелите от втората реколта полета, които ограждаха рова, помислих, че се намираме в основата на отвесни скали. Ясно се виждаха тухлите и свързващата ги смола. И въпреки това изглеждаше невъзможно всичко това да бъде дело на човешка ръка. Разбрах, че стените на Вавилон са високи седемдесет и пет стъпки, дебели повече от тридесет и всяка една страна на квадрата, който образуват, е дълга петнадесет мили. Наоколо не се виждаше и следа от армията на Дарий. Градът разполагаше с достатъчно място цялата да се разположи вътре. Господи, та това бяха близо двадесет хиляди пехотинци и петдесет хиляди конници!

Стените на Вавилон имат сто порти, направени от чист бронз. Ние влязохме през Царската врата. От двете ни страни на високи стълбове се развяваха знамена. Минахме през шпалир от Маги, които държаха олтари на огъня, сатрапи, генерали, тръбачи и множество, възхваляващо Царя. По-нататък беше разположен лагерът на армията. Стените на Вавилон заграждаха цяла провинция! Във всичките паркове на града можеше да се отглежда пшеница в случай на обсада, а канализацията черпеше вода от Ефрат. Вавилон наистина бе непревземаем град.

Дарий влезе в града с колесницата си. Стоеше изправен и на ръст надминаваше с цяла глава своя колесничар. Беше облечен в бяло и пурпурно и изглеждаше великолепно. По целия път вавилонците го приветстваха с бурни и възторжени викове.

А ние от Домакинството минахме по странични улици и влязохме в двореца през задните входове, както отговаряше на положението, което заемахме.

Познанието на живота може да измени спомените. Но и сега сякаш виждам пред очите си цялото това великолепие: изящната облицовка от фини глинени тухли полирана, емайлирана, позлатена, гланцирана или украсена със скулптури; мебелите от нубийски абанос, инкрустирани със слонова кост; драпериите в алено и пурпурно, стенните гоблени, изтъкани със златни нишки, и пришитите индийски перли. Спомням си прохладата на двореца след палещата горещина навън. Сякаш хладината падаше върху мен като сянката на заслепяваща мъка, а самите стени ме потискаха като в гробница. И все пак мисля, че се чувствах като всяко момче след дълъг път — зяпах с широко отворени очи всичко, което се разкриваше пред мен.

Поставихме по местата им личните прибори и съдове на Царя и оправихме леглото. То беше цялото обковано със злато и всеки един от четирите стълба, държащи балдахина, представляваше статуя на крилато божество. След това приготвиха банята, защото сигурно щеше да се върне уморен и прашен.

Във Вавилон е много горещо и затова банята там прилича на къща за удоволствия, където можеш да прекараш целия ден. Но тази беше несравнима. Подът беше покрит с мрамор, а стените — боядисани в синьо на бели цветя. В нея имаше просторен басейн, облицован в лазурносини плочки с изрисувани върху тях златни рибки. Имаше саксии с благоуханни храсти и дървета, които се сменяха всеки сезон. Съблекалнята беше отделена с резбовани паравани, а водата в къпалнята идваше направо от Ефрат.

Всичко беше подготвено, всичко светеше. Водата беше кристално чиста и хладка, колкото трябва, защото се отопляше от проникващите слънчеви лъчи. Имаше и диван с възглавници от тънък лен, за да може Царят да си почине след банята.

Докато съм жив няма да забравя нито плочките, нито златните рибки, нито ленените тъкани. А когато видях всичко това през онзи първи ден, просто си помислих колко е красиво. След като се настанихме, дните се завъртяха един след друг гладко и монотонно като водните колела на висящите градини, макар че нашият жребий беше доста по-лек от този на теглещите ги волове. Този прекрасен хълм, сътворен от човека, с неговите сенчести дървета и прохладни горички на всяка от терасите, изисква огромно напояване, а водата трябваше да се изкачи нависоко. Често, ако човек се заслуша, можеше да чуе сред чуруликането на птичките плющенето на камшиците долу.

От отдалечените сатрапии след няколкомесечно пътуване продължаваха да пристигат нови войски. Целият град наизлезе, за да види бактрийците. Наближаваше есента и вече се захлаждаше, но въпреки това те се бяха изпотили, защото искаха да се покажат с най-добрите си дрехи — плъстени палта, подплатени панталони и шапки с косъма навън. Това облекло наистина е достатъчно топло и удобно за студените зими в Бактрия^[1]. Съдейки по украшенията на техните командири и жизнеността на войниците след толкова дълъг преход, можех да кажа, че земята им е богата. Всеки благородник водеше със себе си войници от крепостите си, както щеше да направи и баща ми, ако беше жив. А бактрийските командири наброяваха стотици. Багажът им се носеше от цял керван от двугърби камили, с дебели космати крака, създадени сякаш да издържат на натоварвания.

Начело яздеше сатрапът Бес, братовчед на Дарий. Царят го посрещна на крака в залата за аудиенции и му позволи да го целуне по бузата. Бес беше набит и як като камилите си, покрит с белези от рани и почернял от слънцето и вятъра. Не бяха се срещали от поражението при Иса. Веднага забелязах в белезникавите му очи сянка на презрение, скрита под маската на външно раболепие, а в очите на Царя — сянката на недоверие. Не се учудих — Бактрия беше най-силната сатрапия в цялата империя.

Междувременно дойдоха новини, че Египет е посрещнал Александър с отворени обятия като освободител и че са го обявили за фараон.

По онова време знаех много малко за Египет. Но сега го познавам. Живея там. Видях барелефа на Александър върху стената на един храм. На него той принася дарове на Амон. Бяха го направили да изглежда като всички други фараони, дори имаше и традиционния малък кичур обредна брадичка. Може и действително да е бил с такава брадичка, когато са му поставили на главата короната на Долен и Горен Египет, и е държал в ръцете си жезъла и гегата. Александър беше много точен и внимателен в тези неща. Но това ме кара да се усмихвам.

Александър отишъл и в храма на Амон в оазиса Сива сред пустинята. Там прорицателят го поздравил от името на бога като негов син. Дочухме, че жрецът му казал още, че той бил заченат не от баща си Филип, а от Бога, и така се разпространил слуха за произхода му. Кой знае? Александър влязъл сам при прорицателя, а след това само казал, че е доволен.

Докато Неши ме обличаше и ми разресваше косата, попитах за този храм и оракула му. Неши беше ходил в училище за писари, преди Артаксеркс да завладее отново Египет и всички те да бъдат взети от храма и продадени в робство. Дори и сега той продължаваше да си бръсне главата.

Неши ми обясни, че този прорицател бил много стар и почитан. Преди много време (а в устата на един египтянин това означава поне хиляда години) богът говорел в Тива^[2] така, както сега в Сива. По времето на ужасната Хатшепсут^[3], единствената жена фараон, нейният заварен син Тутмос бил малко момче и служел в някакво светилище. Символът на бога бил пренасян, както сега в Сива, в лодка, украсена със злато, скъпоценни камъни и звънци. Носачите казвали, че прътите ги натискали по рамената, когато богът искал да говори. Те чувствали неговата тежест, която ги насочвала накъде да вървят. Един ден той ги завел до този млад принц, който тогава бил никому неизвестен, и накарал символа да се поклони пред него. И когато узнала божественото му предопределение, тълпата го поставила на трона. Неши беше пълен с такива шантави истории.

Аз също отидох на поклонение в Сива. Пътуването беше тежко и дълго, макар че съм имал и по-изнурителни. Зададох само един въпрос на прорицателя. Той ми отговори, че това, което трябва да направя, е да извърша жертвоприношение и да не бъда любопитен за съдбата на човек, приет сред боговете. Нямаше да имам мира, ако не бях го посетил.

Докато бяхме във Вавилон Дарий беше постоянно зает и имах много свободно време. Така че тръгнах да разгледам града. Изкачих се по стълбата около кулата на храма на Бел, въпреки че последния етаж беше разрушен. Там наложниците на бога са лежали в неговото златно ложе. Из града постоянно ме наобикаляха проститутки, които явно си обясняваха липсата ми на брада с моята младост. Отидох и до храма на Ищар с неговия прочут Двор.

Според традицията всяко момиче във Вавилон веднъж в живота си трябва да предложи тялото си на богинята. Дворът представлява огромен пазар на жени, наредени в редици и разделени с алени шнурове. Никоя няма право да откаже на първия мъж, който подхвърли в скута й една сребърна монета. Някои от момичетата бяха прекрасни като принцеси, седяха на копринени възглавници и роби им вееха с ветрила. А редом с тях седяха селянки от околните поля с напукани ръце и груба външност. Мъжете преминаваха покрай редиците сякаш бяха на конски пазар. Оставаше само да започнат да им гледат зъбите. Хубавите момичета не чакат дълго, за да бъдат ощастливени. И ако някой хамалин им хвърли монета преди някой благородник, те са длъжни да го приемат. Мнозина от тях протягаха ръце към мен, надявайки се да отдадат дължимото на богинята с някой не много грозен. Наблизо имаше горичка, където се извършваше обредът.

Видях, че няколко мъже се смееха на нещо и отидох да надзърна. Те се подиграваха на грозничките момичета, които стояха там дни наред, без някой да ги поиска. За да взема участие в подигравките им, те ми показаха една, която стояла там вече три години.

Докато чакала, тя беше се превърнала от момиче в жена. Имаше гърбица, носът й беше огромен, а на бузата и имаше белег от рождение. Момичетата около нея, колкото и да бяха невзрачни, като я гледаха, се успокояваха за себе си. А тя само седеше с прибрани ръце и понасяше насмешките така, както волът търпи камшика и остена. Изведнъж се вбесих от жестокостта на мъжете. Спомних си как войниците отрязаха носа на баща ми, докато беше още жив, и как мъжете, които ме кастрираха, си бъбреха небрежно, докато аз умирах от болка. Извадих от кесията си един сребърен шекел^[4] и го хвърлих в скута на момичето, като казах ритуалните думи:

— Ищар здраве да ти дава.

Отначало тя дори не разбра какво става. Тогава безделниците избухнаха в силен смях. Тя сграбчи монетата и вдигна объркана очи. Усмихнах се и й подадох ръка.

Тя се изправи. Наистина беше много грозна. Но нали и глинената лампа изглежда хубава, когато я запалиш на мръкване. Отведох я от мъчителите и й казах:

— Нека си намерят някакво друго забавление. Тя заситни до мен, по-ниска с цяла глава, макар че аз още не бях напълно израсъл. Във Вавилон, както и в Персия, презират ниския ръст. Всички наоколо ни зяпаха, но аз знаех, че трябва да отида с нея чак до горичката.

Гледката там беше отвратителна. Нито един персиец не би могъл да си представи подобно нещо. Дори храстите и дърветата не бяха достатъчни, за да се запази що-годе някакво приличие. И през най-ужасните си дни в Суза не бях срещал някой, който да е толкова безсрамен, че да прави това другаде освен в спалнята.

Веднага щом минахме оградата й казах:

— Можеш да бъдеш сигурна, че никога няма да те подложа на това унижение. Сбогом и бъди щастлива. — Тя ме гледаше усмихната, все още твърде замаяна от изненада, и не можа да схване думите ми. След това посочи към горичката и каза:

— Ей там има едно хубаво място!

Въобще не ми мина през главата, че тя наистина очаква от мен да го направя. Просто не беше за вярване! Казах неохотно:

— Не мога да отида с теб в горичката. Аз съм един от евнусите на Царя. Ядосах се като гледах как ти се подиграват и реших да те отърва от тях.

За миг тя се втренчи в мен със зяпнала уста. А след това изведнъж изкрещя:

— О, горката аз! О-о-о! — и ми зашлеви две здрави плесници — по една с всяка ръка.

Стоях с писнали уши, докато тя изтича надолу по улицата, биейки се по гърдите и викайки:

— О! О! О!…

Учудих се и се почувствах наранен от нейната неблагодарност. Аз бях толкова виновен, че съм кастриран, колкото тя — че е грозна. Но докато вървях обратно към двореца и размишлявах върху случилото се, осъзнах, че откакто съм се родил, за добро или за лошо, винаги съм бил желан от някого. Опитах се да си представя какво ли е да си живял двадесет години и никой да не те е поискал. Това уталожи яда ми, но се прибрах тъжен.

С наближаването на зимата времето във Вавилон ставаше все по-приятно. Навърших петнадесет години, но никой освен мен не го узна. Нашето семейство, както и всички персийци, винаги бе отдавало голямо значение на рождените дни. Затова, дори и след пет години, като се събуждах на този ден, още не можех да свикна с мисълта, че ще бъде ден като всички останали. Царят никога не ме попита кога е рожденият ми ден. Глупаво би било да му се сърдя. Та той беше щедър през много други дни.

От Египет идваха откъслечни новини. Александър беше възстановил древните закони. Вдигнал и големи тържества — с пирове и състезания за атлети и музиканти. При устието на най-западния ръкав на Нил заповядал да направят план на нов град. Нямало креда и затова използвали брашно. Неочаквано към мястото се спуснал облак от птици, които изкълвали брашното. Това било изтълкувано като лошо знамение и означавало, че от този град няма да излезе нищо.

Чудя се как ли е изглеждало мястото, когато са връхлетели птиците. Гладка зелена низина обрасла навред с папирус, тук-там палми, няколко пасящи магарета и сгушени рибарски колиби. Сега това е Александрия — перлата на градовете. Макар и никога да не я видя, Александър се върна, за да остане там завинаги. И вместо птици, днес градът е приютил хора от всички краища на света, както приюти и мен.

След бактрийците във Вавилон пристигнаха скитите — онези от тях, които бяха васали на Бес. Племето им беше дивашко, а самите те — космати и русоляви. Татуираха лицата си сини и носеха заострени шапки от кожи на рис, и панталони, които се завързваха на глезена.

Каруци, теглени от волове, возеха черните им шатри и жените им. Скитите са много добри стрелци с лък. Но смърдят до небето. Мият се само веднъж през живота си — при раждането си — и то в кобилешко мляко. Изпратиха ги набързо в лагера — нито един вавилонец не би могъл да си позволи да бъде толкова безсрамен, ако не се къпеше всеки ден.

Тогава разбрахме, че Александър е напуснал Египет и се е насочил на север.

Дарий свика съвет в голямата зала за аудиенции. Навъртах се наоколо, за да мога да наблюдавам как висшите аристократи си тръгват. Там ме доведе детското ми любопитство. Но научих нещо полезно, което запомних за цял живот. В такива моменти трябва само да стоиш безшумно, за да не привличаш вниманието върху себе си, и ще видиш как хората се разкриват. По време на аудиенцията те трябваше да показват уважение и да не изказват истинските си мисли на глас. Но навън всеки се обръщаше към този, за който знаеше, че споделя мислите му и интригата започваше.

Така видях как Бес избра Набарзан, който беше пристигнал във Вавилон много преди Царя, тъй като командваше конницата. Беше се сражавал при Иса и войниците го уважаваха.

Бях отишъл в залата за развлечения, за да гледам танците, и там ги чух да разговарят. Те не знаеха кой съм, както се знаеше в Суза. Разбира се, въобще не се изкуших да донеса думите им на Царя. Те говориха, че при Иса Набарзан се сражавал много добре, макар че изборът на Дарий за мястото на битката било груба грешка. Набарзан заповядал конницата да атакува македонците, като се надявал да обърне битката. Но тогава Царят побягнал — бил сред първите, които напуснали сражението. Така започнало и безредното отстъпление, довело до пълен разгром. Никой не може едновременно да бяга и да се бие, докато преследвачът все още може да атакува. Паднало голямо клане и те обвиняваха Царя.

Дълго време бях живял сред хора, които си мереха приказките и не можех да си представя как е възможно някой да изрече подобни думи. Те ме нараниха. Та нали човек живее в името на господаря си и споделя дори неговия срам. Капитанът, който бях чул да говори в Суза, сигурно е бил от хората на Набарзан.

Самият Набарзан беше висок и слаб, с лице на чистокръвен персиец — хубаво и надменно. Държеше се свободно и можеше да се смее от сърце, макар че често го правеше без видима причина. В двора ме поздравяваше много любезно, но нищо повече. Не бих могъл да кажа дали харесва момчета или не.

Той и Бес изглеждаха много странно заедно. Набарзан, слаб като клечка, облечен в обикновени персийски дрехи, и огромният Бес, с гъста черна брада и гръден кош като на мечка, в кожените си дрехи и верижки от необработено злато. Те бяха войници, срещнали се по време на война. Излязоха бързо от навалицата в залата, сякаш бяха нетърпеливи да си поговорят насаме.

Повечето хора не си държат езика зад зъбите и скоро цял Вавилон знаеше какво е станало на съвета. Царят беше предложил цялата персийска армия да се оттегли в Бактрия. Там можел да събере още войска от Индия и Кавказ и да укрепи източната част на империята или нещо подобно.

Набарзан бил този, който се изправил и цитирал думите от първото предизвикателство на Александър, когато още го считаха за хлапе и самохвалко — „Излез и се бий с мен. Ако не го направиш, ще те последвам където и да си.“

И така решили армията да остане във Вавилон.

Да се оттеглим в Бактрия! Да предадем без бой древната земя на Кир с цялото и население, при това персийско! Да предадем сърцето и люлката на нашия народ! Дори аз, който нямах нищо освен спомени и една разрушена крепост, бях потресен до дъното на душата си. Какво е почувствал Набарзан разбрах по лицето му.

Същата нощ Дарий ме задържа при себе си. Опитах се да мисля за добрината, която проявяваше към мен, и да забравя останалото.

Скоро след това, когато една сутрин му прислужвах в личните покои, в преддверието влезе един беловлас, но изправен старец. Това беше сатрапът Артабаз, който преди години беше въстанал срещу Артаксеркс, а след това живял в заточение в Македония по времето на Филип. Отидох при него и попитах дали иска да му донеса нещо, докато чака. Надявах се, че ще се заприказва с мен и го попитах дали някога е виждал Александър.

— Дали съм го виждал?! Та аз съм го държал на коленете си! Беше хубаво дете. Да, дори в Персия човек би казал, че е красив. — Артабаз потъна в мислите си. Беше много стар и би могъл да остави на многобройните си синове задължението да следват Царя на война. Помислих си, че и той като повечето старци е станал разсеян, когато изведнъж светлите му очи се присвиха под гъстите побелели вежди: — И не се страхува от нищо. Въобще от нищо.

През пролетта Александър се върна в Тир. Там извършил жертвоприношения и провел нови игри и състезания. Изглежда, че е молил боговете за тяхната благосклонност. А когато дойде лятото, шпионите донесоха, че е тръгнал към Вавилон.