На шестнадесет, в Задракарта, започна младостта ми. Бях преминал от детството в някаква междинна възраст, където младостта бе нахлула само в тялото ми. Сега, седем години по-късно, това състояние ме напусна.

Има места, които са запечатани в паметта ми, и дълги месеци, когато лицето на земята плуваше покрай мен, както плуват корабите, когато човек ги гледа, седнал на брега на Нил. Планински проходи, снежна пустош, разцъфнали гори, черни езера сред високи пусти полета, полупустини, покрити с дребни камъчета или изсъхнала трева; скали, обрулени във формата на дракони; божествени долини, пълни с натежали от плод дървета; планини без край, пробиващи небето — безмълвни и криещи опасност; хълмисти земи, отрупани с непознати цветя; и дъжд — дъжд, изливащ се отгоре, сякаш небесата се разтварят, дъжд, който превръща земята в кал, реките — в буйни порои, оръжията — в ръжда, а мъжете — в безпомощни деца. И нажежените до червено дюни, ден след ден, покрай огледално гладкото море.

И така, ние тръгнахме на изток от Задракарта, когато бях на шестнадесет и бях луд от любов.

Движехме се в подножието на планините, които се простират на изток от Хиркания и навлязохме в широка гола земя. През това време живеехме в един подвижен град.

Колоната от хора, пътуващи сега с Александър, съвсем не беше малка. Той беше оставил наместник да управлява царството му и беше пресякъл проливите на Гърция, свободен като птица — просто един генерал с ранга на Цар. След това паднаха големите градове и Дарий загина. Сега Александър беше Велик Цар в своя империя И всички задължения по управлението пътуваха с него. Движехме се в земя без градове — както древната Персида преди царуването на Кир. На стотици мили една от друга се издигаха крепости, подобни на моя роден дом.

Те бяха по-големи, защото са били жилища на царе, но не по-различни: укрепена къща върху канара и племенно селище около нея. Крепостите бяха преминали от ръцете на царе, в ръцете на племенни вождове и сатрапи, но макар да бяха много стари и грубо направени, все още ги наричаха „царските къщи“. Що се отнася до останалото, ние бяхме като овчари номади, търсещи пасища или селца, в които да има вода през цялата година. Десетки левги напред единственият град бе нашият лагер.

Той се състоеше от армията и от втора армия, която обслужваше първата: оръжейници, специалисти по обсада и мостове, дърводелци, майстори-кожари и майстори на палатки и шатри, търговци, коняри, съпровождащи войската, техните жени и деца, а също и робите. Вече имаше и голям брой писари и други чиновници. И всички те съставляваха само армията, на която Александър плащаше. Една трета армия ни следваше, за да върти търговия: търговци на коне, продавачи на дрехи, бижутери, актьори, музиканти, фокусници и жонгльори, сводници и проститутки от двата пола или без пол. Защото дори най-обикновените войници бяха богати. Що се отнася до командирите — те живееха като малки царе.

Те притежаваха свои собствени домакинства, с управители и прислужници, които се движеха в отделни кервани от фургони. Техните наложници живееха така добре, както жените на Дарий. Генералите пък, от своя страна, бяха усвоили навика след упражнения масажисти да ги разтриват с благовонни масла. Александър им се смееше, като на слабости на приятели. Не можех да понеса да гледам как им позволява да го надминават по разкош и гордост. Знаех как гледаха на това персийците.

Самият Александър нямаше време за показност, а често — и за мен. В края на всеки поход обикновено го чакаше целодневна работа. Чакаха го пратеници, разузнавачи, мостостроители и просители, а също и обикновени войници, с техните грижи и проблеми. След всичко това той търсеше леглото си само за сън.

Дарий, като усетеше, че желанието му отслабва, започваше да се чувства обратен по природа и изпращаше да повикат някой като мен, от чиито умения се искаше да оправи нещата. Александър, който винаги гледаше към утрешния ден, в подобни случаи смяташе, че природата иска от него един хубав и здрав сън.

Има неща, които не могат да бъдат обяснени на един истински мъж. За такива като мен правенето на любов е удоволствие, но не е необходимост. Аз много повече харесвах неговото тяло и исках само да бъда близо до него — като куче или дете. В неговата топлина имаше и живот, и сладост. Но аз никога не му казвах: „Нека вляза, няма да ти преча.“ Никога не бъди досаден, никога, никога. Имаше много други неща, за които му бях необходим всеки ден. Нощите на отплатата сами щяха да дойдат.

През една от тях той ме попита:

— Ядоса ли се, когато изгорих Персеполис?

— Не, господарю мой, никога не съм бил там. Но защо, всъщност, ти го превърна в пепелища?

— В клада. Ние разпалихме клада. Бог ни вдъхнови.

На светлината на нощната лампа лицето му ми се стори като лицето на прехласнат певец. Той присви очи:

— Завеси от огън, гоблени от огън; горящи маси, образуващи величествен огнен пир. Всички тавани бяха от кедрово дърво. Когато престанахме да хвърляме факлите, а топлината ни накара да се отдалечим, огънят се стрелна към черното небе като пълноводен поток; огромен огнен дъжд се изля нагоре с искри, които се разпръскват навсякъде — боботещ и ослепително сияещ право към небесата. И тогава си казах: „Нищо чудно, че те го боготворят. Та има ли нещо друго на земята, което да е по-богоподобно?“

Той обичаше да му говорят след любовния акт; все още имаше нещо у него, което му казваше, че желанието е слабост. При тези случаи аз му говорех за сериозни неща. Смехът и играта бяха за преди това.

Веднъж той ми каза:

— Странно, ние лежим заедно един до друг, а ти продължаваш да ме наричаш „господарю мой“. Защо го правиш?

— Защото за мен ти си такъв — в сърцето ми, във всичко.

— Запази го в сърцето си, любими, особено пред македонците. Вече забелязах някои погледи.

— Ти винаги ще бъдеш мой господар, както и да те наричам. А как трябва да ти казвам?

Той прихна:

— Александър, разбира се. Всеки македонски войник може да ме нарича така.

— Искандер — повторих аз. Произношението ми на гръцки още не беше добро.

Той се разсмя и ми каза да опитам пак.

— Така е по-добре. Когато чуват, че ме титулува ш „господарю“, те си мислят: „Значи, той започва да се смята за Велик Цар.“

Най-сетне ми се беше отдал случай.

— Но, господарю мой, господарю Искандер, та ти си Великият Цар на Персия! Познавам народа си — те не са като македонците. Знам, че гърците казват, че боговете завиждат на великите мъже и че наказват надм… — бях залегнал здраво над книгите, но думата ми убягна.

— Надменността — поправи ме той. — Да, те вече ме наблюдават за това.

— Но не и персийците, господарю. Те търсят в един велик човек величественост и великолепие. Ако им се стори, че той не се държи на висота и се принизява, те оттеглят уважението си.

— Принизява? — повтори той глухо.

Вече беше твърде късно да се върна назад.

— Господарю мой, ние ценим смелостта и победите. Но Царят… Царят трябва да бъде нещо друго, нещо различно. Големите сатрапи трябва да се обръщат към него като към бог. За него те правят прострацията, която пък селяните правят за тях.

Александър не каза нищо. Чаках, изпълнен със страх. Най-сетне той проговори:

— Братът на Дарий искаше да ми каже това. Но не посмя.

— И сега господарят ми е ядосан?

— Никога, щом става дума за съвет, даден от любов. — Той ме придърпа по-близо до себе си, за да го докаже. — Но, помни, Дарий загуби и ще ти кажа защо. Човек може да управлява сатрапите по този начин, но не и войниците. Те не искат да следват някакъв царствен образ, към когото трябва да пълзят по корем. Те искат да знаят, че ти ги помниш от някоя битка преди година и че знаеш дали имат брат на служба при теб; те искат да чуят една дума от устата ти, ако той умре. Ако са покрити със сняг, те предпочитат да виждат, че и командирът им е покрит със сняг. И ако дажбите или водата не достигат, а ти продължаваш да водиш колоната напред, те искат да знаят, че и ти се лишаваш наравно с всички. Тогава те ще те следват. И те обичат да се смеят… Разбрах на какво се смеят, когато бях на шест години и се мотаех в караулните помещения в двореца на баща ми. Те ме направиха Велик Цар на Персия, не забравяй това… Не, не съм ядосан. Ти имаше право да го кажеш. Но знаеш ли, в себе си аз нося кръвта на гърци и троянци едновременно.

Не знаех нищо за това, но целунах рамото му с благоговение.

— Както и да е. Да кажем, че харесвам твоя народ, или че откривам в него нещо от себе си. И защо да казваме твой и мой? Те всички трябва да бъдат наш. Кир не намери покой, докато не го постигна. Сега е дошло време отново да се създаде нещо ново. Бог не ни води всички по този път ей така.

— Говорих прекалено много — казах. — Ето, сега ти се разсъни и отново си с широко отворени очи.

Последният път, когато му казах така, той беше отговорил: „Защо не?“. Но тази вечер каза само „Да“ и продължи да мисли. Унесох се в сън до неговите отворени очи.

Навлязохме в Бактрия — огромна хълмиста пустош, докосната вече от есента, пронизвана от жулещи ветрове, духащи откъм заснежените планини. Купих си един кафтан от червеникав плат, обшит с кожи от белка, тъй като при Каспийските Врати бях загубил стария от кожата на рис. Войниците се облякоха дебело и топло с овчи и кози кожи, а офицерите имаха наметала от хубав вълнен плат. Но само персийците, облечени в панталони и дрехи с ръкави, изглеждаха наистина стоплени. Понякога македонците ми хвърляха завистливи погледи. Но те по-скоро биха умрели, отколкото да се облекат с дрехите на победените — изнежените и калпави персийци и мидийци.

Паднаха първите дъждове и мократа земя направи придвижването още по-трудно. Реките и потоците бяха придошли и сега се движехме толкова тромаво, колкото и върволицата на Дарий. Усетих разликата, когато ни настигна новината, че Сатибарзан, Сатрапът на Ария^[1], е въстанал зад нас. Той беше дошъл по собствена воля да се предаде в Задракарта. Александър му предложи дясната си ръка, покани го на вечеря, запази положението му на сатрап и му даде отряд от четиридесет македонци, за да му бъдат в помощ и да попълнят охраната на крепостта му. А след като си заминахме, Сатибарзан наредил да ги убият и сега събираше войска, за да се бие на страната на Бес.

Над широката ни разпръсната колона прозвуча сигналът на тръбача. Конете зацвилиха и затропаха с копита; в щипещия въздух се стрелнаха заповеди. За по-малко време, отколкото човек може да си представи, конницата се построи в колони. Александър се качи на бойния си кон и всички се хвърлиха напред в отвратителното време, а земята под тях потръпна. Сякаш тежък и муден великан беше заметнал плаща си и беше запратил копие.

Направихме лагер и ги зачакахме сред всичките ветрове на земята. Мъже и жени се втурнаха да търсят из равнината дърва за огрев. Аз продължих с уроците си по гръцки при Филострат — сериозен млад ефесянин^[2], който не се отчайваше с мен. (На него дължа това, че Цар Птолемей ми позволи да използвам библиотеката му и аз успях да прочета повечето гръцки автори, които си струва да се споменат, макар че и до ден днешен не мога да разчета и най-простия надпис на моя роден език.)

Писарите водеха архива ежедневно, така че можех да научавам какво става. Войниците на Сатибарзан бяха побягнали само като чули за Александър, а сатрапът избягал при Бес. Александър вече го беше осъдил на смърт — той не можеше да понася предателството. Въпреки това, човекът, когото той назначи за нов сатрап на Ария, беше също персиец. Царят се завърна обратно по време на една снежна буря и отново се захвана с бремето на управлението.

След връщането на войниците се засили търсенето на жени и на всякакви удоволствия в зависимост от предпочитанията. Но аз вече знаех достатъчно, за да чакам същото от Александър. Когато изливаше силите си във война, той не се щадеше. Освен това го чакаше и държавна работа за половин месец напред.

Той я свърши за пет дни. След това покани няколко приятели и пиха през цялата нощ. Езикът му се развърза и той отново изживя цялата война. После спа цял ден и продължи през следващата нощ.

Не беше заради виното, макар че доста изпи. Дори и половината от този сън би му стигнал, за да се отърве от махмурлука. Но виното беше това, към което прибягваше, за да накара тялото си и духа си да спрат, когато са забравили почивка. Колкото и да беше пиян, той винаги успяваше да се изкъпе преди да си легне. И никога не се подпираше на мен, освен ако не загубеше равновесие. Виното изкарва на бял свят много скрити неща — то правеше същото и с него, но грубостта в спалнята не беше от тях.

На по-следващия ден той се събуди свеж като жребец и отхвърли още една планина от работа. А през нощта ми каза:

— Нима сме били разделени толкова дълго?

Казах му „добре дошъл“ по всички начини, които знаех, и по някои, които в момента измислях. Той често се шегуваше, че съм започнал да правя от него персиец. Истината бе, че аз вече бях забравил как бих могъл доставям удоволствие на някой друг. За Александър една нежна изтънченост бе по-добра от страстта. Владеех изкуството да докарвам мъжете до бурни наслади, но когато го прилагах с него, това оставяше някаква сянка. А за мен то беше само придобито умение. Трябваше да се подчиня на сърцето си още отначало. Но нито един човек преди него не ми беше позволявал да имам сърце. Сега, след като му бях показал неговия път към градината на удоволствието, или поне към това, което можеше да го удовлетвори, той искаше да има до себе си другар, а не артист, който да го забавлява. Той никога не беше несръчен. В природата му беше да дава — и тук, както и навсякъде другаде. Но и тук, както и навсякъде другаде, ако проявяваше гордост, то не беше без причина.

Принц Оксатрес беше повишен до Телохранител на Царя. Александър обичаше да се огражда с хубави хора и сметна, че постът отговаря на ранга му. На ръст той беше с около един палец по-нисък от Дарий. Смеейки се, Александър ми каза, че на Филотас ще му бъде за сефте някой да го гледа отгоре, а не отдолу. Отговорих сдържано, като се надявах той да го забележи. Този Филотас не ми излизаше от ума.

Той беше най-надменният и най-претенциозният от генералите — Командир на Почетната конница. Смятаха го за красив, но за моя персийски вкус той беше прекалени риж. Филотас изпъкваше най-много сред онези, които си позволяваха да надминават Царя по разкош и пищност. Кълна се, че той ходеше на лов с повече прислужници и лични принадлежности, отколкото Дарий, а шатрата му отвътре приличаше на дворец. Веднъж му занесох там съобщение и той ме погледна с презрение. Това още повече ме настрои срещу него, въпреки че и Хефестион не го харесваше.

Когато човек познава начина на живот в царския двор, той знае какво точно да търси. Понякога заставах извън залата за аудиенции, както бях правил във Вавилон, за да наблюдавам лицата на излизащите. Виждах естествено, обичайните изражения на облекчение, разочарование, удоволствие, свойско държание или непринудено отпускане. Но усмивката на Филотас твърде бързо напускаше лицето му, а един път дори — мога да се закълна в това — видях в очите му подигравка. Ала запазих всичко в себе си. Не се осмелих да кажа нищо на Александър — те се познаваха, откакто се помнят. Бяха приятели от детинство и Царят му вярваше повече, отколкото на себе си. Но не беше само това. Бащата на Филотас, Парменион, имаше най-висок ранг и беше втори след Царя. Той заемаше по-голяма длъжност дори от Кратер, който беше най-главният от генералите тук. Парменион някога е бил главнокомандуващ на армията на Цар Филип. Никога не бях го виждал, защото армията му пазеше западните пътища зад нас — доверие, от което зависеше животът на всички ни.

Така че благоразумно запазих мълчание. Само похвалих нисайските коне на Оксатрес и техните великолепни парадни сбруи, като добавих:

— Но, разбира се, господарю мой, дори и в двора на брат си Дарий, той никога не е бил богат колкото Филотас.

— Така ли? — погледна ме Александър и забелязах, че това го накара да се замисли. Тогава аз го прегърнах, смеейки се, и продължих: — Но сега дори самият ти не си толкова богат, колкото съм аз.

Единствената последица от разговора, на която станах свидетел, бе, че той разгледа конските сбруи на Оксатрес и толкова ги хареса, че накара да направят същите и за стария Буцефал. Един персиец никога не би се възхитил от гръцки кон. Но след като видях Буцефал нахранен, добре гледан и свеж, вече можех да повярвам, че той е носил Александър в бой в продължение десет години и никога не е показал страх. Повечето коне се дразнят от нова премяна — оглавник с кокарда, сребърни капаци и висящи гравирани плочки на хамута. Но Буцефал имаше високо мнение за себе си и пристъпваше важно наоколо, представяйки ги в най-добра светлина. В този кон имаше много от характера на Александър.

Мислех си за това, докато разтривах Царя преди вечеря. Той обичаше това заедно със задължителната баня преди лягане. Александър беше най-чистоплътният човек, когото съм познавал, разбира се, когато неговите многобройни войни му го позволяваха. В началото често се чудех какъв ли е този дискретен и приятен аромат, който използваше, и тършувах да открия стъкленицата. Но такава нямаше — това беше дар на природата.

Похвалих новите сбруи на Буцефал и вида му, а Александър ми довери, че е поръчал да направят и други такива като подаръци за неговите приятели. Бършех го с кърпа. Цялото му тяло беше в мускули, но не така грамадно и грозно като телата на онези гръцки борци.

— Колко добре, господарю мой, биха ти стояли дрехите, които подхождат на тези сбруи.

Той бързо извърна глава и ме погледна.

— Как пък ти хрумна това?

— Просто като те гледах сега.

— О, не. Ти си прозорлив. Понякога аз също си мисля, че в собственото си царство човек не трябва да изглежда като чужденец.

Думите му ме зарадваха. Вятърът свиреше из шатрата.

— Мога да ти кажа още, че в такова време ще ти бъде много по-топло, ако си с панталони.

— Панталони! — Александър се взря в мен с такъв ужас, като че ли му бях казал, че трябва да се боядиса със синя боя. А след това се разсмя.

— Мило мое момче, на теб те изглеждат очарователно; върху Оксатрес те украсяват Охраната ми. Но в очите на един македонец, панталоните са нещо… Не ме питай защо. И аз съм толкова лош, колкото и всички останали.

— Ще измислим нещо, господарю. Нещо, което да прилича повече на дреха от персийския двор! — Копнеех да го направя красив според начина на обличане на моя народ.

Той поръча да донесат един топ фин вълнен плат, за да го облека с него. Но едва бях започнал, когато се оказа, че не само няма да носи панталони, но и не желае да има дълги ръкави. Александър ми обясни, че те щели да го жулят и да го изнервят, но бях сигурен, че това е само претекст. Казах му, че самият Кир е накарал персийците да носят мидийски дрехи, които бяха по-пищни от нашите. Това беше истина. Но този път дори магическото име на Кир не оказа никакво влияние. Трябваше да прибягна до древната персийска роба, толкова ужасно старомодна, че никой освен Царят по време на празненствата не я беше носил от сто години насам. Ако не бях виждал Дарий, облечен в нея, никога нямаше да мога да разбера как е направена. Робата беше дълга, с гънки в кръста — нещо като мантия, с дупка, за да се навлича през главата. Тя покрива горната част и виси над ръцете до китката. Скроих я цялата, набрах гънките и ги прикрепих леко. Поставих я на раменете му и преместих огледалото пред него, за да може да се види.

— Спомням си я — каза той, — от релефите по стените в Персеполис. Как ме намираш? — Той се обърна в профил пред огледалото. Държеше на облеклото като жена, когато имаше повод за това.

— Робата притежава голямо достолепие — му казах. Стоеше му добре, макар че наистина изискваше да бъдеш висок. — Удобно ли ти е да се движиш с нея?

Той се разходи няколко пъти.

— Да, ако не трябва да правя нищо друго. Добре, ще дам да ми я направят. В бяло, с пурпурни краища.

Намерих най-добрия шивач на роби (в лагера имаше толкова много персийци), и той я направи с истинските сложни и претенциозни дипли. Александър започна да я носи заедно с ниска открита тиара, когато посрещаше персийци. Забелязах, че това увеличи уважението им. Имаше начини и начини за правене на прострацията, които той не различаваше, както ги различавах аз. Но никога не му казах, защото не желаех да предам сънародниците си. Гордостта им се засягаше, когато виждаха, че македонци от ниско потекло дори не се и покланяха.

После му казах, че те много са се зарадвали, като са го видели облечен в тази дреха. Не му казах обаче, макар и да изгарях от желание, че Филотас беше свел поглед по протежение на масата и беше уловил погледа на някакъв свой приятел.

Както и очаквах, Александър скоро започна да намира робата за уморителна — каза, че човек въобще не може да прави големи крачки с нея. Исках да му отговоря — в персийския двор никой никога не е ходел с големи крачки, но замълчах. Тогава той накара да му направят друга, която твърде много приличаше на дълъг гръцки хитон, само дето горната част покриваше ръцете. С нея Александър носеше и широк мидийски пояс, с пурпурни ивици върху бяло. Добре му стоеше. А и той беше толкова убеден, че е намерил щастливата среда, че сърце не ми даде да му кажа.

Както винаги Хефестион беше на негова страна и също хареса персийските конски сбруи. Когато минаваше покрай мен, често дочувах подмятания за подлизурство, но знаех, че те са дребнави и подли. Имах време да размисля и започнах да го разбирам. Колко лесно той можеше да нареди да ме отровят или да ме обвини чрез фалшиви свидетели. Или да скрият скъпоценности в багажа ми и да ме обвини, че съм ги откраднал. Такова нещо отдавна щеше да се случи в персийския двор, ако си бях навлякъл гнева на някой могъщ фаворит. Хефестион имаше остър език сред приятелите си и войниците, и въпреки това никога не го използваше срещу мен. Когато се срещахме, той просто ми говореше като на паж от благородно потекло — учтиво и кратко. В замяна му предлагах уважение, но без сервилност. Често ми се искаше да е мъртъв, както, несъмнено — и той мен. Но ние бяхме постигнали едно негласно разбирателство. Никой от нас не би лишил Александър от нещо, което ценеше, така че нямахме избор Движехме се на изток през гола сиво-кафява планинска земя и от време-навреме пресичахме богати долини, от които се прехранвахме. Така стигнахме царския дом на дрангийците^[3].

Той представляваше стара, примитивно строена крепост, с разнебитени, грубо изработени стълбища, разположена несиметрично над грамадни скали. Единствените прозорци бяха бойниците за стрелците. Местният земевладелец се изнесе от стаите в кулата, които воняха ужасно на коне, тъй като конюшнята се намираше под тях. На неговото място се настани Александър, тъй като знаеше, че ако не го направи, ще загуби престиж пред местните жители. Оръженосците получиха стаите между обора и помещенията в кулата, която превърнаха в караулно. Горе се намираше спалнята на Царя и предверие — нещо като килер, използван от телохранителя, който се грижеше за оръжията на Александър. Имаше и още един килер за мен. За да стигне човек до стаите, където се настаниха приятелите на Царя, трябваше да слезе по стълбите и да излезе на двора. Поръчах да донесат един мангал, за да може да се къпе край него. Горе ставаше ужасно течение, а след дългия поход Александър искаше добре да се измие преди вечеря. Водата беше гореща и чиста.

Разтривах гърба му с пемза, когато прогнилата врата се отвори с режещо скрибуцане и в стаята нахълта един от телохранителите.

— Какво има, Метрон? — попита Александър, както беше във ваната.

Младежът беше много уплашен и си глътна езика. Той се беше постарал и в крайна сметка се беше научил как да се държи. Освен това винаги беше любезен с мен, макар и само от уважение към Александър. Но сега стоеше до вратата бял като чаршаф, и се опитваше да си възвърне говора. Накрая преглътна и рече:

— Александър. Дойде един човек, който твърди, че има заговор да те убият.

Александър се надигна:

— Къде е той?

— В оръжейната. Нямаше къде другаде да го оставим.

— Името му?

— Кебалин, господарю. От конниците на Леонатос. Господарю, донесох ти меча.

— Добре. Сложихте ли му охрана?

— Да, Александър.

— Много добре. И какво каза този Кебалин.

В това време аз го бършех и го обличах. Като разбра, че Александър няма намерение да ме отпрати, Метрон продължи:

— Той е тук от името на брат си — младия Никомах. А той не посмял да дойде лично, защото те можели да се досетят защо е тук. Затова и казал на Кебалин.

— Да, — рече Александър много търпеливо. — и какво е казал на Кебалин.

— За Димнос, господарю. Той е заговорникът.

Александър за миг повдигна вежди.

Метрон пристегна около кръста си, колана с меча.

— Той… ами той е нещо повече от приятел на младия Никомах. Опитал се да го накара да се присъедини към тях, но Никомах отказал. Димнос разчитал на това, защото Никомах винаги казва „да“ на всичко. И той го заплашил, че ще го убият, ако не се присъедини към тях. Като чуло това, момчето се престорило, че приема и казало на брат си.

— Те?! Кои са останалите?

Младежът напрегна лицето си.

— Съжалявам, Александър. Той ми каза, но не мога да си спомня.

— Поне си честен. Ако искаш да станеш добър войник, когато те изненадат, трябва да не се паникьосваш. Както и да е. Върви и кажи на Командира на Охраната да дойде.

Александър започна да крачи из стаята. Лицето му беше намръщено, но не изглеждаше стреснат или уплашен. Вече бях научил, че в Македония са убити повече царе дори отколкото в Персия. Там използваха камата. Говореше се, че баща му Филип е бил наръган пред очите му.

Когато влезе Командирът на Охраната, Александър му заповяда:

— Арестувайте Димнос от Халестра^[4]. Разквартируван е в лагера. Доведете го тук.

След това отиде с Метрон в оръжейната.

От предверието се чу как човекът извика: „О, Царю! Вече си мислех, че никога няма да успея да ти го кажа навреме.“ Той беше много уплашен и бръщолевеше бързо, така че не успях да разбера всичко. Говореше нещо, че Димнос се чувствал обиден на Царя, защото не го зачитал, и после каза: „Но това са само нещата, които е казал на брат ми. Той не можа да ми обясни причините, поради които другите са вътре.“ И той им каза имената, които, подобно на Метрон и аз съм забравил, макар че ги видях когато умираха.

Александър го остави да говори, без да го прекъсва, макар че войникът скачаше от мисъл на мисъл и дрънкаше несвързано. След това го запита:

— Колко време брат ти е знаел за това? — Докато ме намери, Александър. Никакво време не е губено.

— Значи, това се е случило днес, докато правехме лагера.

— О, не, Александър. Затова и дойдох толкова притеснен. Преди два дни е станало.

— Два дни? — Гласът му се промени. — Но аз не съм излизал от лагера. Колко време си бил вътре в заговора, преди да промениш решението си? Арестувайте го!

Завлякоха го. Беше млад войник и зина от страх.

— Но, Александър — извика той с глас, който приличаше на нещо средно между грачене и вик, — дойдох веднага, щом разбрах. Кълна ти се, дойдох веднага в шатрата ти! Значи той не ти е казал?! Той ми обеща, че ще ти каже в момента, в който се освободиш. Идвах и на следващия ден. Кълна се в безсмъртния Зевс! Нима той въобще ли не ти е казал?

В стаята се възцари тишина. Александър го претърсваше с дълбоките си очи.

— Освободете го, но стойте до него. Кебалин, ако правилно те разбирам, ти твърдиш, че си казал всичко това на някой от командирите ми, който се е наел да ми докладва?

— Да, Александър! — Той почти се беше свлякъл на земята, когато войниците го пуснаха. — Кълна ти се, Царю, просто го попитай. Той каза, че съм постъпил правилно и ще ти съобщи веднага, щом има възможност.

А вчера ми каза, че си имал твърде много работа, но обеща да ти каже преди нощта. Но като видяхме днес, че Димнос и останалите продължават да се разхождат свободно, брат ми каза, че трябва да направя всичко възможно да те видя лично.

— Изглежда, че брат ти съвсем не е глупав. На кого си предал това съобщение?

— На генерал Филотас, Царю. Той…

— Какво?!

Войникът повтори името, заеквайки от ужас. Но това, което видях в лицето на Александър, не беше отказ да повярва на думите. Там имаше припомняне.

След малко той погледна младежа:

— Много добре, Кебалин. Ти и твоят брат ще бъдете задържани като свидетели. Няма от какво да се страхувате, ако говорите истината. Така че пригответе се да я кажете точно и ясно.

Охраната го изведе. Александър нареди да повикат хората, които му трябваха. Останахме за малко сами. Подредих стаята, като глупаво се притеснявах, че те ще дойдат, преди робите да изнесат тежката вана. Не смеех да го оставя сам, преди да дойде някой друг.

Крачейки нагоре-надолу из стаята, той се изправи лице в лице с мен. Думите буквално изригнаха от него.

— Вчера Филотас беше цял час с мен! А накрая на разговора ни говореше за коне. Твърде много работа!… Ние бяхме приятели… Разбираш ли, Багоас, ние сме приятели от деца!

Александър отиде до прозореца и се върна.

— Той се промени, след като ходихме при оракула в оазиса Сива. Филотас му се подигра в лицето, но той винаги се е подигравал на боговете и аз му простих. Още в Египет ме предупредиха, че ще ме предаде, но аз не повярвах — той беше мой приятел. Аз да не съм Артаксеркс?!… Но той се промени… Промени се, след като влязох при прорицателя на Амон.

Преди да успея да отговоря, хората, които беше повикал, започнаха да пристигат и трябваше да се оттегля. Първи дойде Кратер, чиито стаи бяха най-близо. Докато излизах, чух Александър да казва:

— Кратер, искам да бъде поставена стража на всеки път, водещ от крепостта, включително и на пътеките. Никой, независимо по каква причина, да не напуска това място. Направи това — то не търпи отлагане. Като се върнеш, ще ти обясня защо.

Другите приятели, които беше наредил да извикат — Хефестион, Птолемей, Пердикас и останалите, се затвориха заедно с него в стаята и не успях да чуя нищо. После някой изтрополи нагоре по стъпалата. Най-отпред тичаше младият Метрон — вече преодолял уплахата и изпълнен със собствената си важност.

— Александър, водят Димнос. Господарю, той оказа съпротива при задържането.

Четирима войници донесоха на носилка един младолик македонец с руса брада. От устата му на тънка струйка се стичаше кръв, но много повече кръв имаше върху гърдите му. Дишаше тежко и шумно.

— Кой от вас направи това? — извика Александър и четиримата пребледняха като товара си. Водачът им, като намери някакъв остатък от глас, каза:

— Той го направи, Царю. Още преди да го арестуваме. Прободе се с кама в момента, в който ни видя, че идваме.

Александър застана до носилката. Войникът го позна, макар че очите му бяха помътнели. Царят постави ръка на рамото му. Помислих си, че сигурно иска да изкопчи от него имената на съучастниците му, докато не е станало прекалено късно. Но Александър просто попита:

— Какво зло съм ти причинил, Димнос? Кога съм постъпвал несправедливо към теб?

Устните на войника помръднаха. Видях върху лицето му една последна сянка на гняв. Очите му се извърнаха и се спряха върху моите персийски дрехи, а през съсиреците кръв започна да излиза нещо като глас: „Варвар…“. После от устата му шурна кръв и очите му се забелиха.

— Покрийте го — каза Александър. — Скрийте тялото някъде и поставете стража.. — Войникът с най-ниския чин с явно нежелание метна пелерината си върху трупа.

Скоро след това се върна Кратер и съобщи, че навсякъде са поставени постове. Тогава някакъв слуга обяви, че вечерята на Царя е готова.

Докато минаваше покрай килера, където се бях оттеглил, Александър каза:

— Стражите на най-външните постове сигурно са още на път. Филотас не трябва да разбере нищо, преди да бъдат затворени всички пътища. Ще се наложи да разделим хляба си с него, колкото и да не ни се ще.

Хефестион му отговори:

— Два дни той го е делил с теб без никакъв срам.

Вечерята беше в тесен кръг от македонци. Нямаха нужда от мен. А как ми се искаше да мога да наблюдавам лицата им. Хората като мен често са обвинявани в любопитство. Изгубили част от живота си, ние сме склонни да запълним празнината с живота на другите. В това отношение съм като останалите евнуси и въобще не се преструвам, че съм различен.

Голямата зала представляваше един каменен хамбар с неизравнен скалист под, в който постоянно се препъвах. Не беше най-доброто място за последен пир в живота.

Извиках робите да преместят ваната, подредих стаята за пред хора, хапнах набързо и се върнах, за да постопля ръцете си на мангала и да размишлявам за затварянето на пътищата. Не след дълго намерих отговора. Филотас беше син на Парменион — вторият и с най-много войска и власт след Царя човек в Азия. Това беше човекът, който осигуряваше гърба ни. Той охраняваше съкровищницата в Екбатана и имаше собствена армия, на която можеше да плаща безкрайно дълго. Мнозина от войниците му бяха наемници и се бяха били само под негово командване. Филотас бе единственият му жив син — другите двама бяха загинали в походите. Стана ми повече от ясно.

Вечерята свърши рано. Александър се качи с приятелите си горе и нареди да повикат Никомах, за да чуят и неговата история. Той беше почти момче — малко женствен и много уплашен. Царят се отнесе с него много мило и внимателно. Някъде към полунощ докладваха, че всички заговорници, чиито имена се знаеха, са арестувани. Последен бил заловен Филотас.

Докараха го. Той преплиташе крака и мигаше опулено. Беше пил много на вечеря и спял дълбоко, когато го арестували. След като всички бяха заловени и пътищата бяха блокирани, никой не си направи труда да затвори вратите. Чух всичко. До този момент Царят беше като желязо. Но сега ми се стори, че за миг чух гласа на наранено и ядосано момче, говорещо с по-голям батко, от когото някога се е възхищавало. Защо беше укрил предупреждението на Кебалин? Как е могъл да го направи? И в безумието, което, както казват гърците, боговете вселяват в своите избрани жертви, Филотас отговори на момчето, а не на Царя.

С дебелашки, малко пресилен смях, той отвърна:

— Защо? Та аз въобще не му обърнах внимание! Пък и кой ли би го направил? Скъпи мой Александър, ти едва ли искаш да чуваш за всеки злобен, нищо и никакъв катамит^[5], който се е нацупил на любовника си.

Филотас беше голям женкар и обичаше постоянно да се хвали с това. Презрението в гласа му беше лекомислено, а предполагам, че и пиенето помогна. Но това свърши работа. Остарял за миг с петнадесет години, Царят му каза:

— Димнос предпочете да се самоубие, отколкото да бъде съден. Но утре ти ще присъстваш на твоя процес. Стража! Затворете го в стаята му под строга охрана.

Съдът се състоя на следващия ден, на стърнището близо до лагера. Беше студено и вятърът носеше сиви облаци, които заплашваха да ни удавят в дъжд. Цялата армия се беше събрала — толкова много хора, че повечето въобще не чуваха нищо. Най-отпред, по право, стояха македонците. Колкото и да е невероятно, без тяхното съгласие Царят не можеше да осъди на смърт нито един македонец. В тяхната страна и най-простият селянин имаше право да дойде и да гласува.

Тъй като за мен там нямаше място, гледах от кулата дребните фигури, застанали в отворения квадрат. Първи бяха изправени на съд съучастниците на Димнос. Те вече бяха признали всичко и се обвиняваха един друг. (В Бактрия постоянно вият вълци, така че не можех да бъда сигурен в звуците, които чувах.) След всеки процес македонците започваха да викат и стражата отвеждаше осъдения.

Последни се появиха Филотас, когото познах по ръста му, и Царят, когото познах по всичко. Стори ми се, че доста дълго стояха там. По жестовете им можеше да се предположи кой говори. Явиха се повече от дванадесет свидетели, които дадоха показания. След това отново заговори Царят и македонците се развикаха, още по-силно от преди. После всичко свърши.

По-късно ми разказаха показанията на свидетелите. Почти всички бяха говорили за надменността и арогантността на Филотас и за неговото мърморене против Царя. Често го наричал „Момчето“ и приписвал всичките му победи на Парменион и на себе си. Казвал, че Александър е самомнителен и надут от дете и по-скоро можел да бъде Цар на раболепните варвари, отколкото почтен македонец. Твърдял, че Царят е приел за чиста монета хитроумните ласкателства на египетските жреци и че нямало да се задоволи с нещо по-малко от обожествяването си. Бог трябвало да бъде на помощ на хората, управлявани от човек, който се мислел за повече от обикновен смъртен.

На следващия ден щяха да се състоят екзекуциите: пребиване с камъни за по-незначителните, а за Филотас — замеряне с копия. В Персия такива хора щяха да бъдат зазидани в студена пещ, която бавно щеше да бъде подклаждана с огън. И Царят нямаше да поиска ничие разрешение за това.

Дали Филотас, скривайки заговора, само се бе възползвал от възможността да спечели от риска на други, или пък той самият стоеше зад всичко? Това все още не беше доказано.

Александър свика съвет. За да мине по-бързо времето, аз се качих на върха на кулата. Вече бяха подготвили местата за екзекуция. А в далечината — по всички пътища и проходи се виждаха стражите. Нещо се мярна по западния път — трима души препускаха като вятър върху едногърби камили. Те привлякоха вниманието ми с грациозните си движения. Нито едно същество, носещо на гърба си хора, не е по-подвижно или по-издръжливо. Насочиха се към прохода и очаквах да видя, че охраната ще ги спре. Но те спряха за миг при поста и след това продължиха на запад.

Слязох долу. Реших, че Царят може да има нужда от мен, но след малко съветът бе разпуснат и генералите тръгнаха да се разотиват. Хефестион остана последен. Александър му махна да се върне. Влязоха обратно в стаята и залостиха вратата.

При друг случай щях да си намеря някой тъмен ъгъл, където да се наплача, но по лицата им разбрах, че става дума за нещо друго. Така че оставих пантофите си в моята килийка и се промъкнах на пръсти до вратата. Мандалото беше дървено и огромно. Хефестион доста се затрудни, докато го залости. А докато успееше да го върне обратно, щях да съм се скрил. Понякога не можеш да научиш много от човека, когото обичаш.

Хефестион тъкмо казваше:

— Винаги съм мислил, че той доносничеше на баща ти. Помниш ли, че ти казах?

— Знам, че ми каза. — Отново чух гласа на едно далечно момче. — Но ти никога не си го харесвал. Е, добре, беше прав.

— Да, бях. Той се мотаеше около теб заради амбицията си, и винаги ти е завиждал. Трябваше да ни послушаш в Египет. Но този път ще разберем.

— Да, сега вече трябва да разберем — каза Царят.

— И не го вземай толкова присърце. Той не го заслужава, никога не го е заслужавал.

— Добре, няма.

— Размекнал си се от начина си на живот, Александър. Ще стане бързо.

Гласът му се приближи до вратата и се приготвих да изчезна, но Царят го спря: — Чакай малко, — Така че се върнах обратно.

— Ако отрича, че баща му знае, не отивай до крайност.

— Защо не? — попита Хефестион. Звучеше нетърпеливо.

— Защото няма значение.

— Да не искаш да кажеш — рече бавно Хефестион, — че ти ще…?

— Вече го направих — каза Царят. — Какво друго можех да направя?

Двамата млъкнаха. Предполагам, че очите им говореха достатъчно красноречиво. Тогава се обади Хефестион:

— Да, такъв е законът. Най-близките роднини на предателя. Или поне така се прави.

— Това беше единственият начин.

— Така е. Но ще се почувстваш по-добре, ако бъдеш сигурен, че е виновен.

— Не мога да разчитам на това, Хефестион. Не мога да се облегна на една лъжа. Това беше необходимо. Знам го. И това е достатъчно.

— Много добре. Тогава да свършваме. — Хефестион отново тръгна към вратата. Успях да стигна до килера си доста преди да я отвори.

Изчаках достатъчно дълго и отидох да попитам Царя дали има нужда от нещо. Все още стоеше на мястото, където сигурно е стоял и преди.

— Не — отговори той. — трябва да свърша още нещо.

И тръгна самичък надолу по осветената с факли стълба.

Наострих уши и зачаках. В Суза, когато още бях роб, ходех като другите момчета на мястото за наказания. Бях виждал как набиват човек на кол, одиране на кожата и други такива. Три пъти бях ходил, привличан против волята си от ужасиите. Имаше тълпи, които ходеха всеки път, но на мен ми стигаше. Сега нямах никакво желание да гледам работата на Хефестион. Едва ли щеше да бъде нещо повече от това, което вече бях виждал.

Кулата изкънтя от страхотен писък. Не почувствах никаква жалост. След това, което Филотас беше направил на господаря ми, той заслужаваше мъките си. Първото предателство от приятел. Припомних си и един момент от моя живот, когато загубих детството си.

Писъкът прозвуча отново, още по-нечовешки и животински. Нека да страда, си казах. Моят господар не изстрада ли излъганото доверие и приятелство? Та той беше поел товар, от който никога нямаше да успее да се освободи.

Бях разбрал тайните му думи към Хефестион. Парменион управляваше като цар в половината империя зад нас. Той никога не би могъл да бъде арестуван, нито изправен на съд пред собствените си войници. Виновен или невинен, той щеше да предприеме кръвно отмъщение веднага, щом узнаеше участта на сина си. Представих си армията ни и всички, които я следваха в ледената бактрийска зима, с отрязани доставки и без подкрепления. Представих си победените сатрапи, освободени от войските на Парменион, които ни атакуват в гръб, а пред нас — Бес и бактрийците, затварящи ни в кръг.

Вече бях сигурен каква беше поръчката на едногърбите камили, най-бързите от всички животни, превозващи хора: да изпреварят новините, носещи смърт.

Такова бреме може да се стовари само върху царе. То тегнеше над него през целия му живот и, както Александър предвиди, продължавала да тегне и след смъртта му. Аз съм само един от хилядите хора, които са още живи, защото той пое този товар върху себе си. Някой може да каже, че защитавам собствената си кауза. Може и да е така. Но до края на земните си дни ще продължавам да мисля, че това бе единственото нещо, което той можеше да направи.

Писъците не продължиха дълго. Човек в положението на Филотас няма какво толкова да загуби като проговори бързо.

Царят дойде да си легне късно. Беше ледено спокоен и трезв, сякаш беше на война. Почти не си отвори устата да говори с мен, освен за да ми благодари от време на време, за да не си помисля, че е сърдит.

Лежах в моята малка килийка с широко отворени очи, както знаех, че лежи и той. Нощта течеше бавно и тягостно. Телохранителите долу подрънкваха с оръжието си, и тихо си говореха. Навън виеха вълци.

„Никога не бъди досаден, никога, никога, никога“. Облякох се и почуках на вратата му сигнала, който имахме. Не изчаках позволение да вляза.

Той лежеше полуобърнат. Перитас, който винаги спеше в краката на леглото, стоеше до него и драскаше с лапа по одеалото, сякаш разбираше. Александър галеше ушите му.

Влязох и коленичих от другата му страна.

— Александър, мога ли да ти кажа лека нощ? Само лека нощ?

— Лягай, Перитас — каза той. Кучето се върна обратно на мястото си. Той докосна лицето и ръцете ми. — Ти си замръзнал. Мушкай се.

Съблякох се и легнах до него. Той стопли ръцете ми на гърдите си, както беше търкал ушите на Перитас. Мълчеше. Протегнах се и отметнах един кичур коса от челото му. Прошепнах:

— Баща ми беше предаден от един неискрен приятел. Той ми го каза, преди да го убият. Ужасно е, когато го направи приятел.

— Когато се върнем, — каза Александър, — можеш да ми кажеш кой е бил.

След като се завъртя няколко пъти, кучето се надигна да ни погледне, а после отново легна, сякаш беше щастливо, че има кой да се погрижи за Александър.

— Гибелно е да се подиграваш на боговете — продължих аз. — В Суза имах един роб от Египет. Не беше прост човек — беше служил в храм. И той ми каза, че нито един оракул не е толкова чист и истински, колкото оракулът в Сива.

Александър въздъхна дълбоко и продължи да гледа нагоре към гредите, където сенките на паяжините се движеха от трепкащата светлина на лампата. След малко поставих ръката си върху гърдите му и той постави своята върху нея, за да я задържи там. Остана мълчалив дълго държейки ръката ми около себе си. После проговори:

— Днес направих нещо, което ти не знаеш, но за което ще бъда обвиняван от тези, които ще дойдат след нас. Но това беше необходимо.

— Каквото и да си направил, — отговорих, — ти си Царят.

— Трябваше да го направя. Нямаше друг начин.

— Ние полагаме нашия живот върху плещите на Царя и той поема отговорността за нас. Той никога не би могъл да го направи без помощта на Бога.

Александър въздъхна и придърпа главата ми върху рамото си.

— Ти си моят Цар — казах нежно. — Всичко, което правиш, е най-доброто според мен. И ако някога бъда неискрен с теб, ако аз някога се отрека от вярата си в теб, нека никога да не отида в Рая, и нека при Последния Съд бъда изгорен от Реката на разтопения метал^[6]. Защото ти си Царят, синът на Бога.

Продължихме да лежим мълчаливо, така както бяхме, и най-сетне той заспа. Притворих очи с удовлетворение. Сигурно ме беше насочвала някаква Сила. Бях дошъл тогава, когато той наистина се нуждаеше от мен.

Заедно с Филотас от копията умря и Александрос от Линкестис, наследник по странична линия на трона на Македония. Неговите братя бяха участвали в заговора за убийството на Цар Филип. Тъй като нищо не било доказано срещу най-стария, Александър го беше взел в армията си. Оказа се, че Димнос и останалите са искали да направят него Цар — един почтен македонец, който щеше да държи варварите на мястото, определено им от гръцките богове.

Когато го предупредили, че ще бъде съден, Александрос подготвил защитна реч. Но пред Събранието могъл само да изрече някакво безсмислено пелтечене. Изглеждал, както твърдяха, като крякаща жаба и го осъдили от презрение, като казали, че е по-добре да се отърват от такъв цар. Един или двама от обвинените успели да докажат, че са невинни и били освободени. Вече бяхме отново на път, когато ни настигна новината за смъртта на Парменион.

Войниците приеха всичко това спокойно. Самите те бяха осъдили Филотас и бяха склонни да предположат, че има доказателства и срещу баща му. Но ветераните от старата школа, обучавали се още по времето на Цар Филип, още помнеха, че Парменион беше спечелил победа в деня, когато се родил Александър. Те именно изпаднаха в мрачно настроение. По всичко изглежда, че Филип е бил типичен македонец. Ако беше успял да освободи гръцките градове в Азия, той сигурно щеше да бъде удовлетворен, да се върне в къщи, и да управлява цяла Гърция — това, което всъщност винаги е искал.

Нашият подвижен град се влачеше през безплодни и високи пусти полета, покафенели и обгорени от парещото слънце през сухото лято. Но сега те бяха измръзнали от студените есенни ветрове, които свиреха през пукнатините на скалите. Страната беше пуста и сурова. Много от болните роби и пешаци, които ни следваха, не издържаха и някой техен земляк им изстъргваше нещо като гроб в твърдата земя. Никой обаче не гладуваше. От запад пристигаха кервани с провизии и цели стада добитък, изпосталели от дългото пътуване. Кретахме по пътищата, а на места и без път, често и без Александър. Той претърсваше с малки отряди околната пустош, за да открие следи от Бес, за който знаехме, че се движи на изток.

След дни или след половин месец, след като привършеха храната, те се връщаха — отслабнали хора върху отслабнали коне. Или пък от време на време някоя крепост се опитваше упорито да удържи и той се приготвяше за обсада. Тогава отделяха от колоната катапултите, дървени трупи за стълбите, а ако имаше възможност да стигне с каруци до крепостта, подкарваха и по някоя раздрусана обсадна кула. Не забравяха и носилки за ранените. Може да ви се стори невероятно, но Александър познаваше по име почти всеки войник, а те бяха хиляди и хиляди. Често се смееха: войник и Цар, Цар и войник.

Войниците разбираха достатъчно добре своята роля в живота му. Повечето дори не го бяха виждали в персийско облекло. Те го знаеха в протрити гръцки дрехи и ризница от стара кожа, обкована по краищата с желязо. Те не желаеха по-истински македонец от техния млад непобедим командир, който се потеше, мръзнеше или гладуваше наравно с тях, който никога не сядаше преди да се увери, че всички са нахранени и че за ранените са се погрижили, който никога не спеше по-сух от тях, и който изтръгваше победа, излагайки на смъртна опасност живота си. Какво значение имаше за тях, че той назначава персийски сатрапи, когато и някой македонец също би могъл да управлява и ограбва провинцията? Те се интересуваха само от своята част от плячката, а той я делеше с тях честно. И какво от това, че когато имаше време, спеше с момчето на Дарий? Той също имаше право на свой дял.

Но те бяха започнали да мислят за дома си.

Войниците притежаваха каймака на военните трофеи — богатствата на великите градове. Те плуваха в злато. Разказаха ми, че веднъж някакво муле от кервана със съкровищата паднало от умора и водачът му, загрижен за царските богатства, вдигнал товара и го понесъл сам на раменете си. Александър тъкмо минавал и като разбрал каква е работата, му казал: „Намери още малко сили, колкото за да стигнеш до твоята палатка. Всичко е твое.“

Така живееха те. Бяха взели каквото можеха от персийците и не искаха нищо друго от нас.

Но не и Александър.

Апетитът му растеше с яденето. Той обичаше победите, а Бес все още не беше победен. Александър обичаше величието и го беше усетил в нашите дворци и обичаи. Като момче го бяха учили да ни презира. А беше открил красота и смелост сред нашите аристократи. И още, той беше намерил мен. Александър бе влюбен в изкуството да се управлява. Тук имаше цяла империя, отслабена от лошо управление, чиито юзди едва бяха почувствали ръката му. И над всичко, той имаше своя Копнеж — онзи миг на нетърпелива радост и възбуда, който и аз бях почувствал при Каспийските врати. При Александър той се простираше далеч напред в неизвестното, подхранван от невероятните разкази на пътешествениците. Страшна е болката, която очаква този, който копнее твърде силно.

Войниците все още продължаваха да му бъдат верни. Подобно на Кир, той ги омагьосваше с обаянието си. Казваше им, че ако отстъпят, без да се справят с Бес, ще си навлекат презрението на победените, че всички племена ще се надигнат и те ще загубят победите и славата си. Те още го обичаха. Македонците бяха доказали, че са по-добри от варварите и за тях това имаше голямо значение. След македонците Александър се връщаше при мен. Ако става дума само за правене на любов, той желаеше това, защото често и дълго бе лишен от нежност. Но след тези отсъствия имаше други неща, от които се нуждаеше много повече. Той обичаше да се връща в другото си царство и да намира там любов — да знае, че красотата на слънцето е една, а красотата на луната — друга. Обичаше да заспива, слушайки приказките от пазара за принцове, които търсят яйцето на птицата-феникс, които яздят към диамантени кули, обхванати от пламъци, или отиват предрешени при омагьосани принцеси. Харесваха му разказите за двора в Суза. Смееше се от сърце, когато слушаше за ритуалите при ставането от сън или в банята. Но когато ставаше дума за церемониите при аудиенциите, слушаше внимателно.

Вярваше ми. Просто не можеше да живее, без да вярва в хората. Вярваше също и на Хефестион.

Властта на Филотас се оказа твърде голяма за един човек и Александър реши да я раздели между двама: между Черния Клитос — ветеран, когото познаваше от детинство, и Хефестион.

Ако доверието беше всичко, то Хефестион го притежаваше изцяло. Но армията си имаше своя политика; вече бе започнала да се разделя на фракции. Всички знаеха Хефестион като дясната ръка на Царя. Хефестион беше изучил да се държи като персиец, беше висок и хубав като истински мидиец, а и самите персийци му се възхищаваха и го харесваха. Той се е персианизирал, казваха войниците и генералите от старата школа. Като получи същия ранг, набитият и с необръсната брада Клитос стана гарант, че те няма да останат в малцинство и да бъдат пренебрегвани.

Това, което в случая имаше значение за мен бе, че Хефестион често щеше да предприема свои военни акции, а това означаваше, че ще отсъства дълго.

Той бе доказал, че е добър командир. Беше син на македонски аристократ и се нуждаеше от почит и уважение, дори ако цената за това беше раздяла с Александър. От сърце му пожелах да отиде и да намери цялата почит на света, само и само да не ми се мяркаше.

Някъде по време, на жътвата, стигнахме до Долината на Благодетелите^[7]. Усетих, че това място хареса на Александър. Бях му разказал историята как тукашните хора носели храна на армията на Кир, докато в същото време гладували в тази пустош и как той намерил този народ за толкова добродетелен и чист, че ги освободил от данък и им позволил да се управляват сами. Кир ги бе нарекъл „благодетелите“ и тези техни качества бяха устояли на времето — спокойни, срамежливи и тихи хора с широки лица, настроени приятелски дори към войниците, тъй като никой не ги беше притеснявал от царуването на Кир насам. Долината, заслонена от бурните северни ветрове, беше широка и плодородна. Тук Александър даде почивка на войниците, изкупи реколтата от местните жители на най-високата цена и заплаши с най-строго наказание всеки, който им причини някаква вреда.

Самият той въобще не можеше да стои без работа и почти всеки ден излизаше на лов. Често ми разрешаваше да идвам с него. Според Ксенофонт, каза ми той, ловът е образ и подобие на войната. Това със сигурност харесваше на Александър. Опасни скалисти пропасти, дълго преследване, някое свирепо животно за плячка — за предпочитане лъв или глиган — това търсеше той. Спомних си как Дарий ходеше на лов в царските паркове и стреляше по подбран и подгонен към него дивеч. След ловните походи на Александър се чувствах почти мъртъв. Но по-скоро бих умрял наистина, отколкото да му призная слабостта си.

Докато бяхме на лагер в долината, някакъв знатен персиец вдигна огромен пир за рождения си ден и помоли Царя да го почете с присъствието си. Когато дойде да си легне, почти не беше пил. Персийците се наливат здраво на рождените си дни, но издържат на пиене повече от македонците. Александър винаги внимаваше, когато беше сред тях, и държеше под око и приятелите си. Докато го събличах, той ненадейно каза:

— Багоас, нито един път не съм те питал през цялото това време. Кога е рожденият ти ден?

Той не можа да разбере защо се разплаках. Коленичих до леглото, скрил глава в скута му, и той ме погали така, сякаш бях Перитас. Когато най-сетне се съвзех, той се наведе над мен и го чух да преглъща сподавен плач. Беше нелепо — трябваше да се засрамя.

Той не пожела да чака деня, защото, както каза, бях пропуснал толкова много рождени дни, и на следващата сутрин ми даде един прекрасен арабски кон и един коняр-тракиец. А два дни по-късно ми подари пръстен с портрета си, гравиран върху халцедон. Ще бъда погребан с него. Написал съм го изрично в завещанието си заедно с проклятие, за да не го откраднат балсаматорите.

Докато почивахме, Александър се привърза към хората от Долината на Благодетелите. Предложи да удвои земите им, но те помолиха само за едно късче зеленина, което щеше да закръгли земите им. Преди да заминем, в тяхна чест Александър извърши жертвоприношение към Аполон.

Бес се мотаеше на север, без да дава никакви признаци, че събира нова армия. Докато генералите и сатрапите подчиняваха околните провинции, Александър тръгна на изток към планината Брагуй^[8] без да бърза, като по пътя си основаваше по някой град.

Спомням си първия град, който той основа по време на походите си откакто бях с него — една от неговите Александрии. Мястото представляваше скалист и лесно защитим хълм, за който финикийските търговци му казаха, че е разположен на търговски път. В близост имаше плодородна земя и целогодишен извор с чиста вода за обществения фонтан. Всеки ден заедно с архитекта си Аристобул^[9], той обикаляше строежа и отбелязваше местата за укрепленията на гарнизона, пазара, градските порти и другите отбранителни съоръжения. Проверяваше дали улиците са правилно разположени, с канали за оттичане на калта и мръсотиите. Той не смяташе, че всичко това е под достойнството му. Роби копаеха и одялкваха камъните, а свободни занаятчии извършваха строителството. Бях изненадан колко бързо ставаше всичко.

След това той трябваше да напълни града с хора. Най-често оставяше там войници ветерани, но не само македонци. Имаше и гърци, и тракийци, повечето от тях с жени и деца, с които се бяха сдобили по време на походите. Те бяха щастливи, че получават собствена земя, макар че някои от тях по-късно страдаха от мъка по родината. Някои от занаятчиите също оставаха и донасяха по тези диви места по нещо от Суза или от Гърция. За тези хора Александър оставяше закони, които никога не бяха твърде чужди на обичаите им, или на техните богове. Беше особено чувствителен към това.

По време на строителството Александър изцяло се отдаваше на тази дейност и забравяше всичко друго до времето за вечеря. Не се напиваше — водата беше хубава и не беше необходимо да се пие много вино — но след целодневната работа обичаше да седне с чаша пред себе си и да разговаря. Основаването на нов град винаги възбуждаше в него трескав ентусиазъм и го провокираше към размисли. Знаеше, че заедно с всеки град името му ще остане да живее в бъдните поколения и това го караше да мисли за своите дела. Тогава той обичаше да се връща назад към тях и да ги премисля. Някои казваха, че прекалявал. Така да е, но нали той извърши всичко това. Отрича ли го някой?

Често след това, все още пийнал и с възбуден дух, той разговаряше и с мен. Веднъж го попитах дали преди да тръгне към Азия е знаел, че ще стане Велик Цар.

— В началото — не — отвърна той. — Това беше война на баща ми. Исках просто да я спечеля по-бързо, отколкото щеше да го направи той. Избраха ме за командващ на гръцките войски, за да освободя гръцките градове в Азия. И когато направих това, разпуснах тяхната войска. И след това започнах моята война. — Направи пауза и, като се убеди, че разбирам, продължи: — Да, това стана след Иса. Когато Дарий побягна и ми остави колесницата си, царската си мантия и всичките си оръжия; когато изостави телата на приятелите си, загинали за него; жена си, майка си дори — тогава си казах: „Ако това е Царят на Царете, аз мога да бъда много по-добър.“

— Самият Кир е направил по-малко — отговорих аз.

Знам, че завистливите гърци са писали, че съм го ласкаел. Но те лъжат! Александър никога не беше удовлетворен от делата си и винаги смяташе, че направеното не е достатъчно. Чувствах нетърпението на неговото величие, възпирано и обуздавано от тъпотата на много по-незначителни хора. Те казват, че съм приемал подаръците му. Разбира се, че съм го правил. Но в повечето случаи — за да видя насладата му от раздаването. Приемах ги от любов, а не като някои, които се преструваха, че са негови приятели — от алчност, вкиселена от завистта им. Ако той беше преследван човек, и имаше обявена цена за главата му, щях да го последвам гол и бос през цяла Азия, да гладувам с него и безропотно да се продавам във вертепите на пазарищата, за да му купя хляб. Всичко това е истина пред лицето на Бога. Нима не съм имал право да го направя щастлив в победите му? Никога не съм произнесъл и една дума, която да не е излязла от сърцето ми.

Когато градът беше изграден, Александър извърши жертвоприношение и го посвети на Херкулес и Аполон, а аз изиграх танц в името на Аполон. Но най-вече танцувах за него.

Вече бях „някой“ в двора. Имах два коня, мулета за багажа, собствена палатка и някои хубави неща в нея. Колкото до властта, исках да я имам само върху едно сърце. Понякога си спомнях за Суза и за всички онези, които се опитваха да купят влиянието ми пред Дарий. Сега това се опитваха да правят само новодошлите, които не бяха предупредени. Персийците казваха: „Евнухът Багоас е кучето на Александър. Не ще да се храни от ничия друга ръка. Не го закачайте.“ Македонците пък казваха: „Бъдете нащрек с персийското момче. Той казва всичко на Александър.“

Понякога, когато му прислужвах в покоите, той ми казваше, че не е необходимо да върша работата на слугите; но това беше само израз на внимание. Той знаеше, че живея за това. Пък и щях да му липсвам, ако трябваше да се справя без мен.

Пътувахме на изток към планините през високи проходи, където минаваха само пътеките, направени от овчарите. В цепнатините на скалите растяха дребни ярки цветя, приличащи отдалеч на скъпоценни камъни. А безкрайното небе над нас се сливаше с тъмния хоризонт.

Живеех за мига, бях млад и светът се разтваряше за мен Той се разтваряше и за Александър, който яздеше винаги начело, за да види пръв следващия завой на пътя.

Понякога вечер той ме караше да го уча на персийски. Звуците на езика ни са труднопроизносими за македонците. Никога не съм го лъгал, че го говори добре Понякога Александър се вбесяваше от разочарование, но това беше само за миг. Той знаеше, че така го предпазвам да не стане смешен в очите на персийците, което неговата гордост нямаше да понесе.

— А сега виж какви грешки още правя в гръцкия си, Искандер. — казвах аз, и нарочно допусках тук-там няколко грешки, за да го ободря и утеша.

— Как вървят уроците? Филострат кара ли те вече да четеш?

— Той има само две книги, но и двете са много трудни за мен. Помоли Калистен да ни заеме една, но той каза, че свещените съкровища на гръцката мисъл не трябва да бъдат цапани от варварски пръсти.

— Казал ти е това в лицето?! — лицето на Александър се изопна.

Въобще не предполагах, че той така ще се ядоса. Този Калистен беше толкова изтъкнат, че по-скоро бе философ, отколкото писар. А освен това пишеше и хроника за Александър. Всъщност, господарят ми заслужаваше някой хроникьор, който да го разбира по-добре, но човек трябва да се държи внимателно с хора като Калистен.

— Взе да ми писва от този човек — каза Александър — Занимава се твърде много със себе си. Взех го само за да доставя удоволствие на Аристотел, който му е чичо. Но Калистен притежава всички вкостенели представи и схващания на стареца, чиито грешки трябваше сам да откривам. И нищо от неговата мъдрост, заради която го почитам. Аристотел ме учеше какво става с душата след това. Той ме научи и на изкуството да лекувам и благодарение на това успях да спася живота на не един или двама. Научи ме как да гледам на природата и това ме обогати. Продължавам да му изпращам различни насекоми, кожи на диви зверове и растения — всичко, което може да издържи до Гърция…

Засмях се:

— Никога не съм виждал Калистен да се заглежда по насекомите.

— Така е — въздъхна Александър — Калистен не притежава нищо от способностите на чичо си. А често ли те оскърбява?

— О, не, Сикандер…

— А-лек-сан-дър.

— Ал’скандер. Не, в повечето случаи той дори не ме забелязва.

— Не му обръщай внимание. Остави го да си въобразява, че е нещо повече от теб. Усещам, че скоро ще стане за смях.

— Не съм сигурен, господарю мой. Калистен твърди, че той ще бъде този, който ще създаде славата ти.

Това го бях чул с ушите си и сметнах, че е по-добре Александър да знае.

Очите му пребледняха. Все едно, че наблюдавах буря от заслон.

— Така ли? Е, оставил съм някой и друг знак из света, за да ме запомнят — той започна да крачи из шатрата. Ако имаше опашка, сигурно щеше да маха нервно с нея.

В началото той пишеше за мен такива ласкателства, че истината започна да намирисва на лъжа. Бях момче и още не разбирах вредата, която това ми нанася. Например когато заобиколих нос Климакс с помощта на изпратен от бога късмет, Калистен написа, че вълните били коленичили пред мен. И че кръвта на боговете течела във вените ми! Достатъчно хора са виждали цвета на кръвта ми — така му казах. Нито дума от всичко това не е излязла от сърцето му.

Слънцето угасваше на необятния хоризонт, бърдата потъмняваха на вълни, един по един пламваха лагерни огньове. Той се загледа навън, преглъщайки гнева си, а един роб дойде и запали лампите.

— Значи, ти не си чел никога „Илиадата“?

— Не, какво е това?

Александър отиде до спалнята и се върна с нещо блестящо в ръцете си.

— Ако Калистен те смята за недостоен да ти даде Омир, аз пък не смятам така.

И той постави върху масата едно ковчеже от чисто сребро с капак, инкрустиран с малахит и лазурит, с гравирани листа и птици. Не можеше да има две такива в света. Взрях се в него мълчаливо.

Александър ме погледна.

— Познаваш го, нали?

— Да, господарю мой. — То стоеше до леглото на Дарий, под златната лоза.

— Трябваше да се сетя. Ако това ти причинява болка, ще го махна.

— Все ми е едно, господарю мой.

Александър отново остави ковчежето на масата.

— А какво държеше той в него?

— Сладкиши, господарю. — Понякога, когато беше удовлетворен от мен, той поставяше по един в устата ми.

— А виж аз за какво го ползвам — Александър се усмихна и повдигна капака. Блъсна ме миризмата на карамфил и канела. Тя ме задуши със спомена за миналото; за миг затворих очи.

Той извади оттам книга, по-овехтяла и изкърпена дори от книгата за Кир.

— Имам я от тринадесетгодишна възраст. Знаеш ли, тя е на по-стар гръцки, и аз ще го направя малко по лесен — но не много, за да не разваля звученето.

След това прочете на глас няколко реда и попита дали съм разбрал.

— Той казва, че ще пее за гнева на Ахил, който донесъл ужасни беди на гърците. Много хора загинали и кучетата ги изяли. А също и каните. Но, казва той, това изпълнило волята на Зевс. И всичко започнало, когато Ахил се скарал с някакъв господар, който бил твърде силен.

— Много добре — Александър остави книгата настрана. — Искаш ли да ти разкажа историята?

Отидох и седнах до коленете му, като поставих ръка върху тях. Беше ми все едно каква история ще ми разкаже, стига да съм до него.

Той ми разказа само приказката за Ахил, който се скарал със своя Велик Цар и отказал да положи клетва за вярност. Твърде скоро стигнахме до Патрокъл, който му бил приятел от детинство. Той застанал на негова страна и му помогнал при бягството му в заточение, а по-късно загинал вместо него в някаква битка. Александър ми разказа и как Ахил отмъстил за своя приятел, макар че му предсказали, че неговата собствена смърт ще дойде след това. И как духът на Патрокъл му се явил в съня, за да изиска да бъде погребан според обичая и да припомни за тяхната любов.

Александър разказа историята, но не с артистичността на разказвачите от пазара, а така, сякаш е бил там и си спомня всичко.

Най-после разбрах къде бе мястото на моя съперник в сърцето на Царя — споен в едно с душата му, по-дълбоко от всякакви спомени на плътта. Можеше да има само един Патрокъл. Какво бях аз в сравнение с това? Някакво цвете, което човек забожда зад ухото си и го хвърля увехнало при залез. Разплаках се беззвучно и от очите ми неусетно се изтръгнаха сълзи.

Александър повдигна лицето ми и усмихнат избърза сълзите с ръката си.

— Не се притеснявай. Когато чух тази история за първи път, аз също плаках.

— Съжалявам, че са загинали — промълвих.

— Знаеш ли, те са обичали живота. Но са умрели без страх от смъртта. Това, че са живели без страх, е направило живота им достоен за обич. Поне така мисля.

После стана и вдигна ковчежето.

— Виж, ти си бил по-близо до книгата, отколкото си предполагал. — Той махна възглавничката. На дъното под нея лежеше една кама, наточена като бръснач. — Всеки втори цар на Македония е бил убит, а понякога и двама царе един след друг.

Доста време след това, като се приближавах до шатрата му, дочух името си. Александър тъкмо казваше:

— Казвам ви, че когато той чу историята на Ахил, очите му се напълниха със сълзи. И този глупак Калистен ще ми говори за персийците като за някакви скитски диваци. Момчето има много повече поезия в малкия си пръст, отколкото този педант — в цялата си глава.

Към края на лятото стигнахме до южните хребети на Парапамисос^[10]. Те вече бяха покрити със сняг. Далече на изток те се свързват с Големия Кавказ^[11], стената на Индия, който се извисява още по-нависоко и стига по надалеч, отколкото можехме да си представим.

Върху един издаден хълм в подножието на Голямата планина Александър основа третата за тази година Александрия^[12]. До падането на първия сняг градът бе вече готов и ни подслони за зимата. След онези царски домове, приличащи на леговищата на великаните човекоядци от легендите, беше чудесно да усещаш миризмата на прясно отсечено дърво. Къщата на градоначалника имаше портал с колони в гръцки стил и постамент отпред, на който щеше да бъде поставена статуя на Александър.

Това беше първата статуя, която му правеха откакто бях с него. Но той, разбира се, беше толкова свикнал да си сваля дрехите за това, колкото и за банята си. Скулпторът направи рисунки на тялото му от всички страни — седем или осем скици, докато той гледаше в далечината, стремейки се да изглежда красив. След това му взеха мерки от всички части на тялото. Накрая Александър замина на лов и скулпторът не го повика повече, преди да бъде готово лицето му. Беше прекрасно направено — едновременно спокойно и пламенно, и отговаряше на неговия дух, макар че, разбира се, беше пропуснат белегът от сабята.

Една вечер той се обърна към мен:

— Новите неща започнаха. Днес разпратих заповеди до всички градове зад нас да ми създадат нова армия. Ще я отгледам от семето. Наредил съм да съберат тридесет хиляди персийски момчета, да ги научат на гръцки, и да се обучат в използването на македонски оръжия. Какво мислиш за това?

— Звучи странно. И кога ще бъдат готови?

— Най-рано след пет години. Трябва да започнат всичко докато са млади, преди начинът им на мислене да се вкостени. Надявам се, че дотогава и самите македонци ще бъдат готови.

Казах, че съм сигурен в това. Все още бях на възраст, когато пет години ти се струват половин живот.

Въздухът започна да става все по-мек и над топящия се сняг надникнаха нежни цветчета. Александър реши, че може да тръгне направо през планините към Бактрия и към Бес.

Той предположи, че високите проходи са трудни за преминаване и замина напред само с войниците, но се съмнявам, че дори той знаеше какво ги очаква. Беше ужасно дори за нас, които следвахме утъпкания от тях път. Аз, който обичам планините, чувствах, че тези мразят хората. Не ми стигаше въздух, а стъпалата и пръстите ми горяха, когато ги разтривах, за да вкарам отново в тях кръв. Нощем хората навличаха дрехи и се притискаха един до друг, търсейки топлина. Получавах много предложения — всички с искрени обещания да се отнасят с мен като с брат, макар че сигурно искаха и нещо повече. Спях с Перитас, когото Александър беше оставил на моите грижи.

И все пак нашите трудности бяха нищо в сравнение с тези на армията. Те нямаха с какво да сготвят месото си върху голите скали и трябвало да го размразяват с топлината на телата си. Бяха щастливи, ако се случеше да го ядат топло от някой току що умрял кон. Хлябът им свършил и се прехранвали с тревите, които ядели животните. Мнозина щели да заспят в бялата смърт, ако не бил Александър, който с усилие обикалял пеш из колоната, откривал къде са легнали, изправял ги на крака и вдъхвал собствената си жизненост в телата им.

Настигнахме ги при граничната крепост Драпсака^[13], от другата страна на планината. Трябваше да си набавим оттам храна. Долу Бес беше опустошил земята, за да ни умори от глад.

Намерих Александър в някакво жилище от грубо издялани камъни. Лицето му беше обрулено от студа и като че ли само мускулите го държаха да не се разпадне. Още не бях виждал Царя да гладува заедно с войниците си.

— Това е нищо — рече той. — Скоро ще се оправя. Но все още не мога да повярвам, че някога отново ще успея да се стопля.

Той ми се усмихна и аз му отвърнах:

— Довечера ще се стоплиш.

Нямах щастието да го топля дълго. Веднага след като войниците си починаха и наваксаха с храненето, преди още да е минал и месец, той тръгна надолу към Бактрия.

Вече бях на възраст, на която моите връстници воюваха. Много евнуси преди мен — сред тях и проклетият везир, носещ името ми, бяха боравили с оръжия. Не можех да спра да мисля как Хефестион е бил през цялото време с него в планините, и как може би го е топлил. Така че в нощта преди да замине, го помолих да ме вземе със себе си Казах му, че баща ми е бил воин и, че, ако не мога да се бия за него, ще ме е срам да живея.

— Скъпи Багоас — усмихна се Александър — знам, че си готов да се биеш за мен. Но ти ще загинеш там. Сигурен съм, че ако баща ти беше живял още малко, за да те обучи, ти щеше да се наредиш сред най-добрите ми войници. Но боговете са повелили друго. Повярвай ми, имам много повече нужда от теб там, където се намираш. — Той беше горд, но не само заради себе си. Той разбираше и гордостта на другите.

В този момент Перитас, който ужасно се беше разглезил от спането заедно с мен в одеалата, се опита да се промъкне крадешком на леглото, но натежа и го преобърна на една страна, а ние се катурнахме на пода. Така че всичко завърши със смях. Аз обаче отново останах с обоза, а Александър замина напред с войската, очаквайки да срещне Бес.

Но не го срещна в Бактрия. Всъщност, долу нямаше нищо освен сняг — все още дебел по тези високи хълмове. Бес не беше намерил много за разграбване и опустошаване. През зимата местните жители погребват дълбоко всичко — виното си, плодните си дървета, дори себе си, защото живеят в колиби, вкопани в земята като пчелни кошери, които биват целите затрупани от снега. Те прекарват зимата в тези дупки заедно с всичките си запаси и излизат навън едва напролет. Войниците, подлудени от глад, щом видеха тънка струйка дим да се издига през снега, започваха да копаят надолу към храната. Казваха, че смрадта била отвратителна и всичко воняло нетърпимо, но не обръщали внимание.

Успяхме да настигнем войската в началото на пролетта. Тогава чухме новината, че Бес пресякъл река Оксус^[14] на изток от нас и се укрива с шепа войници и привърженици. Очевидно Набарзан не беше единственият, който беше разбрал, че напразно търси в негово лице истински Цар.

Александър се движеше бавно из Бактрия. Никой не оказваше съпротива, така че където и да отидеше, трябваше да приема дребни васали, които се предаваха, и да се погрижи за управлението на новите земи. А що се отнася до преследването на Бес, Александър продължаваше да не си дава зор.

Следващите новини за изменника ни донесе един от собствените му поддръжници — някакъв благородник в доста напреднала възраст, който пристигна с изтощен кон, за да се предаде на Александър. Пътуването му не ще да е било леко — дрехите му бяха изпокъсани, а брадата и косата му — покрити с прах и мръсотия. Както ни обясни чрез мен (по съображения за сигурност превеждах аз), когато Бес свикал военен съвет, благородникът се опитал да го накара и той да се предаде. Гобар, така се казваше човекът, дал за пример Набарзан, което, без съмнение, е било доста глупаво от негова страна. Бес бил много пиян и само при споменаването на името, скочил към него с изваден меч. Гобар избягал по най-бързия начин и понеже бил много уважаван, никой не се решил да го преследва. Така дошъл при нас — готов в замяна на прошката да ни разкаже всичко, което знаеше.

Собствените бактрийски войници на Бес го бяха напуснали и се бяха разотишли по домовете си. Той така и не ги повел в бой, само бягал от Александър. При Бес бяха останали единствено онези, които спомогнали за убийството на Дарий — някакви жалки останки от армия, които не го напускаха, но не от обич към него, а от страх пред Александър.

Накрая Бес се насочи към Согдиана^[15]. Там лежаха последните му надежди. Согдийците, каза Гобар, не обичат чужденците и няма да им се иска („първоначално“, добави той учтиво) да приемат един чуждоземен Цар. Така че Бес възнамерявал да се прехвърли на другия бряг на Оксус и да изгори лодките зад себе си.

— Ще пресечем тази река, когато стигнем до нея — каза спокойно Александър.

Междувременно той трябваше да избере сатрап на Бактрия. Очаквах избора му с голяма горест. И вторият персийски сатрап на Ария беше въстанал и Александър трябваше да изпрати там македонец. Въпреки всичко той даде Бактрия отново на персиец — на Артабаз. Впоследствие чух, че той управлявал провинцията с благоразумие и справедливост; оттеглил се от управлението на деветдесет и осем години и починал на сто и две, яздейки кон, който бил прекалено буен за него.

Стана време да се насочим на север и да пресечем Оксус. В планините бяхме близо до реката — тя води началото си оттам, но десетки левги наред се провира през каменни клисури, където само птица може да стигне. Хълмовете се разтварят едва на прага на пустинята. След това реката се забавя, разширява се в необятната пустош и някъде много далеч, както казват, потъва в пясъците. Трябваше да я пресечем при първа възможност, следвайки пътя към Мараканда^[16].

Спускахме се надолу по прекрасни и топли скатове, засадени с лози и плодни дървета. Казват, че божественият Заратустра^[17], който ни научи да почитаме Бога чрез огъня, се е родил по тези места. Александър разбра за това с благоговение — той беше убеден, че Мъдрият Бог е същият като Зевс и че го е виждал сред огън в детството си.

Не след дълго наистина попаднахме сред огън. Когато стигнахме до долината на Оксус, от север вече духаше вятърът от пустинята. Той се появява в средата на лятото и всичко живо се ужасява от него. Сякаш бяха прекарали въздуха през горяща пещ и го насочваха към нас чрез духало. Увихме главите си в кърпи, за да се спасим от изгарящия пясък. Прекарахме четири дни в този ад, преди да стигнем до реката.

Когато се приближиш до река Оксус, гледката е величествена. Или поне беше такава за мен и за онези, които не бяха виждали Нил. От другата страна на реката хората изглеждаха малки като мишки. Мостостроителите объркано се взираха във водите. С тях пътуваше цял керван дървени трупи, но тази широчина, дълбоките и пълноводни води, и подвижните пясъци не позволяваха да се построи мост.

Лодкарите ни посрещнаха с вдигнати ръце, просещи хляб. Те имаха плоскодънни лодки, с пръти отпред, за които впрягаха чифт коне, обучени да плуват през реката. Но Бес беше изгорил лодките когато стигнал на другия бряг, и беше убил конете без да плати нищо. Александър предложи злато за всичко, което беше останало.

Тогава най-бедните донесоха скритото си богатство: салове, направени от кожени мехове, напълнени с въздух, които можеха да се движат по течението. Това беше всичко, което имаха и с което, както каза Александър, ще се прехвърлим на другия бряг, като направим останалото сами.

В обоза имаше щавени кожи в изобилие — шатрите бяха направени от тях. Нашите майстори изучиха как местните жители изработват саловете и надзираваха работата по направата им. Вътрешностите на меховете се пълнеха със слама и суха тръстика, за да могат по-дълго да издържат на повърхността на водата.

Никога не съм бил така уплашен, както в момента, когато навлязох в реката. На сала заедно с мен бяха и двамата ми прислужници. Държахме поводите на конете и мулето. Но когато течението ни завлачи по-силно, животните започнаха да ритат из водата и да се мъчат да се измъкнат. Конярят провлечено припяваше молитви към някакъв негов тракийски бог. Видях как един голям сал се обърна и си помислих, че съм се отправил към друга Река. За първи път споделях опасностите, на които бе изложен Александър — аз, който въодушевено твърдях, че искам да се бия на негова страна. Забелязах, че личният ми слуга, персиец от Хиркания, ме наблюдава, любопитен да види как ще се държи един евнух. Ще се погрижа да си мъртъв, си казах, преди да успееш да ме разнесеш. Конете изглежда почувстваха спасителния бряг отсреща и ни завлякоха натам. Стигнахме, почти без да се намокрим.

Дори жените и децата прекосиха реката по този начин. Той беше единственият — най-близкият брод се намираше на много левги през пустинята. Спомням си, че видях на един сал жена, криеща очите си в шепи, и пет деца, които пискаха от удоволствие.

Това ни отне всичко на всичко пет дни. А когато саловете изсъхнаха, отново ги направихме на палатки.

Много от конете загинаха при похода през изгарящия вятър. Струваше ми се, че ще изгубя моя Лъв; ребрата му се четяха през красивата преди червеникаво-кафява кожа, а главата му беше клюмнала. Орикс, конят, който Александър ми даде, беше прекрасно и силно животно и понесе всичко по-добре, но Лъв ми беше много скъп. Едва преживя този ад. Същото се отнасяше и за стария Буцефал, за който Александър се грижеше внимателно през целия път. Буцефал вече беше на двадесет и седем години, но сякаш бе устроен така, че винаги да оцелява.

Скоро успяхме да си отдъхнем. Някакъв таен пратеник донесе съобщение, че последните двама бактрийски благородници, останали да следват Бес, са готови да го изоставят. Жителите на селото, където се бил укрил, също искали да го предадат.

И така, ние се намирахме в Согдиана и това съобщение беше първото доказателство за това. Согдийците нямат никакви закони, които си струва да бъдат споменати, освен закона за кръвното отмъщение. Дори обичаите на гостоприемството много-много не важат там. Ако имате повече късмет от Бес, може и да намерите сигурност под техния покрив. Но по-нататък на пътя, ако притежавате нещо, което си струва да бъде откраднато, те ще ви направят засада и ще ви прережат гърлото. Основните им занимания са кражбите и племенните войни.

Александър счете, че е под достойнството му да хване лично Бес. Затова изпрати Птолемей заедно с един конен отряд. Все пак беше нащрек, защото знаеше, че ще има работа с предатели. Но не станало нужда да влизат в бой. Бактрийските аристократи били изчезнали, а крепостта доброволно отворила вратите си. Намерили Бес в някаква селска колиба — останал бил само с няколко роби.

Ако духът на Дарий ни наблюдаваше, в този ден сигурно щеше да се почувства отмъстен. Благородниците, които предадоха Бес, бяха последвали неговия пример — оставиха го в ръцете на Александър, за да го успокоят, докато те самите се приготвят за война.

Птолемей явно беше получил предварителни инструкции. Когато Александър пристигна с армията, заварихме Бес, стоящ гол край пътя, с ръце, завързани отзад за един дървен кол. Така постъпваха с големите престъпници в Суза преди да изпълнят смъртната присъда. Никога не бях казвал на Царя за това. Сигурно беше попитал Оксатрес как трябва да постъпи според нашите обичаи.

Набарзан се оказа прав — в Бес нямаше нищо царствено. Казаха ми, че когато Александър го попитал защо е предал своя господар и родственик на такава презряна смърт, той се оправдал, че бил само един от многото около Дарий, които се съгласили на това, за да спечелят благоволението на Александър. Но не могъл да обясни защо в такъв случай е приел короната на Персия. Повечето престъпници в Суза се държаха много по мъжествено. Александър нареди да го наложат с бич и да го оковат, докато дойде време да го изправят пред съда. Предателите, които се бяха надявали да усмирят Александър, подхвърляйки му Бес, трябваше да се поучат от предишните събития и да не постъпват така глупаво. Царят незабавно се насочи към вътрешността на Согдиана — тя беше част от империята и той смяташе да я запази като такава.

Согдийците живеят в земя от огромни пясъчни дюни, страховити клисури и дерета. По протежение на всеки проход са построени малки крепости, пълни с въоръжени разбойници. Пътуващите кервани трябва да наемат отряди за охрана, за да могат да преминат безопасно. Хората, които живеят по тези места, са красиви — високи, с орлови носове и осанка на принцове. Почти цяла Согдиана е разположена върху скали. Но постройките им са от кал, тъй като считат занаятчийството за работа, която е под достойнството им. Те могат да яздят кон там, където човек не би допуснал, че и дива коза може да мине, но не спазват дадената клетва, ако това не им е изгодно. Те мамиха Александър много пъти, преди той да разбере вероломството им.

В началото изглеждаше, че всичко се нарежда добре. Град Мараканда се предаде, както и цялата редица крепости чак до река Яксарт^[18]. Отвъд се намираха безбрежни степни полети, където живееха саките^[19].

Александър поиска да се срещне с всички местни вождове и ги извика в лагера. Смяташе да им каже, че ще ги управлява справедливо и да попита какви са законите им. Но племенните вождове, които знаеха само какво те самите биха направили, ако бяха на мястото на Александър, нито за миг не се усъмнили, че той ги вика, за да им вземе главите. И в резултат на това всичките ни крепости по реката ненадейно бяха нападнати от крещящи бойния вик согдийци. Те обсадиха и Мараканда и избиха много от войниците, които по това време се намираха извън крепостта.

Александър смаза метежа за два дни. Просто обсади главната крепост на въстаниците и я превзе.

Но го докараха обратно на носилка и го положиха в леглото му. В шатрата вече чакахме — хирургът и аз. Някаква стрела се беше забила в пищяла му и беше разцепила костта. Той накарал да измъкнат зъбеца на стрелата и продължил да се бие докато крепостта паднала.

Но когато разкъсахме стегнатите превръзки, заедно с тях излязоха и парченца кост. Други костички стърчаха през кожата и лекарят трябваше да ги вади една по една.

Александър лежеше с поглед, вперен в тавана — неподвижен и безмълвен като статуята си. Дори устните му не помръдваха. А същият този човек бе плакал за осакатените роби в Персеполис, за стария Буцефал, за умрелите преди хиляда години Ахил и Патрокъл, и за моите забравени рождени дни.

Хирургът превърза раната, каза му да не се движи и излезе. Стоях от едната страна на леглото и държах една купа, пълна с окървавена вода. От другата страна беше Хефестион и ме чакаше да изляза.

Обърнах се да тръгвам, заедно с изцапаната купа. Александър извърна очи и каза — това бе първият звук, който издаде:

— Добре се справи с превръзките. Сръчно и безболезнено.

Той спази указанието на лекаря — лежа около седем дни, т.е. вместо да язди, отиде с носилка надолу към крепостите до река Яксарт. В началото го носеха войниците от пехотата, докато от конницата се оплакаха, че ги лишават от тази привилегия. Тогава той им позволи да го носят на смени. Вечерта, когато сменях превръзките, ми каза, че конниците не са свикнали да ходят пеш и много го друсали.

Този път и аз яздех заедно с армията; той беше свикнал аз да го преобличам и превързвам. Докторът ежедневно миришеше раната — ако костният мозък загние, в повечето случаи това води до смърт. Колкото и зле да изглеждаше, най-накрая тя образува коричка и зарасна незамърсена. Раната обаче остави една вдлъбнатина в пищяла, която му остана до живот.

Без да изчака края на лечението, Александър освободи носилката и се качи на кон. А когато стигнахме равнините при реката, вече бе започнал да ходи.

Веднъж Дорискос ми беше казал: „Казват, че той се предоверявал на хората. Но ако нарушиш дадената клетва, Бог да ти е на помощ.“ Сега щях да стана свидетел на това колко са верни думите му.

За два дни Александър превзе пет крепости. При три от атаките застана лично начело. Всички се бяха заклели във вярност и всички бяха участвали в клането на неговите войници от гарнизоните. Ако согдийците си мислеха, че човек, който спазва дадената дума, сигурно не е наред в главата, то сега щяха да се убедят в противното. Този път и аз видях това, което въобще не се случи в Бактрия — тълпата от ревящи жени и деца, военната плячка, натикани в лагера като добитък. Всички мъже бяха убити.

Това се случва навсякъде. Гърците постъпват така с други гърци. Дори собственият ми баща сигурно го е правил през войните на Артаксеркс. Макар че Артаксеркс никога не би дал на такива хора последна възможност. Така или иначе, за мен това беше първият случай, на който станах свидетел.

Александър нямаше намерение да влачи със себе си стадо от жени. И реши да построи на същото място нов град^[20] и да ги направи жени на заселниците. В това време войниците, за които не достигаха робини, с които да спят, вече си вземаха своето. Отвеждаха жената; често и малките дечица с мокри и мръсни лица тръгваха с неуверени стъпки след нея, хълцайки или ревейки, и тя се грижеше за тях, когато новият господар й оставеше време. Някои от младите момичета почти не можеха да се изправят на краката си; полите им, изцапани с кръв, ми казваха защо. Замислих се за съдбата на трите ми сестри, които отдавна бях успял да забравя.

Но това е сгурията, която остава след огъня, когато буйният пламък премине. Александър знаеше за какво е роден — самият Бог му го беше казал в оазиса Сива. И тези, които му помагаха по неговия път, той приемаше като свои роднини. А ако се опитваха да го спрат или да му създават пречки, той правеше това, което беше нужно. После продължаваше по пътя си и очите му не изпускаха нито за миг огъня, който следваше.

Шестият град беше Кирополис^[21] — най-укрепеният. Не беше построен до реката, нито пък от тухли, направени от кал, а от каменни стени върху склоновете на един рид. Градът е бил основан от самият Кир и Александър заповяда да запазят атаката лично за него, макар че изпрати напред обсадните машини заедно с Кратер. Разпънаха шатрата му прекалено близо до линията на обсадата, за да му спестят дългото ходене, и така успях да видя част от битката. Едно останало парче кост същият ден беше разкъсало коричката на раната му и се показа навън. Той ме накара да го измъкна, като каза, че докторът много приказвал, а пък аз съм имал и по-чисти ръце. Шурналата кръв беше чиста.

— Имам добре зарастваща плът — засмя се той.

Разположиха съоръженията: две обсадни кули, покрити с кожи; цяла редица катапулти, приличащи на огромни, изправени отвесно лъкове, които изстрелваха бронзови стрели; и тараните, с техните железни глави, под кожените навеси. В чест на Кир Александър облече най-хубавите си доспехи: излъскания сребърен шлем с белите царски емблеми и любимата си ризница от остров Родос. Но заради горещината се отказа от украсената със скъпоценни камъни броня на шията. Чух как войниците радостно го поздравяваха, докато вървеше към обсадната линия.

След малко започна атаката.

Земята кънтеше от думкането на стенобойните машини. Издигнаха се огромни облаци прах, но никакъв пробив не се появи. В началото виждах сребърния шлем, но после го изгубих зад някаква извивка на стената. Не след дълго се извисиха викове и писъци до небесата.

Огромните порти на крепостта се отвориха и нашите войници нахлуха вътре. Стените почерняха от хора, биещи се в ръкопашен бой. Нещо не разбирах — защо трябваше да се бият, след като согдийците бяха отворили вратите на града.

Но не те го бяха направили. Сторил го Александър.

Градът черпел вода от някаква река, прокарана чрез канал под стените. През лятото тя бе маловодна и по коритото и можеше да се вмъкнеш вътре. И лично той, с още незарасналия си крак, беше повел отряда си вътре. Согдийците били толкова заети с тараните, че забравили да наблюдават вратите отвътре. Нашите си пробили път и издърпали огромните резета.

На следващия ден Александър се върна в лагера. С него дойдоха и група командири да попитат как се чувства. Той поклати глава раздразнено, извика ме с пръст и изхриптя:

— Донеси ми табличка и прибори за писане.

Това се случи, защото не взе нашийника си. Докато се биел из улиците на града, някакъв камък уцелил гърлото му и засегнал гласа му. Ако ударът бил малко по-силен, камъкът можел да счупи костта и да го задуши. Но той останал и продължил да ръководи боя, като давал заповедите си шепнешком.

Александър можеше да понася болка, както никой друг. Но това, че не можеше да говори, направо го подлудяваше. Не можеше просто така да лежи и да почива без звук, дори и когато бяхме само двамата. Разбирах само от един знак от какво имаше нужда. Но когато гласът му започна да се оправя, той го пренапрегна и всичко се повтори отново. Не можеше да понесе да стои на вечеря и да слуша разговорите на приятелите си, без да се обади. Затова ядеше в шатрата си, а един писар му четеше от книгите, които беше поискал да му изпратят от Гърция.

Вече бяха започнали да строят новия му град и скоро започна да язди всеки ден до там, като намираше, разбира се, сто неща за казване. Въпреки това, гласът му започна да заздравява. Наистина имаше удивително тяло за лекуване независимо от всичко, на което го подлагаше.

Един ден от другата страна на реката се появи нова гледка: цял керван с фургони на саките, табунът с конете им и черните им плъстени палатки. Бяха чули за въстанието на согдийците и се спуснали като гарвани към реката, за да поделят плячката. Когато ни видяха, те се оттеглиха и решихме, че са се върнали в земите си. Но на другия ден се появиха отново — този път само мъжете. Бяха възседнали малки космати коне и безредно се въртяха, като размахваха копията си със закачени на тях пискюли. Опитаха се да ни обстрелват от другия бряг, но стрелите им падаха в реката. И непрекъснато крещяха. Александър, който бе любопитен да разбере за какво вдигат толкова врява, нареди да повикат главния преводач, Фарневкес. Оказа се, че ако Александър искал да разбере каква е разликата между бактрийците и саките, трябвало да се осмели да прехвърли реката.

Цялата тази шумотевица ни досаждаше в продължение на няколко дни, и всеки път ставаше все по-силна и придружена с жестове, които нямаха нужда от преводач. Александър започна да се вбесява.

Той свика генералите в шатрата си и те се събраха нагъсто около него, за да не се налага да говори на висок глас. Шепотът е заразителен — скоро те всички звучаха като заговорници. Нищо не чувах, докато той не повиши глас:

— Разбира се, че съм здрав. Мога да правя всичко, освен да викам.

— Тогава престани да се опитваш — каза Хефестион — или отново ще станеш ням като риба.

Постепенно те се разпалиха и чух Александър да казва, че ако скитите се измъкнат, без да им бъде даден урок, ще оплячкосат новия град веднага щом се махнем от тук. И тъй като възнамеряваше да им даде урока лично, останалите се възпротивиха още по-силно.

Той вечеря в шатрата, мрачен като Ахил. Хефестион остана с него за малко, но реши да си тръгне, защото Александър щеше да продължи да говори и спори. Така че аз отново се върнах в шатрата, отказах да разговарям с него, освен чрез знаци, и навреме го приготвих за сън. Тогава той хвана ръката ми, за да ме задържи при себе си, и трябва да призная, че това се случи не без помощта на моята изобретателност и някои малки хитрини. Лъкът беше опънат вече от твърде дълго. Любихме се много хубаво и без думи, и след това му разказвах стари истории, докато заспа.

Въпреки всичко бях сигурен, че той няма да промени решението си относно саките. Смяташе, че ако не замине лично, те ще решат, че се е уплашил.

Река Яксарт е доста по-малка от Оксус. На следващия ден той нареди да започнат да правят салове и повика гадателя Аристандър, който винаги тълкуваше предзнаменованията за него. Аристандър се върна и каза, че вътрешностите на жертвеното животно вещаят зло. (Ние, персийците, имаме доста по-чисти начини за допитване до боговете.) Дочух, че генералите ходили при гадателя и му помогнали в предсказанието. Не ми се искаше обаче да моля този стар синеок птицегадател да изопачи поличбата. Освен това той се оказа прав.

На другия ден дойдоха повече саки от всякога. Сега бяха цяла армия. Александър поиска ново гадателство и отново получи „Не“. Тогава той попита дали опасността се отнася до войниците му или до него самия. До теб, отвърна Аристандър, което според мен доказва неговата честност. Разбира се, Александър веднага се приготви да пресече реката.

С мъка и тревога на сърцето гледах как облича доспехите си. Но пред двама от телохранителите му не можех да давам израз на тревогата си. Върнах му прощалната усмивка — казват, че усмивката е добра поличба.

Саките се приготвиха да нападнат войниците ни, докато те се мъчеха да се доберат до другия бряг. Но си бяха направили сметката без катапултите ни. И след като един от тях беше убит на място направо през щита и ризницата, се отдръпнаха на разстояние. Александър изпрати напред стрелците с лък и прашка, за ги задържат, докато се прехвърлят фалангите и конницата. Но той самият не изчака това и се качи на първия сал, който пресече реката.

От нашата страна битката изглеждаше изящна като танц — саките се въртяха объркани около непробиваемото каре на македонската фаланга; последва съкрушителният щурм на конницата, отляво и отдясно, докато те побягнаха. Саките се втурнаха в непрекъснат поток през равнината сред огромни кълба от прах (денят беше много горещ), а конниците на Александър се втурнаха по петите им. После вече нищо не се виждаше, освен плаващите салове, които извозваха обратно загиналите и ранените, и каните, които кряскаха над изоставените трупове на скитите.

Три дни очаквахме да видим праха, предвещаващ завръщането на Александър. Най-сетне се появиха. Първи се качиха на саловете вестоносците. И отново двама души го зачакаха в шатрата — лекарят и аз.

Когато телохранителите положиха носилката, само я погледнах и си помислих: „Той е мъртъв, мъртъв е, мъртъв…“ Бях готов да избухна в сълзи, когато забелязах, че клепките му помръднаха.

Беше бял като труп. Прекрасната му кожа беше безцветна, защото кръвта я беше напуснала. Очите му бяха хлътнали. Премъдри Боже, сякаш гледах череп пред себе си! И вонеше. Той, който обичаше да бъде чист като булото на младоженка. Виждах, че макар и твърде слаб, за да говори, той беше в съзнание и се срамуваше. Приближих се от едната му страна.

— Болен е от треска и разстройство, докторе — каза един от телохранителите, — Наредиха ми да ви кажа, че е пил лоша вода. Беше много горещо и той пи застояла вода от едно блато. Оттогава не спира да изхвърля кръв. Много е отслабнал.

— Виждам това — отговори лекарят.

Клепачите на Александър трепнаха. Те си говореха над него, като че си отиваше от този свят. Не че не беше полумъртъв, но това навярно го е разгневи. Никой не забеляза това, освен мен.

Лекарят му даде очистителното, което беше приготвил, когато пристигна съобщението, и каза на охраната:

— Сложете го в леглото.

Те се приближиха до носилката. Той отвори очи и ги извърна към мен. Разбрах. Той лежеше в тази мръсотия и беше твърде слаб, за да си помогне. Но не искаше те да го събличат — това засягаше гордостта му.

Обърнах се към лекаря:

— Царят иска аз да се погрижа за него. Мога да се справя с всичко.

Александър промълви слабо като дихание:

— Да.

И така, те го оставиха на мен.

Изпратих робите за гореща вода и ленени кърпи. Почистих изцапаната с кръв мръсотия и кал по тялото му и го измих, докато още лежеше в носилката. После наредих да изнесат парцалите. Задните му части бяха прежулени и кървяха. Той продължил да преследва врага дълго, след като се почувствал зле. Слизал от коня си само по нужда, докато накрая припаднал. Намазах го внимателно с масло и го пренесох в чистото легло. Беше изгубил толкова много от теглото си, че съвсем не беше трудно. Поставих подложка от ленен плат под него, макар че вече бе изпразнил всичко от себе си. Когато положих ръка на челото му и почувствах треската, той промълви:

— Да, така е добре.

Скоро след това дойде Хефестион. Излязох, разбира се. Като че ми одираха жив кожата. Ако той умре, си казах, с този човек до леглото си, а не с мен, тогава наистина ще го убия. Но сега нека остане. Няма да се откажа да изпълня желанието на господаря си в последния му час.

Въпреки всичко, Александър спа непробудно през цялата нощ, а на другия ден поиска да стане. Опита се и на по-следващия ден. А след още два дни прие посланиците на саките.

Техният цар ги беше изпратил, за да предадат колко много съжалявал, че Александър бил сърдит. Хората, които го раздразнили и ядосали, били разюздани разбойници и той нямал никакъв пръст в тази работа. Александър му върна учтив отговор, сякаш нищо не беше се случило.

Така приключи тази история.

Една вечер, докато разресвах косата му, опитвайки се да разделя сплъстените косми, без да го оскубя, му казах:

— Ти беше почти мъртъв. Разбираше ли това?

— О, да. Винаги съм мислил, че бог ми е отредил да свърша повече работа, но все пак човек трябва да е готов. — Той докосна ръката ми. Благодарността му беше безмълвна, но аз я разбрах.

— Човек трябва да живее така, сякаш ще бъде вечен — продължи той — но и така, сякаш може да умре всеки миг. Винаги и двете едновременно.

— Това е животът на боговете — отговорих, — които умират само привидно — като слънцето при залез. Но, моля те, не бързай да преминеш през небето и да оставиш всички ни в тъмнина.

Александър въздъхна:

— Едно нещо запомних от цялата тази работа: водата в равнините е отрова. Прави това, което смятам да правя и аз — придържай се към виното.

Бележки

[1] Ария — малка сатрапия, с главен град Александрия Лриана (дн Херат), основан от Александър. Тя била разположена на територията на дн западен и северозападен Афганистан — Бел. прев. ↑

[2] От град Ефес — древногръцка колония; на брега на Мала Азия Развалините му са близо до дн. гр. Селджук (Турция) — Бел. прев. ↑

[3] Дрангийци — жители на сатрапията Дрангиана (дн югозападен Афганистан) — Бел. прев. ↑

[4] Халестра — градче в Македония. — Бел. прев. ↑

[5] Момче, издържано от мъж. — Бел. прев. ↑

[6] Според Зороастризма, след всеобщото възкресение трябва да дойде Последен Съд, когато праведните ще бъдат отделени от грешните. Тогава Айриаман, богът на приятелството и изцелението заедно с бога на огъня ще разтопят всичкия метал в планините и той ще потече по земята като река. Всички хора трябва да преминат през нея и за праведните тя ще бъде като топло мляко, а за нечестивите ще се окаже, че вървят с плътта си през разтопен метал. — Бел. прев. ↑

[7] Вероятно долината на река Арахот (дн река Аргандаб). Там е построеният град Александрия-Арахозия в провинция Арахозия (дн гр Кандахар в югоизточен Афганистан.) Бел. прев. ↑

[8] Планините Брагуй и Соломонови делят Иранското плато от западната част на басейна на Инд — Бел. прев. ↑

[9] Аристобул — архитект на Александър, съпровождал го в походите му и написал история, от която притежаваме откъси — Бел. прев. ↑

[10] Парапамисос — планините Хиндукуш — Бел. прев. ↑

[11] Голям Кавказ — вероятно става дума за Хималаите — Бел. прев. ↑

[12] Александрия Никея — дн. град Кабул — Бел. прев. ↑

[13] Драпсака — крепост в северното подножие на Хиндукуш, около днешния град Баглан (северен Афганистан) — Бел. прев. ↑

[14] Оксус — дн. река Аму-Даря. — Бел прев. ↑

[15] Согдиана — най-далечната Персийска сатрапия, в североизточната част на държавата между средното течение на реките Аму-Даря и Сър-даря, на територията на дн. южен Узбекистан — Бел. прев. ↑

[16] Мараканда — главен град на Согдиана, днешен Самарканд — Бел. прев. ↑

[17] Заратустра — на гръцки Зороастър (VII в. пр.Хр.) — според преданието — религиозен реформатор, основател на зороастрпзма в Персия — учението е изложено в книгата „Зенд-Авеста“. Принадлежал към кастата на магите. Проповядвал в Източен Иран и Хорезъм. В най-древните химни е представен като борец и страдащ човек, по-късно е превърнат в легендарен герой-чудотворец. — Бел. прев. ↑

[18] Яксарт — дн. река Сър-Даря. Границата на Согдиана е минавала по левия и бряг — Бел. прев. ↑

[19] Саки — група източноирански племена, населяващи в древността главно Средна Азия и околните области. Гръцките историци ги наричат скити и масагети, а древноперсийските надписи — саки. — Бел. прев. ↑

[20] Става дума за гр. Александрия Ултима (Крайна), намирал се на дн. граница между Таджикистан и Узбекистан (около гр Бекабад). — Бел. прев. ↑

[21] Кирополис — намирал се е около дн. град Ура-Тюбе в северен Таджикистан — Бел. прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мери Рено Персийското момче (13)

Метаданни

Данни

Персийското момче

Информация

История

Сваляне / Връзки

14

Мери Рено
Персийското момче (13)