Мери Рено
Персийското момче (17)

1

Дълго беше пътуването към Индия. И много събития се случиха по пътя ни. За някои от тях научавах от Александър. Но повечето преживях сам.

А преди да тръгнем, посетихме отново новите градове. Александър търпеливо изслушваше многобройните оплаквания и тук-там сменяше по някой управител, защото бил корумпиран, слаб или пък много крадял. През цялото време Дворът пътуваше с нас, като изключим няколкото набега, които направихме срещу разбойническите банди, дето плячкосваха по търговските пътища. Освен обичайното стълпотворение от хора, сега с нас се движеше и дългият керван от колите на харема с придворните дами, камериерките и евнусите на Роксана.

В началото Александър доста често я посещаваше, най-вече през следобедите. Но твърде скоро разбрах, че не му харесва да прекарва нощта при нея. Той обичаше да гледа около себе си собствените си неща. И едно от тях бях аз. Обичаше да се прибира, когато си иска и да спи необезпокояван до сутринта. Следобед обикновено си разменяше с нея любезности с малкото гръцки думи, които жена му знаеше, изпълняваше съпружеските си задължения и гледаше да се махне по-скоро.

Роксана все още не беше бременна. Такива неща не могат да останат тайна задълго. Онези, които го познаваха още от Македония, твърдяха, че досега той не е имал поколение. Но пък тогава, добавяха те, той не си е падал по жени. Така че, това не означавало нищо. Засега.

Бях готов да се обзаложа, че нейните роднини горяха от нетърпение да чуят такава новина. Но бяха единствените. Македонците така и не харесаха това племе.

Намираха ги за храбри, но жестоки и склонни към предателство. От друга страна сега Царят стана роднина с половината знатни согдийци и в провинцията цареше мир. Но войниците въобще не желаеха наследник с варварска кръв да управлява синовете им и от сърце се надяваха тя да е ялова.

Въпреки всичко те продължаваха да го следват. Той ги увличаше подобно комета, която влачи опашката си, заедно със светлината и огъня. Освен това той беше и глава на тяхното семейство. Те можеха свободно да отидат при него, както можеха да отидат при старейшината в родното си село. Половината му време отиваше за решаването на техните грижи и проблеми. Всички, които воюваха с него — македонци, гръцки наемници или боядисани тракийци, знаеха по някоя история, разказваща за неговата смелост или за това как спасил нечий живот, от рода на тази, как отстъпил мястото си край огъня на някакъв премръзнал войник. И над всичко — Александър беше непобедим.

Полека-лека мъката ми ме напусна. Вярно е, че когато прекарваше следобеда си с нея, вечерта за мен не оставаше нищо друго освен нежността му. Но на мен и това ми стигаше. И все пак започнах да усещам, че дните на принудителното ми въздържание постепенно намаляват. Тя го изтощаваше и отегчаваше. Сигурен съм в това, макар че той никога не си призна. Александър вършеше работа за двама — на царя и на командира. А и твърде често — на биещия се войник. Винаги се задоволявах с това, което оставаше от него след тежката работа през деня. Той можеше да дойде при мен за някое сънливо малко удоволствие, дадено с любов, и после да си почине. В такива случаи дори се измъквах от стаята, за да го оставя да спи на спокойствие. Въобще не допусках, че в нейната шатра всичко е чак толкова просто. Изглежда камшикът беше запалил напразни надежди.

Във всеки случай посещенията му в харема ставаха все по-редки. Или пък той си тръгваше веднага след времето, необходимо, за да попита за здравето й.

Филострат получи един сандък с книги от родния му Ефес. Той беше твърде беден, за да може да ги поръча при добри преписвачи и да плати за скъпия превоз. Бях помолил Александър да му направи този подарък. Докато ги разопаковаше, Филострат приличаше на дете, което няма търпение да види новата си играчка.

— Сега — обяви тържествено той, — ще можем да четем истински гръцки стихове. Напук на Калистен.

Стиховете въобще не приличаха на персийските. Бяха по-бедни на думи и по-строги по форма. Но след време вече не можех да устоя на съкровищата, скрити в тях. Първото, което прочетох, беше явяването на Иполит, предлагащ горските си цветя на някаква богиня, която само той можел да види. Не знам защо очите ми се насълзиха. Филострат някак неловко ме погали по ръката. Сигурно си мислеше, че плача заради предишния си живот. А може би плачех и за настоящия. Кой знае?

Но не всичките ми мисли бяха при Еврипид. В съседната палатка Калистен преподаваше на телохранителите. Когато минавах покрай тях, дочувах доста странни неща. Понякога, ако той забравеше да снижи гласа си, се чуваше дори и в палатката ми.

Исмений разговаряше с мен винаги, когато можеше, но удържа на думата си с чест. Един ден го попитах какво мисли за уроците си.

— От три месеца не съм ги посещавал — разсмя се той. — Омръзнаха ми.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че сигурно си на пост. Знаеш ли, че Калистен може да те наклевети и да те накажат?

— О, не се притеснявай. Дори си мисля, че той с удоволствие се освободи от мен. Смята, че съм твърде глупав за философски занимания. Сега ни занимава само с едно и също — да слушаме и схващаме разбиранията и преценките му. Стига ми толкова. В началото поне научавахме по нещо полезно.

Твърде глупав или твърде предан? Да, наистина отсъствието му беше добре дошло. Е, Исмений беше доста простодушен и непринуден в сравнение с мен. Аз бях врял и кипял в интригите в Суза, и ако чуех нещо, което не ми харесва, щях да остана да слушам.

Вече говорех толкова свободно гръцки, че Александър не пропускаше да ми каже, че ще изгубя персийския си акцент, който много му харесваше. Но когато Калистен минаваше покрай мен, не обелвах нито дума. Той примираше от радост, че младото варварче не може да овладее езика на избрания от Зевс народ. Предполагам, че дори и не допускаше, че Александър разговаря с мен.

Наистина, аз едва ли си струвах вниманието. Персийското момче вече беше стара история — дребно нарушение на обичая и лека обида в сравнение с тази согдийска съпруга.

От сватбата насам Калистен гордо излагаше на показ своята непреклонност и строгите си възгледи. Той не дойде на сватбения пир под предлог, че е болен, макар че на следващия ден беше отново на крак. В желанието си да изглади нещата Александър даже го покани на вечеря, но получи същото извинение. Истината е, че малцина въобще го канеха — Калистен беше вечно мрачен и намусен събеседник и разваляше веселбата. Де да знаех тогава, че той се е вживял в ролята си на атински философ от новата школа (разправят, че старият Сократ си го бивало в компания). И ако по онова време знаех повече за Гърция, сигурно щях да се досетя защо. Но дори и в незнанието си, нещо ми подсказваше, че трябва да го наблюдавам и винаги, когато минавах покрай палатката му, забавях крачка. Така разбрах, че за някои неща той променяше гласа си.

Настъпи пролетта. Сред крайпътните трънаци цъфнаха бели цветя с аромат на жасмин, а край потоците нежни лилии молеха да ги докоснеш. Ала в клисурите продължаваше да духа леден вятър. Спомням си една нощ, когато двамата с Александър се бяхме сгушили един в друг. Той не одобряваше много одеялата, защото изнежвали тялото. Но не възразяваше аз да се завивам.

— Александър, — попитах аз, — кои са били Хармодий и Аристогитон?^[1]

— Любовници. — отвърна ми той сънливо. — Прочути атински любовници. Сигурно си виждал статуите им на терасата на двореца в Суза. Ксеркс ги е отмъкнал от Атина.

— Онези с кинжалите ли? Мъжът и момчето?

— Да. Тукидид е писал за тях… Защо питаш?

— А за какво са им трябвали кинжали?

— За да убият тирана Хипий. Но не успели да го направят. Наръгали само брат му и това го направило още по-жесток. — Той се оживи, както винаги, когато разказваше някоя история. — Хармодий и Аристогитон умрели достойно и атиняните много ги уважават. Някой ден ще трябва да върна статуите обратно. Много стари статуи са — от глина. Хубавият Хармодий… В сравнение с теб, той не е достоен дори да ти завърже обувките.

Беше готов всеки момент да заспи.

— Александър, днес чух Калистен да разказва на телохранителите, че те са убили тиранина и, че това било благородна работа.

— Така ли? Тукидид на няколко места споменава, че в Атина това е всеобща заблуда. Чувал съм една стара песен. В нея се разказва за това как те освободили града.

Не знам защо не му споменах, че Калистен говореше за това с променен глас. В Екбатана бях станал свидетел на много заговори и имах представа как се правят. Чувствах го с кожата си, но все пак не бях съвсем сигурен — макар че говорех добре гръцки, още не бях научил малките условности, промяната на тона и многозначителните паузи — нещата, с които се издава някаква тайна.

— Добре де, не го убивай — прозя се Александър и ме притисна до себе си. — Аристотел никога не би ми простил. — Течението в стаята се усили и ние се сгушихме по-здраво.

Половин месец по-късно, когато един ден разчесвах косата му преди вечеря, казах:

— Знаеш ли, че Калистен си е избрал Хермолай и те винаги са заедно, когато няма уроци?

— Жалко за младежа. Но любовта понякога е сляпа, нали знаеш?

— Това не е любов. Состратос му е любовник, а той въобще не се притеснява от това. Понякога дори са заедно.

— Така ли? Пък аз се чудех защо маниерите им се влошиха. Това е работа само на Калистен. Той така и не успя да разбере разликата между вежливост и сервилност. Боже, колко е скучен и еднообразен! Но не забравяй, че той е грък от юга. Шест поколения наред те се гордееха, че никога не са имали Цар или някакъв господар. А това провали половината от най-великите им мъже. Ксеркс успя да стигне до Атина, само защото те не искаха да следват един водач. И баща ми, стига да искаше, можеше да оплячкоса града им. Пък и аз също. Но между Ксеркс и мен има три поколения, в които славата им се носеше из цяла Гърция, а Атина беше сърцето на това величие. Ходил съм там само веднъж, но човек все още може да го почувства.

— Добре де, щом Калистен мрази да има господар, защо тогава е тръгнал с теб?

— Защото баща ми възстанови родния град на Аристотел^[2] като такса за обучението ми при него. Бяха го изгорили до основи по време на тракийските войни. Тогава бях момче. Баща ми възстанови също и Олинт^[3], откъдето е Калистен. А този глупак си въобразява, че струва колкото Аристотел, макар че никога не го е казвал открито. Истината е, че Аристотел го изпрати, за да съхрани гръцкото в мен.

Бях готов с прическата, но продължих да си играя с косата му, за да не спре да говори.

— Артаксеркс уби с мъчения най-добрия приятел на стареца. — продължи Александър — Когато научи за това, Аристотел беше в Македония. Никога не забравяй, каза ми той, че трябва да се отнасяш с гърците като с хора, а с варварите — като с добитък, създаден, за да го ползват хората. — Александър придърпа ръцете ми към гърдите си.

— Умен човек е. Но не пожела да ме последва тук. Често му пиша. Съобщавам му за всеки град, който основавам, защото той ми преподаваше учението за държавата и закона. Но понякога мисля, че е разочарован от мен. Той не може да разбере защо на една смесица от бактрийци и тракийци, македонски наемници и шепа безимотни гърци оставям гарнизон и общи закони, а не демократично устройство. Да, аз мога да създам демокрация в гръцките градове в Азия. Но по-важно е човек да бъде справедлив и да отчита всяка подробност… Продължавам да му изпращам подаръци. Не забравям колко му дължа. И дори търпя Калистен, макар че Аристотел никога няма да разбере какво ми струва това.

— Дано не ти струва повече. Между другото, време е да се подстрижеш.

Той никога не си къдреше косата. Оставяше я да пада свободно, на безразборни, къдрици като грива на лъв. Затова пък я подстригваше много внимателно, за да запази формата и. Преди време откраднах един кичур от нея от кърпата на бръснаря. Сега го държа в златна кутийка. И цветът му е запазил блясъка си на злато.

Реших да приключа разговора дотук. Ако прекалявах, имаше опасност да стана досаден и той да ме слуша с половин ухо. А и в дните, когато посещаваше харема, търпението му лесно се изчерпваше.

Когато пролетта напредна, преместихме лагера си по-високо в планината. Мястото беше приказно — огромна поляна край разпенена река със спускащ се към нас склон, обрасъл със стогодишни кедрови дървета. Дори по обед те скриваха слънцето и лъчите му се прецеждаха между клоните — меки и галещи. Речните камъни приличаха на излъскани бронзови статуи. Ароматът на кедрите безспорно надминава прочутите арабски подправки.

Разноцветната им премяна приличаше на извезана от майсторска ръка украса върху скъп килим. Място, предназначено за щастие.

Обичах да яздя в тази райска гора. Но намирах време и за моя гръцки, както и да наблюдавам Калистен и неговите любими ученици.

Естествено, при него никога не се събираха всички телохранители наведнъж. Някои от тях бяха на пост, а други спяха през деня. Имаха точно определени часове и смени на дежурство. Но ако поискаха, можеха да ги променят и Александър нямаше нищо против. Така че Хермолай и Состратос стояха заедно на пост. А, както разбрах, Калистен също се интересуваше от тяхната смяна.

Откакто се установих в Египет и прочетох повече книги, често си мисля за него. Той се изживяваше като истински гръцки философ. Знаеше, както сега знам и аз, че старият Сократ никога не би направил прострация. Нито пък Платон. Но мисля, че и Александър никога не би поискал това от тях. Както и от Аристотел, ако той беше дошъл с нас. Александър разпознаваше величието на ума и сърцето и го зачиташе, както показа по-късно в Индия. Но той не уважаваше Калистен, който не знаеше мяра нито в първоначалните си ласкателства, нито в последвалите оскърбления. А и защо трябваше да го уважава? Винаги се намират хора, които се опитват по свой начин да се борят с величието и да го мразят — не заради самото величие, а заради това, което са те. Такива хора продължават да завиждат дори на мъртвите.

Но Александър не можеше да проумее това. Величието на неговия дух му пречеше да разбере силата, която тези хора имат да събуждат у другите спящата завист, от която по-рано са се срамували. Силата да превръщат уважението към превъзхождащите ги в омраза. Дори самият Калистен не го осъзнаваше. Суетата го пораждаше и суетата го скриваше.

Не виждаше ли Калистен, че не прилича на последователите си? Не виждаше ли, че дори е противоположен на тях. Той гледаше назад към една отдавна умряла по-велика Гърция, но за тези македонски младежи Гърция беше само едно име. И нищо повече. Но Калистен! За тях той беше нещо ново — образец на открито неподчинение и пренебрежение.

Разбира се, и Хермолай и Состратос се стремяха да му подражават. Александър също забеляза това, но махна с ръка и наказанието им се размина. Привилегия на телохранителите беше да се подчиняват единствено на Царя. И никой друг не можеше да ги наказва. Те вече бяха към края на службата си. Веднага щом пристигнеше новото попълнение от Македония, щяха да бъдат освободени. Вече не бяха онези непохватни момчета, а войници, за които важаха наказанията за неподчинение. И те го знаеха. Неспокойно и тревожно време.

Когато веднъж ми даде един от многото си подаръци, Александър каза:

— Ако не беше ти, трябваше да търпя само тези простаци около себе си.

Така стояха нещата, когато заминахме на лов в планината. Обичах лова, макар че никога не улучвах кой знае какво. Обичах тежката езда, щипещия планински въздух, лая на едрите хрътки и тръпката от чакането в храсталака. По грубото грухтене и животинския тор наоколо този път знаехме — глиган е.

Мястото беше обградено от всички страни с покрити с дървета скатове. Само от едната страна беше голо и необрасло. Кучетата яростно лаеха към гъстия шубрак, а от изпомачканите цветя въздухът ухаеше. Александър даде коня си на един от телохранителите и всички слязоха. Аз също, макар че ужасно се страхувах от глигани. Те могат да те съборят на земята и да те разпорят с бивните си още докато падаш. Съмнявах се, че, ако промуша някой с копието си, ще успея да го задържа. Плюх си в пазвата и си казах, че ако умра, поне ще ме запомни млад и красив.

Всички застанаха неподвижно с разкрачени крака, наведени копия, и леко сгънати колене, за да могат да реагират, ако глиганът се насочи към тях. Пуснаха хрътките в храсталака, а телохранителите застанаха от двете страни на Царя — обичаи, донесен от Македония.

Нещо черно профуча и от шубрака се чу яростно грухтене и квичене. Пердикас беше уцелил. Но радостта му не трая дълго. Хрътките вътре продължаваха да се борят. Лаят и квиченето се пренесоха в посока към Александър. Той се усмихна, тръпнещ от нетърпение като момче. Зъбите ми тракаха, но и аз се насилих да се усмихна.

От шубрака, малко встрани от Александър, се подаде огромна зурла с бивни. Глиганът застана с лице към преследвачите си и спря. Настъпи тревожна пауза. Животното се взираше в тези, които се бяха осмелили да нахълтате дома му и си избираше враг. Тогава Александър скочи напред, за да не би то да нападне някой от телохранителите. Но в следващия миг Хермолай се втурна пред него и прониза глигана с копието си.

Това беше нечувана наглост! Александър би отстъпил всеки дивеч на някой от приятелите си, който имаше право над него, ако животното изскочеше насреща му. Но телохранителите бяха там, само за да го придружават. Както и в бой, те никога не стреляха.

Глиганът беше лошо ударен и се бореше свирепо. Александър, без да мръдне, даде знак на останалите от охраната да помогнат. Когато свършиха тази мръсна и кървава работа, той повика с пръст Хермолай. Той се приближи с дързък поглед, но пребледня, защото срещна очи, в които бе виждал недоволство, но никога преди това гняв.

— Ще тръгнеш обратно към лагера, — каза Александър, — ще върнеш коня си и ще се прибереш в палатката. И ще стоиш там, докато те извикам.

Останалите замряха по местата си. „Ще върнеш коня си“ означаваше, че Хермолай ще бъде лишен от него и ще ходи пеш — за един телохранител имаше само едно по-голямо унижение.

Придвижихме се към друга гора и ловът продължи, но после се прибрахме. Александър никога не обичаше да отлага нещата.

Същия следобед той нареди да се строят всички телохранители. Събрани заедно, те се оказаха доста на брой. Той им каза, че знае кои от тях служат добре и че те няма от какво да се страхуват. Някои обаче, каза той, били станали нахални и небрежни. След това им разказа за наглостта и оскърблението на Хермолай. Доведоха го под стража и Александър го попита какво има да каже в своя защита.

Бяха ми разказвали, че в Македония нито един младеж не става мъж, преди да е убил глиган със собствените си ръце. Но това не беше условие, наложено от Александър. Така или иначе, Хермолай отговори:

— Спомних си, че съм мъж.

Аз също си спомних нещо — как Калистен със странен глас призоваваше учениците си да не забравят, че са мъже. Не съм сигурен дали Александър се досети откъде са дошли тези думи. Той просто каза:

— Много добре. В такъв случай ще понесеш мъжко наказание. Двадесет бича утре при изгрев слънце. Всички телохранители да присъстват. Свободни сте.

Ако Состратос наистина го обичаше, за него това наказание щеше да бъде още по-тежко. Той бе по-големият и не беше редно да окуражава приятеля си в наглото му поведение.

И въпреки това не можех да не го съжаля. Бях виждал рани и болка в тялото, което обичах.

Това беше първото налагане с бич на телохранител, откакто Александър царуваше. Хермолай го понесе доста добре. Бичът остави рани по гърба му, но не разкъса кожата до костите, както правят в Суза. Щяха обаче да останат белези и той нямаше да може да скрие това унижение, когато се съблича за упражнения.

Калистен също дойде да гледа наказанието. Беше прегърнал Состратос през рамо — сякаш искаше да го утеши. Состратос, с очи вперени в любимия човек, не можеше да види лицето на Калистен до себе си. А в това лице имаше удоволствие. Но не удоволствие от болката на друг, а по-скоро поглед на човек, който изпитва наслада от мисълта, че всичко става така, както иска.

Е, какво от това, си казах, ако Калистен се надява, че по този начин ще накара войниците да се обърнат срещу Царя, значи наистина е глупак. Те разбираха от дисциплина. И сметнах, че не си струва да споменавам за това на Александър. Още повече, че след наказанието на Хермолай нещата като че ли започнаха да отиват към по-добро. Нямаше нищо нередно в уроците, които подслушвах. А и странният глас на Калистен изчезна. Може би и той се разкайваше, че е навредил на своя ученик. След около седмица раните на Хермолай заздравяха и той се върна на служба. Беше се променил — стана любезен и много изпълнителен. Също и Состратос.

Някъде по това време сирийската врачка, която ни придружаваше от месеци наред, започна да се навърта около Царя.

Тя беше дребно тъмнокожо същество — нито млада, нито стара. Ходеше облечена в парцаливи дрехи, скърпени със златен конец, и беше цялата натруфена с безвкусни гривни и мъниста. Държеше се свойски и казваше, че си имала един демон, който постоянно я придружавал. Мотаеше се из целия лагер, докато демонът си избереше някой войник. Тогава тя отиваше при него и му казваше, че ще му предскаже съдбата, ако й даде хляб или някоя сребърна монета. В началото всички се смееха, докато не се разбра, че всеки, който й даде нещо, наистина получава късмета, който му е предсказала. Но врачката не гледаше на всеки. Нейният Повелител трябваше да й покаже човека. Започнаха да я смятат за добра гадателка, носеща щастие, и тя никога не гладуваше. Спомням си, че веднъж някакви пияни побойници я бяха пресрещнали и започнали да я тормозят. Тя се уплашила, но после изведнъж погледнала към командира им, и му рекла:

— Ти ще умреш около обед, на третия ден след това пълнолуние. — И той наистина загина при някаква схватка на този ден. След тази случка я оставиха на мира.

Един или два пъти тя предложи на Александър да му гледа безплатно. Но той й даваше по някой подарък и отминаваше с усмивка. Най-сигурното за един гадател беше да му предскаже победа. Но такива имаше достатъчно.

По-късно обаче, след като размени няколко думи с нея, Александър откри, че много от нещата се случваха точно на мястото и по времето, които тя беше предсказала. Стана му навик да я изслушва докрай. Дори й даде злато и тя си купи нова, още по-натруфена дреха. Но тъй като спеше с нея, скоро и тя заприлича на предишната.

Сутрин често влизах в шатрата на Царя през задния вход, който водеше направо в спалнята. (Беше направен специално за Дарий, за да вкарва жените от харема, без да има опасност да ги видят.) Един ден я намерих там, седнала с кръстосани крака до входа. Телохранителите не я бяха изгонили, защото Александър им беше заповядал да не я закачат.

— Защо си тук, майко? — попитах. — Изглеждаш, сякаш си стояла тук през цялата нощ.

Тя се изправи и златните монети, които Александър и бе подарил, се раздрънкаха.

— Да, мое малко момче. (Аз бях с цяла глава по-висок). Повелителят ме изпрати. Но казва, че днес още не е време.

— Не се притеснявай, майко. Знаеш, че Царят ще те изслуша, когато дойде денят. Върви си сега и поспи.

Около месец след лова на глигани, Пердикас даде гощавка в чест на Александър.

Пирът беше голям. Присъстваха всичките му най-добри приятели заедно с любовниците си, ако бяха подходящи. Това по правило означаваше да бъдат гръцки хетери с добра репутация. Естествено, нямаше никакви персийки. Един персийски благородник по-скоро би умрял, отколкото да покаже на публично място и най-последната от наложниците си. Дори македонците, които си взеха жени и любовници от завладените градове, не ги подлагаха на това унижение.

През вдигнатото платнище на шатрата виждах Таис, любовницата на Птолемей, с корона от рози на главата. Седеше на една кушетка близо до Александър. Бяха стари приятели, да не кажа от детинство. Таис е била любовница на Птолемей още преди похода в Азия. Тогава сигурно е била много млада, щом и сега красотата й не увяхваше. Птолемей се държеше с нея като със съпруга, макар и не така строго. След славата, която си беше извоювала в Коринт, тя едва ли щеше да понесе подобно отношение. Александър винаги се разбираше отлично с нея. По-късно научих, че тя е била момичето, което навремето го призовало да подпали двореца в Персеполис.

Тази вечер Царят се облече изцяло в гръцки дрехи — синя туника, поръбена със златни ивици, и венец от златни листа, в който бях вплел няколко свежи цветя. Александър никога не се е срамувал от мен. Можехме да седим заедно на кушетката му, ако той не смяташе, че това ще натъжи Хефестион. Вече ми ставаше по-лесно да забравям за Роксана. Но Хефестион не забравях никога.

Александър ми каза да си лягам и да не го чакам. Въпреки това се въртях из шатрата му и протаках дребните си задължения. При мисълта да си ходя се почувствах някак странно и необичайно смутен, макар че вече бе станало късно.

На пост около шатрата стоеше нощната стража — както винаги шестима. Тази вечер бяха Хермолай, Состратос, Антикъл, Епимен и още двама. Антикъл съвсем скоро се прехвърли в тази група от друг караул. Стоях при задния вход и се наслаждавах на нощния аромат. Из лагера се носеше обичайния шум. Някъде излая куче — не беше Перитас. Оставих го вътре дълбоко заспал. Смях огласяше пиршеството. През вдигнатото платнище се процеждаше светлина и кедрите хвърляха огромни неясни сенки.

Жените си тръгнаха. Явно бяха пийнали. Приказваха и се кикотеха, а неустойчивите им крака се препъваха в меката шума и падналите кедрови жълъди. Някой засвири на лира и всички в шатрата започнаха да припяват.

Не знам колко дълго останах там, омагьосан от красотата на нощта и долитащата музика. Изведнъж усетих някой до себе си. Беше Хермолай. Не бях чул стъпките му по меката почва.

— Още ли не спиш, Багоас? Царят каза, че ще се върне късно. — По-рано той би казал това с презрителна усмивка, но сега говореше много любезно. Отново си помислих колко са се подобрили маниерите му.

Отворих уста да кажа, че тъкмо отивам да лягам, когато видях да се приближава една запалена факла, която осветяваше лицето на Александър. С него бяха Пердикас, Птолемей и Хефестион. И четиримата се смееха високо и едва се държаха на краката си.

Зарадвах се, че ги дочаках. Обърнах се да вляза вътре, и тогава в играещата светлина на факлата видях сирийската гадателка. Тя долетя до Александър като нощна птица от тъмнината. И така силно дръпна туниката му, че той хвана венеца, за да не падне от главата му.

— Какво има, майко? — усмихна се той. — Стига ми толкова щастие за тази нощ.

— О, не, Велики Царю! — тя го сграбчи отново с малките си като орех юмручета. — Не, дете на огъня! Моят Повелител те вижда. Той вижда, че най-голямото ти щастие предстои. Върни се обратно на пиршеството. Забавлявай се до изгрев слънце. Там те чака най-големият късмет на живота ти. Тук ти нямаш никакъв късмет, драги мой. Въобще никакъв.

— Виждаш ли? — каза Пердикас. — Върни се на пиршеството и донеси щастие и на нас.

Александър ги огледа и се разсмя.

— Боговете ни дават добър съвет. Кой е за едно къпане в реката, преди да започнем отново?

— А, не — отвърна Хефестион. — Това е снежна вода, като онази ледената в Киднос. Знаеш, че тогава едва не умря. Хайде да си попеем.

И те се върнаха обратно. Само Птолемей и Леонатос отидоха да си лягат, защото на сутринта имаха дежурство. А аз се върнах в шатрата и видях, че телохранителите бяха напуснали постовете си и тихо разговаряха при едно дърво. Слаба дисциплина, си рекох. Е, аз ще си лягам.

Но не отидох. След думите на сирийката нощта започна да ми се струва тайнствена и тревожна. Не ми хареса, дето каза, че за Александър нямало щастие тук. Влязох в спалнята. Телохранителите продължаваха да стоят със скупчени глави. Всеки би могъл да влезе незабелязано като мен. Тези никога няма да станат добри войници, си помислих.

Перитас се беше проснал до леглото и хъркаше. Той беше куче, което сънуваше, дращеше с лапи и преследваше с леко ръмжене плячката си на сън. Но и той въобще не се размърда и не вдигна глава, когато влязох.

Тогава, казах си, аз ще бдя за лошия късмет на Александър, щом като дори кучето е заспало. Увих се в едно одеяло и се свих в най-отдалечения ъгъл на стаята, в случай че заедно с Царя влязат и приятелите му. Кедровата шума правеше пода мек като дюшек. Затворих очи.

Събудих се на заранта. Александър беше вътре. В просъница ми се стори, че стаята е пълна с народ. Разтърках очи. Бяха шестимата от нощната охрана. Но защо? Тяхното дежурство свършваше призори. Той им говореше приятелски. Каза им, че разбира какво са направили и иска да им се отблагодари. Даде им по една златна монета, усмихна им се и ги отпрати.

Не изглеждаше много зле за такава дълга нощ. Той вече не пиеше на екс, както правеше в Мараканда или при Оксус.

Последен излезе Состратос. Съвсем случайно той погледна към моя ъгъл и силно се стресна. „Какво се чудиш, бе? — си казах. — Като не си държите очите отворени.“

Докато се събличаше, Александър промърмори, че трябвало да си легна в леглото. Попитах го дали е получил обещания късмет.

— Да. Но в крайна сметка късметът ми се оказа тук. Видя ли кои бяха на пост снощи? Цялата размирна групичка. Призори ги освободили. Но когато се върнах, всички те продължаваха да стоят нащрек по постовете си. Искали да ми дадат знак. Никога не съм се отнасял зле с човек, помолил за прошка. Ако се бях върнал по-рано, те нямаше да имат възможността да го направят. Трябва да дам нещо на сирийката. Подсети ме утре. Но, за бога, чувствам се скапан! Кажи, да не пускат никого вътре през целия ден.

Измих се и се преоблякох. После отидох да пояздя из гората. Когато животът в лагера отново закипя, се върнах в шатрата, за да се уверя, че не го безпокоят. В преддверието, на почетна стража стояха Птолемей и Леонатос. При тях имаше още двама души, които вдигаха голяма врява. За моя изненада в единия от тях разпознах телохранителя от нощната стража Епимен. Той плачеше, скрил лице в шепите си. Другият тъкмо казваше:

— Простете му, господари мой, той наистина съжалява за това.

Приближих се, като казах на Птолемей, че Царят спи и е помолил да не се вдига шум.

— Знам — безцеремонно отвърна Птолемей. — Но ще трябва да го събудя. Той има късмет, че е още жив.

Ама че работа, си казах. Какво ли се беше случило? Беше нечувано да събудиш Александър въпреки заповедта му. Но Птолемей не беше глупав. Влязох след него, без да се извиня, като сметнах, че така или иначе ми е позволено да влизам.

Александър лежеше по корем и леко хъркаше. Здравата беше заспал. Птолемей се наведе над него и го повика по име. Клепачите му трепнаха, но не се размърда. Тогава Птолемей го разтърси.

Като че се връщаше от онзи свят. Седна на леглото, но макар и отворени, очите му продължаваха да спят. Той ги разтърка с дълбока въздишка и каза уморено:

— Какво има?

— Александър, събуди ли се? Слушай, става дума за живота ти.

— Буден съм. Продължавай.

— Дойде Епимен. Бил е на пост тази нощ. Твърди, че телохранителите планирали да те убият, докато спиш. Ако си беше легнал, щели да го направят.

Александър сбръчка чело. Изправи се, както си беше гол, и разтърка очи. Подадох му една кърпа, потопена в студена вода, и той избърса лицето си. След това разтърси глава и попита:

— Кой плаче отвън?

— Момчето. Казва, че си се отнесъл добре с него тази сутрин и той се засрамил.

Той им се беше усмихнал. Спомних си първия път, когато се усмихна и на мен.

— Разказал всичко на любовника си, — продължи Птолемей, — Защото не знаел какво да направи. Те всички се били заклели заедно. Любовникът му служи в Почетната конница. Той веднага взел решение и казал на по-големия брат на Епимен да направи, каквото трябва.

— Добре. Научи името на този войник. Дължа му нещо. А останалите? Какво са решили да правят?

— Да чакат. Да чакат, докато отново им дойде реда. Момчето казва, че цял месец са действали, докато успеят да се съберат заедно в един караул. Затова и, след като ги освободили тази сутрин, те останали по постовете си. След всичките усилия, които хвърлили, не могли да приемат спокойно това, че не са успели.

— Да, да — каза бавно Александър. — Сега разбирам. Има ли други имена?

— Един или двама. Записал съм ги. От него ли искаш да ги научиш или от мен?

Той се замисли и сложи кърпата на врата си.

— Не. Арестувайте ги всичките. Утре ще се заема с това. Не мога да отида полузаспал на процес за измяна. Но искам да видя сега Епимен. — Подаде ми кърпата и аз го облякох в един чист хитон.

В преддверието, двамата братя паднаха на колене.

— Не, Еврилох, недей да ме молиш за живота на брат си. — Лицето на войника стана мъртво бяло. — Не, не… Не ме разбра. Исках да кажа, не ме лишавай от удоволствието да го направя, без да си ме помолил. — Александър едва ли имаше намерение да измъчва братята по този начин. Просто той още спеше. — Ще ви благодаря по-късно. Утре ще имам нужда и от двама ви, но можете да сте спокойни. — Той подаде ръка и на двамата, и им се усмихна. Разбрах, че оттук нататък, всеки от тях би умрял за него, дори за една негова дума.

Когато братята излязоха, Александър се обърна към Птолемей:

— Оповести, че има прошка за всички близки роднини, иначе ще се разбягат из цяла Бактрия. Защо да им причиняваме това? Знам откъде започна всичко. Арестувай го. И го дръж отделно от останалите.

— Хермолай ли имаш предвид?

— Не. Имам предвид Калистен. Крайно време е. Ще направиш ли всичко това вместо мен? Е, тогава се връщам в леглото.

Заспа почти веднага. Беше свикнал да живее в близост със смъртта.

Вечерта Александър се събуди, изпи една кана вода, заповяда нощната охрана да бъде от Почетната конница и отново заспа. Повика ме при изгрев слънце.

— Ти ме предупреди — рече той. — Постоянно ме предупреждаваше. А аз си мислех… — той ме прегърна.

Разбрах какво си е мислил — че идвам от един двор, пълен с интриги. И че не е моя вината, ако съм донесъл всичките си постоянни подозрения със себе си.

— Мислех си, — продължи Александър — че прекалено се тревожиш, и си създаваш излишни главоболия. Значи наистина си чул Калистен да им налива това в главите?

— Мисля, че да. Ако бях сред персийци, със сигурност щях да разбера. Но мисля, че да.

— Разкажи ми отново всичко. Тези хора ще бъдат подложени на разпит. Нямам желание да го протакам или да стигам до крайности. Ако има за какво да се хвана, искам да го направя по-кратък.

Аз обаче нямах такова желание. Предишната ми жалост беше отстъпила място на изгаряща омраза. С удоволствие лично бих свършил всичко, което трябваше да се направи. И така, разказах му онова, което си спомних, като започнах с атинските любовници.

— Да — каза той. — А аз ти прочетох един урок и ти се присмях. Тогава ти ме попита за какво са им кинжалите?

— Калистен винаги им говореше за някакъв тиранин, който живеел в Кси-Сиракуза? Или Тесалия?

— Тесалия. Не си спомням името му. Бил е убит в леглото. Продължавай.

— После, след като Хермолай беше наказан, всичко престана. Разговаряха за природата или се упражняваха да смятат. Реших, че Калистен е разбрал грешката си. Сега обаче мисля, че той вече бе избрал хората си и е искал да го скрие от останалите. Преди няколко дни, докато яздех в гората, го видях заедно с тези шестимата и с още двама. Тогава предположих, че им преподава за растенията, както Аристотел на теб.

— Имал си право, след като омаловажих думите ти. Познаваше ли другите?

Казах му имената им. Не го упрекнах, че се вслушваше в мен толкова късно. Обичах го, защото никога не очакваше най-лошото. Дори и от човек, с когото е скаран. Не му напомних, че още преди много време исках да го освободя от този предател. Спомних си и колко мило разговаряше с чакащите го убийци и как им даде подаръци. И знаех още, че това отново ще остави отпечатък върху сърцето му — дълбок, колкото белега от катапулта при Газа.

Изведоха телохранителите на разпит. Цар Птолемей, който мисля, че беше там, пише в книгата си, че всички са признали, как Калистен ги е подтикнал.

По-късно Александър ме свари да давам мляко на Перитас, който още беше зле от лекарството, с което го бяха упоили, и не искаше да се храни.

— Другите две имена бяха същите, които ми каза. Благодаря ти за това. — Той погали кучето, което се промъкна до краката му. — Радвам се, че не се наложи да те повикам. Ти си твърде деликатен за такава работа.

— Деликатен ли?! — възкликнах. — Та те искаха да те убият, докато спиш! А всички заедно не биха се осмелили да излязат насреща ти, дори и да си съвсем гол, единствено с меча си. А, не! Няма да бъда деликатен!

Но той ме погали по косата и не ми повярва.

Изправиха ги пред Събранието. Тъй като не съм македонец, присъствах само за да видя екзекуцията — убиване с камъни. Докараха ги от речното корито — гладки, кръгли и удобни за хващане. За съжаление, би било страшно нарушение на закона и предизвикателство към всички, ако един персиец хвърли камък по един македонец. Но имаше достатъчно македонци, желаещи да хвърлят. Гласуването на смъртните присъди бе посрещнато с бурно одобрение. Дори бащите им, които бяха там, се съгласиха с присъдата. Според стария закон на Македония те също трябваше да умрат. Не толкова заради това, че са под подозрение, колкото, за да бъде предпазен Царя от кръвно отмъщение. Александър беше първият, който официално ги помилва.

Когато доведоха осъдените, той ги попита дали някой иска до говори. Единствено Хермолай пожела.

Мога да кажа, че той се държа достойно, макар че гласът му ставаше все по-писклив, докато говореше. Сякаш чувах гласа на ученик — твърд и непоколебим до гроб — който отдава почит на своя учител. Но за повечето от македонците това си беше чиста наглост. Наложи се Александър да ги усмирява, докато младежът свърши.

Когато ги поведоха към забучените колове, покрай мен мина Состратос — същият, който ме забеляза онази първа сутрин в шатрата. Изплю се върху мен.

— Да, курво, и теб щяхме да убием, мръсно боядисано варварче.

Ядосах се, че трябва да стоя със скръстени ръце, докато други отмъщават за моя господар. Всеки път, когато видех някой здравеняк да взема голям камък, се молех на Митра, отмъстителя за честта: „Изпрати този вместо мен“. Един такъв камък премаза главата на Хермолай.

Никога повече не видях Калистен. Само македонците имат право на съд пред Събранието. Птолемей пише, че е бил разпитан, и после убит. Но се съмнявам, че е станало така. Пък и чух друга история.

През всичките години Александър нито веднъж не заговори за Калистен, така че и аз не попитах. Чувствах, че има неща, които стоят скрити дълбоко в душата му, и които мислеше, че не мога да разбера. Но веднъж, когато беше много пил, той забрави, че никога не ми е говорил за това. Езикът му се развърза и ми каза някои неща, от които успях да сглобя историята. Когато преглеждали архива на Калистен, намерили писма от Аристотел. Както изглежда, философът научил от племенника си, как Александър прави варварите свои приятели и офицери, и как изисква от свободните гърци да му се покланят ничком заедно с робската пасмина. Научил как най-напред Александър приел в леглото си един персийски евнух, който преди това е бил в леглото на Дарий, и как най-накрая е паднал до там, че се оженил за една дивачка — проста танцьорка по пировете. И философът написал (несъмнено твърде ценни писма, за да бъдат унищожени), че такива неща ще върнат обратно тиранията и ще опорочат всички гръцки ценности. Всички средства били оправдани, за да се сложи край на това.

Старият Сократ и Платон са били войници. Но Аристотел — никога. Може би той не е съзнавал, че неговите думи ще причинят повече вреда от думите на който и да било друг. Ако е така, то той не познава хората. Александър, който ги познаваше, видя резултата.

Така или иначе, след време дочух, че Калистен бил в някакъв затвор. Александър смятал да го съди в Гърция пред Аристотел, за да му покаже до какво са довели думите му. Но по-късно Калистен умрял от някаква болест в Индия. Едно нещо е сигурно — ако бяха убили Царя, Калистен наистина щеше да стане велик и славен човек в Атина — градът, който Александър пощади само и единствено, за да го мрази и клевети.

С мен Александър не разговаряше за това.

Но не и с Хефестион. Понякога вечер си говореха тихо само в присъствието на Перитас. Като момчета те бяха учили заедно при Аристотел в Македония и бяха споделяли мислите си. Хефестион знаеше всичко. Той не беше просто момче от Суза, чието единственото образование беше да знае как да доставя удоволствие на един цар.

Едно обаче знам със сигурност. Вече никакви изсъхнали цветя или странни животни не пътуваха към школата в Атина. И в още нещо съм убеден — ако с разрастването на властта му той се е питал какво ли би го посъветвал старият му учител, то на това сега бе сложен край. От този момент нататък Александър се вслушваше само в собствения си разум и сърце.