Мери Рено
Персийското момче (18)

2

В крайна сметка ние и тази година не тръгнахме към Индия. В Согдиана изпратиха на Александър една нова армия с младежи от всички азиатски провинции. С обучението им се заеха македонски офицери. Но едно нещо е да учиш неопитен новак как да воюва, а друго — да го накараш да се подчинява и да спазва дисциплина.

За мен наистина беше странно да виждам същите народи, от които бе съставена армията на Дарий (а често и същите хора), отново събрани в една огромна армия. Но това вече не беше предишната безформена тълпа от селяни, въоръжени с оръжия, изработени в селската ковачница. Нямаше ги и надзирателите с камшици, които ги насилваха и караха като стадо. Липсваха и колесниците с благородници, които стояха настрана и командваха чрез посредници. Сега това бяха фаланги и конни отряди, които се строяваха и придвижваха само при една дума.

Александър ги инспектира в пълно парадно облекло — той знаеше, че те ще искат да видят истински Велик Цар. Слънцето се отразяваше в дрехите му и той приличаше на някакъв огнен бог. Войниците показаха какво са научили, сякаш се бореха за награда. А той стоеше на един хълм заедно с военачалниците си и даваше указания на тази огромна армия от победени народи, която преди няколко години трябваше само да действа като едно цяло, за да го прогони завинаги от тези земи. Но това не можеше да се случи, просто защото той знаеше, че не може.

Той беше Александър.

Той се върна отново при Скалата, за да може жена му да посети роднините си. Всичко бе направено както трябва — с безброй церемонии и официалности. Роднините й не криеха съжалението си, че Роксана няма дете. Но той ги удостои с царски дарове, държа се с тях любезно, а и не си беше взел друга жена. Нима можеха да кажат нещо?

Една му стигаше. Александър имаше прекалено много гордост, за да говори за тайните на брачното си ложе дори пред мен. Знаеше, че го разбирам. Чувал съм, че някои мъже избират за съпруги жени, в които виждат майките си. От всичко, което успях да разбера за Царица Олимпиада, ми стана ясно, че синът й е от този тип мъже. Но той осъзна това прекалено късно.

Бях чул, че Олимпиада е буйна и красива жена, която е имала шумни кавги със съпруга си до деня на смъртта му. Говореше се на ухо, че и тя е имала пръст в тази работа. Олимпиада направо изяждала Александър от обич и беше направила всичко възможно той и баща му никога да не станат приятели. Всички знаехме, че тя така и не се научи как трябва да се държи една дама. Царицата постоянно се месеше в държавните дела на Македония и плетеше интриги срещу вечния си враг Антипатър — регента, който Александър беше оставил там. Нейните писма с постоянни оплаквания и заговори преследваха Александър из цяла Азия. Веднъж, след като прочел едно от тях, дори го чули да казва, че тя искала прекалено висок наем за деветте месеца квартира, която му била дала.

Според мен всичко това показва, че гърците имат какво да научат от нас за това, как трябва да се държат с жените си.

Може би бяхме успели да научим Александър. Но колкото и нежен да беше с тях, някъде дълбоко в себе си той имаше скрита сърцевина от желязо, изкована, както предполагам, когато се е освободил от опеката на майка си. С Роксана нямаха шумни кавги. Той никога не забравяше, че е Велик Цар. Тя си имаше харема, собствената шатра и домакинството. Там тя можеше да командва. Александър я посещаваше от време на време. Ако му досадеше или се държеше заядливо, той си тръгваше и не бързаше да се върне. Разбирах всичко веднага, щом дойдеше при мен. Има определени знаци — от облекчението до отвращението. Бях научен да разбирам тези неща.

От Македония пристигнаха нови оръженосци. Дори и там беше стигнала новината за съдбата на предателите. Представиха ги на Царя. Момчетата бяха страшно уплашени и се страхуваха дори да си отворят устата. Но той веднага ги омагьоса с обаянието си и за два дни научи имената на всички. От облекчение и радост те се надпреварваха в желанието си да не го разочароват. Разговаряха с мен учтиво и с уважение, и с благодарност приемаха съветите ми. Струваха ми се твърде млади. От пристигането на предишното попълнение бях пораснал с четири години.

Една нощ в тъмнината преди зазоряване, един от тях ме доведе при Александър. Той седеше на леглото, облечен в халата си. А насред стаята лежеше Перитас, който така и не се оправи, след като телохранителите го бяха упоили.

Александър прошепна:

— Опита се да се качи при мен и аз му казах да слиза. След малко се опита отново, сякаш искаше да ме предупреди.

— На колко години беше?

— Единадесет. Можеше да поживее още няколко. Знаеш ли, през целия ден вчера стоя тихо и неподвижно. Получих го в Илирия от кучкарите на Цар Котис. Тогава се бях скарал с баща си и избягах от него. Перитас приличаше на малко мече. Нямах какво толкова да правя и той се оказа добра компания.

— Трябва да поставиш негова скулптура върху гробницата му, — рекох аз, — за да бъде запомнен от идните поколения.

— За него ще направя повече — отвърна Александър — Ще нарека на негово име следващия си град.

И той наистина го направи. Основа града на чудесно място — близо до един от пътищата към Индия. А когато влизаш в града, отдясно на портите ще видиш гробницата и статуя на кучето. Градът се казва Перита.

Когато проходите замръзнаха, спряхме да презимуваме в Източна Бактрия. Макар че спешните новини пристигаха сравнително бързо, доста време мина преди да научим, че отмъщението на Калистен още продължава.

В Атина, новината за неговото арестуване сякаш разбунила гнездо на оси. Повече от десет години бяха изминали, откакто цар Филип ги бе победил в битка, която не беше желал и към която ги беше подтикнал техният оратор Демостен. (Александър, тогава осемнадесетгодишен, първи разбил фланга им). След това Филип проявил милост към Атина и това удивило цяла Гърция. Въпреки това, или именно заради това (кой познава неведомите пътища на човешкото сърце?), те го бяха намразили и върху тях все още тегне подозрението, че са имали пръст в убийството му. Те ненавиждаха и сина му, който беше стъпвал в града им само веднъж, и то по време на мир. Докато Александър беше жив, те мълчаха и си кротуваха от страх. А след смъртта му започнаха да го разкъсват както чакалите, ръфат умрелия лъв.

Дори на великия Аристотел не му помогнало, че предупредил ученика си да се пази от персийците. Като приятел на Македония той трябвало да спасява живота си с бягство и никога — до края на дните си — не се осмели да се върне в Атина. Някакъв незначителен човек пое школата му в града и философите се присъединиха към общия хор на клеветниците.

Заради милостта и уважението, оказано към народа ми, Александър стана варварин. Стана тиранин, защото наказа евентуалните си убийци — право, което има и най-последния от техните гражданин. Стана обикновен войник-самохвалко, въпреки че където и да отидеше, носеше със себе си Гърция. Тази Гърция, която почиташе и на която тези лъжци са недостойни наследници.

И все пак от цялата тази мръсотия излезе едно добро нещо — това накара цар Птолемей да напише истината, докато годините още не са я потулили. Сега той предпочита да работи повече върху книгата си, отколкото да управлява Египет, което в повечето случаи оставя на сина си^[1].

— О, мой скъпи Багоас! — ми казват приятелите ми, тук, в Александрия. — Как може човек като тебе, който чете най-доброто от гръцките автори, да умре доволен, без никога да е видял Атина? Ако случиш добро време, пътуването не е трудно. Мога да ти препоръчам кораб. Ще ти напиша всички неща, които трябва да видиш. Ще ти дам писма до учени хора. Какво те задържа тук, след като си пътувал толкова надалеч? Трябва да отидеш, преди да ти попречи възрастта и пътуванията да станат бреме. — Така казват те. Но моят Александър, който лежи тук в къщата си от злато, моят господар, който сега е по-млад от мен — той ме разбира. Той знае защо кракът ми никога няма да стъпи в Атина.

Най-сетне настъпи пролетта. Дойде време за Индия.

През цялата зима Александър приемаше търговци и гърци, идващи от другата страна на планините, които бяха отишли с керваните да търгуват и бяха останали там. Те жадуваха да чуят отново гръцка реч или просто желаеха злато и идваха да му разказват за страната отвъд планините — Земята на Петте реки.

Тези реки извират от Кавказ. Най-голямата е Инд, и в нея се вливат всички останали.

Индийците, които живееха там, през по-голямата част от времето воюваха помежду си и щяха да посрещнат с отворени обятия всеки, който разбиеше враговете им. Александър каза, че и в Гърция е било същото и така баща му успял да я завладее.

От някакъв човек Александър научи, че на половин месец път от Инд се намира друга, още по-голяма река. Тя се казвала Ганг и течала не на запад, а на изток. А накрая се вливала в океана.

Рядко съм го виждал толкова екзалтиран, както тогава. Тази новина не излезе от главата му дори когато си легнахме, макар че през целия ден говореше само за нея.

— Обграждащият Океан! Когато стигнем там, ще сме прекосили целия свят до най-далечния му край. Ще можем да отплаваме до вкъщи от север през Евксинско море или пък да заобиколим от юг до Вавилон. Та ние ще стоим на края на света!

— Това ще се помни во веки — рекох аз, — от поколенията, които ще дойдат след нас.

Тази вечер носех копринения си кафтан от Мараканда, с бродираните летящи дракони и цветя. Погледнах към копчетата от бледозелен камък, тежък и хладен при допир, с издълбани върху тях магически знаци. Според търговеца те бяха пътували цяла година, докато стигнат до Мараканда. Лъжецът му с лъжец. Само е вдигал цената.

— За какво мислиш? — попита усмихнат Александър. Но аз се засрамих от дребните си мисли и не казах истината:

— За олтара. За олтара, който ти ще издигнеш на края на света с твоето име издълбано върху него.

— Ела с мен на езда утре сутрин. Искам да разходя Буцефал. Той още тича добре. Но ще му бъде тежко, докато пресичаме планината. — Перитас продължаваше да му липсва. Предлагаха му добри кучета, но той винаги отказваше.

— Знаеш ли — продължи той, — Буцефал скоро ще стане на тридесет години.

Както го къпех, се наведох и го целунах по главата. И там, където светлината докосваше златистата му коса, видях два бели косъма.

Отбелязахме заминаването си с огромна клада. Новите войници бяха донесли със себе си само вещи от първа необходимост. Но старата армия влачеше стотици коли и фургони с тежка плячка — мебели, легла, гоблени, килими, и дрехи — които искаха да занесат в Македония, но, от които сега нямаха нужда. Командирите притежаваха цели кервани с плячка. Александър, който изобщо не се интересуваше от вещи, също имаше няколко фургона с прекрасни съдове и килими. Той нареди всичко да бъде занесено на една голяма поляна извън лагера. Отстрани запалиха огън и наредиха купчина факли. После отведоха впрегнатите животни и Александър отиде пеш до колите си. Във всеки от фургоните той хвърли по една запалена факла.

Командирите бяха предупредени и последваха примера му. Дори и войниците не се колебаха дълго. Те бяха проливали кръвта си и всичките тези богатства им се полагаха като на победители. Но вече им беше омръзнало да ги мъкнат със себе си. Освен това, във всеки от нас се ражда любов към огъня — дори малкото дете се опитва да го хване. И това доказва, че той е божествен.

Когато величествените пламъци се издигнаха нагоре, войниците започнаха да хвърлят горящи главни. Първо към вещите на другите, а после — където свареха. Смееха се и се радваха като момчета, докато топлината не ги накара да се отдръпнат. А като гледах това веселие, аз си спомних за горящите греди на бащиния ми дом и се замислих за безсмислието и опустошителната разруха на войната.

Този път пресякохме Парапамисос без много трудности. Нали вече имахме опит. Спряхме за малко в Александрия Никея. Александър оправи нещата в града, тъй като градоначалникът се оказа човек глупав и зъл. Междувременно изпрати вестоносци при Омфис, най-близкия от индийските царе, с искане да се признае за васал и да се закълне във вярност. Неговите земи бяха подвластни на империята още от дните на Първия Дарий.^[2]

Омфис дойде лично. Това беше първият индиец, който войниците виждаха, като изключим няколкото обикновени търговци. Дойде с двадесет и пет слона. Седеше върху първия от тях и с шарения си балдахин представляваше пищна и разноцветна картина. Омфис беше красив човек, с добро телосложение, по-мургав от мидиец, но не толкова черен като нубийците. Носеше обеци от слонова кост. Брадата и мустаците му бяха боядисани в ярко зелено. Ние, персийците, обичаме богатите цветове. А индийците предпочитат ярките. Освен златните пайети, пришити по цялото му облекло, той носеше по себе си толкова огромни скъпоценни камъни, че ако не беше цар, нямаше да повярвам, че са истински.

Не знам какво великолепие и пищност очакваше той от Александър. Само видях как се спря за момент, чудейки се къде ли е той. Докато не видя лицето му и веднага разбра.

Омфис предложи доброволно верността си като васал, а в замяна поиска помощ срещу вечния си враг — някакъв цар на име Пор. Александър му обеща, при условие, че този цар сам не се закълне във вярност. После вдигна голям пир в чест на Омфис и го дари със злато — по тези земи няма златни мини и местните владетели много го ценят. За да върне жеста, Омфис обеща на Александър всичките двадесет и пет слона, веднага щом се върнеше с тях в града си. Александър ги прие с радост, макар че никога не ги използува за война, защото ги смяташе за несигурни, каквито те наистина бяха. Но той ценеше слоновете заради тяхната сила и мъдростта им. На тях носехме частите, от които се сглобяваха катапултите. Един или два пъти Александър дори пътува със слон. Но после каза, че предпочита да чувства животното под себе си, а не да седи на стол.

Скоро той свика военен съвет, за да планира похода към Индия. Спалнята му се намираше точно зад залата за аудиенции в Александрия, така че чух всичко.

Хефестион щеше да застане начело на собствена армия. Той трябваше да премине планината през един проход, който местните жители наричаха Кибер. А щом стигнеше до река Инд, трябваше да построи мост за Александър. Тъй като Кибер беше най-лесният път, Хефестион щеше да вземе със себе си хората, които придружаваха войската, а също и всички жени, включително и харема. Александър, със собствената си армия и Почетната конница, трябваше да свърши най-трудната задача — да прочисти планините от всеки, който заплашваше придвижването.

Докато слушах, си мислех: „Това е кръстопът в живота ми. Сега или никога.“

Вече не си спомням за какво дойде той след съвета — дали за да се преоблече или за нещо друго.

— Александър, — рекох аз, — случи се така, че без да искам, дочух военния съвет.

— Винаги го правиш. Но се примирявам с това, защото знаеш да мълчиш. И какво?

Той много добре знаеше какво се стремя да получа, но изглеждаше непреклонен и неумолим. И все пак реших да опитам:

— Не ме изпращай с другите. Вземи ме със себе си.

— Май е трябвало да подслушваш по-добре. Това е война, а не поход. Може и да не успеем да свършим до зимата.

— Знам това, Александър. Но ще е много дълго, за да те напусна.

Той смръщи лицето си. Искаше да ме вземе. Но смяташе, че на бойното поле човек трябва да се справя без удобства.

— Багоас, теб никога не са те учили да понасяш трудности!

— Аз съм отгледан в планините, където е отрасъл Кир. Не ме карай да се срамувам пред другите.

Той продължи да се мръщи и да се оглежда за това, за което беше дошъл. Разбрах какво търсеше и му го подадох с усмивка.

— Всичко това е вярно — каза той. — Но войната си е война.

— Ти ще вземеш кожари, дърводелци, готвачи. Ще вземаш дори роби. Нима струвам по-малко от тях?

— Напротив. Ти струваш повече от всичко. Но ти не разбираш какво искаш от мен… И освен това там няма да има много време за любов.

— За леглото ли? Зная. Но докато съм жив, винаги ще имам достатъчно време за любов.

Той ме погледна в очите и тогава каза:

— Нямах намерение да правя това. — После отиде до сандъка си и извади шепа злато. — Купи си повече топли дрехи. Ще ти трябват. Опаковай и личните си принадлежности от палатката. Купи и конски чулове от овча кожа. Можеш да вземеш един слуга и едно муле за багажа.

Във високите проходи вече беше настъпила есента. Хората, живеещи северно от Кибер, бяха ловци и овчари. Но вторият им занаят бяха грабежите. Говореше се, че са свирепи и диви, а Александър искаше да му се подчинят.

Дори и горе в Парапамисос не хванах планинска болест. Сега се намирахме на по-малка височина. И въпреки това в началото се изкачвахме бавно, защото Александър искаше кръвта ни да свиква с разредения въздух. Още не бях загубил навиците си от детството. Изкачвах се без да се задъхвам. Понякога вечер броях вдишванията на Александър и ги сравнявах с моите. Неговите бяха по-бързи. Но той имаше много повече работа. И никога не си признаваше, че е уморен.

Някои твърдят, че раят на Мъдрия Бог представлява розова градина. Според мен той се намира по върховете. Сигурен съм, че Бог живее там. Потръпвах от радост и наслада, когато посрещах зората сред снегове, недокоснати от птици. Но ние бяхме нахлули в земята на боговете и скоро щяхме да почувстваме студените им ръце. Задаваха се и войни. И въпреки това не изпитвах никакъв страх.

В крайна сметка Александър ми позволи да взема освен личния си прислужник, и коняря си тракиец. Мисля, че той наистина се страхуваше да не умра от изтощение. Вечер в походната му палатка (тя бе направена по негово желание — Дарий никога не бе притежавал нещо толкова просто) той все ме питаше дали се чувствам добре. Най-накрая отгатнах това, което не смееше да изрече. Стана ми смешно:

— Александър, ти си мислиш, че евнусите са прекалено различни от другите. Вярно е, че, ако ни затворят само с жени и живеем техния заседнал и отпуснат живот, ставаме като тях. Но това би се случило и с всеки друг мъж. Това, че имаме женски гласове, не значи, че притежаваме и женска издръжливост.

Той се усмихна и ме хвана за ръката.

— Ти нямаш глас на жена. Твоят е твърде чист. Прилича на плътния звук на флейта. — Той наистина беше щастлив, че се е освободил от харема.

През някои от нощите, изпълнени със студени бели звезди, седях край огъня си от борови клони. И често младите телохранители идваха да седнат до мен.

— Багоас, — молеха те, — разкажи ни за Суза, разкажи ни за Персеполис, разкажи ни за двора по времето на Дарий.

Или пък гледах към огъня, където седеше Александър заедно с Птолемей, Леонатос и другите си генерали. Те си подаваха виното, разговаряха и се смееха. Но нито една нощ Александър не се върна със стъпки, по-неуверени от моите.

Не правехме любов. Винаги преди трудни задачи Александър се стягаше вътрешно, и не пилееше нищо от себе си. Огънят е божествен. Той се радваше, че съм до него. И това беше достатъчно.

Войните започнаха. Укрепленията на местните жители бяха прилепнали към канарите като гнезда на лястовици. Първото, до което стигнахме, изглеждаше невъзможно да бъде атакувано. Александър изпрати един преводач, за да им предложи да се предадат, но те отговориха, че са готови да се бият. Персийските царе никога не бяха успели да подчинят тези земи.

Укрепленията биха удържали атаките на другите местни племена, които имаха само камъни и стрели. Но Александър притежаваше леки катапулти, чиито железни стрели сигурно им се струваха като копия на зли демони. Имахме и обсадни стълби. Когато видяха как войниците му се прехвърлят през стените, те напуснаха укреплението и побягнаха нагоре към планината. Македонците се втурнаха да ги преследват и убиха всички, които застигнаха. А след това изгориха крепостта. Наблюдавах всичко от лагера. Макар и от толкова далеч, почувствах някаква жал към тези дребни фигурки, притиснати между скалите и снега. Бях приел спокойно смъртта на много хора, защото не ги познавах поотделно. Беше глупаво и безразсъдно от моя страна, защото, ако бяха успели да избягат, те щяха да вдигнат и други племена срещу нас. Когато всичко свърши, разбрах какво беше накарало войниците да станат толкова жестоки. Александър беше ранен в рамото от стрела. Той не й обърнал внимание. Ризницата й беше попречила да се забие с цялото острие. Никой не омаловажаваше раните си така, както Александър, но ако го раняха, войниците винаги побесняваха. Отчасти от обич, отчасти от страх, че могат да останат без него.

Когато лекарят излезе, махнах превръзката и изсмуках раната, докато се прочисти кръвта. Кой знаеше какво слагат тези хора на стрелите си? Това беше и една от причините да поискам да дойда, макар че бях достатъчно благоразумен да не му го кажа. Единственият начин да го убеди човек, беше да го помоли да му направи подарък.

В лагера беше шумно. Повечето войници бяха тръгнали без жените си и сега бяха докарали жени от крепостта — високи туземки с широки лица и гъсти черни коси, и със скъпоценности окачени на носовете им.

Тази нощ Александър ме пожела и малко се поувлякохме. Раната му се отвори и ме обля с кръв. А той се разсмя и ме накара да се измия, за да не би охраната да си помисли, че съм го убил.

— Така е по-добре за раната — ми каза той. — Няма по-добър лекар от любовта. Когато раните са сухи, те често гноясват.

Следващата крепост се предаде без бой — бяха чули какво се е случило с предишната. Така че, както винаги, Александър пощади всички. Продължихме напред.

И тогава боговете ни изпратиха зимата.

Проправяхме си път през дебел като ечемични зърна подвижел сняг. Дрехите и конете ни, както и наметалата от овчи кожи, побеляха от мраз. Животните се подхлъзваха и се препъваха в снежните преспи. Добре, че взехме местни водачи, за да ни показват пътя. После небето се проясни и продължихме да яздим с почти затворени очи, защото бялата светлина просто ни ослепяваше.

Александър се грижеше всички да бъдем добре нахранени. И тъй като не се изкачвахме по-високо от местата, където растяха дървета, всяка нощ кладяхме огньове, за да се топлим. Ако леденият вятър проникваше със студените си пръсти през дрехите ми, само си увивах главата с шала, за да не брули лицето ми, и си мислех за щастието да бъда тук без никаква Роксана и най-вече без никакъв Хефестион.

Александър превземаше крепостите една след друга, без да броим тези, които се предаваха доброволно. Сега почти не мога да се сетя коя каква беше, но цар Птолемей ги помни всичките. Той извърши много бойни подвизи по тези места. Сред тях е и един ръкопашен бой с някакъв местен вожд, чийто щит пази и до ден днешен. Птолемей е описал подробно всичко в книгата си и никой не може да го вини за това.

След многобройни битки и обсади съзряхме Масага, разпростряла се върху един хребет. Това не беше обикновено племенно укрепление, а град, обкръжен със стени.

Масага създаде на Александър работа за четири дни. През първия масайците направиха набег извън портите и той побягна с един отряд, за да ги подмами по-далеч. Като се отдалечиха достатъчно, македонците се извърнаха рязко, и заловиха доста от тях, макар че останалите успяха да се приберат. След това, за да не останат с мисълта, че се е уплашил, Александър продължи да ги преследва чак до стените на града, което му струваше една стрела в глезена. За голям късмет никакво сухожилие не беше скъсано. Лекарят му каза да остане на легло, но все едно, че каза на реката да потече обратно към планината.

На следващия ден Александър нареди да докарат стенобойните машини и направиха пролом в стените. Но обсадените не отстъпиха и упорито удържаха дупката.

На третия ден построихме мост от една дървена обсадна кула до пролома (той беше взел със себе си майсторите, за да правят тези неща на място) и сам поведе атаката. Толкова много войници се втурнаха да се бият редом с него, че мостът се пречупи по средата и всички се сринаха долу.

Сто пъти умрях, преди да се измъкнат от камънаците и да видя познатия шлем с бялата емблема. Александър се прибра, куцайки, целият одраскан и натъртен, но само каза, че е късметлия, задето не си е счупил краката.

На четвъртия ден, с нов по-здрав мост, той опита отново и този път успя. Докато се биеха по стените, племенният вожд бе убит от катапулт. Градът помоли за примирие и Александър се съгласи.

Тогава разбрахме, че седем хиляди от най-добрите им войници са наети от някъде отвъд реките. Те бяха по-ниски и по-мургави от останалите. Александър ги повика отделно от другите и поиска да ги наеме. Те не говореха същия език като тези от планината, но преводачът каза, че го разбира. Той се обърна към тях в присъствието на Царя, и каза, че командирите им са съгласни с предложените условия. Докато преговаряхме с жителите на града, те се разположиха на лагер отделно от нас върху един хълм. Александър постави разузнавачи да ги наблюдават. Все пак те бяха чужденци, чиято добросъвестност и вярност не познаваше, при това достатъчно многобройни, за да представляват опасна сила. В Согдиана се беше научил да бъде предпазлив.

— Добра работа свършихме — ми каза той след вечеря.

Беше се изкъпал и аз превързвах глезена му. В този момент влезе един от телохранителите.

— Господарю, дошъл е да докладва един от разузнавачите.

— Доведи го. Искам да го видя веднага. Войникът беше млад, но изглеждаше опитен.

— Александър, индийците на хълма се приготвят да заминават.

Царят се изправи и стъпи върху чистата превръзка.

— Как разбра?

— Ами, колкото по-късно ставаше и всички заспиваха, толкова по-голямо раздвижване имаше в лагера им. Не е толкова тъмно, че да не можеш да ги видиш на фона на небето. Никой от тях не си е легнал. Из целия лагер ходят хора насам-натам. Войниците са въоръжени и видях някои да водят товарни мулета.

Лицето на Александър застина. Кимна бавно и замислено. Нищо ново не се беше случило под слънцето след двете години в Согдиана.

— Добре си се справил. Изчакай ме отвън. Багоас, ще се облека отново — Той повика телохранителя. — Бързо ми доведи преводача!

Човекът дойде направо от леглото.

Александър се обърна към него:

— Наистина ли познаваш добре езика на хората, с които днес преговаря?

Преводачът гледаше уплашено и го увери, че знае. Ходил бил в страната им с керваните и се е пазарял с тамошните жители от името на търговците.

— Сигурен ли си, че те се съгласиха и че са разбрали какво приемат?

— Без никакво съмнение, Велики Царю.

— Добре. Можеш да си вървиш. Менестас, събуди Птолемей и го помоли да дойде при мен.

Генералът се появи почти веднага. Изглеждаше както винаги — непоколебим и стегнат — като добре ощавена кожа.

— Индийските наемници дезертират — каза Александър. — Сигурно се заклеха, за да ни залъжат, та да махнем стражата. Но не можем да си позволим да се присъединят към другите племена и да ни нападнат. Щом не може да им се има доверие, те винаги ще бъдат опасност за нас, независимо дали ще ги задържим тук или ще ги оставим да си вървят.

— Така е. Твърде много са. И са добре обучени. — Птолемей спря и погледна Александър. — Сега? Тази нощ?

— Да. Ще вдигнем цялата армия и ще го направим бързо. Разпрати хора да събудят войниците. Но никакви тръби. През това време аз ще направя план за атаката.

Имахме достатъчно хора, за да ги обградим.

Птолемей излезе. Александър извика оръженосците, за да го въоръжат. Чувах тихото раздвижване из лагера. Командирите дойдоха да получат заповедите си.

Всичко стана за минути — армията на македонците беше обучена в бързина. Той трябваше само да го поиска. След малко, една по една, групичките войници изчезнаха в тъмнината.

След толкова бързане ми се стори, че тишината продължи прекалено дълго.

И тогава започнаха виковете — дълги и продължителни като тишината преди. Те се разнесоха из долината като грохота на последната битка, с която, казват че ще свърши светът. Но това ще бъде между Светлината и Тъмнината. А тук всичко беше нощ.

Стори ми се, че сред врявата дочувам и женски писъци. Оказах се прав. С индийците е имало и жени. Те грабвали оръжията на падналите мъже и продължавали да се бият до смърт.

Най-сетне виковете затихнаха — станаха откъслечни и накрая замлъкнаха. Оттук оттам се чуваше единствено по някой предсмъртен вик. А после остана само тишината на нощта.

Два часа преди късното зимно зазоряване лагерът отново се изпълни с хора. Александър се върна.

Телохранителите разкопчаха оплесканата му с кръв ризница и я занесоха да се почисти. Лицето му изглеждаше изпито и мрачно. Бръчки, които преди не се забелязваха, сега прорязваха челото му. Свалих туниката му. Тя също беше пропита с кръв с изключение на местата, където бронята я е покривала. Стори ми се, че въобще не е тук и, че дори не ме забелязва. Погледнах го като че ли бях невидим. Тогава очите му се извърнаха към моите и аз разбрах.

— Беше необходимо — въздъхна той.

Бях накарал робите да приготвят ваната. Тя също беше необходима. Дори лицето му беше оплескано с кръв, а ръцете и краката му бяха направо червени. Когато си легна, го попитах дали е гладен.

— Не. Само малко вино. — Донесох му и запалих нощната лампа. Наканих се да си вървя.

— Багоас — каза той, гледайки нагоре към лицето ми. Аз се наведох и го целунах. Той го прие като подарък и ми благодари с очи.

Легнах в палатката си в студа преди зазоряване. Отвън огънят вече тлееше. И се замислих отново за това, което си бях мислил през цялата нощ. Преводачът беше согдиец. А нито един согдиец няма да си признае, че има нещо, което не може да направи. От друга страна, ако индийците наистина бяха повярвали, че са свободни да си ходят, те щяха да го направят през деня. Знаеха ли те, че нарушават дадената дума? Бяха ли разбрали, че са се заклели във вярност? Александър ги беше наблюдавал внимателно. Сигурно са изглеждали като хора, разбиращи какво приемат.

Представих си огромните купчини трупове на хълма, и вълците, които вече ги разкъсват. И осъзнах, че други ръце преди неговите бяха подпечатали смъртта на тези хора — ръцете на Филотас, ръцете на осъдените телохранители, ръцете на всички вождове и сатрапи, които бяха поемали дясната му ръка, бяха се заклевали във вярност и бяха приемани от него като скъпи гости и приятели. А после бяха убивали войниците, които им беше поверил, и бяха нападали градовете му.

Александър беше започнал войните си, очаквайки да намери у всеки, когото срещнеше, своята честност и благородство. Беше ли ги намерил? Самият Дарий, ако беше доживял да приеме милостта му, щеше ли да спази дадената от него дума по друга причина, освен от страх? Спомних си и разказа на войника за болницата при Иса. Наистина, Александър никога не получаваше толкова, колкото даваше. Бях станал свидетел как една по една тези рани разкъсват и разяждат доверието му. Тази нощ видях белезите от тях.

И въпреки всичко тази необикновена жалост, която чувствам, идва от самия него. Кой друг ме е учил някога да проявявам милост? Докато служех на Дарий, само бих казал: „Винаги се правят такива неща.“

Да. Ако тази нощ той беше поискал от мен всичко, вместо само една целувка за извинение, не бих му отказал дори сърцето си. По-добре да вярваш безразсъдно в хората и после да съжаляваш, отколкото да вярваш недостатъчно. Хората могат да бъдат повече от това, което са, стига да поискат и да се опитат. Той им показваше точно това. Колко хора се опитаха да го направят заради него? Не само тези, които съм видял. Ще има такива и между ония, които ще дойдат след нас. Тези, които търсят да намерят в хората само своята собствена нищожност — те убиват повече, отколкото ще убие той във всичките си войни.

Дано никога не престанеш да вярваш, любими Александър, дори и да се вбесяваш от пропиляното доверие. Ти си по-изтощен, отколкото предполагаш, сънят ти нарушен и дори дишането ти е учестено.

Да, души на мъртвите, аз пак бих отишъл при него, ако ме повикаше.

Но той не ме повика…

Остана да лежи там — сам с мислите си.

И когато дойдох на сутринта, го намерих отворени очи.