Мери Рено
Персийското момче (24)

8

Няколко дни по-късно той ме попита:

— Ти виждал ли си някога Царица Сизигамбис? Името ми прозвуча като излязло от някаква древна приказка. Сизигамбис беше Царицата-Майка на Персия, която Дарий изостави при бягството си в Иса.

— Не — отговорих аз. — Царицата вече беше при теб, когато дойдох в Двора.

— Чудесно. Искам да я посетиш от мое име. Почти бях забравил, че Александър я беше настанил заедно с принцесите в Суза.

— Ако тя те познаваше, — продължи той, — нямаше да бъде уместно да ходиш там. Но щом не те е виждала, ще й изпратя по теб подарък. Тя е човек, когото си струва да познаваш. Предай и моите най-сърдечни почитания и попитай дали ще може да ме приеме след около час. Предай и това — добави той и ми подаде едно колие от индийски рубини.

Тръгнах към Харема. Когато ходих там за последен път, вървях зад Дарий и усещах парфюма от неговата мантия.

Пред покоите на Царицата, където никога не бях стъпвал, ме посрещна един стар достолепен евнух, който трябваше да разреши посещението ми. Той беше внимателен и любезен, и с нищо не даде да се разбере дали знае какъв съм бил някога, макар че такива хора знаят всичко. Последвах го по един коридор с огрени от слънцето замрежени прозорци и през едно предверие, където седяха почтените омъжени придворни дами и разговаряха или играеха шах. Евнухът почука леко на една врата в дъното, представи ме, каза кой ме изпраща и се оттегли.

Царицата седеше изправена на един висок стол с права облегалка, а ръцете й лежаха върху страничните подпори. Веднага забелязах, че те са с изострени краища и пръстите й изглеждаха прекрасни — като вретена от слонова кост. Беше облечена в тъмносиньо, с тъмносин воал над оредялата и бяла коса. Лицето и беше безцветно — като лице на стар бял сокол, седящ умислен и безмълвен върху своята скала. На шията си носеше верижка с тюркоази. Спомних си, че Александър и я беше купил от Мараканда.

Направих прострацията толкова внимателно, колкото първия път пред Дарий. Още докато се изправях, тя проговори с високия дрезгав глас на старостта.

— Как е моят син, Царят?

Направо онемях. Откога ли тя беше в това състояние? Та Царицата беше получила неговото тяло, за да го облече и приготви за погребението. И защо никой не беше предупредил Александър, че е изгубила разсъдъка си? Не знаех какво да сторя. Ако и кажех истината, тя можеше да изпадне в безумие, да ме разкъса с тези дълги нокти от слонова кост или да разбие главата си в стената.

Старческите й очи се взираха в мен — безмилостни и светли под сбръчканите клепачи. Те премигнаха бързо два пъти — точно като очите на ловен сокол. Изглеждаха нетърпеливи. А езикът ми не искаше и да помръдне. Сизигамбис удари с едната си ръка по облегалката.

— Питам те, момче, как е моят син Александър?

— Нейният мрачен и пронизващ втренчен поглед срещна моя. Беше прочела мислите ми. Тя вдигна глава. — Имам само един син и той е Цар. Никога не съм имала друг.

Успях да дойда на себе си. Предадох и съобщението в най-подходяща форма и коленичих, за да й предложа дара на Александър. Тя взе рубините, повдигна ги с двете си ръце и извика двете стари дами, вероятно компаньонки, които стояха до прозореца:

— Вижте какво ми е изпратил моят син!

Жените изказаха възхищението си и тя им позволи да ги докоснат. През цялото време стоях на колене с ковчежето в ръце, чаках някой да се сети да го вземе и си мислех за сина, когото тя беше отхвърлила.

Нямаше начин Дарий да не се е досетил за това, след като е побягнал при Иса. Нима можеше човек, който я познава, да не се досети? Той единствен е знаел, че мястото му в нейното сърце е заето. В двора с фонтана бях свирил на арфа, за да облекча една мъка, която едва сега разбирах. Точно това го беше накарало да излее яростта си върху бедния Тирей. Дали беше разбрал, че тя е отказала да бъде спасена при Гавгамела? Може и да не му бяха казали за това. Добре, че никога повече не се срещнаха. Горкият Дарий — достатъчно мъка беше имал на този свят.

Тя ме забеляза навреме и даде знак на една от дамите да вземе ковчежето.

— Благодари на моя господар Царя за този подарък и му кажи, че ще го приема с радост.

Когато излизах, Царица Сизигамбис все още продължаваше да гали скъпоценните камъни в скута си.

— Хареса ли ги? — попита Александър нетърпеливо, сякаш ставаше дума за някой любовник.

Казах му, че Царицата е показала огромно удоволствие от огърлицата.

— Цар Пор ми я даде. Радвам се, че тя оценява подаръка, като достоен за нея. Тя е Великият Цар, който можеше да поведе твоя народ, ако Бог я беше направил мъж.

Засмях се:

— По-добре е, че бог я е създал жена. Иначе трябваше да я убиеш.

— Наистина това ми спестява голяма мъка. Но кажи ми, как изглеждаше тя? Искам да й кажа нещо много важно. Смятам да се оженя за нейната внучка.

Въпреки първоначалното ми смайване, той успя да прочете мислите ми.

— Това май ти доставя по-голяма радост от предишната ми сватба?

Успях само да кажа:

— Александър, това ще достави радост на всички персийци!

Той не беше виждал принцеса Статира от битката при Иса, когато тя е била дете, скрило лице в скута на майка си. Но сигурно изобщо не се интересуваше как изглежда. Това щеше да бъде истински официален и династичен брак, който да почете моя народ и да отгледа царски синове и дъщери. Той си беше спомнил, че освен кръвта на Дарий, децата му ще носят във вените си и кръвта на Сизигамбис. Колкото до Роксана, като втора жена, тя пак щеше да надскочи себе си и да стои по-високо, отколкото струваше. Дарий никога не би я направил нещо повече от своя наложница. Но запазих всички тези мисли за себе си и му пожелах радост.

— О, но това не е всичко… — усмихна се Александър.

Намирахме се в двора с фонтана — единственото тихо и усамотено място, когато всички официални стаи бяха пълни с пратеници и висши сановници. Той подложи ръка под водопада на фонтана, събра я в шепа и отново го остави да тече. Усмихваше се.

— Хайде, Александър, кажи ми тайната. От доста време я виждам по лицето ти.

— Знам това! Вече мога да ти кажа — това няма да бъде само моя сватба. Ще направя сватба на нашите два народа.

— Нищо не разбирам.

— Слушай, всички мои приятели, моите генерали и най-добрите войни от Почетната конница ще се оженят за персийски благороднички. Аз ще ги даря всичките и ние всички ще отпразнуваме заедно едно грандиозно сватбено пиршество. Какво мислиш за това?

— Мисля, че никой друг освен Александър не би могъл да го измисли — Това си беше самата истина.

— Хрумна ми, докато пътувахме, но трябваше да изчакам, докато се срещна с армията. Повечето от нашите благородници служат там.

Едва сега разбрах защо не ми беше казал. Той едва ли би могъл да обяви женитбата на Хефестион, преди самият младоженец да узнае.

— Тъкмо си мислех — продължи Александър, — колко ли на брой двойки биха направили едно прекрасно тържество, без да пренаселваме павилиона. Реших осемдесет.

Сякаш ме удариха с чук по главата. Но все пак успях да кажа, че точно това е числото.

— Всички мои войници, които са се оженили за персийки, също ще получат зестра от мен — обяви Александър. — Мисля, че са около десет хиляди.

Той продължаваше да си играе усмихнат с огряната от слънцето вода във фонтана, която се стичаше от ръката му като злато.

— Ще направим нещо ново — две добри вина, смесени в една голяма купа. И всички ще пият от нея. Хефестион ще се ожени за сестрата на Статира. Искам децата му да бъдат мои роднини.

Предполагам, че той почувства мълчанието ми. Погледна ме в лицето, приближи се и ме прегърна.

— Скъпи мой, прости ми. Любовта ражда нещо повече от деца. „Синовете на мечтите“ — спомняш ли си? Ти стана баща на всички тях. От любов към теб аз се научих да обичам твоя народ.

След тези думи извърших моята част от работата без болка. А тя беше да посетя младоженките и техните майки, да нося дарове и да им обяснявам церемонията. В харемите ме посрещаха много добре. Дори и да бяха имали някакви планове, преди Александър да обяви своя, никой от тях не си призна.

Той, разбира се, беше избрал за най-славните македонци най-благородните девойки. И макар голяма част от тях да не бяха най-желаните, човек не може да има всичко. Не посетих само принцесите. Но Дрипетис, другата внучка на царицата, едва ли щеше да разочарова Хефестион. Това беше красив род. Всъщност през всичките тези години аз никога не бях чувал той да е имал любовница. Но ако Александър искаше от него племенници и племеннички, без съмнение Хефестион щеше предано и честно да ги създаде.

Някакъв глупак, чието име не си струва човек да помни, бе писал, че Александър унижил и не зачел моя народ, защото не свързал нито един персийски благородник с македонска съпруга. А откъде можехме да ги вземем тези съпруги? Та ние бяхме в Суза. И с нас пътуваха само наложници и проститутки. Човек може да се досети какво щяха да кажат почтените македонски дами, ако трябваше да изпратят своите девствени дъщери в леглата на непознати „варвари“. Но защо ли си хабя думите за такива глупости?

Александър искаше това да бъде най-големият празник от започването на неговото царуване. Седмици преди сватбата всички тъкачи, гравьори и златари в Суза работиха денонощно. Не отидох да видя дали старият ми господар е преуспял. Човек не се връща сам в бунището, на което е бил захвърлен.

След идването ни в Суза, артисти от всички изкуства наводниха града като пълноводен поток. Повечето идваха от Гърция, а новината за празника ги беше накарала да си счупят краката от бързане. Един от тях, някакъв флейтист с голяма слава на име Евий, стана причина за една незначителна кавга. Или по-скоро за кавга, която щеше да бъде маловажна, ако хората, които засягаше, вече не бяха скарани. Така започват войните, както между народите, така и между хората. Така стана и с Хефестион и Евмений^[1].

Познавах Евмений само отдалеч. Той беше Главен Секретар по време на царуването на Александър, а преди това и на баща му — Филип. Беше грък и бе имал време да повоюва малко в Индия, при това с успех. Беше на около четиридесет и пет години, с прошарена коса, много умен и хитър. Нямам представа защо той и Хефестион винаги намираха повод да се скарат. Почти съм сигурен, че това е започнало още през юношеството на Хефестион. Може би Евмений му е завиждал за любовта на Александър. А може би просто не е одобрявал тяхната любов, както не одобряваше и мен. Никога не обръщах внимание на това, защото знаех, че не може да ми навреди. С Хефестион обаче беше различно. След като той върна успешно армията в Персида, Александър го направи хилиарх — гръцкото название на нашия Велик Везир. По ранг сега той беше втори след Царя. Хефестион беше неподкупен като сановник. Но в замяна на това бе много докачлив по отношение на достойнството си.

Това се разви постепенно в него след Индия, където изкара една треска от жълтеница. Лекарите казват, че след такава болест дълго време не трябва да пиеш никакво вино. Но я кажете това на един македонец. Освен това по природа той беше много постоянен — както в обичта си, така и в омразата си.

Към персийците Хефестион винаги беше учтив и любезен. Заради Александър, а и защото нашите обноски притежават цивилизована форма и изискват спазване на установените правила. Невъзможно е един персиец от благородно и почтено потекло да предизвика шумна кавга. Ние или се отравяме един друг след внимателно обмисляне, или се спогодяваме. Македонците, които нямат такива задръжки, не губят нито миг и веднага избухва разпра.

Та този флейтист Евий беше стар приятел на Хефестион още от преди моето време. Така че той се нае да се занимава с настаняването му. Суза вече бе препълнена, а жилището, което Хефестион бе намерил за Евий, бе заето от хората на Евмений. И тогава Хефестион ги изгонил.

Евмений, който по правило беше тих и добродушен човек, веднага отишъл при него много ядосан. Но докато един персиец би казал, че е станала една ужасна грешка, но вече е твърде късно да бъде поправена, Хефестион направо рекъл на Евмений, че трябва да намери друго място за почетните си гости.

Тогава Евмений, чийто собствен ранг беше достатъчно висок, отишъл и се оплакал направо на Александър. И за да бъде запазен мира, Царят нареди на флейтиста да отиде на друго място. Аз самият се погрижих за това от негово име. Ако исках, можех да подслушам това, което Александър каза на Хефестион. Но си спомних за онази сутрин сред пустинята и се отказах.

Ако, както подозирам, Хефестион е бил помолен да поиска извинението на Евмений, той явно е сметнал, че това е под достойнството му и не го направи. Враждата продължи да тлее. Счепкваха се за дреболии.

Сигурно се питате защо ли си правя труда да записвам всичко това? Само защото бе писано краят да смеси горчивата мъка на моя приятел с отрова и да го докара до полуда.

Междувременно, тъй като ми бе спестено да бъда пророк, аз престанах да мисля за тази история. Предполагам, че Александър, който беше още по-зает, също забрави за случилото се. Той често се виждаше с Царицата-Майка и там му представиха бъдещата съпруга. Каза ми, че тя притежавала красотата на майка си и била нежно и скромно момиче. Но в Александър нямаше нищо от онзи огън, с който говореше за Роксана, когато я видя за първи път. Не се осмелих да го попитам как тя бе приела новината. Денят на сватбите дойде. Дарий Велики може и да е виждал такова великолепие. Но нито един от живите не помнеше такова нещо. Целият площад пред Двореца бе превърнат в огромен павилион. В центъра разположиха шатрата на младоженците — от фин плат, със златни и сребърни пискюли и ресни, подпряна от позлатени колони. Навсякъде около нея поставиха балдахини за гостите. Огромната сватба щеше да се състои според персийския ритуал. В шатрата сложиха златни кресла за всяка двойка. Нашите момичета са възпитани в благоприличие и скромност. Затова младоженките щяха да влязат само за малко, за да изпият тостовете за здраве. А след това младоженците трябваше да ги вземат за ръка, да седнат заедно за сватбената песен, и да ги отведат.

Бащите на момичетата, разбира се, присъстваха. Александър ме помоли да помагам при настаняването им, защото искаше да бъда там и да видя ритуала.

Той носеше Митрата и царската мантия на Персия, заедно е дългите ръкави и всичко останало. Да си призная — полугръцката мантия му стоеше доста по-добре. Официалната роба стоеше добре на човек с ръста на Дарий. Но ние, в Персия, знаехме едно нещо: Един Цар е толкова висок, колкото е висок неговият ДУХ.

Александър нареди да има глашатаи извън шатрата, за да може тълпата от по-маловажни гости да не пропусне нищо от церемонията. Те щяха да известят с тръбите и гонговете, когато се вдигат наздравиците.

Всичко мина изрядно. В присъствието на своите тъстове — хора от най-благородната кръв на Персия — младоженците се въздържаха от много пиене и дори не се провикваха из цялата шатра.

Нямаше никакви прострации. Александър даде на всички бащи титлите Роднини на Царя, което им позволяваше да го целуват по бузата. Тъй като за него нямаше тъст, Оксатрес зае това място. Той изглеждаше чудесно, макар че трябваше да се наведе за целувката.

Царят вдигна сватбената наздравица. Младоженците пиха за бащите, а те от своя страна върнаха тоста. Всички пиха за Царя. Фанфарите за тръбиха и влязоха булките. Бащите им ги посрещнаха, хванаха ги за ръка и ги заведоха до женихите им.

Като изключим селяните, рядко можете да видите персийски мъже и жени да ходят заедно. Каквото и да говорят гърците, никъде по света няма да намерите повече красота, отколкото има сред нашите благородници, които са я отглеждали и наследявали толкова избирателно и толкова дълго. Но най-хубава от всички беше първата двойка — Оксатрес и племенницата му. Александър стана, за да ги посрещне и да приеме своята годеница. Да, Дарий беше предал хубавата си външност на своите деца. А също и фигурата си. Статира беше по-висока от Александър поне с половин стъпка.

Той я заведе и я настани на почетния стол до трона си. И разликата изчезна. Ако не друго, Александър беше изобретателен. Той я беше видял в покоите на Царицата-Майка, и беше наредил да отрежат малко от краката на стола, предназначен за нея.

Е, разбира се, когато брачните двойки тръгнеха да се оттеглят, те трябваше да вървят заедно.

Почти чух гласа му да казва: „Беше необходимо“.

(Няколко дни по-късно открих скрити в един тъмен ъгъл сватбените му обувки. Подметките бяха подплатени с поне два пръста филц. Едва не избухнах в смях — та той не си направи труда да постъпи така дори когато беше домакин на високия седем стъпки Пор.)

Хефестион и Дрипетис си подхождаха добре на ръст. Тя беше висока, колкото него.

Празненството продължи през цялата нощ.

Срещнах стари приятели и нямаше нужда да се преструвам, че споделям общото веселие. Бяха минали години, откакто Александър за пръв път влезе в Суза и пощади града. После той отиде много далеч и се превърна в легенда, докато много злини се вършеха от негово име. Сега хората го познаваха. В този град помнят Кир. Помнят как той неоскверни храмовете на победените мидийци, как не опозори и не унижи техните благородници, нито зароби селяните им. Помнят и днес, че Кир беше справедлив Цар на всички нас. И това, че един варварин от запад доказа, че е същият като Кир, навсякъде се възприемаше като чудо. Запомних всичко, което чух да се говори, за да му го кажа по-късно. Той бе направил това, което имаше намерение да стори.

Несъмнено Александър бе направил същото и в брачното легло. Статира бе настанена в царските покои. Но неговите посещения се превърнаха в обикновени посещения на вежливост много по-скоро, отколкото с Роксана. Всъщност, няколко дни по-късно той посети согдийката. Може би отиде там само, за да излекува наранените й чувства. Но не съм съвсем сигурен. Статира бе нежно и скромно момиче. А той обичаше огъня. Роксана го притежаваше, дори когато димеше неприятно. Той бързо й се беше наситил. И все пак, от време на време, тя не преставаше да го привлича обратно. Майка му Олимпиада — тази царствена, зла и деспотична жена — продължаваше във всяко писмо да се оплаква от регента му. Александър обикновено го хвърляше ядосано. И въпреки това, с отговора си той винаги изпращаше по някой избран с любов подарък. Може би наистина има нещо в поговорката за начина, по който мъжете избират жените си.

И така Александър направи за моя народ това, което имаше намерение да стори.

И аз бях прекалено щастлив. Един-два пъти видях отправени към мен студени и сурови погледи на някои македонци. Но нали винаги завиждат на тези, които са обичани от царе. Така беше и с Хефестион, и то на много по-високи места, отколкото с мен. Винаги съм си мислил, че персийците са по-мразени, докато не видях как Певкестас язди, облечен в наши национални дрехи и как моите сънародници, които вече бяха разбрали, че той е човек, достоен за уважение, го поздравяваха радостно. А когато той отмина, дочух няколко македонци. Той бил станал варварин, това било отвратително, и как можело Царят да насърчава това? В такъв случай, какъв ли трябваше да е самият Цар?

Забелязвах лицата и поведението им. Не бяха малко на брой. Ако кажех на Александър за тях, щях да им навредя по най-долен начин и въобще нямаше да съжалявам. Но знаех, че това само ще го нарани и няма да му помогне. Той се надяваше да промени сърцата, а не думите.

Скоро след това съвсем случайно Александър научи, че македонските войници са затънали до гуша в дългове. С плячката която имаха, те можеха да живеят богато като принцове. Но войниците нямаха никаква представа за пазарлъка, така както го разбираме ние, персийците. Без много да му мислят те плащаха двойно и тройно над истинската цена за всичко, което купуваха, ядяха или пиеха, и за жилищата, в които нощуваха. Като чу за нищетата, в която бяха изпаднали, Александър оповести, че ще уреди вместо тях всичките им дългове. Сякаш не беше похарчил достатъчно за дарове и зестра по сватбите им. Но дойдоха едва неколцина. Най-накрая командирите разкриха истината — войниците говорели, че той искал само да разбере кой от тях харчи повече, отколкото печели.

Те смятаха, че той, иска да ги излъже. Това го нарани повече от всичко друго след онзи ден в Индия. Александър не можеше да го проумее. Аз обаче можех — колкото по-близо отиваше до нас, толкова той ставаше по-чужд за тях.

Тогава Александър нареди да разположат маси навсякъде във военния лагер и заповяда на ковчежниците си да седят там без никакви свитъци или каквото и да било за писане. Всеки войник, който покажеше документ за размера на дълга си, получаваше парите за него и нищо не се вписваше. Това великодушие струваше на Александър ни повече, ни по-малко от десет хиляди таланта. Реших, че така поне ще им затвори устата за известно време.

Пролетта вече настъпваше. Човек можеше да усети събуждащия се живот покрай бреговете на реката. Скоро щяха да цъфнат и лилиите. Една сутрин, когато отидох на езда с Александър, той погледна към хълмовете и попита:

— Къде се е намирал твоят дом?

— Ей там, при онзи зъбер. А онова, сивото, което прилича на скала, беше наблюдателната кула.

— Добро място за укрепление. Искаш ли да отидем до там и да го видим?

— Не Александър, ще ми дойде твърде много.

— Добре, няма да ходим. Чуй сега една новина, която запазих за теб. Спомняш ли си, че преди пет години ти казах, че започвам да създавам армия от персийски момчета?

— Помня. Бяхме в Бактрия. Нима само пет години са минали оттогава?

— Наистина изглеждат повече. Вложихме много усилия и направихме много неща за това време. Е, петте години изминаха. Момчетата са готови и са на път към Суза.

— Това е чудесно, Александър.

Шест години, откакто дойдох при него, и тринадесет — откакто напуснах онези стени, яздейки до отрязаната глава на баща ми.

— Хайде да се надбягваме до дърветата! — внезапно каза Александър.

Галопът ме освободи от обзелата ме тъга. А той искаше точно това. Когато оставихме конете си да починат, той продължи:

— Тридесет хиляди войници. И всичките осемнадесетгодишни. Мисля, че наистина ще видим нещо интересно.

Седем дни по-късно те пристигнаха в Суза. Александър нареди да издигнат подиум върху терасата на Двореца. Оттам той и генералите му щяха да наблюдават парада. Малко по-късно от лагера им, отвъд стените на града, дочухме македонската сигнална тръба: „Конница, напред!“

Те се появиха строени в отряди, с македонски дрехи и въоръжение, но върху хубави персийски коне, а не върху гръцките дребосъци. Персийците от Персида яздеха начело.

Персиецът си е персиец, независимо дали е в македонски дрехи или не. Офицерите не им бяха отказали онези малки подробности, които придават един по-друг вид — бродирано седло, броня с емблема, някой вимпел върху македонската пика, бляскава и пищна юзда или някое цвете, забучено в шлема. И най-вече — техните лица бяха персийски.

Съмнявам се, че всички са били събрани по тяхно желание. Но сега те се гордееха със своето обучение. Всеки отряд яздеше с изправени копия и гордо вдигнати глави през площада. Вървяха бавно, в такт с музиката. Пред подиума на Царя вдигаха конете на задни крака и го поздравяваха с копията си. След това показваха различни тънкости на езда, поздравяваха отново и се отдалечаваха в галоп, докато се приближаваше следващият отряд.

Цяла Суза излезе да наблюдава парада от покривите на къщите и от стените на крепостта. Площадът бе препълнен и с македонци. Никой не отрича, че те бяха най-добре обучената армия в света. Те също можеха да направят бързо и точно всичко, което тези млади хора показваха. Но ние имаме повече чувство за изящество и финес. Александър също го притежаваше.

Когато завърши този дълъг преглед на войската, Александър се прибра с грейнало лице. Заедно с него бяха персийците от царската охрана — Оксатрес, братът на Роксана и един от синовете на Артабаз. Докато разговаряше оживено с тях, Александър улови погледа ми от другия край на Голямата Зала и се усмихна. Дойде да си легне късно.

Беше останал да разговаря и да пие, както правеше винаги, когато беше щастлив.

Прегърна ме, и се усмихна:

— Никога не съм виждал толкова много красота за един ден. Какво ще кажеш, не съм ли избрал най-доброто? — Той ме погали нежно по косата. — Знаеш ли как нарекох тези момчета? Нарекох ги „моите Наследници“.

— Александър, — казах аз, докато събличах хитона му, — нарече ли ги така пред македонците?

— Защо не? Те също ще ми отгледат наследници. Какво те прихваща?

— Не знам. Ти не си взел нищо от тях. Но те не обичат ние да показваме превъзходство и достойнство.

Той стана — облечен само в многобройните си рани — и отметна косата си. Виното не беше замъглило погледа му. Напротив, в него имаше повече блясък и жар.

— Да мразиш превъзходството, значи да мразиш боговете. — Александър изрече тези думи толкова високо, че телохранителят надникна в стаята, за да види дали всичко е наред. — Човек трябва да го приветства винаги и навсякъде, дори и сред непознатите народи, дори и в най-отдалечените кътчета на земята. И още — човек никога не трябва да го омаловажава или да говори с пренебрежение за това.

Започна да крачи нервно из стаята.

— Открих тези качества в Цар Пор, — продължи той — макар неговото черно лице да ми изглеждаше странно. Откривам тези качества и сред твоя народ. И именно от уважение към това аз обесих персийските сатрапи наравно с македонските. Да извиня техните престъпления под предлог, че те са присъщи на местните обичаи и нрави, би било неуважение.

— Така е. Ние сме древно племе. И разбираме тези неща.

— Тези неща и много други — каза той и разкърши рамене.

Гърците са написали, че по това време Александър ставал все по-избухлив и раздразнителен. Това въобще не ме изненадва. Александър искаше да бъде Велик Цар не само по име, но и на дело. А всичко, което правеше в името на това, бе мразено и отхвърляно от собствения му народ. Едва неколцина приятели го разбираха. За Хефестион признавам без никакво колебание. Колкото до останалите, те по-скоро предпочитаха да го видят като господар на един народ от роби, а себе си — като по-малки господари. Те не Скриваха чувствата си към новите войници. И още нещо. Макар и заздравяла, раната от Индия продължаваше да го боли и той се уморяваше много по-бързо, отколкото преди. Но Александър по-скоро би умрял, отколкото да си признае това.

Пак гърците твърдят, че ние сме го били развалили с нашето раболепие. Може би в очите на такъв груб и примитивен народ това наистина изглежда така. Ние знаехме, че ще го накараме да привикне към изисканите обноски на един изтънчен двор. А той знаеше, че това е необходимо. Ако персийците започнат да укоряват един Цар, те ще го сметнат за жалък варварин без възпитание и самоуважение. Да служат на такъв човек за тях би било унижение. Всеки глупак в Персия го знае. Така че пиша това за невежите.

Нима те загубиха нещо заради нас? Александър им раздаде огромни зестри и дарове. Плати им дълговете. Организира в тяхна чест грандиозно шествие с купища подаръци и награди за смелост и добра служба. И въпреки всичко, когато след това той взе в Почетната конница няколко видни персийци с отлични качества, македонците се почувстваха обидени и възнегодуваха. Дори и да е бил понякога раздразнителен и суров, те сами си го изпросиха. С мен не се държеше така.

Пролетта беше към края си. Александър реши да прекара лятото в Екбатана, както правеха Великите Царе преди него. Повечето от войниците, предвождани от Хефестион, трябваше да тръгнат нагоре по долината на Тигър към Опис^[2], откъдето един добър път води през проходите. А той самият искаше да види нещо ново и замина към Опис по вода. В долното си течение Тигър не е така буен и негостоприемен. Пътуването беше приятно. Реката лъкатуши през палмови горички и покрай плодородни поля. Корабът не беше с гребци, а с волове, които въртяха водните колела. Реката беше пълна със стари, отдавна неизползвани бентове. Почти се шляехме, без да си даваме никакъв зор. Спяхме или на брега, или на кораба — както му скимнеше. Това бе истинска почивка от дворцовия живот, от тежката работа и от грижите. Зелени, спокойни и мирни дни.

Към края на пътуването, докато прочистваха един от тези стари преливници, застанахме на котва в един сенчест приток. Александър се бе излегнал под балдахина на кърмата и държеше главата ми в скута си. Преди години той щеше да се огледа дали наоколо няма зяпащи македонци. Сега вече постъпваше, както му харесва, и те трябваше да се примирят с това. Александър гледаше нагоре към веещите се палмови листа и си играеше лениво с косата ми.

— От Опис ще тръгнем по Царския Път на изток и оттам мисля да изпратя старите ветерани вкъщи. Достатъчно работа имаха, откакто в Индия ми казаха, колко са изтощени. Вярно е, както е писал и Ксенофонт, че дори, ако командирът понася същите трудности, все пак за него не е същото. Още помня как се разплакаха. Непреклонни стари глупчовци… Но непреклонни и в бой. Те ще се приберат по домовете си, а ако някога поискат да се върнат отново, няма да е моя вината.

Армията беше пристигнала преди нас. Опис е средно голям град, с жълти къщи, направени от кални тухли, и, като всеки град по протежение на Царския Път, има каменен дворец за Царя. В равнината вече бе започнало да става горещо, но ние нямаше да останем задълго. Нищо особено не се беше случило по време на похода, освен че Хефестион и Евмений се бяха карали през целия път.

Напрежението се трупаше и нарастваше още преди Суза. В Кармания Александър беше помолил приятелите си да му дадат пари назаем, тъй като трябваше да се поправят корабите от флотата. Обеща да им върне парите, когато стигне столицата. Евмений обаче беше доста стиснат. Когато донесоха парите, които той предложи, Александър каза с ирония, че не желае да ограбва бедните и ги върна обратно.

— Чудя се — каза той същата нощ — какво ли ще изкара от шатрата си, ако тя изгори до основи.

— Защо не опиташ, Александре — засмях се аз. Той беше доста пиян и ние се спукахме да подиграваме Евмений. Но аз въобще и не допусках, че той наистина ще го направи. Палатката бе подпалена още на следващия ден. Проблемът беше, че тя пламна толкова бързо, че покрай нея изгоряха и царската хроника, и официалните писма. Парите изскочиха на бял свят под формата на слитъци. Сигурен съм, че бяха поне хиляда таланта. Александър не поиска нищо от тях. Той си направи шегата, макар че му излезе доста солено. Не знам дали Евмений реши, че Хефестион го е подкокоросал, но след Суза, дори и в кучешко лайно да стъпеше, пак щеше да заподозре, че Хефестион нарочно го е поставил там.

Така враждата стана открита. По пътя към Опис те вече бяха оформили и фракции. Съмнявам се, че целяха точно това. Хефестион не се нуждаеше от фракция, а Евмений беше потаен и коварен грък, който не беше толкова глупав, че да се забърква в подобни каши. Нямаше шумни разпри. Но онези, които мразеха персийския начин на живот на Царя и знаеха, че Хефестион го подкрепя, застанаха на страната на Евмений.

По времето, когато стигнахме в града, Евмений беше започнал да се тревожи от всичко това. Той дойде при Александър и обясни, че това охлаждане на отношенията го натъжава. Дори заяви, че е готов да се помири. Той най-много се безпокоеше, че ако това продължи, вината щеше да падне върху него. А то продължаваше. Евмений беше изгубил обичайното си самообладание и избухна по повод жилището на флейтиста, а Хефестион нямаше да забрави думите му. Наистина той винаги се съобразяваше с Александър, но сега Хефестион беше голям човек и знаеше какво му се полага. Александър не можеше да му заповяда да преглътне едно оскърбление. Дори и да беше поискал това като услуга, сигурно е, че не я получи. Хефестион, който не беше говорил с Евмений от половин месец, запази мълчание. Скоро след това ни се струпаха нови неща и забравихме старите грижи.

По заповед на Александър издигнаха трибуна на парадния плац, за да говори от нея на войската. Той смяташе да освободи от служба ветераните, да им каже какви ще бъдат пенсиите им и да им даде нареждания за похода към Средиземно море. Нищо и никаква работа. Качих се на покрива да позяпам, тъй като се шляех без работа. Освен това, винаги когато можех, предпочитах да гледам Александър, вместо да съм някъде другаде.

Армията изпълни плаца чак до подиума с разположените около него телохранители. Генералите пристигнаха на коне и заеха местата си. Последен пристигна Царят. Даде коня си на един оръженосец, качи се на трибуната и започна да говори.

Не мина много време и войниците започнаха да размахват оръжията си. Знаех, че пенсиите, които щяха да получат след уволнението, са безумно щедри. Затова приех виковете им като израз на радост.

Но тогава Александър изведнъж скочи направо от трибуната, разбута охраната и тръгна сред войниците. Видях как сграбчи един с двете си ръце и как го блъсна към телохранителите, които го арестуваха. Генералите се затичаха бързо и объркано след него. А той продължи да ходи сред войската и посочи около дузина мъже. Отведоха ги. После се върна обратно по стълбите и продължи да говори.

Вече никой не размахваше оръжието си. Александър каза още нещо, а после се втурна обратно по стъпалата, скочи на коня си и препусна в галоп към къщата. Генералите го последваха веднага щом успяха да се качат на конете.

Побързах надолу, за да стигна в покоите му преди него и да чуя какво е станало. Вратата се отвори. Александър каза на телохранителя отвън!

— Никой! Независимо по каква работа. Ясен ли съм?

Влезе нервно вътре и тръшна вратата преди телохранителят да успее да я затвори. В началото не ме забеляза. Хвърлих му един поглед и останах неподвижен. Беше нажежен от ярост до бяло. Изтощеното му искрящо лице гореше от обида. Устните му се движеха и явно повтаряха това, което беше казал там. Успях да хвана само края.

— Да, кажете им вкъщи как сте ме изоставили, как сте се отрекли от мен и сте ме оставили на грижите на чужденците, които завладяхте. Това ще ви донесе слава сред хората и благословията на небесата. Изчезвайте!

Той запрати с трясък шлема си в един ъгъл и започна да сваля бронята си. Приближих се, за да я разкопчея.

— Мога да се справя и сам! — Той изблъска ръката ми. — Казах никой да не влиза тук.

— Аз бях вътре. Александър, какво стана?

— Излез и разбери сам! По-добре е да си отидеш… Вече не мога да съм сигурен дори в себе си. Искам да съм сам. Върви си.

Оставих го да се мъчи с каишите и тихичко да псува.

Замислих се за миг и отидох в стаята на телохранителите.

— Това беше бунт — тъкмо казваше един от тях. — Те биха убили всеки друг на негово място. О, Багоас! Видя ли се с Царя?

— Не иска да говори. Аз само гледах от покрива. Но какво стана, какво им каза той?

— Нищо! Искам да кажа, той просто съобщи на ветераните, че ги освобождава от служба, и им благодари за тяхната смелост. Всичко вървеше добре. Но тъкмо започна да им говори за пенсиите, когато някои започнаха да викат: „Уволнява ни всички!“ А когато той ги попита какво искат да кажат с това, те всички закрещяха: „Ти вече не ни искаш. Само заради онези шибани варвари.“

— Давай нататък — казах аз. — Какво стана после?

— Някой се провикна: „Върви да воюваш с баща си. Онзи с рогата.“ Никой не го слушаше. Тогава Царят скочи след тях и започна да арестува тези, които първи започнаха.

— Какво? — каза някой. — Направил го е сам?

— Никой не го докосна дори с пръст. Беше свръхестествено. Сякаш наистина беше Бог. С първия се справи сам. Носеше меча си, но въобще не го извади. Войниците му се подчиняваха като волове. И знаете ли защо? Аз знам. Заради очите му.

— Но след това той отново им каза нещо — рекох аз.

— Това видя ли го? Той изчака да отведат арестуваните, после се качи на трибуната и им предсказа бъдещето. Започна с това как Филип ги е отгледал от нищо, когато са ходили облечени в овчи кожи — това истина ли е?

Някой се обади:

— Дядо ми ни е разказвал, че само аристократите са носили плащове. По това се е познавало кой си.

— И илирите ни нападали и идвали да извършват набези направо в Македония?

— И това е истина — всички селяни се прибирали нощем в крепостите.

— Та Царят каза, че Филип ги е направил господари на всички хора, от които едно време умирали от страх. Каза още, че когато баща му умрял, в хазната имало само шестдесет таланта, няколко златни и сребърни чаши и петстотин таланта дългове. Александър взел назаем още осемстотин и с това тръгнал към Азия. Той им припомни всичко, станало оттогава насам, и рече — това винаги ще го помня:

„Докато аз ви водих, нито един от вас никога не е бил убит в бягство.“ Той каза, че ако искат да си отидат по домовете, могат да тръгнат още днес и да се перчат с това, когато се приберат. И много им здраве. Това каза той.

Един от по-младите извика:

— Хайде да отидем и да го видим. Нека да му кажем ние какво чувстваме.

Те често приказваха така, сякаш Александър беше тяхна собственост. Намирах го за много мило.

— Той не желае да вижда никого — обадих се аз. — Дори и мен.

— Плаче ли? — попита някой.

— Да плаче?! Ха! Та той е бесен като ранен лъв! Дръжте главите си далеч от устата му.

И аз държах моята далеч до вечерта. Александър отпрати всичките си приятели. Дори и Хефестион. Неговата свада с Евмений още пареше. Не мисля, че Александър съвсем я беше забравил. Слугите с храната също бяха изгонени. Раненият лъв нямаше никакво желание да види лекар.

През нощта отидох да видя дали иска да се изкъпе. Телохранителите щяха да ме пуснат направо, но се боях, че той ще ги направи на нищо. Затова ги накарах да съобщят за мен. Изръмжаването отвътре каза:

— Благодарете му и му кажете, че не искам. Благодарностите ми направиха впечатление.

По-рано не ставаше дума за такива работи. Появих се отново на сутринта и този път той ми разреши да вляза. Лъвът още ближеше раните си. Гневът от предната нощ бе утихнал в дълбока обида. Той можеше да говори само за това. Накарах го да се избръсне, изкъпе и нахрани. Послуша ме, но продължи да не пуска вътре никой друг. Разказа ми по-голямата част от обръщението си към армията. Приличаше на жена, която се разтоварва от кавгата с любовника си — дума по дума.

В това време телохранителят почука леко на вратата.

— Царю, дошли са няколко македонци от лагера. Молят за позволение да говорят с теб.

Лицето му се промени. Той само наклони леко глава на една страна.

— Попитай ги — каза той, — какво още правят тук, след като вчера сами се уволниха. Кажи им, че не приемам никого. Смятам да ги заменя с персийци. А те; ако искат, могат да си получат заплатите и да си ходят.

Александър остана на работната си маса през целия ден. Когато дойде да се легне, беше дълбоко умислен. Имаше някакви искри в очите му, но не издаде намеренията си. На следващата сутрин изпрати да повикат генералите. След това загъмжа от офицери, най-вече персийци. А Опис закипя като разрушен мравуняк.

Лагерът на македонците все още беше пълен с войници. Нямах никакво желание да бъда разкъсан, затова потърсих на по-приятелски места причината за цялото това раздвижване. Скоро успях да я разбера. Александър създаваше персийска армия.

Вече не ставаше дума само за младите войници — такива като Наследниците. Всички велики македонски полкове — Сребърните Щитове и Почетната Пехота — сега се формираха изцяло от персийци. Само най-главните генерали и най-верните му приятели бяха оставени като командири. Самата Почетна конница щеше да бъде поне наполовина от персийци.

На следващия ден разнесоха заповедите. А на по-следващия командирите за почнаха работа. Същия ден Александър даде ранг на Роднини на Царя на всички персийски благородници, които го бяха имали по времето на Дарий. Сега те имаха право да го целуват по бузата, вместо да правят прострация. Към тях прибави и осемдесет македонци — онези, които се ожениха заедно с него.

Прахолякът навън беше задушаващ. Вътре, облечен в персийска мантия Александър приемаше поздравления от персийците, които поемаха новите си назначения. Наблюдавах всички скрит в сенките и размишлявах. Сега той беше изцяло наш.

В залата цареше тишина. Ние знаем как да се държим във височайше Присъствие. Затова шумът от терасата се чу съвсем ясно — силно тропане и врява като че разтоварваха железа. И македонски гласове — високи както винаги, но много скръбни.

Шумът се засили. Македонските генерали се спогледаха и хвърлиха поглед към Александър. Той наведе леко глава, направи се, че нищо не чува, и продължи да говори. Измъкнах се тихо и отидох до един прозорец на първия етаж.

Терасата беше пълна с македонци. Те вече наводняваха и площада. Всички бяха без оръжие. Бяха наредили оръжията си на купища. Стояха пред вратите на двореца и мърмореха нещо отчаяно и безпомощно. Изглеждаха досущ като избягали в гората кучета, които след като са се върнали у дома, са намерили къщата заключена за през нощта. Стана ми смешно. Мина ми през ум, че скоро ще извърнат глави и ще започнат да вият.

И наистина, те започнаха да викат като грешници, които се пържат в ада:

— Александре!… Александре!… Александре, пусни ни да влезем! — Шумът можеше да те оглуши.

Той излезе навън. Със силен вик те всички паднаха на колене. А този, който беше най-близо до него, сграбчи полите на персийската му мантия и заплака. Александър не каза нищо. Само стоеше на мястото си и ги гледаше.

Те го молеха за прошка. Това никога нямало да се повтори. Щели да осъдят своите подстрекатели. Щели да останат на това място ден и нощ, както са сега, докато им прости за всичко и прояви милост към тях.

— Сега казвате това. — Александър говореше твърдо и сурово, но ми се стори, че гласа му леко потрепери. — А какво ви стана по време на Събранието?

Чуха се други викове. Този, който беше сграбчил робата му, каза:

— Александре, ти наричаш персийците свои роднини! Ти им позволяваш да те целуват! А кой от нас го е правил?

Кълна се, че това бяха думите му.

— Стани! — каза Александър. Той вдигна човека и го прегърна. Бедният македонец, нали си нямаше представа от добри обноски, направи една нескопосана целувка. Но никога няма да забравя радостните им викове.

— Всички вие сте мои приятели и роднини. Всеки един от вас от сега нататък. — Гласът му секна от вълнение и той не го прикри. Тръгна напред с отворени обятия.

Престанах да броя колко бяха тези, които се блъскаха един друг, за да го целунат. Бузите му вече лъщяха и бяха почервенели. Войниците сигурно опитаха и сълзите му.

Той прекара остатъка от деня като прегрупираше новите военни части под персийски имена заедно с македонските, така че нито един персийски офицер да не бъде поставен в неудобно положение. Това сякаш не му създаде допълнителни грижи. Имах чувството, че той беше готов с това от преди.

Дойде да си легне смъртно уморен. Но усмивката му беше усмивка на триумф. Да, той наистина я беше заслужил.

— Те промениха решението си — каза ми той. — Сигурен бях, че ще го направят. Та ние сме заедно от толкова много време.

— Александре — рекох аз. — Той извърна усмивката си към мен. Беше на върха на езика ми да кажа: „Виждал съм големите куртизанки на Вавилон и Суза. Виждал съм и каймака на Коринт. Мислех си, че и аз самият не съм толкова посредствен в това изкуство. Но Короната е твоя.“

Както и да е. Не бях съвсем сигурен, че ще ме разбере. Затова казах:

— Кир щеше да бъде горд, че е постигнал това.

— Кир ли?… Я виж!… Ти ме подсети за нещо. Какво би направил той на мое място?… Той щеше да организира един Празник на Помирението.

И Александър направи точно това преди да си заминат ветераните. Празникът беше толкова пищен и великолепен, колкото и сватбата. Само дето бяхме оставили балдахините в Суза. В средата на дворцовия площад имаше огромен подиум и около него седнаха главните македонци и персийци, както и командирите на съюзниците. Всичките девет хиляди гости можеха да виждат царската трапеза. Гръцки гадатели и персийски маги се обърнаха заедно към боговете. На всички, които присъстваха на празника, бяха оказани равни почести и уважение. Единственото изключение беше, че македонците седяха около него. Той не можеше да откаже това на стария любовник, на когото прости след всички целувки и сълзи.

За мен, разбира се, имаше известна разлика. В един истински персийски двор към един фаворит на Царя дори когато не приема никакви подкупи, се отнасят с много уважение. Никой не смее да го оскърби или предизвиква. И все пак, това щеше да бъде само една сянка от истинското положение и от мястото, което вече имах. Не съжалявах, че Хефестион седеше до него. Това беше формално право на хилиарха. Но той не се възползва от голямото Помирение, за да се сдобри с Евмений. Рекох си на ум: „Александър знае, че аз никога не бих му отказал нещо, ако ме упомоли.“

Така че, когато той вдигна голямата обща чаша под звуците на тръбачите и помоли боговете да ни дарят с цялата си благодат, но най-вече с хармония и със съгласие между македонци и персийци, аз пих с цялото си сърце, и пих втори път за надеждата, родена отново в него.

Всичко е добре, си казах. И скоро ние ще тръгнем към хълмовете. След толкова дълго време ще видя отново седморните стени на прекрасната Екбатана.