Мери Рено
Персийското момче (23)

7

За да не изморява оцелелите войници от пустинята, Александър ги изпрати под командването на Хефестион по крайбрежните пътища към Персида. Там климатът щеше да бъде по-мек през зимата. А той самият, както винаги, си намери нова работа. С една малочислена армия, повечето от конници, тръгнахме направо нагоре към Пасаргади^[1] и Персеполис.

 

Ако съдбата ми беше отредила да бъда с Дарий в дни на мир и спокойствие, щях добре да познавам тези места — истинското сърце на моята страна. Но Александър беше този, който ги познаваше. Когато вече бяхме горе на хълмовете, рано една сутрин той ме взе да пояздим и да вкусим, както каза, още веднъж чистия въздух на Персида. Поглъщах го до насита и казах:

— Александър, ние сме у дома.

— Наистина. И аз.

Той погледна към нагънатите планински вериги, по чиито върхове вече беше навалял първият сняг.

— Мога да кажа това само на теб — заключи го дълбоко в сърцето си: Македония беше страната на баща ми. Тази е моята.

— Ти никога не си ми правил по-голям подарък от този — отговорих аз.

От височините духаше свеж вятър и дъхът на конете ни изпускаше пара.

— В Пасаргади ние ще лежим в собствения дом на Кир — усмихна се Александър. — Колко странно е, че ти си от неговото племе, а аз ще бъда този, който ще ти покаже неговата гробница. Това е единственото нещо, което очаквам с нетърпение. Имаме късмет, че и двамата сме слабички. — той се засмя — Пролуката на вратата е толкова тясна, че дори и ти едва ще се вмъкнеш. Зазидали са я така заради крадците, веднага щом са вкарали огромния златен саркофаг. Сега не би могъл да мине обратно. Погребалните дарове на Кир още стоят на подиума край саркофага. Ще видиш мечовете му, и дрехите които е носил. Има страшно много дарове — сигурно са го обичали истински. Знаеш ли, аз също прибавих нещо, защото Кир ме научи да бъда цар.

Конят на Александър се завъртя неспокойно, уморен от ходенето.

— Стой мирен — плесна го той, — или ще те дам на Кир… Преди да замина оставих заповеди да жертват в негова чест всеки месец по един кон. Казаха ми, че такъв е древният обичай.

Отпуснахме юздите и се втурнахме в галоп. Лицето на Александър грееше, косата му се развяваше от вятъра и в очите му имаше огън. Когато след това ми каза, че не чувствал нищо друго, освен лек бодеж в ребрата си, почти му повярвах. Персида му действаше добре. Ето, помислих си, щастието отново започва.

Дворецът на Кир беше прекрасен и просторен в своя стар и по-прост стил — масивен, от черен и бял камък. Белите колони стърчаха като отличителен знак на града. А рано сутринта на другия ден тръгнахме към гробницата на героя.

Яздихме кратко — направо през парка на двореца. Дойдоха и неколцина приятели (повечето бяха заминали с Хефестион). Паркът беше подивял, но може би точно затова изглеждаше още по-прекрасен в златото на есента. Дивечът, оставен на воля от толкова време, почти не ни обръщаше внимание.

Гробницата бе разположена в горичка от сенчести дървета. Когато дошъл тук предишния път, Александър бе наредил да прокарат вода и сега тревата беше зелена.

Последният дом на Кир стоеше върху масивен стъпаловиден постамент, а около него имаше проста колонада. Над вратата бяха гравирани някакви персийски думи, които не можех да разчета.

— Попитах за това, когато идвах миналия път — каза Александър. — Надписът гласи: „ЧОВЕЧЕ, АЗ СЪМ КИР, СИН НА КАМБИЗ, КОЙТО ОСНОВАХ ИМПЕРИЯТА НА ПЕРСИЯ И ВЛАСТВАХ НАД АЗИЯ. НЕКА НЕ ТИ СЕ ЗЛОВИДИ МОЯТА ГРОБНИЦА.“ — За миг гласът му се разтрепери. — Е, хайде да влезем. Той повика жреците-пазители на мястото, но когато те дойдоха да направят прострацията, ми се стори, че изглеждат нещастни. Гробницата и парка около нея бяха лошо поддържани и буренясали.

Александър им даде знак да отворят вратата. Тя беше тясна, много стара и беше направена от някакво твърдо и тъмно дърво, обковано с бронз. Един от жреците донесе на рамо огромен дървен ключ. Спомням си, че ми се видя странно, задето резето се отмести лесно. Жрецът отвори вратата и се отдръпна.

— Хайде, Багоас — усмихна се Александър. — Влез пръв. Кир е бил твой Цар.

После взе ръката ми двамата се промушихме в сенките.

Единствената светлина идваше от вратата.

Стоях до него и след силното слънце отвън, очите ми не виждаха нищо. Усетих миризма на стари подправки и плесен. Изведнъж Александър изкрещя и се втурна напред.

— Кой е направил това?!

Тръгнах подире му и се спънах в нещо. Беше човешка бедрена кост.

Едва тогава видях. Намирахме се пред подиума — напълно оголен. Златният саркофаг лежеше на пода без капак, нащърбен и разбит от брадви, за да се отчупят парчета, които да могат да минат през вратата. Костите на Кир Велики се търкаляха наоколо.

Входът притъмня и отново просветна, когато Певкестас — един огромен човек — се опита да се вмъкне. Александър бясно се втурна към светлината навън. Беше побелял от гняв, чак върхът на косата му стърчеше. Когато уби Клитос, очите му изглеждаха по-малко страшни.

— Извикайте пазачите! — изкрещя той.

Докараха ги от къщата им наблизо, а в това време всеки, който можеше да се провре в гробницата, описваше видяното на онези, които не можеха. Александър стоеше със стиснати юмруци. Хвърлиха жреците в краката му и те запълзяха към него.

Аз превеждах, тъй като бях единственият персиец. Макар че произхождаха от жреческата каста, тези хорица изглеждаха невежи, а обхваналият ги ужас ги направи и глупави. Те не знаеха нищо, никога не бяха влизали в гробницата, не бяха виждали никой да се приближава към нея. Крадците навярно бяха дошли през нощта. (Но брадвите им са вдигнали такъв шум, че биха събудили и мъртвец). Те не знаеха нищо, абсолютно нищо.

— Отведете ги в затвора — нареди Александър. — Аз ще науча истината.

Той ме взе, за да превеждам признанията им. Но нито огънят, нито клещите промениха думите им. Не успя даже и дибата^[2]. Александър нареди да спрат, преди да ги разчленят от ставите.

— Как мислиш? — попита ме той. — Лъжат ли или не?

— Мисля, че просто са били нехайни към задълженията си и се страхуват да ти го кажат. Може би са били пияни или пък да са напуснали мястото. А може би някой е планирал да го направи:

— Да, може би. Ако е така, те получиха своето наказание. Пуснете ги.

Жреците се измъкнаха куцайки, но щастливи, че са се отървали толкова лесно. Всеки персийски Цар щеше да заповяда да ги набучат на кол.

Александър нареди да повикат архитекта Аристобул, който бе идвал с него при първото му посещение и беше направил списък на погребалните дарове. Той трябваше да поправи саркофага и да възстанови костите в подходящо положение. Така че днес Кир отново лежи в златен ковчег и притежава скъпи мечове, макар и не тези, с които е воювал.

Александър му даде и златна корона. После заповяда вратата да бъде зазидана догоре с една единствена плоча, за да не бъде Владетелят обезпокояван отново.

Преди зидарите да започнат, той влезе вътре сам, за да се сбогува със своя учител.

Персида ни посрещна жестоко. Следваха обаче още по-жестоки неща. Едва сега Александър научи какво бяха направили някои от хората, които беше оставил тук, облечени в доверието му, и които се бяха надявали, че той никога не ще се върне, за да им поиска сметка.

Някои бяха останали верни, но повечето живеели като тирани в земите, оставени им да управляват. Те ограбвали богатите, одирали по няколко кожи от селяните с данъци и използвали времето, за да си разчистят старите сметки с хора, които не бяха нарушили нито един закон. Някои бяха създали свои улични армии. Един мидийски аристократ се беше обявил за Велик Цар. Друг сатрап беше отвлякъл от някакъв по-дребен благородник девствената му сестра, изнасилил я, а после я беше подхвърлил на един роб.

Чух да се говори, че Александър се отнесъл прекалено сурово с тези хора. Това го кажете на някой, който никога не е виждал това, което видях аз, когато бях на десет години и войниците дойдоха в дома на баща ми.

Истина е, че колкото повече доказателства получавахме, толкова той ставаше по-безмилостен. Вярно е също, че след време започна да наказва престъпленията още в зародиш. Александър каза, че е разбрал как да разпознава всеки, който в бъдеще може да се превърне в тиранин. И ги лишаваше от власт още след първите признаци, които покажеха. Това, че Александър не позволяваше дори на собствената си раса да потиска моя народ, навсякъде се възприемаше като чудо. Но той бе отсъствал толкова дълго време, че те бяха забравили как изглежда и що за човек беше.

Александър бе оставил като ковчежник във Вавилон един от най-близките си приятели от детството, някой си Харпал. Докато Царят бе далеч, Харпал си живеел от съкровището като индийски принц, и издигнал наложниците си до положение на царици. А когато разбрал, че се връщаме, побягнал с товар злато. Измяната на Харпал нарани Александър много повече от въставането на бившите му врагове.

— Ние му вярвахме. Дори Хефестион, който никога не повярва на Филотас. Когато бях в заточение, Харпал винаги успяваше да ни накара да се засмеем. Но тогава аз не можех да му предложа нищо за крадене. А може и той самият да не се е познавал що за човек е всъщност.

Общо взето, достатъчно неща се струпаха на главата на Александър, преди новият сатрап на Персида да се подчини и да се отзове на повикването.

Той беше нов, защото си беше присвоил сатрапията. Персиецът, на когото Александър я беше дал, беше умрял преди половин година. Казваха, че от някаква болест, но е твърде възможно да е било и от нещо, което е ял. Най-напред пристигнаха пратеници с дарове и едно дълго писмо. В него узурпаторът твърдеше, че изпратил многобройни съобщения на Александър. И след като не получил никакъв отговор, решил да се грижи за провинцията, до завръщането ни, тъй като не знаел никой по-подходящ и способен да върши това.

Бях с Александър в горната стая, когато той прочете писмото и го хвърли на земята.

— Способен е да върши убийства, грабежи и още по-отвратителни неща. Този тук е управлявал провинцията като гладен вълк през зимата. Навсякъде чух за това. Всеки, който му се изпречел на пътя или тръгвал против волята му, бил изпращан на смърт, без никакъв съд. Оплячкосал дори гробниците на персийските царе. — Александър смръщи вежди. Навярно си спомняше за Кир. — Понякога си мисля, че жреците държаха езиците си зад зъбите заради някой, от когото се страхуваха много повече отколкото от мен. — Ще ми се да видя този Орксин… Багоас, какво има?

— Нищо, Александър. Не знам. Не мога да си спомня къде съм чувал това име. — Сякаш беше ехо от кошмар, забравен при събуждането.

— Да не би той да се е отнасял жестоко с теб, когато си бил с Дарий?

— Не — отговорих. — Там никой не беше жесток.

За предишния си живот му бях разказал само, че ме е купил един търговец на скъпоценности, който се е отнасял лошо с мен. Александър щеше да страда, ако узнаеше останалото. А и аз исках да погреба миналото и да го забравя завинаги. Сега си зададох въпроса дали този Орксин не е бил някой омразен клиент. Но не — положението му беше твърде високо. Реших, че сигурно съм го сънувал — когато бях роб, нощем постоянно имах кошмари.

Същата вечер Александър ми каза:

— Това легло сякаш са го правили за слонове. Остани да спиш при мен и да си правим компания.

Бяха минали години, откакто за последен път той бе нощувал в царска персийска спалня. Заспах почти веднага. Сънищата ме хвърлиха в отдавна забравен ужас. Разбуди ме собственият ми вик. Нощта господстваше навсякъде — глуха и потайна. Александър ме притискаше до себе си.

— Успокой се, Багоас, ти си с мен, всичко е наред. Какво сънува?

Вкопчих се диво в него — като детето, което допреди миг бях.

— Баща ми! Баща ми с отрязания нос! — Изведнъж се изправих в леглото. — Името! Спомних си името!

— Какво име? — Той се надигна. Винаги се отнасяше много сериозно към сънищата.

— Името, което баща ми извика, когато го влачеха, за да го убият. „Орксин“ — това каза той. „Запомни името! Орксин!“

— Легни и се успокой. Знаеш, че днес ти казах, че Орксин е негодник и злодей. Сигурно това е причина за съня ти.

— Не, не… Спомням си как баща ми го каза. Гласът му беше променен, защото носът го нямаше. — Потреперих. Александър ме покри със завивката и ме притисна.

След малко той каза:

— Името Орскин не се среща често, но може да има и други. Би ли познал този човек отново?

— Имаше само един земевладелец от Персеполис с това име. Ако е той, със сигурност ще го позная.

— Слушай. Стой наблизо, когато му дам аудиенция. Аз ще ти кажа: „Багоас, написа ли онова писмо?“ Ако не е той, кажи „не“, и излез. Ако е той, ще кажеш „да“ и ще останеш. И ти обещавам — той ще те познае, преди да умре. Дължим това на духа на баща ти.

— Това беше последното му желание — да отмъстя за него.

— Ти си го обичал. Поне в това си бил щастлив… Хайде, заспивай. Духът на баща ти разбра, че си го чул и няма да те безпокои повече тази нощ.

На следващия ден сатрапът пристигна тържествено и пищно, сякаш рангът му вече бе потвърден. Той се приближи към трона, където Александър седеше в персийската си мантия, и елегантно направи прострацията. Орскин винаги беше имал изящни маниери. Сега брадата му беше посивяла и имаше голямо шкембе. Дръпна една изискана и благоприлична реч за завземането на сатрапията и за делата си — всички в името на добрия ред и на Царя.

Александър го изслуша спокойно, а после ми даде знак да се приближа.

— Багоас, ти написа ли онова писмо, за което ти казах?

— Да, Ваше Величество — отговорих. — Можете да сте сигурен в това.

И така аз останах там, за да чуя как го обвиняват в многобройните убийства, които беше извършил. Странно е, че си го спомнях само като приятел на баща ми, на когото всички вярваха. Той продължаваше да изглежда по същия начин. Беше толкова удивен, че чува такива неща за себе си, че аз почти започнах да се съмнявам в тях. Но всичко трая само докато Александър не го свари неподготвен с едно доказано престъпление. Тогава лицето му стана ужасно. Не можех да го позная.

Скоро след това Орскин беше даден на съд. Роднините на неговите жертви дадоха показания. Повечето от тях бяха в дрипи, тъй като бащите им бяха убити заради имотите и богатствата им. След това дойдоха пазителите на царските гробници в Персеполис — тези, които не бяха му се възпротивили. Останалите бяха мъртви. Дарий Велики му беше дал най-много плячка. Но Орскин се беше справил добре и с Ксеркс. Беше ограбил дори скромните погребални дарове на моя предишен господар. Аз свидетелствах за неща, които си спомнях от Суза. Не успяха да обвинят Орксин единствено за светотатството с костите на Кир, тъй като нямаше никакви свидетели. Но така или иначе, това не променяше нещата.

Накрая Александър каза:

— Ти сам избра да бъдеш пастир на своя народ. Ако се беше справил добре, ако беше честен и добър, ти щеше да си тръгнеш от тук с почести и достойнство. Но ти беше хищен и граблив звяр и ще умреш като такъв. Отведете го… Багоас, говори с него, ако искаш.

Докато го отвеждаха, докоснах ръката му. Дори тогава, Орксин намери в себе си презрение към един евнух.

— Помниш ли Артембарес — казах аз, — син на Араксис, твой приятел и домакин, когото ти предаде, когато Цар Арсес умря? Аз съм неговият син.

Орскин се взря в лицето ми. Ако можеше сигурно щеше да ме стъпче с крака:

— Да не би тогава да дължа всичко това на теб. Трябваше да се сетя и да купя твоето благоразположение. Е, старите времена отново се връщат. Един евнух управлява.

— Един евнух ще те обеси, — каза Александър, — защото той е по-истинският мъж. Багоас, оставям всичко в твои ръце. Уреди да го извършат утре.

Всъщност, за мен нямаше никаква работа. Някакъв капитан се погрижи за всичко. Обърна се към мен само за да дам знак да го провесят. Орксин риташе и се гърчеше на високата бесилка на фона на чистото небе на Пасаргади. Засрамих се като разбрах, че тази гледка ми е противна и че не мога да изпитам удовлетворение от това. Беше вероломство спрямо баща ми и неблагодарност към Александър. В сърцето си отправих молитва: „Скъпи татко, прости ми, че аз не съм войн и че прегърнах отредената ми съдба. Приеми този човек, заради който ти умря и който те лиши от синовете на твоя син. Дай ми твоята благословия.“

И той сигурно ми я даде, защото никога повече не се върна в сънищата ми.

Птолемей е записал в книгата си само, че Орксин е бил обесен „от определени хора, приближени на Александър“. Предполагам, че той не е искал да ме изкара на преден план, защото в случая това би показало известна липса на достойнство от страна на Александър. Няма значение. Птоломей не знае за онази нощ, когато Александър измъкна тази история от мен. Той удържа на обещанието си, както и самият Птолемей е написал.

Александър даде сатрапията на македонецът Певкестас, който спаси, живота му в онзи малийски град. След управлението на Орксин никой не го обвини, че не назначава персиец. Но Александър инстинктивно направи почти същото — Певкестас беше обикнал тази земя. Той беше научил езика ни и харесваше нашия начин на живот. Обичаше дори дрехите ни. Певкестас стана добър управител и хората го заобичаха толкова, колкото преди това мразеха Орксин.

Продължихме напред към Персеполис. Ако в града имаше дворец, щяхме да отседнем там през цялото това време. Но нямаше. На изток от царския път върху широка тераса все още стояха почернелите руини. Александър разположи шатрата си сред полето, близо до развалините. А аз се измъкнах незабелязано, за да видя какво е останало от великолепията, за които Бубак беше плакал.

Върху парадната стълба вече се беше наслоил много пясък и почти затрупваше огромния барелеф Изваяните върху фриза воини маршируваха нагоре към тронната зала, останала без покрив. Там, между издълбаните като цветя колони от мрамор и порфир, само слънцето даваше аудиенции. Разноцветни греди се търкаляха разхвърляни по пода на харема. А в оградената със стени градина, сред сгурията и пепелта, растяха няколко измъчени рози. Върнах се обратно и не казах на никого къде съм бил. Много време беше минало от този младежки пир с факли.

Същата вечер Александър ми каза:

— Е, Багоас, ако не бях аз, тази нощ щяхме да бъдем доста по-добре настанени.

— Недей да скърбиш за това, Александър. Ти ще построиш нещо по-хубаво и ще организираш празненства, както е правил Кир.

Усмихна се. Но всъщност той не спираше да мисли за гробницата на Кир. Александър винаги гледаше много сериозно на всички предзнаменования. И сега останките от едно величие, черни и нащърбени на фона на гневния залез, съживиха отново мъката му.

— Спомняш ли си — рекох му, — как един път ми каза, че огънят е богоподобен и че прилича на пълноводен поток към небето — на огромен огнен дъжд, който се излива нагоре? Как горящите маси образували величествен огнен пир? — И щях да добавя: „Няма огън без пепел, Александър.“ Но една сянка мина бързо пред очите ми и затворих уста.

След Персеполис тръгнахме на североизток към Суза, където трябваше да срещнем армията на Хефестион. В проходите ставаше все по-студено, но въздухът беше благоуханен, а сърцето ми ликуваше при докосването с необятните планини на моята земя. Александър също беше щастлив. Беше си наумил нещо, което още не ми казваше. Чувствах, че е много запален и зачаках да му дойде времето.

Една вечер обаче той влезе в стаята с много разтревожен поглед.

— Калан е болен.

— Калан ли? — изненадах се аз. — Та той никога не боледува. Дори в пустинята беше добре.

— Изпратих да го повикат тази вечер. Щеше ми се да поприказвам с него. Но той помолил аз да отида при него.

— Той е повикал теб? — Трябва да си призная, че бях смаян.

— Да, помоли ме като приятел. Отидох, разбира се. Той си седеше, както винаги е седял при своите медитации. Но този път се беше подпрял на дървото. Той обикновено става, когато дойда, макар и да знае, че не е нужно да го прави. А сега само ме помоли да седна до него, защото краката му не го държали.

— Не съм го виждал от Персеполис. Как е пътувал днес?

— Някой му дал едно магаре. Багоас, той вече изглежда на годините си. Когато го видях за пръв път нямах представа колко е стар. Иначе никога не бих го взел от неговия дом. Един човек на седемдесет години не може да промени рязко всички навици на тялото си, без това да му навреди. Той е живял години наред в мир и спокойствие. И всеки следващ ден е приличал на предишния.

— Калан дойде заради обичта си към теб. Той казва, че вашите съдби били свързани в някакъв друг живот. Той каза… — Млъкнах, защото бях отишъл твърде далеч и щях да кажа повече, отколкото трябва. Александър ме погледна в очите и рече:

— Хайде, кажи, Багоас. Наведох очи:

— Той каза, че ти си низвергнат бог. Александър седеше на ръба на леглото, гол за банята си, и оправяше сандала си. Откакто се влюбихме един в друг, той никога не ми позволяваше да развързвам обувките му, освен когато беше ранен или смъртно уморен. Но тогава всеки негов приятел би го направил. Сега той стоеше неподвижен, а челото му беше набраздено от загриженост. Накрая, докато събуваше сандала си, той само каза:

— Опитах се да го накарам да легне в легло, но Калан поиска да свърши медитацията си. Трябваше да му заповядам, но го оставих на спокойствие. Утре ще му изпратя лекар.

Лекарят каза, че Калан има подуване на червата и трябвало да пътува във фургона за болните. Но индиецът отказа. Това щяло да наруши медитацията му. Каза още, че ако това глупаво зверче — тялото му — не иска да му се подчинява, то поне няма да го командва. Александър му даде един добре обязден кон и в края на всеки преход ходеше да го види. А Калан слабееше и отпадаше с всеки изминат ден. И други ходеха при него. Лизимах например, беше много привързан към индиеца. Но често Александър оставаше при него сам. Една вечер той се върна толкова отчаян, че всичките му приятели го забелязаха. Едва когато останахме само двамата, той каза:

— Той е решил да умре.

— Александър, мисля, че Калан се измъчва от болка, макар че не си го признава.

— Болка ли?! Та той иска да умре чрез изгаряне!

Извиках от ужас и стъписване. Щях да настръхна от подобно нещо дори и на мястото за екзекуции в Суза. Освен това такова желание беше оскверняване на свещения огън!

— Калан казва, — продължи Александър — че в неговата страна дори и жените правят това, за да не надживеят умрелите си съпрузи.

— Така казват мъжете! Но аз видях как хвърлиха в огъня едно момиченце на десет години. А то искаше да живее. Те удавиха писъците му в музика.

— Някои наистина се съгласяват. Калан казва, че не иска да надживее живота си.

— Има ли начин да оздравее?

— Не вярвам. А и той не желае да приема лекарства. Сякаш вижда, че е белязан от смъртта. Но едно нещо съм решил твърдо — щом ще си отива от този свят, ще си отиде като Цар. Ако е истина, че ние не живеем само един живот, а постоянно се прераждаме, сигурен съм, че преди, той е бил Цар.

Александър продължи да крачи из стаята. После каза:

— Аз ще бъда там като негов приятел. Но няма да мога да го гледам.

И така, ние стигнахме Суза. Нищо не беше по-странно за мен от това. Дворецът си беше съвсем същият. Дори няколко стари евнуси, които не бяха тръгнали с Дарий, още се мотаеха из него. Когато научиха кой съм, те решиха, че сигурно съм много хитър.

Най-необичайно от всичко беше да стоя отново под сенките на златната лоза и да виждам друга глава на възглавницата. Дори и инкрустираното ковчеже още стоеше на нощната масичка. Усетих, че Александър ме гледа. Той привлече очите ми и протегна към мен ръка.

По-късно, когато вече почивахме, попита:

— По-хубаво ли беше от преди?

Дори не можеше да изчака да му кажа, ако въобще имаше нужда от казване. В някои неща той беше като дете.

Бяха поддържали добре двора с фонтана и птичките. Александър каза, че това място е добро за Калан и нареди да му дадат една малка стаичка до него. Всеки път, когато отивах да го видя, индиецът ме молеше да отварям по една клетка. Сърце не ми даваше да му кажа, че това са чуждоземни птички и ще им е много трудно да оцелеят. Но той искаше да ги гледа как отлитат — това беше последното му удоволствие.

Армията на Хефестион заедно със слоновете беше пристигнала преди нас. Александър каза на приятелите си какво иска Калан и нареди на Птолемей да приготви царска погребална клада.

Направиха я като диван достоен за цар.

Украсиха я отвсякъде със знамена и гирлянди от цветя, а отдолу сложиха борова смола, терпентиново дърво и прахан, примесени с арабски тамян и с всичко, което щеше да осигури най-бързия и изпепеляващ огън.

На площада пред Двореца, където още от времето на Дарий Велики насам се провеждаха всички големи церемонии, се строи Почетната конница. От двете й страни застанаха тръбачите и глашатаите. На четвъртата страна бяха разположени слоновете — прясно боядисани и покрити с лъскави драперии. Бивните им бяха позлатени. Дори Цар Пор не би могъл да прибави нищо към това.

Александър лично избра хората за тържествения кортеж. Първи, върху високите си коне вървяха най-красивите персийци и македонци. Всички бяха в пълно въоръжение. Следваха ги носачите на погребалните дарове, достойни за една царска гробница — платове, обшити със скъпоценни камъни и перли, |златни чаши, вази с благовонни масла и купи с тамян и всичко това трябваше да бъде поставено на кладата и да изгори заедно с Калан. Александър дойде в колесницата на Дарий, целият облечен в траурно бяло.

Лицето му изглеждаше измъчено и застинало. Мисля, че той организира цялото това великолепие не само, за да почете Калан, но и за да го направи поне малко поносимо.

Последен от всички дойде живият мъртвец. Четирима едри македонци носеха на раменете си носилката му. Калан трябваше да дойде на кон, но се оказа твърде слаб, за да се качи. Прекрасният нисайски жребец, отреден за това, вървеше редом с носилката. Щеше да бъде принесен в жертва на кладата.

Калан носеше голям венец от цветя на врата и гърдите си, както правят индийците на своите сватби. Когато приближи, ние го чухме, че пее.

Той продължи да пее на своя бог дори когато го полагаха в ковчега. След това — на това погребение на жив човек — приятелите му се приближиха, за да си вземат сбогом.

Дойдоха най-различни хора — генерали и войници, индийци, музиканти, прислужници. Носачите започнаха да трупат даровете върху кладата. Калан се усмихна и каза на Александър:

— Пак твоята доброта ми даде подаръци, които да оставя за спомен на моите приятели.

Той раздаде всичко. Коня — на Лизимах, платовете и другите неща — на всички, които го обичаха. Когато взех ръката му, той ми даде един персийски бокал с гравиран върху него лъв и ми каза:

— Не се страхувай. Ти ще изпиеш всичко до край и никой не ще ти отнеме това.

Последен дойде Александър. От уважение ние се дръпнахме настрани, когато той се наведе, за да го прегърне. Тогава Калан съвсем тихо му каза — само тези, които стояхме най-близо, го чухме:

— Няма нужда да си казваме сбогом. Аз ще бъда с теб във Вавилон.

А после всички се оттеглихме. Тогава дойдоха факлоносците. Бяха цял отряд, за да стане запалването по-бързо. Когато пламъците се извисиха, Александър извика за бойния победен химн. И тръбите засвириха, войниците нададоха бойния вик, водачите жегнаха слоновете. Те вдигнаха хоботите си и затръбиха поздрава, с който отдават чест на царете.

Александър винаги бе внимателен към гордостта на хората, които обичаше. Той беше сигурен, че нито един стар човек не би могъл да понесе изгарящата болка без вик, и бе направил всичко възможно това да не се чуе. А когато огънят се издигна с бушуващи пламъци, наведе глава и повече не погледна към кладата. Но аз видях, че Калан остана неподвижен със скръстени ръце, и когато цветята под тях се сгърчиха в пламъка, той нито промени изражението си, нито отвори уста. Гледах само, докато започна да се обезобразява. Но всички, които гледаха до края, признаха, че дори и не помръднал.

Калан беше накарал Александър да му обещае, че ще пирува за него, а няма да скърби. Хубава, лековита мъдрост. Само дето не беше опитвал вино през живота си, и никога не бе присъствал на македонски пир. Те всички направо полудяха през онази нощ — от ужас, или от мъка, а може би и от двете заедно. Някой предложи състезание по надпиване, вместо погребални игри и Александър обеща награда за победителя. Мисля, че първенецът изпи около четири хоя^[3] вино. Мнозина останаха да лежат безчувствени на кушетките или на пода до сутринта. А това едва ли беше най-добрият начин да прекараш студена зимна нощ в Суза. Победителят умря три дни по-късно от простуда, заедно с още неколцина. Така че Калан получи в жертва повече от един кон.

Александър беше съдия, а не състезател. Дойде да си легне с твърда походка. Вече изтрезняваше и мъката отново го обземаше.

— Какво искаше да каже — ми рече той, — когато каза, че ще бъде с мен във Вавилон? Ще се прероди като вавилонец ли? Но как ще позная детето?…