Мери Рено
Персийското момче (6)

6

След хълмовете започнахме да се изкачваме по планината. Движехме се по пътя за Екбатана. Никой не ни преследваше.

Остатъците от армията постепенно ни застигаха, къде на групи, къде поединично. Скоро, ако не знаехте колко са останали на бойното поле, бихте могли да ни наречете огромна армия. Като изключим мъртвите, всички бактрийци на Бес също бяха с нас. Те разбраха, че се насочваме към земите им, и, разбира се, останаха заедно, без да се разпокъсат. Бяха почти тридесет хиляди. Безсмъртните, Роднините на Царя и останалите живи от конницата и пехотата се предвождаха от Набарзан.

С нас бяха и всички гръцки наемници — на брой около две хиляди. Учуди ме, че нито един от тях не беше дезертирал, макар че се биеха срещу заплащане.

Най-тежката загуба беше Мазей, сатрапът на Вавилон и цялата му войска. Те бяха удържали фланга си и бяха продължили да се бият, дълго след като центърът бе разбит и след бягството на Царя, чийто живот може би бяха спасили. Александър, увлечен в преследването му, трябвало да се върне и да се справи с тях, преди да продължи. Нито един от тези смели воини не беше с нас сега. Сигурно всички бяха загинали.

Само около една трета от фургоните на жените бяха успели да се измъкнат от Арбела, както и две от колите на Царя. Останалите бяха предимно от харемите на аристократите, които бързаха да спасят себе си. Но нито един от евнусите не беше избягал или изоставил поверените му жени. Така и не разбрах каква беше съдбата им.

Цялото съкровище беше изгубено. Но съкровищницата в Екбатана беше пълна. Слугите постъпиха умно като натовариха колите с храна за из път, от която много повече се нуждаехме. Както разбрах, Бубак беше приготвил фургона с багажа на Царя още на сутринта преди битката. Предвидливо беше натоварил и още една шатра, както и някои малки удобства за царските евнуси.

И все пак пътуването беше тежко и изпълнено с много лишения. Беше ранна есен — все още горещо в низините, хладно на хълмовете и вече студено в планината.

Само Бубак и аз имахме коне. Още трима евнуси пътуваха във фургона с багажа. От личните евнуси на царя не беше останал никой друг, като изключим тези от харема.

Всеки проход се извиваше все по-нагоре и ставаше все по-стръмен. Огромни пукнатини и скалисти клисури зееха под нас, а от чукарите ни гледаха диви кози, които бактрийските стрелци убиваха за храна. Нямахме много одеала и нощем, в нашата малка палатка, петимата се сгушвахме един до друг като птици, за да се стоплим.

Бубак, чиято благосклонност бях спечелил, се отнасяше с мен като баща. Нощем спяхме заедно, така че одеалата ни да станат двойни. Той използваше някакъв парфюм с мирис на мускус, но това не ме дразнеше и му бях благодарен. Бяхме щастливи, че въобще имахме палатка.

Почти всички войници спяха под открито небе, тъй като багажът им бе изгубен.

От това, което ми разказаха, успях донякъде да възстановя картината на битката. Много пъти по-късно съм слушал тази история, преповтаряна от хора, които са били там; стъпка по стъпка, заповед след заповед, удар след удар. Сега я знам наизуст. Но не мога да се реша да я повторя отново цялата. Затова ще бъда кратък: Нашите войници започнали битката уморени, тъй като цяла нощ стояли будни. Нали Дарий беше очаквал изненадваща атака. Александър пък точно на това се надявал и оставил войниците си хубаво да се наспят. А след като привършил плана за битката, и той самият си легнал. Спал като пън — при изгрев слънце трябвало здраво да го раздрусат, за да се събуди. А той им казал, че спал така, защото не се тревожел за нищо.

Дарий командвал центъра, а Александър — десния фланг. Очаквали, че в началото македонците ще се опитат да се вклинят в центъра. Но те заобиколили и атакували странично левия ни фланг с цел да го изолират. Царят изпратил подкрепления, а Александър това и чакал. Македонците се изтегляли все по-наляво и нашите ги следвали и така оголили центъра ни. Тогава македонците се прегрупирали в прочутата си фаланга, Александър застанал начело, дал знак за оглушителния боен вик и светкавично атакували центъра, където бил Царят.

Дарий наистина побягнал рано, но в края на краищата, не е бил пръв. Колесничарят му бил ударен от копие и когато паднал, помислили, че е Царят. Тогава започнало масовото отстъпление.

Може би е трябвало да се изправи в единоборство, както навремето в Кадузия. О, ако само беше хванал поводите на колесницата, ако беше издал бойния вик и се беше нахвърлил към врага! Щеше да умре бързо, а името му да се обвие в слава. Колко ли често преди края си му се е искало да беше постъпил така. Но обхванат от паниката като листо от бурята, и виждайки как Александър се задава с черния си кон сред праха право към него, той подкарал колесницата и се присъединил към безредно бягащите войници. След това равнината на Гавгамела се превърнала в касапница.

И още нещо научих от оцелелите. Дарий изпратил един отряд със задача да проникнат зад линията на македонците и да освободят плененото му семейство. Войниците успели да стигнат до лагера им, благодарение на объркването сред охраната, освободили някои пленени персийци и когато стигнали до жените им извикали да бягат бързо. Всички скочили с изключение на Сизигамбис — Царицата майка. Тя нито се изправила, нито проговорила, нито направила някакъв знак на спасителния отряд. Така и не успели да освободят никой друг — македонците ги отблъснали. Но преди да побягнат, те я видели как седи изправена на стола си, с ръце в скута, и как гледа право пред себе си.

Попитах един капитан защо отиваме в Екбатана вместо да се укрепим във Вавилон.

— В този развратен град, в тази Блудница? — възкликна той. — Та Вавилон ще разтвори краката си пред Александър в момента, в който той се появи. И ако Царят е там, те ще му го поднесат на тепсия.

Друг додаде уморено:

— Когато те гонят вълци, или трябва да спреш и да се защитаваш, или да им подхвърлиш нещо, за да ги задържиш. Царят им подхвърли Вавилон. Но заедно с Вавилон пада и Суза.

Смушках коня си, за да пояздя редом с Бубак, който смяташе, че не е редно да разговарям толкова дълго с войниците. И сякаш прочел мислите ми, той ме попита:

— Ти ходил ли си някога в Персеполис?

— Не. Откакто съм в домакинството, Царят не е ходил там. По-хубав ли е от Суза?

Бубак въздъхна:

— Нито един от дворците на Царя не е по-прекрасен… Ако завземат Суза, Персеполис няма да удържи дълго.

Продължавахме да се движим през проходите. Зад нас пътят беше чист. Александър беше избрал Вавилон и Суза. Когато пътуването в колоната ставаше досадно, се опитвах да стрелям с лък. Преди време бях взел лъка на един умрял скит, който беше избягал с нас, но по пътя умря от раните си. Лъковете на скитите са много леки и лесно успявах да опъна тетивата. Първият дивеч, който уцелих, беше един мършав заек, но Царят с удоволствие го прие за вечеря — беше разнообразие от козето месо.

Вечер той беше мълчалив, а нощем често спеше сам. Но когато стана по-студено, започна да взема по едно момиче от харема. Нито веднъж не пожела да бъде с мен. Може би си спомняше песента на войниците на баща ми, която често му пеех. Не зная.

Високите върхове побеляха от сняг и тогава от най-високата точка на последния проход зърнахме Екбатана.

Това беше укрепен град, по-голямата част от който заемаше дворецът. Погледнат отгоре, Екбатана прилича на прекрасна скулптура, грижливо изваяна от планината. Залязващото слънце оживяваше избледнелите, но богати цветове, които украсяваха всяка една от седморните стени на града, издигащи се в редици направо от склоновете — бяла, черна, алена, синя и оранжева. Най-вътрешните две, които обграждаха двореца и съкровищницата, имаха огнен блясък. Първата от тях беше обкована в сребро, а най-вътрешната — в злато.

За мен, който бях отраснал сред хълмовете, Екбатана беше хиляди пъти по-прекрасна от Суза. Едва не ми потекоха сълзи, когато я съзрях. Видях, че и Бубак е готов да заплаче. Но неговата мъка бе породена от факта, че Царят е принуден да прекара зимата в летния си дворец, тъй като не му е останал никой друг.

Влязохме през най-външната порта и преминахме през всичките седем стени, за да стигнем до самия дворец над позлатените назъбени парапети на последната стена. Стаите бяха проветриви, а сградата сякаш се състоеше само от балкони. Войниците, прииждащи в града, започнаха да си строят дървени колиби, като вместо покрив наслагваха съчки и клонки. Идваше зима.

Снегът, който покриваше върховете, пълзеше все по-надолу и изпълваше планинските цепнатини. Стаята ми (при такова малко домакинство повечето от стаите стояха празни) се намираше високо в една от кулите. Всеки ден виждах как планините все повече побеляват, докато една сутрин, точно както в детството ми, се събудих от светлината на снега. Той беше навсякъде: по улиците, върху колибите на войниците, върху седемте стени на града. Един гарван кацна наблизо, разхвърляйки снега наоколо и изведнъж изпод ноктите му проблесна късче злато. Ако не зъзнех, можех да се наслаждавам на гледката до безкрай. Наложи се да разчупя образувалия се лед в каната ми за вода. А зимата едва започваше.

Нямах никакви топли дрехи и казах на Бубак, че трябва да отида на пазара.

— Няма нужда да ходиш, момчето ми — рече той. — Поразрових се тези дни из Гардероба. Има неща, които стоят там още от времето на Великия Артаксеркс. Намерих точно това, което ти трябва. И без това никой няма да открие липсата му.

Палтото беше прекрасно, от кожа на рис, поръбено с ален плат. Сигурно е принадлежало на някой от принцовете. Трогнах се от постъпката на Бубак. Навярно беше забелязал, че Царят напоследък въобще не ме вика, но независимо от това искаше да ме направи привлекателен.

От планинския въздух се чувствах като току що оздравял след дълга болест. И смея да мисля, че той подобри много повече външния ми вид, отколкото палтото. Така или иначе, не след дълго Царят изпрати да ме повикат. Той обаче се беше променил след битката. Беше станал нервен и беше много трудно да му се у годи. За първи път имах чувството, че може да се настрои срещу мен. При тази мисъл настръхвах. Исках само едно — това да приключи по-бързо.

И все пак можех да го разбера и не го обвинявах за нищо. Току-що беше научил, че Блудницата Вавилон е предложила леглото си на Александър.

А си мислех, че дори и срещу македонците, огромните вавилонски стени можеха да издържат поне година. Но Царската порта ги чакала разтворена. Царският път бил застлан с цветя, а от двете му страни били наредени олтари и триножници, в които горял скъпоценен тамян. Александър бил посрещнат от цяла процесия, която носела дарове, достойни за един владетел — чистокръвни нисайски коне, волове, окичени с венци от цветя, и позлатени коли, върху които имало клетки с леопарди и лъвове. Магите и Халдейските жреци пеели химни под звуците на арфи и лютни. Конницата на гарнизона дефилирала пред Александър без оръжията си. В сравнение с това посрещането на Дарий изглеждаше като посрещане на някакъв треторазреден управител.

Но дори и това не беше най-лошото. Пратеникът, който посрещнал Александър и му връчил в ръцете ключовете на града, бил сатрапът Мазей, когото всички оплакахме като достойно загинал.

Мазей изпълни дълга си по време на битката. Без съмнение в прахоляка и грохота първоначално не беше забелязал, че Дарий е побягнал. Беше се надявал на подкрепление и на победа. Но когато разбрал какво става направил избора си и повел обратно хората си, за да изпревари македонците. Стигнал навреме и Александър го назначил отново. Мазей остана сатрап на Вавилония.

Въпреки положената от Мазей клетва за вярност, Александър влязъл внимателно в града — в боен строй, а той самият яздел начело на авангарда. Наредил да докарат позлатената колесница на Дарий и да я вкарат в града както подобава.

Опитах се да си представя този див и странен млад варварин в двореца, който познавах толкова добре. Не знам по какви причини, може би защото първото нещо, което направил в пленената шатра на Дарий било да се изкъпе (по думите на всички той изглеждал толкова чистоплътен, колкото и един персиец), си го представих в огромната баня с лазурносини плочки и златните рибки — как се плиска със затоплената от слънцето вода. В ледената Екбатана тази мисъл предизвикваше завист.

Слугите се хранеха добре. Жилищните им помещения не бяха променени от векове — от времето, когато мидийските царе са живеели тук през цялата година. С разрастването на империята само в покоите на Царя имаше промени — те бяха направени по-проветриви и с по-големи прозорци, за да влиза планинският бриз през летните горещини. Сега от там влизаше сняг.

Направиха капаци. Майсториха ги цели петдесет дърводелци, а дворецът бе напълнен с горящи мангали. Но нищо не бе в състояние да го отопли. Виждах колко му тежеше на Дарий дори самата мисъл, че сега Александър се наслаждава на мекия въздух във Вавилон.

Бактрийците, които бяха свикнали на студените зими в страната си, щяха да бъдат добре облечени, ако не бяха свалили дебелите си дрехи в горещината при Гавгамела и след това не бяха изгубили багажа си. Персийците и гърците не бяха по-добре. Войниците от планинските сатрапии ходеха на лов за животни, за да вземат кожата им, други си купуваха дрехи на пазара или правеха набези в околностите и ограбваха селяните.

Принц Оксатрес и останалите аристократи разполагаха със собствени покои в двореца. Бес се присмиваше на студа през черната си брада, но Набарзан забеляза, че се опитваме да му създадем някакви удобства и ни благодари учтиво. Той беше от старата школа.

На войниците плащаха от съкровището в двореца. Те оживиха търговията в града, но тъй като имаше недостиг на проститутки, съперничеството им за почтени жени доста често стигаше до бой. Скоро се научих да заобикалям казармите на гръцките наемници, когато излизах да пояздя из града. Репутацията им, че обичат момчета не е незаслужена. Навярно знаеха, че служа на Царя и въпреки това ми подсвиркваха и подвикваха без никакво приличие. Както и да е — такива им бяха нравите.

И последните листа паднаха от сухите и заострени дървета, които вятърът беше оголил дори от снега. Преспи затвориха пътищата. Всеки ден приличаше на предишния. За развлечение стрелях с моя лък по мишени или поддържах танцуването си, макар и да бе трудно да се сгрявам и да се предпазвам от изкълчвания.

Дните на Дарий минаваха тягостно. Брат му Оксатрес беше едва тридесетгодишен и въобще не приличаше на него нито на външен вид, нито по дух. Той често ходеше на лов с други млади аристократи и отсъстваше от двореца с дни. Царят канеше на вечеря сатрапите и останалите благородници, но почти винаги потъваше в мислите си и забравяше да поведе разговор. Викаше ме да танцувам пред тях, но струва ми се главно, защото искаше да го освободя от необходимостта да говори. И тъй като за гостите нямаше други развлечения, те бяха доволни и ми правеха подаръци.

Често си мислех, че не би било лошо да покани и Патрон, командира на гърците. Но на Дарий никога не би му дошло и на ум да покани такива хора в двореца.

Най-сетне снегът малко се поразтопи и един вестоносец успя да се придвижи през наводнените пътища. Беше някакъв търговец на коне от Суза и поиска възнаграждение. Сега зависехме от такива хора и винаги им плащахме добре, колкото и лоши да бяха новините им.

Александър беше достигнал Суза. Градът отворил веднага вратите си, макар и не по отвратителния начин, по който го бе направил Вавилон. Беше завладял цялото съкровище, трупано там от векове — такава огромна сума, че когато я чух, не повярвах, че в целия свят могат да се намерят толкова богатства. Наистина достатъчни, за да задържат вълците.

После зимата отново напомни за себе си. Затвори пътищата и седмици наред ни изолира от света в калния град и оголелите хълмове, а хората ставаха все по-раздразнителни и кисели. Войниците се разделиха на племенни фракции и съживиха стари кръвни вражди. Гражданите идваха да се оплакват, че жените им, или дъщерите им, или синовете им са били прелъстени или изнасилени. Царят не трябваше да бъде занимаван с такива дреболии и не след дълго всички просители започнаха да търсят Набарзан или Бес. Все пак безделието разваляше настроението на Дарий и го правеше все по-унил. Случваше се да се нахвърли върху един или друг и това изнервяше всички. Убеден съм, че всичко, което се случи по-късно, бе замислено през тези дълги, бели и празни дни.

Една нощ той изпрати да ме повикат — за пръв път от доста време. Видях как Бубак, който се оттегляше от Спалнята, ми намигна дискретно. Когато влязох, се чувствах ужасно неспокоен — не бях сигурен в поведението на Царя. Спомних си за момчето преди мен, което е било изхвърлено, защото го сметнал за безинтересно. И реших да опитам нещо, което му беше харесало един път в Суза. Но той изведнъж ме отблъсна, зашлеви ми една огромна плесница, каза, че много си позволявам и заповяда да не му се мяркам пред очите.

Ръцете ми така трепереха, че едва успях да се облека. Затичах се с неуверени стъпки по студените коридори, заслепен от сълзи на болка, уплаха и ярост. Докато бършех очите си с ръкава, налетях на някакъв човек.

Допирът до дрехите му ми подсказа, че това е някой от аристократите. Той постави двете си ръце върху раменете ми и ме погледна на светлината на стенния светилник. Беше Набарзан. Преглътнах засрамен плача си. Когато поискаше, подигравките му бяха доста хапливи.

— Какво има, Багоас? — каза той с най-благия си тон. — Да не би някой да се е отнесъл лошо с теб? Прекрасното ти лице утре ще бъде подпухнало.

Той ми говореше така, както се говори на жена. Беше естествено, но унижението ми бе още прясно и не можах да го понеса. Без да снижавам гласа си, казах:

— Той ме удари! Удари ме за нищо! И ако той е мъж, то и аз съм такъв.

Набарзан ме погледна мълчаливо. Това ме отрезви. Бях поставил живота си в неговите ръце. Тогава той каза мрачно:

— Нямам какво да ти кажа.

Докато още стоях като закован и смилах чудовищните си думи, Набарзан ме погали по зачервената буза.

— Вече е забравено — каза той. — Ние всички трябва да се научим да си държим езиците.

Опитах се да падна ничком, но той ме вдигна.

— Отивай да си лягаш, Багоас. И не си разваляй съня с мисли за бъдещето, независимо какво той е казал или какво ти си казал. Бъди сигурен, че след ден-два ще го е забравил.

През нощта почти не мигнах, но не от страх за себе си. Набарзан нямаше да ме предаде. В Суза бях привикнал на дребните интриги, на домогването до служби, на злословенето по адрес на съперника и на безкрайния театър за спечелването на нечие благоразположение. Но сега разбрах, че съм надзърнал в много по-големи игри. Той не скри презрението си.

Но това презрение не беше насочено към мен.

Когато синината ми се оправи. Царят ме извика да танцувам и накрая ми даде десет златни дарика. Но не контузията беше това, което не ми излизаше от главата.