Мери Рено
Персийското момче (5)

5

Пътят от Вавилон до Арбела е триста мили и върви нагоре по долината на Тигър.

Александър се беше насочил на североизток от Тир, за да заобиколи арабските пустини. Оттам щеше да тръгне надолу към Двуречието. Дарий се отправи на север заедно с цялата армия и домакинството.

Вече описах безкрайната, проточила се на много мили колона от хора. Но този път армията зае цялата равнина между реката и хълмовете. Сякаш земята раждаше хора вместо жито. Докъдето и да стигаше погледът, се виждаше само едно и също — хора, коне и камили. Обозът бе разделен на малки кервани, и се придвижваше по най-добрите пътища. Сърпоносните колесници се движеха отделно. Те имаха дълги, извити ножове, които стърчаха от колелата им и от платформата. Един войник, който недовиждаше, попадна на пътя им и целият беше насечен. Затова ги държаха на голямо разстояние от нас, сякаш бяха прокажени.

Домакинството пътуваше най-леко. Ездачите, които ни съпровождаха като охрана, се движеха пред нас и ни насочваха по най-равния терен.

Александър пресече Ефрат. Преди това той бе изпратил авангарда да построи мост над реката. Царят от своя страна изпрати Мазей, сатрапът на Вавилон, да ги спре с войската си. Но македонците постъпили хитро. Те потапяли в реката огромни камъни и така се придвижвали напред. Когато Александър пристигнал с цялата си армия, конницата на Мазей била принудена да се оттегли. Мостът бил завършен на следващия ден.

Скоро пристигнаха новини, че е преминал и Тигьр. Не беше възможно и там да се построи мост — не случайно наричат Тигър „Стрелата“. Но македонците чисто и просто я преплували. Самият Александър скочил пръв във водата, за да проучи мястото за преминаване. Бяха загубили малко багаж, но нито един човек.

След това изгубихме следите му за малко. Оказа се че е изоставил равнината и накарал хората си да заобиколят хълмовете от север, където времето е прохладно.

Когато разбрахме за техния маршрут. Царят избърза напред, да избере място за битката. Според генералите му той бе загубил при Иса, защото нападнал Александър в теснините и не могъл да разгърне изцяло огромната си армия срещу малкото македонски войници. На около шестдесет мили северно от Арбела има чудесна широка равнина. Така и не я видях лично. Когато Царят влезе в сражение, ние останахме в града, заедно със златото и багажа.

Арбела е сив и древен град, разположен на хълмове. Наистина е много стар — строен е още от асирийците. В това съм сигурен, защото жителите му все още почитат Ищар. Тя гледа всички от храма си — ужасно стара, с огромни очи, стискаща стрелите си.

Настана голяма бъркотия докато намерим жилища за жените. От своя страна войниците също търсеха укрепени помещения за съкровището и квартири за гарнизона. Трябваше да подготвим и къща за Царя, в случай че има нужда от нея. Залисани в суматохата, не остана време да усетим, че сме в навечерието на битка.

Едва се бяхме нанесли, когато чухме викове и ридания на улицата. Тълпа от жени се беше втурнала към храма. Почувствах се странно още преди да видя предзнаменованието. Луната беше изядена от тъмнината. Зърнах как нейната последна светла извивка угасва кървавочервена.

Втресе ме. Хората стенеха. Тогава прогърмя резкия войнишки глас на Набарзан, който каза на войниците си, че луната е скитник, какъвто е и македонският цар, и, че поличбата се отнася за Александър. Всички около него се ободриха. Но от стария сив храм, където жените вече хиляда години служеха на Ищар, все още се чуваха вопли и ридания, както вятърът свисти в короните на дърветата.

Дарий изпрати цяла армия от роби на бойното поле, за да изравнят земята за колесниците и конницата. Шпионите му бяха казали, че македонската конница е малобройна, и че нямат никакви колесници, камо ли пък с ножове.

Следващата новина ни донесоха не шпиони, а един пратеник. Това беше Тирей, един от камериерите евнуси на Царицата. Александър го беше изпратил, за да съобщи на Дарий, че тя е починала.

Започнахме да я оплакваме и се заудряхме по главите, както изискваше обичаят. След това Царят ни отпрати. Чувахме как крещи високо и как Тирей плаче от страх. Накрая евнухът излезе — целият треперещ и раздърпан от скубането на косата си и късането на дрехите си.

Тирей беше взет в плен Иса, но по-старите евнуси го познаваха добре. Настаниха го на възглавници и му дадоха вино. Надавахме ухо да не би Царят да ни извика, но отвътре не се чуваше нито звук. Тирей постави ръка на гърлото си. Беше червено и по него имаше белези.

Бубак Египтянина, Главният евнух на Домакинството, каза:

— Не е хубаво да се носят лоши новини на великите.

Тирей изхриптя:

— Защо не плачете?! За бога, оплаквайте, оплаквайте!

Почнахме да се вайкаме и да изразяваме скръбта си. Но Дарий пак не ни извика. Тогава примъкнахме Тирей до едно по-тихо ъгълче. Една къща винаги е по-сигурна за разговор, отколкото една шатра.

— Я ми кажете — попита той, — напоследък Царят имал ли е неразположения?

Отговорихме, че губи контрол понякога като изпие повече вино.

— Той ми викаше, че Александър е убил Царицата, докато се опитвал да я насили. Паднах в нозете му и повторих, че е умряла от болест в ръцете на Царицата-майка. Сто пъти му се заклех, че Александър не я е виждал от онзи първи ден след битката. Когато тя умря, той задържа похода си с един ден и всички я оплакаха. Това беше и съобщението ми — че след смъртта си е получила полагащите й се почести и погребение. Но какво правят шпионите ни?! Нима Царят не знае, че Александър не обръща внимание на жени?!

Казахме му, че поне за това сигурно е чул.

— Би трябвало да е благодарен, че Александър не даде Цариците и дъщерите му на генералите, както щяха да направят повечето победители. Царицата-майка… Не, наистина не знам какво му има на Дарий. Та той трябва да се радва, че толкова млад човек така добре се грижи за нея и то на нейните години. Но само като му споменах това и той побесня. Развика се, че човек може да показва такава мъка само към жената, с която спи. Хвана ме за гърлото. Знаете какви огромни ръце има. Заплаши ме с мъчения, ако не му кажа истината. За да го успокоя, му се заклех, че ако пожелае, доброволно ще се подложа на мъчения. Зъбите му тракаха. Стоях до него и му държах чашата с вино, защото можеше да я разлее.

— Най-накрая Царят ми повярва. — продължи Тирей — Бог ми е свидетел, че всяка моя дума е истина. Но откакто проговорих, ми се струва, че той не е на себе си.

От покоите на Дарий все още не се чуваше нито звук. Е, помислих си, лошото предзнаменование на луната се изпълни. Това поне ще успокои хората.

Извикаха принц Оксатрес. Той дойде и двамата с Царя поплакаха заедно. Царицата беше негова сестра от същата майка, а той самият беше с около двадесет години по-млад от Дарий. След като мъката на Царя бе донякъде облекчена от плача, ние го приготвихме за сън. Накарахме и Тирей да си легне, защото всеки момент можеше да припадне. На следващия ден гърлото му беше почерняло и когато Царят отново го извика, трябваше да си сложи шал, за да го скрие.

Той влезе, умиращ от страх, но не го задържаха дълго. Единственият въпрос, който Царят му задал, бил: „Майка ми каза ли ти да ми предадеш нещо?“. Тирей отговорил: „Не, господарю. Но тя не беше на себе си от мъка.“ След това Царят му разрешил да напусне.

Докладваха, че бойното поле е готово, изравнено като улица. На единия фланг имало хълмове, а другият граничел с реката. Така че Царят изостави оплакването, тъй като то не подхождаше на човек, който води армията си на бой. Всички персийски Царе командват центъра така, както всички македонски царе командват десния фланг. Изведоха колесницата му, в която бяха поставени оръжията. Беше облечен в бойните си дрехи и покрит с ризница.

Няколко евнуси от Спалнята, които отговаряха за дрехите и тоалета му, заминаха да му прислужват в лагера. До последния момент се чудех дали ще ме вземе. Страхувах се, но независимо от това нещо ме теглеше натам. Мислех си, че ако се наложи, ще мога да се бия, а и такова би било желанието на баща ми. Навъртах се около Царя, но той не каза нищо. Заедно с останалите гледах как се качи на колесницата си и изчезна сред облаци прах.

Сега наистина останахме само Домакинството — жените, евнусите и робите. Мястото на битката беше твърде далеч, за да се вижда от града, и трябваше доста време, за да стигнеш до там, дори и на кон. Не ни остана нищо друго, освен да чакаме.

Един ден излязох с моя Тигър на хълмовете и се взрях на север. Бях вече на петнадесет години, и ако не ме бяха отвлекли, сега щях да бъда сред мъжете. Ако баща ми беше жив, щеше да ме вземе със себе си. Никога не ме беше възпирал да правя това, което искам. Сега щях да бъда с него сред нашите войници, щяхме да се смеем заедно и да сме готови да умрем. За това бях роден. Това бях аз!

Хрумна ми да обиколя дворовете, където бяха фургоните на жените, за да се уверя, че конете са завързани близо до тях, че сбруите им са оправени, а водачите им са на линия и трезви. Казах им, че Царят е заповядал това и те ми повярваха.

Докато се бърках там, където не ми е работа, за моя голяма изненада налетях на Бубак, Главния евнух. Той беше висок и достолепен, и винаги беше учтив с мен, но някак си хладен и сдържан. Мисля, че не одобряваше, задето Царят спи с момче. Въпреки това ме попита без упрек какво правя тук. Неговото лично присъствие обаче беше още по-странно.

— Мислех си, — казах аз, — че фургоните трябва да са готови. В случай, че Царят реши да преследва врага — натъртих, гледайки го право в очите, — той би пожелал и Домакинството да дойде с него.

— Аз също си помислих това. — Бубак кимна сериозно и одобрително.

Не беше лъжа, че мислите ни са едни и същи.

— Царят сега има много повече войска, отколкото имаше при Иса. — натърти Главният евнух. — Толкова и още половината отгоре.

— Така е. И да не забравяме и колесниците с ножове.

Погледите ни отново се срещнаха и се разделихме.

Наех единична конюшня за Тигър, моя кон, и постоянно го извеждах, за да бъде в добра форма.

По целия път между Царя и Арбела бяха разположени постове за смяна на Царските вестоносци. Почти всеки ден идваше по един. Така разбрахме, че македонците са се появили по хълмовете над равнината при Равгамела, където царят ги чакаше. По-късно нашите войски забелязали и самият Александър, облечен както винаги в блестящите си доспехи. Заедно с една група от разузнавачи той отишъл да огледа полето за битката.

Същата нощ цялото небе беше озарено от светкавици, но дъжд не заваля. Сякаш небето на север гореше. Това продължи няколко часа и не се чу нито една гръмотевица. Въздухът стана тежък и застинал. На следващия ден се събудих призори. Цяла Арбела беше на крак, а войниците от гарнизона се занимаваха с конете. При изгрев слънце стените на града се изпълниха с хора, които се взираха на север. Но нямаше какво да се види.

Отново срещнах Бубак. Той обикаляше покоите на жените и отгатнах, че казва на евнусите им да действат по-живо. Задълженията в харема правят тези хора дебели и мързеливи. Все пак, както скоро щях да разбера, тези евнуси се оказаха предани на задълженията си.

Изкарах Тигър на езда и усетих, че е настръхнал. Беше го прихванал от другите коне, на които пък хората бяха предали напрежението си. Когато се върнах, казах на Неши:

— Наблюдавай конюшнята и внимавай някой да не я разбие.

Той не ми зададе никакви въпроси, но беше толкова нервен, колкото и конете. По време на война с един роб могат да се случат много неща — както добри, така и лоши.

По обяд пристигна друг вестоносец. Битката започнала малко след изгрев слънце^[1]. Нашата армия стояла будна цяла нощ, защото Царятрешил, че Александър може да ги изненада в тъмнината, тъй като го превъзхождахме по брой. Но македонецът изчакал небето да просветлее преди да атакува. Вестоносецът не знаеше нищо повече.

Настъпи нощта. Войниците запалиха сигнални огньове по протежение на всички стени.

До полунощ стоях близо до северната порта. През деня беше много горещо, но сега вятърът бе студен и отидох да си взема палтото. Докато се връщах, улицата, водеща към северната порта, изведнъж се изпълни с врява. Хората викаха, блъскаха се и вървяха един през друг. Чуваше се несигурния тропот от копитата на окуцели коне и плющене на камшици. Конници се движеха като пияни, забравили къде отиват. Това не бяха вестоносци. Бяха войници.

Те започнаха да идват на себе си и забавиха ход, а от север заприиждаха други. Видях ги. Бяха побелели от прах, със засъхнала на ивици тъмна кръв. Ноздрите на конете, мъчещи се да си поемат дъх, се разширяваха до червено, а от муцуните им се стичаше кървава пяна.

Единственото, което войниците можеха да изрекат, беше: „Вода!“ Някои потапяха шлемовете си в близкия фонтан и изливаха върху себе си. Един от конниците, сякаш самата гледка на водата му беше дала сила, изхриптя:

— Всичко е загубено!… Царят идва.

Шмугнах се напред и извиках:

— Кога?!

Един от войниците, който беше поел глътка вода, отговори:

— Сега.

Конете, подлудени от миризмата на вода, влачеха ездачите си и се опитваха да стигнат до фонтана.

Тълпата ме погълна. Викове и стенания се издигаха до небето. Те ме полазиха и проникваха в кръвта ми като зараза. И аз надигнах глас, за който не можех да позная, че идва от мен. Един пронизващ плач като на момиче се изтръгна от мен против волята ми. Бях част от общото ридание така, както капката е част от дъжда. При все че плачех, опитвах се да си пробия път. Измъкнах се и се затичах към къщата на Царя.

Бубак тъкмо беше излязъл на прага и викаше на един роб да отиде и разбере какво става. Плачът ми секна. Казах му всичко.

Очите ни говореха без думи. Моите казаха: „Отново първи е побягнал. Но кой съм аз, че да го съдя? Не съм пролял и капка кръв за него, а той ми даде всичко, което имам.“

А неговите отговориха: „Запази си мислите за себе си. Той е наш господар. Той е началото и края.“

След това се развика:

— Уви! Уви! — и започна да се бие по гърдите, както беше редно.

Но в следващия миг вече даваше заповеди на слугите да приготвят всичко за Царя. Целият град се потопи във вопли и стенания, сякаш го наводняваше река.

Попитах:

— Да кажа ли да преместят жените във фургоните?

— Върви да предупредиш пазачите, но не се задържай там. Нашите задължения са към Царя. — Той можеше и да не одобрява, че Царят има момче-любовник, но това не му пречеше да се грижи всичките му притежания да са в изправност и готови. — Тук ли е конят ти?

— Надявам се, ако успея да стигна до него достатъчно бързо.

Неши наблюдаваше вратата на конюшнята, без да го показва на околните. Винаги проявяваше благоразумие.

— Царят се връща — му казах. — Ще трябва да замина с него. Сигурно ще бъде тежко пътуване и още по-лошо за пешаците. Нямам представа къде смята да отиде. Македонците скоро ще бъдат тук. Всички врати на града ще бъдат отворени. Те могат и да те убият, но можеш и да избягаш, дори в Египет. С нас ли ще бягаш или ще избереш свободата? Ти решавай.

Неши каза, че избира свободата и дори да го убият, ще умре, благославяйки името ми. Преди да побегне той се просна по очи пред мен, макар че се отнасяше с презрение към прострацията.

(Той наистина стигна до Египет. След много години случайно го открих. Беше писар в едно хубаво село, недалеч от Мемфис. Почти ме разпозна — бях остарял, но се грижех добре за фигурата си. Но не можа да си спомни откъде ме познава и аз замълчах. Казах си, сега когато е уважаван човек, не би било редно да му припомням за неговото робство. Зная също, че всяка красота е родена да загине, но дори и на мъдреца не му е приятно да му напомнят това. Така че му благодарих задето ми показа пътя и отминах).

След като изведох Тигър от конюшнята, дотърча някакъв човек и ми предложи да го купи за два пъти по-голяма цена, отколкото струваше. Бях дошъл точно навреме.

Скоро и за конете щяха да се бият. Добре че камата ми беше в пояса.

В къщите, където беше настанен харемът, настана голяма дандания: опаковаха багажи, припряно се обличаха и търчаха насам-натам. Дори отвън се чуваше цвърчене като от магазин за пойни птички и усещах носещите се във въздуха аромати от разхвърляните дрехи. Всички евнуси ме питаха къде ще отиде Царят. Щеше ми се да зная, за да мога да ги изпратя по пътя, преди да са откраднали мулетата им. Знаех, че някои от момичетата ще бъдат хванати от македонците и не ми се щеше да ги оставя на произвола на съдбата. Там, където отивахме, едва ли щеше да има голяма нужда от мен, а и не ми се тръгваше.

Но Бубак бе прав. Да останеш предан в най-тежките моменти, както би казал баща ми, е началото и краят за всеки благороден човек.

Върнах се обратно по улицата, водеща към северната врата. Плачът и воплите бяха секнали — като затишие пред буря. Чуваше се само тропотът на капнали от умора коне.

През тишината минаваше Царят.

Той все още беше в колесницата си, облечен в бойните си дрехи. Лицето му беше празно, като лице на слепец с широко отворени очи.

Върху него имаше прах, но нито една рана. Видях охраната му — кой с разсечено лице, кой с увиснала ръка, кой с крак, почернял от съсирена кръв. Тези мъже бяха прикривали с телата си бягството му.

Възседнал свежия си кон, облечен в чистите си дрехи и с цялата кожа на гърба си, не посмях да се присъединя към тях. Тръгнах към къщата по страничните улици. Това ли беше човекът, излязъл да се бие с шампиона на кадузите, когато никой друг не се осмелил? Преди колко време е било това? Десет? Петнадесет години?

Замислих се и за мястото, откъдето идваше сега; грохотът, облаците прах, стълпотворението от хора, които се хвърляха един срещу друг, променящия се ход на битката, усещането за някакъв висш замисъл, протягащ ръка към него, който е бил всъщност маска на друг замисъл; и тогава маската пада и капанът щраква — оказва се, че Той не е нищо друго освен Цар на хаоса. И най-сетне, близостта на човека, когото бе видял и от когото бе избягал при Иса, и чийто дух го беше преследвал по целия му път. Имах ли право да съдя? По моето собствено лице нямаше дори прах.

Много дни минаха преди отново да мога да го кажа. След по-малко от час тръгнахме към арменските проходи, на път за Мидия.