Мери Рено
Персийското момче (20)

4

Раната на цар Пор скоро заздравя и Александър вдигна грандиозен пир в негова чест. Индийският цар наближаваше четиридесет години и изглеждаше великолепно. Синовете му вече бяха на възраст за воюване, защото индийците се женят млади. Танцувах за него и той ме дари с няколко рубинени обеци. За радост на Александър скоро успя да се възстанови и верният слон на царя, върху чиято кожа личаха белезите от предишни войни.

Имаше игри за победата и благодарствени жертвоприношения към боговете. Точно когато жертвените животни изгоряха, отгоре отново се изсипа дъжд и угаси огньовете. Така и не свикнах да гледам как божественият пламък се замърсява с горяща плът. Нито пък ще се намери персиец, който да приеме без мрачни мисли изгасването на огъня от небесата.

Ала не казах нищо.

Александър основа два града — по един от двете страни на реката^[1]. Този на десния бряг нарече на името на Буцефал. Гробницата му и до днес е разположена на площада. Има и негова статуя, излята от бронз.

След това двамата с цар Пор заминаха заедно на война. Роксана остана в двореца, където имаше за компания жените на Пор и щеше да се чувства уютно, далеч от златата навън. А аз отидох с тях.

Първо трябваше да се бият с братовчеда на Пор — негов отявлен враг. Той беше обявил война на Александър веднага щом научил, че двамата са станали съюзници. Смелостта му обаче не беше равна на омразата му. Братовчедът побягна и отказа да се бие. Александър остави Хефестион с войската си да се справи с провинцията, която смяташе да даде на Пор. А той самият продължи напред, като гледаше да се справи бързо с всичко, което се изпречваше на пътя му пред Обграждащия Океан.

Александър предлагаше мир на всеки град, който се предадеше, удържаше на дадената дума и позволяваше на жителите му да запазят законите си. Но преследваше без пощада тези, които побягваха от крепостите си, преди той да дойде.

Двамата, заедно с Пор превзеха голямата крепост Сангала^[2], въпреки огромните й стени, хълмовете и езерото около нея. След това Александър разреши на Пор да се присъедини към Хефестион и заедно да въведат ред в новата му провинция. А ние се насочихме към следващата река Хипасис^[3]. Александър искаше да направи лагера си на отсамния й бряг и да даде почивка на войниците. Дъждът отново заваля.

Влачехме се бавно и мъчително през земя, отъпкана като каша от хората преди нас. Слоновете издърпваха краката си от калта със звуци, наподобяващи грамадни мляскащи целувки. За да се запазят сухи, скитите и бактрийците носеха в тази влажна задуха дебелите си плъстени дрехи. Конниците пришпорваха конете — всичките с разранени от ходене копита и всяка измината миля изглеждаше колкото три. Войниците от фалангите затъваха до глезени в размекнатата пръст и с мъка успяваха да ходят редом с теглените от волове каруци, които носеха оръжията им. Краката им подгизваха в изкорубените от постоянното мокрене и сушени ботуши. Тънкият индийски плат, който бяха купили за туниките си, се залепяше за бедрата им. Ръбовете на ризниците протриваха и разраняваха телата им през дрехите.

А дъждът продължаваше да вали.

На една могила над реката разпънаха шатрата на Дарий. Александър я беше взел със себе си, за да се покаже пред индийците като истински цар. Сега всичко беше зелено и благоуханно. Наближавахме хълмисти земи. Можех да се закълна, че от изток усещам дъха на планини, но облаците скриваха всичко. Дъждът се изливаше върху нас — постоянен и неуморен, стенещ през дърветата и през високите зелени тръстики. Сякаш валеше, откакто е започнал светът, и нямаше да престане, докато светът не бъде изтрит.

Шатрата пропускаше вода. Наредих да я поправят и му приготвих суха роба и обувки. Когато се върна, той докосна дрехите ми и отказа да се преоблече, ако и аз не го направя. Толкова бях свикнал да съм мокър, че вече не ми правеше впечатление.

Александър покани генералите си на вечеря. От това, което дочувах, ми се стори, че е в добро настроение. Казали му, че отвъд Хипасис земята била богата, хората били смели и истински бойци, а слоновете — по-големи и по-силни дори от тези на цар Пор. Предвкусваше една последна чудесна битка преди да стигнем до края на света.

Но нещо странно ме накара да наостря уши. Когато Александър беше леко пиян, гласът му обикновено се чуваше по-високо от останалите. Но сега беше трезвен и въпреки това пак се чуваше ясно и отчетливо. Той не говореше високо. Просто другите мълчаха.

Той също забеляза това. Подкани ги да пият, за да прогонят непоносимата влага от кръвта си. И всички се постараха нещата да изглеждат наред, докато яденето приключи и прислужниците излязоха.

Тогава Птолемей каза:

— Александър, не мисля, че войниците са щастливи.

Той се разсмя.

— Щастливи! Ако са, значи са откачили. Този дъжд! Сякаш газиш и си пробиваш път през водите на Стикс^[4] и през Лета^[5]. Но те показаха голяма смелост и дух, и знаят, че съм го забелязал. Дъждовният сезон скоро ще свърши. Пор ми каза, че тази година е продължил по-дълго от обикновено. А веднага щом се проясни, ще проведем игри и ще раздадем големи награди. Това ще оправи настроението им и те ще бъдат свежи, за да продължим нататък.

Генералите казаха: „Да, това ще възстанови силите им и ще ги ободри.“ Но не бяха много убедителни.

Когато дойде да си легне, Александър се обърна към мен:

— Този дъжд може да обезкуражи дори лъвове. Ако само бях успял да умиря Бактрия половин година по-рано, щяхме да сме тук през зимата.

Но той не каза: „Ако бях изчакал там още половин година.“ Преди би го казал. Но сега сякаш бе започнал да чувства, че колесницата на времето го преследва.

— Казват, че след дъждовете всичко е свежо и красиво. — Зарадвах се, че дойде да си легне рано. През целия ден беше яздил напред-назад из колоната, за да следи да не затъне някой в калта. Изглеждаше уморен и бръчките върху челото му отново се бяха върнали.

На следващия ден отидох още призори в палатката му, за да бъда пръв с добрата новина.

— Александър! Спря да вали.

Той скочи от леглото, уви се с чаршафа и излезе да погледне. В онези дни, когато го опознавах, той би изскочил навън направо гол. Но сега вече внимаваше, защото често беше сред персийци.

Над зелените листа надничаше бледо слънце. Дори и в първите му лъчи имаше топлина. Бях сигурен, че това не е само временно спиране на дъждовете.

— Благодаря на Зевс! — извика той. — Сега отново ще повдигна духа на моите момчета. Те заслужават почивка.

Бреговете на реката миришеха на живот и млади цветя. Александър се разпореди за Игрите и покани състезателите да се запишат. Взех коня си Орикс (Лъв изглеждаше много уморен) и го пуснах на воля. Исках да погълна аромата на планините, преди да им обърнем гръб, когато потеглим към равнината.

Върнах се обратно през лагера. Стотици пъти и на всички места в Азия съм минавал през лагера на Александър. С изключение на местността и времето, той винаги беше един и същ.

Но не и днес.

Първо минах покрай тези, които следваха войската. Дори и те бяха неспокойни и нервни. Не можех да не забележа оставените без надзор деца, които пляскаха в огрените от слънцето локви, защото майките им си говореха шепнешком. В частта, където живееха по-заможните — например артистите и търговците — към мен се втурна един музикант, когото познавах.

— Багоас. — извика той — Вярно ли е, че Царят се връща обратно?

— Обратно ли? Защо? Та Океанът е само на няколко дни път оттук. Разбира се, че не се връща. — Продължих през лагера на войниците.

И тогава усетих, че нещо не е наред.

Когато бяха в почивка, войниците имаха да вършат хиляда неща — оправяха принадлежностите си, кърпеха обувките или дрехите си, почистваха оръжието си или пазаруваха. Там обикновено се мотаеха жени, правеха се залагания за борба с петли и се играеше на зарове. Всевъзможни гадатели се опитваха да изкарат по някоя пара, фокусници и жонгльори събираха публика. Сега беше пълно с такива хора, но те всички изглеждаха потиснати и никой не вършеше нищо. Нищо от обичайните си работи. Само разговаряха.

Тук-там видях да шушукат групички, скупчили глави, другаде — хора, слушащи един човек. Всички разговаряха. И никой не се усмихваше.

Минаваха офицери. Към някои от тях войниците се обръщаха като към приятели, а към други хвърляха мълчаливо навъсени погледи. Някои поглеждаха и към мен, но не както обикновено, а сякаш се страхуваха да не ги издам. Ех, ако знаех само какво да кажа на Александър. И точно тогава в главата ми нахлу един спомен — за една нощ сред високите пусти поля над Екбатана.

О, не! Не би могло да бъде толкова ужасно, както тогава. С него това не би могло да се случи. Но нещо не беше наред. Нещо лошо ставаше. И генералите трябваше да му го кажат. От моята уста щеше да прозвучи като наглост.

Те започнаха да идват към обед, по един или по двама. Бях прав. Не беше същото като в Екбатана. Никой не желаеше злото на Александър. Никой не искаше друг Цар. Войниците искаха само едно — да не продължават нататък.

Реших, че Александър ще го омаловажи, поне в началото. Но той винаги чувстваше настроенията на войската и познаваше офицерите си. Тези, които правеха от мухата слон, никога не биха стигнали до такива постове. Той прие всичко спокойно и хладнокръвно, но лицето му остана замислено. Накрая каза на Птолемей и Пердикас:

— Искам лично да говоря с тях. Съобщете на всеки офицер от командир на отряд нагоре да дойде пред тази палатка утре, един час след изгрев. Същото се отнася и за съюзниците и за всички останали. Господи! За всичко е виновен този проклет дъжд.

Повече не заваля. След няколко часа отново се завъртях из лагера. Настроението се беше променило. Вместо намусени лица сега имаше воля и решителност.

Около палатките на старшите офицери видях тълпи от войници, които стояха доста дисциплинирано и чакаха ред да говорят.

На следващата сутрин Александър стана рано и веднага започна да крачи из стаята. Едва успях да го облека — той като че ли беше някъде другаде. Говореше си наум и устните му се движеха според мислите, които му идваха.

Командирите бяха започнали да се събират отвън още на зазоряване — македонци, персийци, бактрийци, индийци, тракийци. Събрани заедно, те образуваха доста внушително множество — горе-долу толкова, колкото да може гласът му да достига и до най-отдалечените.

Бяха донесли една дървена подпора, върху която да стъпи. Носеше най-хубавите си доспехи — сребърния шлем с емблемите и украсения със скъпоценни камъни колан от Родос.

Когато скочи на подиума, пъргав като момче, наоколо, като полъх на лек ветрец се разнесоха възгласи на възхищение. Един приятел актьор веднъж ми каза, че Александър би могъл да се прочуе и да направи много пари в театъра.

Слушах зад платнището на шатрата. В тази пиеса нямаше роля за мен.

Александър им каза колко много се е натъжил като разбрал, че войниците му са паднали духом и са загубили кураж. Той ги свикал на съвет, за да решат заедно дали да продължат напред. Естествено, той възнамеряваше да ги убеди, а не да ги принуди. Не мисля, че Александър дори и за миг допускаше, че наистина ще тръгне обратно.

Имаше прекрасен стил — красноречив, без ефектна риторика, макар че не беше написал нито дума преди това. Той им припомни техните непрестанни и ненадминати победи. Нима трябваше да се страхуват от хората отвъд реката? Краят на тяхното дело беше близо. Пред тях се простираше Обграждащият Океан — същият, който мие бреговете на Хиркания от север и на Персия — от юг. Най-крайната граница на света. Той не можеше да повярва — почувствах го в гласа му — че те дори не са докоснати от изгарящото му нетърпение и желание. Не беше ли споделял с тях опасностите? Не разделяха ли те заедно с него военната плячка? Нима щяха да се предадат на стъпка преди финала?

— Запазете твърдостта си! — извика им той. — Чудесно е да живееш с мъжество и храброст и да умреш, оставяйки вечна и неувяхваща слава.

Ясният му глас престана да се чува. Той чакаше. Тишината беше толкова дълбока, че чувах цвърченето на птичките.

След малко Александър извика:

— Добре! Аз казах всичко, което исках. Сега е ваш ред.

При тези думи отвън се чу раздвижване и тих шепот. Изведнъж си спомних гробовната тишина на последната аудиенция пред Дарий. И почувствах разликата. Дарий беше презиран. Александър им вдъхна страхопочитание и ги засрами. Думите, с които те бяха дошли, умряха пред него. И все пак, както и Дарий, и той не успя да промени решението им.

— Нищо ли няма да кажете? — извика той. — Няма от какво да се страхувате от мен. Думата ми не е ли достатъчна или искате да се закълна?

Някой измърмори:

— Кинос да говори.

Изтикаха напред един посивял набит човек. Познавах го добре по физиономия още преди да се прояви в битката при реката. Той бе воювал още при Филип, но тъй като беше войник от главата до петите, никога не се бе присъединявал към фракция. Когато се изискваха разум и непреклонна сила на духа, Царят винаги избираше Кинос. Те се погледнаха един друг. Лицето на Кинос, единственото лице, което можех да видя, казваше: „Това няма да ти хареса. Но аз ти вярвам.“

— Господарю! Александре! — започна той. — Ти ни повика тук на свободен съвет. Всички знаем това. Но аз не говоря от името на нас, командирите. Не считам, че имам право на това. С всичко, което получихме от теб, на нас вече ни е предплатено да продължим напред. Ако искаш да тръгнем и да преминем реката, на нас се пада честта да се погрижим това да стане. Това е наш дълг. Затова сме и назначени за командири. Така че, ако ми позволиш, бих искал да говоря от името на войниците. Не че поставям войниците на първо място, Царю наш. За нас ти си главният. И затова излязох да говоря.

Александър не каза нищо. Виждах, че гърбът му е опънат като тетивата на лък.

— Мисля, че аз съм най-старият тук — продължи Кинос — И ако мога да претендирам за добро име, на теб трябва да благодаря, че ми даде възможност да го докажа. Добре, Александър. Войниците, както самият ти каза, направиха повече от която и да било друга армия преди тях. И отново благодарение на теб. Но питам те, господарю, дали когато те кажат, че е достатъчно, не заслужават да бъдат чути? Спомни си колко от нас — македонците — тръгнаха с теб. И колко от нас останаха?

Ето един добър човек, помислих си. И чудесен войник. Един македонец, говорещ на своя Цар по своему прямо и откровено. Какво бяха хората от моя народ за него? Какво бяха персийските конници с гордите си лица и недостатъчната си сила? Какво бяха силните бактрийци, согдийците с орлови носове, червенокосите тракийци, високите индийци с тюрбаните и скъпоценностите по тях — участниците в неговите победи? Случайности по пътя, който води към дома.

— Ние загивахме на бойното поле — продължи Кинос. — Ние умирахме от треска и от раните си. Ето ги осакатените, които никога не ще могат отново да воюват. Ето ги хората в новите ти градове. Не всички от тях са щастливи там, но те са там. И погледни останалите от нас, облечени в тези индийски парцали — ставаме само да плашим гаргите. Когато един войник не получава нито гордост, нито удобство от облеклото си, това потиска духа му. Погледни и към конницата! Копитата на конете са изтъркани почти до месо. И освен това, господарю, ние имаме у дома жени и деца. Сигурно децата ни вече няма да ни познаят. Скоро така ще стане и с жените ни. Александре, войниците искат да се върнат по домовете си със своята плячка, докато все още могат да бъдат нещо в селата си, докато все още там ще ги гледат с уважение и възхищение. Ако те направят това, скоро ти ще имаш нова армия от своите земи, обучена и готова да те последва. Върни се обратно, Царю. Майка ти сигурно копнее да те зърне. Свикай младите войници, които ще се появят бодри и силни. Така е най-добре, господарю. Повярвай ми, Александре, така е най-добре.

Гласът на Кинос прегракна и той избърса очите си. От гърлото му излезе дрезгав звук, сякаш щеше да се изхрачи. Но това беше плач.

От всички страни избухнаха викове, сякаш това ги освободи и даде воля на чувствата им. Това не бяха викове на гняв или на открито неподчинение. Те просто го умоляваха. Почти стенеха. Протягаха ръцете си. Помислих си, че ако така се чувстват добре подбраните командири, то какво ли чувстваха войниците?

Александър стоеше, без да помръдне. Звуците утихнаха. Командирите зачакаха отговора му.

— Съветът е разпуснат. Свободни сте. — Той обърна гръб и тръгна направо към шатрата.

Няколко от старшите му генерали, негови приятели, пристъпиха напред, за да го последват. Но на входа той се извърна към тях и отново каза:

— Съветът е разпуснат.

В Суза се бях научил да стоя незабелязан. Човек се учи на това бързо и без много труд. Докато той крачеше нагоре-надолу, аз изчезнах в един ъгъл. Когато той дръпна каишката на шлема си, тихо се появих и свалих ризницата му. А след това отново станах невидим. Това ми даде време да размисля.

Замислих се дали войниците му наистина споделяха неговата вяра в Обграждащия Океан, вярата в края на света? Припомних си лагера, гъмжащ от хора от всички краища на света. И преводачите, чакащи да изкарат малките си заплати, когато езикът на знаците не успяваше. Преводачите на служба при един цар превеждат това, което им кажат. А преводачите на пазара, след като им платят, започват да приказват свободно и да разпространяват слухове. Те имат работа само с пътници и чужденци и разказват за далечни места и за пътя напред. Нима войниците знаеха нещо, което ние не знаехме?

Великият Аристотел, най-мъдрият от всички гърци, беше казал на Александър как е направен светът. Но едно нещо беше сигурно — Аристотел никога не го е виждал.

Александър крачеше напред-назад из огромната шатра. Сигурно извървя цяла миля. Останах никой. В този момент аз не бях нищо повече от това. Той се нуждаеше от вяра в своята мечта, а моята вяра ме беше напуснала.

Внезапно той спря пред мен и извика силно:

— Аз ще продължа напред! Изправих се, за да бъда забелязан.

— Александър, господарю мой, ти надмина Кир. И Херкулес, и Дионисий, и Обожествените Близнаци. Целият свят го знае!

Той се помъчи да прочете мислите ми. Но аз скрих от него обзелото ме безверие.

— Аз трябва да видя Края на Света! — той почти заплака и в този миг ми заприлича на малко момче — Не за да го притежавам… Дори не за славата! А за да го видя, да бъда там… и… Той е толкова близо!

— Те не разбират — рекох.

По-късно той повика Птолемей, Пердикас и останалите генерали. Каза им, че съжалява, задето бил груб и рязък с тях и че утре отново ще говори пред командирите. А междувременно можело да планират и да обсъдят подробно новия поход. И той започна да им говори надълго и нашироко, като внимателно избягваше отговора на въпроса „Кога“. Генералите седнаха на масата и старателно започнаха да си водят бележки как да пресекат реката и за предстоящия поход отвъд нея. И те не бяха по-стока от мен.

Той го почувства с кожата си. Цяла вечер седя умислен. Мисля, че тази нощ въобще не заспа. Когато на следващата сутрин дойдоха командирите, не държа реч, а само ги попита дали са променили решението си.

Чу се смесица от гласове. Мисля, че най-сетне излязоха наяве някои слухове. Някой подвикна какво е чул от преводача на един керван. Друг се обади — казали му че има половин месец път през някаква пустиня. След като изчака малко, Александър призова за тишина.

— Чух ви. Казах ви, че няма защо да се страхувате от мен. Нито един македонец няма да ме последва, ако няма желание за това. Но има други, които ще тръгнат напред със своя Цар. Аз ще продължа без вас. Щом искате, вървете си. Вървете си в къщи. Нищо повече не искам от вас.

Той влезе вътре. Чувах гласовете отвън, които колкото повече се отдалечаваха, ставаха все по-силни. Александър каза на телохранителя пред палатката:

— Не пускай абсолютно никого.

И аз отново станах невидим. Целият ден влизах и излизах. От време навреме надничах от спалнята, за да се уверя, че макар и останал сам, Александър не се е предал на умората и отчаянието. Но той ту седеше на масата и се взираше в плановете си, ту крачеше из стаята. Разбрах, че Александър все още продължаваше здраво да се държи за надеждата.

Ала каквото и да беше казал, той нямаше да продължи напред без македонците. Тази армия, пред която беше доказал себе си още като дете, беше станала част от кръвта му. Тя беше негов приятел, даже негов любовник. И защо не? Тази армия го обичаше лудо. Той се беше затворил тук не просто от мъка, а за да накара любовникът да падне в краката му, да изрази любовта и предаността си към него и да помоли за прошка.

Ала никакъв любовник не дойде. Над огромния лагер надвисна мрачна и тягостна тишина.

Той не ме отпрати да си вървя. Разбирах усамотението му и не го нарушавах. Давах му всичко, от което смятах, че се нуждае, излизах, ако ми се стореше, че е неспокоен и не може, да си намери място, а когато се мръкна запалих лампите. Донесоха му вечеря. Той почувства, че съм там, накара ме да седна и да ям с него. След виното, макар че не пи много, той неусетно започна да говори. Каза, че през целия си живот където и да се намирал, винаги го обземал някакъв невероятен копнеж — да извърши някакво дело, да достигне и види някакво чудо. Толкова големи били тези копнежи, че разбирал, че ги праща някакъв бог. И винаги ги осъществявал — винаги освен сега.

Надявах се да пожелае да си легнем заедно. Можех да му помогна да се почувства по-добре. Но той копнееше по друга любов, различна от моята.

На следващия ден остана вътре. Лагерът шепнеше навъсено и потиснато. Всичко беше по старому. Само дето това беше вторият ден и надеждата постепенно го напускаше.

Вечерта запалих лампата. Някакви странни летящи животинки се хвърлиха в пламъка, потрепериха и паднаха мъртви. Той седеше на масата с глава, подпряна на юмруците си. Нямах какво да му дам. Този път дори не можех да му доведа Хефестион. Ако можех, щях да го направя.

След малко той взе една книга и я разтвори. Сигурно искаше да си събере мислите. И тогава ми хрумна нещо. Измъкнах се на пръсти навън в късата индийска привечер и отидох до най-близкото сенчесто дърво. Той беше там — със стъпала кръстосани над бедрата, и ръце в скута. Вече знаеше достатъчно гръцки, за да може да разговаря, ако човек приказва на по-прост език.

— Калан, — прошепнах аз, — Царят е обзет от голяма мъка.

— Бог е добър към него — отговори ми той.

Приближих се по-близо, но той ми даде знак да се дръпна. Точно пред мен, в мъртвите листа, се беше свила на кълбо една огромна змия.

— Седни ей там и тя няма да се ядоса. Тя е от търпеливите и доброжелателните. Ядосвала се е, когато е била човек. Но сега тя е мъдрост.

Овладях страха си и седнах. Змията леко се размърда и отново застана неподвижна.

— Недей да скърбиш за Царя, дете мое. Той плаща част от своя дълг. Но той ще се върне и бремето му ще олекне.

— Калан, на кой бог трябва да принеса жертва, така че когато той се роди отново, да се родя с него и аз?

— Това е твоята жертва — с това ти си обвързан. Да се върнеш, за да го облекчиш отново в земния му път.

— Той е моят господар и винаги ще бъде. Можеш ли да разпръснеш болката му и да облекчиш скръбта му?

— Той се е вкопчил в огъня, който го движи. Трябва само да разхлаби хватката си. Но за боговете е трудно да се освободят от своята божествена същност. — Калан разгъна краката си и с едно движение се изправи. Змията едва помръдна.

Александър все още стоеше с книгата си.

— Александър, — казах — Калан чувства липсата ти. Ще го приемеш ли за малко?

— Калан ли? — той ми хвърли един от онези погледи, които направо ме пронизваха. — Калан не чувства липсата на никого. Ти си го довел. — Наведох очи. — Добре, нека влезе. Сега, като се замисля, той е единственият човек освен теб, Багоас, когото мога да изтърпя.

Въведох мъдреца в шатрата и излязох навън. Не се опитах да слушам. Магията на лекуването е нещо свещено и се страхувах да не я разваля.

След като най-сетне видях Калан да излиза, на свой ред влязох и аз. Александър ме поздрави с жест, но беше дълбоко замислен, така че седнах мълчаливо. Когато донесоха вечерята, той, както преди ме помоли да я изядем заедно. След малко се обади:

— Да си чувал някога за Аржуна? Не? Нито пък аз до тази нощ. В далечните времена той е бил индийски цар и изключителен воин. Един ден преди някаква битка той започнал да плаче в колесницата си. Но не от страх, а защото честта го принуждавала да се бие срещу роднините си. И тогава, точно както пише и Омир, един бог приел образа на неговия колесничар и се обърнал към него.

Александър млъкна и аз попитах какво е казал богът.

— Много неща. — отвърна Александър — Без малко и двамата щели да изпуснат битката. — За миг той се ухили, но после отново стана сериозен. — Богът казал на Аржуна, че се е родил войн и е длъжен да осъществи съдбата си. Той трябвало да направи това без никакво съжаление или пък желание. И нямал право да поиска плодовете на това.

— Нима е възможно такова нещо? — попитах аз. Неговата сериозност ме изненада.

— Може би. Ако е бил човек, който се подчинява на заповеди. Аз познавах такива хора — и добри хора бяха, макар че всички обичаха да чуят поне една дума за похвала. Но да поведеш хората, да промениш сърцата им, да ги накараш да презират страха, да виждаш новото, което трябва да съградиш, и да не си намериш мира преди да си го направил — това изисква силно желание, много по-голямо от желанието за живот.

— Има толкова много неща, Александре, които желаеш повече от живота си. А твоят живот е всичко, което имам.

— Огънят изгаря, скъпи Багоас, но въпреки това вие го боготворите. Аз също. В този огън сложих и страх, и болка, и нуждите на тялото. И пламъците бяха прекрасни.

— Така е — рекох, — и преди съм боготворял този огън.

— Но Калан. Той иска от мен да оставя в пламъците всичко, което този огън ми е дал — уважение, чест, славата сред тези и идните поколения, самия бог, който ми казва: „Продължавай напред“.

— Все пак същият този Калан остави приятелите си, за да те следва.

— За да ме освободи, както твърди той. Но Бог ни е дал ръце. Ако ни ги е дал, за да ги държим сгънати в скута си, не би трябвало да имаме пръсти. — Разсмях се. А той продължи:

— О, той е истински философ. Но… Веднъж бях с него, когато минахме покрай едно умиращо куче. Беше пребито до смърт, ребрата му стърчаха навън и се задъхваше от жажда. Извадих меча си, за да сложа край на мъките му, но той не ми разреши. Трябвало да го оставя да измине до край пътя, който му бил писан. И все пак, той самият не би навредил на нито едно живо същество.

— Странен човек е. Но не мислиш ли, че в него има нещо, което човек не може да не обикне?

— Да. Беше ми приятно с него. Радвам се, че го доведе… Утре ще наредя да извършат жертвоприношение и да разтълкуват поличбите за пресичането на реката. Ако са благоприятни, войниците ще премислят наново. — Той отново се бе вкопчил в огъня си.

— Добре, тогава ще разбереш със сигурност какво ти е отредил Бог. — Нещо ми подсказа, че мога спокойно да го кажа.

Извършиха жертвоприношението на следващата сутрин. Македонците чакаха тихо и мърмореха под носа си. Жертвеното животно се бореше, което само по себе си е лош знак. Извадиха черния дроб от трупа и го поставиха в ръцете на гадателя Аристандър. Когато той обърна тъмното лъщящо месо между ръцете си, мърморенето замря. Той повиши глас, за да го чуят всички, и обяви, че предзнаменованията са неблагоприятни във всяко едно отношение.

Александър наведе глава. Върна се в шатрата и повика тримата генерали. Там им каза, този път доста спокойно, че няма да се противопостави на волята на боговете.

След малко повика всичките си приятели и най-старшите от Почетната конница. Каза им, че могат да съобщят решението му на войниците. Никой не говори много. Те му бяха благодарни, но знаеха какво му струваше това. Той седна на масата заедно с генералите, за да обсъдят обратния поход. За кратко в стаята се възцари ежедневното работно спокойствие. И тогава започна шумът.

До този момент никога не бях чувал и виждал бушуващо от ураган море. Но точно така си го представях. Тогава разбрах, че това са викове на радост. Домъчня ми — те се радваха и ликуваха на неговата болка. А после, съвсем до нас, се чуха гласове, които викаха Царя. Попитах го дали иска да вдигнат платнището.

— Добре — отговори той. — Искам да ги видя как изглеждат сега.

Бяха македонци. Сигурно повече от хиляда. Когато той излезе, те нададоха бурни викове. Гласовете им бяха дрезгави и се задавяха от сълзи на радост. Мнозина простряха нагоре ръцете си, както правят гърците, когато се обръщат към боговете си. Блъскаха се един друг, за да успеят да го видят. Един от тях — може би от най-старите ветерани — излезе напред и падна на колене.

— О, Царю! Непобедими Александре! — Явно беше човек, който е ходил на училище. — Ти беше победен единствено от самия себе си и то заради любовта си към нас. Нека боговете те възнаградят! Да те възнаградят с дълъг живот и неувяхваща слава! — Той сграбчи и целуна ръката на Александър, който го вдигна и го потупа по рамото. Остана още малко да приема възхвалите им, а после влезе вътре.

Любовникът се беше върнал, все още страстно влюбен. Но първата кавга между любовници винаги оставя зад себе си една сянка — знанието, че може отново да се случи. Рекох си, че в други времена Александър щеше да целуне този ветеран.

Настъпи нощта. Александър покани на вечеря неколцина приятели. Върху работната му маса продължаваха да лежат плановете за прекосяването, на реката. Дори восъкът още не беше изсъхнал. Просто бяха задраскани с огромни черти. Мълчеше, докато го приготвях за лягане. Представях си го как ще се върти неспокойно през цялата нощ. Поставих нощната лампа на мястото и коленичих до него.

— Бих те последвал и до най-крайните брегове на света, дори да са на хиляди мили от тук.

— Я, по-добре остани тук при мен — отвърна той. Александър беше по-готов за любов, отколкото предполагаше.

Но аз не предполагах. Аз знаех. Освободих част от огъня в него, който иначе щеше да остане затворен в своята пещ, изгаряйки сърцето му. Да, макар че не можах да му доведа Хефестион, през тази нощ му доставих щастие и радост.

Изчаках го да заспи дълбоко и чак тогава си тръгнах.