Мери Рено
Персийското момче (19)

3

След поредица от победи се спускахме надолу към Петоречието. Най-голямата от тях беше завладяването на скалата Аорн, за която се говореше, че дори Херкулес не е успял да превземе. Александър я прибави към веригата си от укрепления, които подсигуряваха пътя му обратно към дома.

Така стигнахме до град Ниса, разположен в подножието на планината, който изглеждаше очарователно сред настъпващата пролет. Старейшината на града лично дойде да ни посрещне и да измоли милост за това място, основано, както каза преводачът му, от самия Дионисий. Като доказателство за това единствено там в цялата провинция растял неговият свещен бръшлян. Този преводач беше гръцки заселник, който знаеше къде какво да говори. Веднъж, докато се разхождах из града, видях някакво светилище с образа на красив младеж, свирещ на флейта. Посочих го на един минаващ индиец и попитах:

— Дионисий?

— Кришна — отвърна ми той. Несъмнено това беше богът, за който ставаше дума.

Александър и старейшината се спогодиха за условията. След това, тъй като през целия си живот обожаваше чудесата, Александър пожела да види свещения хълм на бога отвъд града. За да не се струпат много хора, той взе със себе си само приятелите си от Почетната конница, телохранителите си и мен.

Това наистина беше райско кътче, недокоснато от човешка ръка: Зелени ливади и зелени сенки, които хвърляха кедрите и лавровите дървета. Многолистни храсти с гроздове от пищни цветя, приличащи на лилии. И над всичко — бръшлянът на бога, обкичил всички скали. Спомням си, че бяхме обзети от чисто и неописуемо щастие и радост. Някой направи венец от бръшлян за Александър, и скоро всички се обкичихме и запяхме, или възхвалявахме Дионисий чрез неговия свещен вик. Някъде засвири флейта и аз последвах звуците й. Но така и не намерих музиканта. Докато вървях край един ручей, който плискаше водите си в обраслите с папрат скали, срещнах Исмений. Откакто беше напуснал охраната го виждах съвсем рядко Възмъжал, той беше станал още по-красив. Като ме видя, се зарадва искрено — прегърна ме и ме целуна. После продължи с песен по пътя си, а аз — по моя.

Пролетта беше истинска наслада за духа след трудностите на зимната война. Приближавахме Инд. Заедно с планината оставихме зад себе си и високите сенчести дървета, и речните брегове обрасли с цветя. Равнината при река Инд е гола — само промити пясъци и изровени от наводненията места. Малко по-високо, прострял се на около миля сред пясъчни дюни и пустинни шубраци, бе разположен лагерът на Хефестион. А през реката се виждаше моста, построен от хората му.

Хефестион дойде да посрещне Александър. Мостостроителите бяха свършили добра работа — мостът представляваше редица от заострени лодки, свързани плътно една до друга. През тях минаваше твърд и устойчив път. Беше по-дълъг от ширината на реката, тъй като тя бързо излиза от коритото си, когато снеговете започнат да се топят. За да сме готови за това, Хефестион беше наредил да опънат огромни дебели въжета навътре в брега. Александър го хареса и каза, че е направен по-добре дори от грамадния мост на Ксеркс над Хелеспонта. Близо до мястото, запазено за шатрата на Александър, се намираше домакинството на Роксана. Но, (това чух с ушите си), веднага след като Царят поздрави Хефестион и похвали работата му, първите му думи бяха:

— Как е Буцефал? Изтощен ли е от пътуването?

Александър мина през шпалир от приветстващи го войници и отиде направо в конюшните. По-късно свика военния съвет. А по някое време направи и посещение на вежливост в харема.

След няколко дни прекосихме реката и навлязохме в Индия, за чиито чудеса толкова често ме молят да разказвам, че мога да ги опиша и насън. Първото от тях беше цар Омфис, който посрещна Александър с цялото великолепие на царството си. Армията му беше строена в равнината. Всичко блестеше и навсякъде се развяваха а лените знамена. Най-отпред стояха боядисаните и прекалено накичени слонове. Околността се огласяше от звуци на чинели и биене на гонгове.

Те всички бяха въоръжени до зъби. Тогава Александър, който вече беше видял достатъчно предателства, нареди на тръбачите да засвирят и армията да се строи в боен ред. За щастие цар Омфис беше умен човек и се досети, че нещо не е наред. Той излезе пред строя и с него тръгнаха някакви момчета — синове или принцове. Александър, винаги готов да повярва отново в хората, веднага тръгна с коня си към него, за да го пресрещне.

Устроиха чудесен пир и забавления, а първата жена на цар Омфис отиде със закритата си карета, теглена от чисто бели волове, да покани Роксана на женска гощавка. Войниците, отрупани със заплати, които цяла година нямаха къде да похарчат, наводниха пазарите. Туниките им бяха окъсани и имаха нужда от нови дрехи. Но всички бяхме смаяни, когато се оказа, че за никакви пари не може да се намери хубав и здрав вълнен плат. Дори лененото сукно беше тънко и рехаво, защото не го правеха от лен, а от мъха на някакво индийско дърво. Платът беше или бял или много ярък и това предизвика голямо негодуване. Затова пък жени не липсваха. Те можеха да бъдат намерени и обладани дори в храмовете.

Навсякъде търсих като онази тежка коприна, която бях купил от един керван в Мараканда. Мечтаех да си направя друг кафтан от такава коприна — нали сега бяхме в Индия, откъдето тя пристигаше. Но за моя огромна изненада въобще не можах да намеря каквато и да било коприна.

В покрайнините на града се озовах при още едно от чудесата на Индия: Някакво дърво, което пуска от клоните си корени, които се превръщат в нови дървета. То заемаше толкова голямо пространство, че цяла фаланга можеше да направи лагер под сенките му. Едно единствено дърво се простираше като цяла гора. Приближих се да го разгледам и видях, че под него седят групи мъже. Някои от тях изглеждаха много стари и всички бяха голи, както са се родили.

Вече бях свикнал с македонските нрави, но това ме изненада — дори и те не си позволяваха да седят в такова положение. И въпреки това тези стари хора изглеждаха пълни с достойнство и не ме удостоиха дори с поглед. Този, който приличаше на най-главен имаше рошава и занемарена брада, стигаща до слабините му. Около него се бяха събрали ученици — млади и стари — и го слушаха с възхищение. Друг пък имаше за слушатели едно дете и един побелял старец. Но най-много ме удиви един, който седеше с кръстосани крака, неподвижен като каменен блок. Очите му бяха сведени към корема и въобще не личеше, че диша. Някаква минаваща жена остави пред него гирлянда от жълти цветя и не показа никакъв срам от голотата му. Нито пък той. Помръдна само с очи.

Започнах да се досещам, че навярно това бяха голите философи, които Александър искаше непременно да види. Но тези хора въобще не приличаха на Анаксарх или Калистен.

И сякаш за да се уверя, че съм отгатнал правилно, видях, че към дървото идва Александър, придружен от неколцина приятели и от един от синовете на цар Омфис. Нито учителите, нито учениците станаха на крака. Всъщност, те дори не им обърнаха внимание. Но принцът не показа никакъв гняв — сякаш очакваше това. Той повика преводача, който съобщи на мъдреците за Александър.

Като чу името, най-главният от тях се изправи. Останалите го последваха. Само човекът с кръстосаните крака остана неподвижен. Мъдреците тропнаха няколко пъти с крака по земята, без да кажат нито дума.

— Попитай ги защо направиха това? — каза Александър.

Като чу гласа му, мъдрецът с кръстосаните крака за пръв път вдигна поглед и закова очи в него.

Главният каза няколко думи на преводача, който ги предаде на гръцки:

— Той пита, господарю, защо си дошъл чак тук, след като където и да отидеш, нищо от земята не ти принадлежи освен това, което е под краката ти. И така ще бъде, докато дойде време да умреш, когато ще имаш малко повече от земята — достатъчно, за да легнеш в нея.

Александър погледна за миг философа и после каза:

— Кажи му, че аз не обикалям света само за да го завладявам. Аз искам също да разбера какъв е той и какви са хората, които живеят там.

Голият мъдрец се наведе мълчаливо и сграбчи шепа пръст.

— Но — усмихна се Александър, — дори и земята може да бъде променена. Също както и хората.

Но голият мъдрец остана сериозен.

— Ти наистина си променил хората. — отговори той — Чрез теб те са познали страх и гняв, гордост и страст — вериги, които ще окова ват душите им в продължение на много векове. Ти се мислиш за свободен, защото си надделял над страха и ненаситността на плътта. Но теб те поглъщат като бушуващ огън желанията на ума. И скоро те ще те изгорят целия, до край.

Александър се замисли за миг.

— Може и така да е. Но същото става и с восъка на скулптура, когато се смеси с глината. Тогава той изчезва завинаги. Но от тази смес отлива бронз.

Философът поклати глава.

— Кажи му, че бих искал да поговоря още с него — обърка се Александър към преводача. — Ако пожелае, той може да дойде с мен и аз ще се погрижа да се отнасят към него с почит и уважение.

Старецът се усмихна. Въпреки че се мислеше за свободен, съмнявам се, че беше успял да се освободи от гордостта.

— Не, Царю, нито аз, нито някой от учениците ми ще дойде с теб. Какво можеш да ми дадеш ти? Какво можеш да ми вземеш? Всичко, което имам, е това голо тяло, и дори от него нямам нужда. Ако ме лишиш от него, ще ме облекчиш от последния ми товар. Защо да тръгвам с теб?

— Наистина, защо? — рече Александър. — Няма да те безпокоим повече.

Докато траеше този разговор, човекът с кръстосаните крака седеше неподвижно. Беше втренчил очи в Александър и го изгаряше с поглед. Сега той се изправи и проговори. Видях, че думите му предизвикаха смут сред останалите, а главният от тях дори се ядоса. Преводачът даде знак за тишина.

— Ето какво казва той, господарю: Дори и боговете се уморяват и най-накрая се отегчават от своята божествена същност, и търсят освобождение. Аз ще дойда с теб, докато ти бъдеш освободен.

Александър му се усмихна и каза, че е добре дошъл. Мъдрецът свали от дървото старата си превръзка и я уви около бедрата си. После се пресегна към една дървена паница и тръгна бос след Царя.

След време се запознах с един грък, който имаше магазин за обувки в града и познаваше голите философи. Попитах го защо те толкова са се ядосали на тази постъпка. Той отговори, че са се разгневили, не защото са си помислили, че той заминава от алчност към богатство, а защото е бил привлечен от любов към едно смъртно създание. И въпреки че това било любов на ума, а не на тялото, те смятали, че тя ще бъде верига за него и ще стане причина той да се роди отново след смъртта си, което те считали за наказание. Това беше всичко, което успях да разбера.

Наистина, единственото, което индиецът прие от Царя, беше храна за неговата дървена паница, и то не много. Никой не можеше да произнесе името му. Затова го нарекохме Калан, което напомняше звука на индийската дума за поздрав. Скоро всички свикнахме с него и постоянното му седене под някое дърво близо до жилището на Царя. Александър често го канеше вътре и разговаряха сами с помощта на преводача. Веднъж той ми каза, че хората могат да си мислят, че Калан не е направил нищо в този живот. Всъщност той се е борил и е спечелил големи битки, за да бъде това, което е, и при победа е проявявал великодушие.

Калан знаеше и малко гръцки, който научил от гръцките заселници в града. Говореха, че е бил учен човек преди да се присъедини към голите мъдреци. Но Александър нямаше много време да учи с него. Трябваше да се готви за войната с цар Пор.

Пор беше врагът на цар Омфис и Александър беше обещал да му помогне. Земите му се намираха отвъд следващата река на име Хидасп^[1]. Преди много време тези земи също са били присъединени към империята от Дарий Велики и царете там продължаваха да се именуват сатрапи. Но оставени без надзор от поколения наред, те отново се бяха превърнали в царе. Така отговорил и Цар Пор на пратениците на Александър, когато те поискали от него да се закълне във вярност и да стане васал. Царят добавил, че няма да положи клетва пред никой съюзник на Омфис — човек, произхождащ от семейство на роби.

Александър се приготви за война. Но първо трябваше да даде почивка на хората си след зимните войни (Хефестион също бе имал няколко тежки сражения докато минавал през Кибер). През по-голямата част от времето гой им организираше игри и представления. Но колкото по-топло ставаше, толкова повече се вдигаше нивото на реките. Местните жители ни казаха, че скоро ще започне дъждовният период.

Когато заедно с войските на цар Омфис тръгнахме към Хидасп, бяхме по-многобройни от всякога, макар че оставихме цели гарнизони в завладените крепости. Построихме лагер над реката, а през това време Александър търсеше най-доброто място за преминаване. Водите и вече бяха станали кафяви и буйни и ми се струваше, че никакъв мост не може да им устои.

През един от тези дни в шатрата на Александър дойдоха за аудиенция някакви важни хора, чиито имена и народност съм забравил. Той отсъстваше и аз тръгнах да го търся из лагера. Накрая се запътих към конюшните — безкрайна редица от навеси, направени от бамбук, трева и палмови листа, където държаха бойните коне — сам по себе си един цял град. Най-накрая видях един татуиран в синьо тракийски роб, който държеше за поводите коня на Александър. Той ми посочи един заслон, разположен отделно и по-хубав от останалите. Слязох от коня си и се упътих натам.

След ослепителното индийско слънце вътре ми се стори направо тъмно. Влизащите през пролуките в стените снопове лъчи създаваха решетка от светлина и сянка. Те падаха върху един стар черен кон, който лежеше сред сламата с тръпнещи хълбоци, и върху Александър, който седеше в мръсотията на пода и държеше главата му в скута си.

Фигурата ми беше засенчила входа и той вдигна очи.

Не знаех какво да кажа. Само си помислих, че съм готов да направя всичко… И казах, сякаш си бях приготвил думите от самото начало: — Да доведа ли Хефестион?

— Благодаря ти, Багоас — отвърна той. Едва успях да го чуя. Александър не беше извикал коняря, защото не можеше да командва гласа си. Значи не бях отишъл напразно.

Намерих Хефестион при реката заедно с мостостроителите. Наблюдаваше сглобяването. Когато ме видя, той зяпна от изненада. Сигурно съм изглеждал съвсем не на място. Освен всичко, това беше първият път, когато отивах да го търся.

— Хефестион, Буцефал умира. Александър те вика.

Той ме погледна мълчаливо. Може би е очаквал да изпратя някой друг. После каза:

— Благодаря ти, Багоас — каза го с глас, с който никога преди не ми беше говорил, и извика да му доведат коня. Оставих го да отиде доста напред, преди и аз да хвана пътя.

Погребението на Буцефал се състоя същата вечер. В Индия е много горещо и тези неща трябва да стават бързо. Александър нареди да го изгорят на погребална клада, за да сложи праха му в истинска гробница. Беше поканил само няколко приятели. Но много от старите войници, които се бяха сражавали при Граник, Иса и Гавгамела, тихо и ненадейно дойдоха на погребението. Имаше купи с тамян, и ние ги хвърлихме върху кладата. Толкова много дадохме на стария Буцефал, че сигурно струваше цял талант злато. Индийците на Омфис, които стояха и гледаха отдалеч, нададоха високи възгласи към боговете си. Те помислиха, че Александър е принесъл коня си в жертва за победата.

Когато огънят изгасна, той отиде да се занимава с работата си. Но през нощта видях, че изглежда състарен. Когато е получил Перитас, той е бил вече мъж. Но Буцефал му беше приятел от детските години. Този малък кон (всички гръцки коне изглеждат малки в очите на един персиец) знаеше неща, които аз не знаех. В този ден някои от тези неща умряха завинаги и аз никога няма да ги узная.

Същата нощ имаше гръмотевици и се изля първият дъжд.

На сутринта всичко беше утихнало, слънцето се показа и замириса на свежа зеленина. Но скоро облаците отново се струпаха. Отново заваля и този път сякаш реката се изля от небето. А чух да говорят, че това е само началото.

Като шляпаха в калта през пороя, и без нито едно сухо парцалче по тях, Александър заведе хората си до брега на реката.

Не пожела да ме вземе. Каза ми, че не знае къде ще бъде след час, а камо ли след ден. Не знаеше и кога ще може да пресече реката. Все пак намери време, за да си вземем довиждане, но както винаги не отдаде голямо значение на това. Не виждаше причина. Той щеше да победи и да се върне скоро. Нежните и дълги сбогувания бяха за губещите.

И все пак, тази беше най-голямата и най-опасната от всичките му битки, а той не ми позволи да я видя.

Дъждът плющеше навсякъде и превръщаше лагера в тресавище. В най-окаяно положение бяха робите и слугите, които се гушеха под паянтовите навеси. За тях една хубава палатка беше мечта. Дадох подслон на няколко души, които съзрях да стоят наблизо, незащитени от това наводнение — едно полуудавено дете и няколко гръцки певци на балади. Видях и Калан, философа, да стои под този водопад само с парчето плат около кръста си. Когато му махнах да влезе вътре, той ме благослови с ръка. После седна, кръстоса стъпала върху бедрата си и потъна в медитация. Сякаш нищо и никой не съществуваше. Беше самотен, но щастлив.

Веднага щом дъждът намаля, хвърлих върху себе си едно наметало и отидох с коня си до реката. По протежение на няколко мили имаше войници, но никой не можа да ми каже къде е Царят, нито пък какво възнамерява да прави. Както се оказа, имаше един човек, още по-нетърпелив и по-изгарящ от желание да разбере това — цар Пор, който беше разположил лагера си на другия бряг на реката до най-удобното за преминаване място.

Една нощ, когато проливният дъжд малко утихна, чух страхотен грохот като че битката започваше — прозвучаха тръбите и въздухът се огласи от бойни викове и цвилене на коне. Помислих си, че най-сетне часът е настъпил и вдигнах ръце към Митра. Нощта беше черна като катран. Целият лагер стоеше буден и слушаше. Но никой не дойде да ни каже какво става.

Нищо чудно. Никой не беше прекосил реката. Александър просто вдигнал голям шум. Но това накарало Пор да строи цялата си армия и да я насочи към него. Тя останала в пълна готовност през цялата нощ под проливния дъжд.

На следващата нощ всичко се повтори. Рекохме си, че голямата битка наистина започва. И затаихме дъх. Но, никаква битка нямаше. На другата нощ и на по-другата — отново се повтори същото. Когато пак чухме виковете и тръбите, вече никой не им обърна внимание. Нито пък цар Пор.

Александър не се притесняваше, че в началото на някоя битка могат да го сметнат за глупак или дори за жалък страхливец. Той можеше да си го позволи. Досега трябваше да намира и да се разполага на отдалечени места, за да заблуждава противника си. Но този път той беше достатъчно далеч. Пък и не беше воювал с Омфис, и Цар Пор не можеше да знае какъв е той в действителност. Пор беше висок цели седем стъпки и яздеше единствено слон. Сигурно не му е било трудно да повярва, че малкото кутре от другата страна на реката само лае, но не хапе.

Така минаха десетина дни. Александър продължаваше да „лае“ и да „бяга“ обратно в кучешката си колиба. Нареди да докарат в лагера му огромни товари с хранителни запаси и на ляво и на дясно разказваше, че ако трябва ще чака и до зимата, за да спрат дъждовете и реката отново да се прибере в коритото си. Така че, можело да се наложи Пор да стои на лагер върху калния бряг през целия дъждовен сезон, докато Александър събере смелост.

През една от тези безкрайни нощи, върху нас се стовари най-ужасната буря — реки от дъжд и толкова ярки светкавици, че ги виждах дори и през шатрата. Скрих глава под възглавницата и си помислих, че тази нощ поне няма да има битка.

На заранта тътенът на гръмотевиците затихна. И тогава чухме. Отново викове и грохот — по-силни от всички предишни нощи, но и по-далечни. А над тях се издигна един нов звук, яростен и пронизителен — тръбенето на слонове.

Александър беше пресякъл реката.

Така или иначе, той го беше планирал за тази нощ. А бурята, макар и допълнителна трудност, беше дошла като подарък. Прекосили реката малко по-нагоре от лагера на Пор, където край брега имаше високи дървета, за да прикрият придвижването, и един малък, обрасъл с храсталаци остров, който ги скриваше от отсрещния бряг. Всичко трябвало да стане бързо, преди Пор да се усети и да доведе слоновете си. Ако конете ги бяха видели докато се приближаваха към брега, те щяха да скочат от саловете в придошлата река и да се издавят.

Птолемей е описал цялата битка в книгата си и е оставил на бъдните поколения безстрашието и уменията на Александър. Първият му риск може би беше и с най-лош късмет. Той пресякъл пръв и скочил на брега. А след това, докато конницата слизала, открил, че брегът е отрязан от един разлив и е превърнат в остров.

Най-накрая намерили брод, макар и доста дълбок. Птолемей пише, че водата стигала до височината на гърдите, а конете едва държали муцуните си над нея. (Сега разбирате какво имам предвид, когато казвам, че гръцките коне изглеждат малки за един персиец).

Пор вече бил изпратил сина си с бойните колесници, за да ги изтикат обратно в реката. Александър успял да направи карето точно навреме. Принцът бил ранен, а колесниците затънали в калта. Тогава Пор избрал една пясъчна ивица твърда земя и се приготвил за бой.

Предните му позиции били непристъпни. Той разположил над двеста слона по протежение на цялата бойна линия. Но насреща си Пор имаше гений във военното дело. С две думи: Александър примамил тяхната конница, като се престорил, че бяга. После атакувал предните позиции със скитските си стрелци — те изстрелвали стрелите и също побягвали. След това Александър и отрядът му нападнали конницата отпред, а Кинос — отзад. Скитите подлудили слоновете на Пор със стрелите и хвърлените копия или като улучвали водачите им. Накрая побеснелите животни причинили повече вреди на войниците на Пор, отколкото на нашите.

Всичко това е записано в книгата на цар Птолемей. Той ми го прочете. Описал го е точно така, както и аз го чух. Само дето е скрил, че загинаха повече македонци, отколкото е написал. Когато ми прочете тази част, сигурно съм погледнал изненадано, защото той се усмихна и каза, че това са цифрите от царските архиви. И добави, че старите войници се разбират един друг.

Веднага щом се развидели, ние, от другата страна слязохме до брега, за да гледаме. Дъждът беше уталожил праха, който скрива повечето битки. Ясно виждахме слоновете, които размахваха хоботите си, бягащите коне и въртящите се насам-натам пешаци. Но не можехме да разберем какво означаваше тази бъркотия. Аз не успях да различа Александър дори по блестящите му доспехи. И нямаше как — всички бяха оплескани от горе до долу с кал. Слънцето се издигна високо. Изглеждаше, като че ли този ужасен грохот няма да има край. И тогава, най-сетне, започна бягството и преследването.

От всичко, което пропуснах, докато бях с Александър, най много съжалявам, че не присъствах на срещата му с Пор. Тя беше нещо съвсем по негов вкус и сърце — искрено и предано, от което не го лишиха нито времето, нито хорските измами и предателства.

Дори след като станало ясно, че битката е загубена, индийският цар продължавал да се бие в челните редици. А слонът му, който се оказал удивително смел и умен, не се изплашил и не спирал да тъпче и да напада нападателите си. Най-накрая, докато хвърлял едно копие, Пор бил ударен под вдигнатата си ръка в отвора на ризницата. Тогава той обърнал слона си и тръгнал бавно подир безредно отстъпващите си войници. Александър го наблюдавал внимателно и горял от желание да се запознае с него. И си казал, че толкова благороден и смел човек трябва да бъде повикан само от друг цар. Тогава помолил Омфис да стане негов пратеник, но и това не свършило работа. Пор презирал Омфис и като го видял да се приближава, посегнал с лявата си ръка към едно копие. Александър намерил някой по-приемлив и опитал отново. Тогава Пор накарал слона си да коленичи. Животното го обгърнало с хобота си и внимателно го свалило на земята. Той помолил за вода — след дългата битка и раната изгарял от жажда — и отишъл пеш при Александър.

— Най-хубавият и достоен мъж, който някога съм виждал — ми каза Александър по-късно. Говореше без завист.

Понякога си мисля, че преди време — когато е бил млад — на Александър сигурно му е било криво, задето не е висок. Но и така да е било, това вече не го измъчваше — сега, когато сянката му се простираше през цялата земя от изток на запад.

— Направо прилича на Омировия Аякс, ако не са тъмната му кожа и синята брада. Сигурно е изпитвал страшна болка, но с нищо не го показа. „Можеш да поискаш всичко от мен“ — му казах. „Как да постъпя с теб?“ „Като с цар.“ — отговори той. И можеш ли да си представиш — аз го разбрах, преди още да бъде преведено. „Това ще направя заради самия себе си. Поискай нещо за теб.“ А той ми отвърна: „Нямам нужда от нищо. Това е всичко“. Какъв човек! Дано раната му зарасне бързо. Смятам да му дам повече земя, отколкото е имал преди. Той ще балансира властта и силата на Омфис. Но най-важното е, че аз му вярвам.

Доверието му не беше напразно. Докато беше жив, от там никога не дойде новина за измяна.

Всичко, което означаваше най-много за Александър, се осъществи при тази битка. Той се сражаваше смело и с все сила срещу човек и природа. Неговият герой Ахил не се ли беше сражавал срещу реката? Но Александър беше по-щастлив от Ахил, защото имаше до себе си своя Патрокъл и споделяше с него славата си. През целия този ден Хефестион беше неотлъчно до Александър, който спечели битката с една сплотена армия от всичките си народи, точно както Кир беше воювал с обединените мидийци и персийци. И накрая, намери един смел противник, когото направи свой приятел.

Да, това беше последният миг на пълно щастие в живота на Александър.

А след като постигна това, очите му както винаги се обърнаха към следващия хоризонт. И той заживя с мисълта да направи похода до Ганг, да се спусне по бреговете на реката, и да стигне до Обграждащия Океан. Тогава империята му щеше да се простре от море до море, увенчана с чудото и възхищението от неговото дело.

Учителят му Аристотел го беше научил, че така е направен светът и аз още не съм срещнал човек, който да може да го опровергае.