Мери Рено
Персийското момче (11)

12

Покоите на Царя се намираха над залата за пиршества, а прозорците гледаха към морето. Той се радваше на морето, тъй като от дете беше свикнал да бъде близо до него. Продължавах да му прислужвам както преди в шатрата, но както и преди — никога през нощта.

След половин месец отново щеше да тръгне на война. Нямах много време.

В Суза се мислех за опитен и никога не се бях замислял какво липсва на обучението ми. Знаех какво трябваше да правя, когато ме викаха. Но през целия си живот никога не бях прелъстявал някого.

Не че той беше безразличен. Първата ми любов не ми беше отнела всичкия разум — когато очите му срещаха моите, в тях имаше нещо. В негово присъствие се чувствах по-красив — знак, който не може да се сбърка. Гордостта му бе това, от което се страхувах. Аз зависех от него и той сигурно си мислеше, че не мога да кажа „не“. Ако знаеше само колко е прав! И все пак, като се има предвид какъв съм бил, какво ли щеше да си помисли той, ако се предложех сам? Можеше да загубя дори това, което имах. Александър никога не купуваше евтина стока.

Телохранителите неволно ми помогнаха. Той ме държеше все по-близо до себе си. Не зная дали за да порицае злобата им, или защото така искаше да изглежда. Той дори не си направи труда да преброи златото за скъсаното ми палто — просто ми даде една шепа. Поръчах да ми направят нещо, което да ми стои добре, и го облякох, за да чуя одобрението му. Той се усмихна. Насърчен от това, го помолих да докосне сам дрехата, за да види колко е прекрасен платът. За миг ми се стори, че от това може и да излезе нещо. Но уви.

Когато имаше време, Александър много обичаше да чете. Знаех кога трябва да бъда тих. В Суза всички бяхме научени на това. Обикновено седях с кръстосани крака до стената, и гледах небето и кръжащите чайки. Хвърлях му тайно погледи — човек не трябва да гледа втренчено в Царя. Той не четеше на глас, както правят другите хора, а само едва доловимо шептеше. Но усещах, щом спреше.

Той знаеше, че съм там. Долавях го като някакво докосване. Повдигах очи, но той гледаше в книгата си. Не се осмелявах да се приближа и да кажа: „Господарю мой, ето ме.“

На третия ден се състоя жертвоприношението за победата. Александър живееше така просто, че изобщо не предполагах, че обича зрелища. Той яздеше начело на процесията в колесницата на Дарий (открих, че подът й бе повдигнат с една педя), златистата му коса бе увенчана със златен лавров венец, а пурпурният му плащ бе обшит със скъпоценни камъни. Наслаждаваше се на всеки миг от живота. Но на мен не ми се полагаше да бъда там, а през нощта имаше пир, на който той остана до сутринта. Така изгубих още един ден и половината от следващия, защото той стана от сън едва на обед.

Но Ерос, когото още не се бях научил да почитам, не ме изостави. На следващия ден Александър ме попита:

— Багоас, какво мислиш за танцьора снощи на вечерята?

— Много е добър, господарю, за човек, който се е учил в Задракарта.

Царят се засмя.

— Той твърди, че се е учил във Вавилон. Но Оксатрес ми каза, че не струвал нищо в сравнение с теб. Защо никога не си ми казвал, че можеш да танцуваш?

Не му признах, че съм си блъскал главата как да намеря удобен случай.

— Господарю, не съм се упражнявал, откакто напуснах Екбатана. Бих се срамувал, ако поискате сега да ме видите как танцувам.

— Защо? Би могъл всеки ден да използваш някоя зала. Сигурно тук ще се намери нещо подходящо.

И той ме поведе из двореца — бяхме само двамата. Минахме през цял лабиринт от стаи, неизползвани сигурно от векове, докато намерим една доста просторна и с добър под. Почистиха я и я излъскаха още преди падането на нощта.

Разбира се, можех да се упражнявам и без музика. Но реших за всеки случай да наема един свирач. Извадих от багажа си украсената си с пайети препаска и разпуснах свободно косата си.

По някое време усетих, че музикантът засвири неуверено и хвърли поглед към вратата. Аз, разбира се, бях твърде погълнат от танца си, за да обърна внимание на това. Завърших със забавеното салто назад. Когато стъпих отново на краката си, там нямаше никой.

По-късно същия ден отново седях в стаята на Александър, докато той четеше книгата си. Изведнъж приятният му шепот престана да се чува. В стаята настана тишина. Престраших се.

— Вървите на сандала ви са развързани, господарю.

И коленичих до него.

Почувствах с гърба си, че той погледна надолу. В следващия миг и аз щях да погледна нагоре. Но точно тогава кучето Перитас започна да удря с опашката си по пода.

Тъй като бях разхлабил нарочно вървите, трябваше отново да ги завържа. Така че Хефестион влезе в стаята, преди да успея да се измъкна. Поклоних се, а той весело ме поздрави и погали кучето, което се умилкваше около него.

Така свърши и петият ден от петнадесетте, които имах.

На следващата сутрин Александър отиде на лов за птици в блатистите местности край морето. Реших, че ще отсъства целия ден, но той се върна доста преди залез слънце. Когато излезе от банята (където продължаваше да не ме вика да прислужвам), той се обърна към мен:

— Багоас, няма да стоя до късно на вечеря. Искам да започнеш да ме учиш на персийски. Ще ме изчакаш ли горе?

Изкъпах се, облякох си най-хубавите дрехи и се опитах да ям. Той вечеряше само с няколко приятели и не се нуждаеше от мен. Отидох в стаята му и зачаках.

Когато дойде, той се спря на вратата. Ужасно се уплаших да не би да е забравил, че ме повика. Но той се усмихна и влезе вътре.

— Добре. Значи си тук. — (Къде другаде? Обикновено той никога не казваше такива неща.) — Занеси онзи стол до масата, докато намеря книгата.

Тези думи ме смутиха.

— Господарю, не можем ли да минем без книга? — Той повдигна въпросително вежди. — Много съжалявам, господарю, но аз не мога да чета.

— О, това няма значение. Никога и не съм мислил, че можеш. Книгата е за мен. — Той я намери и каза:

— Ела, седни тук.

Между нас имаше около три стъпки разстояние. Столовете направо ми объркаха плановете. Като седи на тях, човек се чувства като в капан и не може да се примъкне по-близо. Погледнах със съжаление към дивана.

— Ще работим по следния начин — продължи той. — Аз ще прочитам една гръцка дума и ще я записвам. Ти ще ми я казваш на персийски и аз ще записвам както звучи. Така е правил Ксенофонт — човекът, който е написал тази книга.

Книгата беше стара и толкова използвана, че разкъсаните й краища бяха скърпени с туткал. Александър я отвори нежно.

— Избрах точно тази заради теб. Тя описва живота на Кир^[1]. Вярно ли е, че произхождаш от неговото племе?

— Да, господарю. Баща ми беше Артембарес, син на Араксис. Убиха го след смъртта на Цар Арсес.

— Научих за това — каза той и ме погледна със състрадание. Мина ми през ум, че само Оксатрес е могъл да му каже това. Значи, Александър сигурно е разпитвал за мен!

Над масата висеше на верига един огромен стар полилей със закачени в кръг малки свещници. Многобройните пламъчета правеха сенките под ръцете на Царя двойни и тройни, а светлината докосваше скулите му. Но не и очите. Беше малко зачервен, макар да усещах, че на вечеря не беше пил повече вино от обикновено. Наведох главата си към книгата с непознатите за мен заврънкулки, за да може и той да ме погледне.

Какво мога да сторя, трескаво си мислех. И защо въобще той пожела да седнем на тези глупави столове, което съвсем не е това, което иска. И какво трябва да направя, за да се измъкнем от тях? Полека-лека си припомних някои от нещата, казани ми от Набарзан. Замислих се дали и той въобще някога е прелъстявал друг?

— От момчешките ми години — прекъсна мислите ми той, — за мен Кир е пример за всички царе, така както Ахил е пример за всички герои. Знаеш ли, аз отидох да видя лично гробницата му. Разказвали ли са ти някакви истории за него?

Ръката му лежеше много близо до моята. Исках да я хвана и да кажа: „Какво ме интересува Кир? Кир не може ли да почака?“. Реших, че Александър е раздвоен, иначе не бихме седели по този начин. Ако сега го изпусна, си мислех, може би ще бъде завинаги.

— Баща ми разказваше, — започнах аз, — че някога имало един жесток цар на име Астиаг^[2]. Магите предрекли, че синът на неговата дъщеря ще му отнеме трона. Тогава той предал бебето на един царедворец на име Харпаг, за да го убие. Но бебето било много красиво и той не могъл да го стори със собствените си ръце. Така че го дал на един овчар, за да го остави в планината; където то щяло да умре. Човекът отишъл първо в дома си. Неговото собствено дете било умряло и той сварил жена си да плаче. „Остаряваме — вайкала се тя, — кой ще ни гледа и храни?“. Тогава овчарят й рекъл: „Ето ти един син. Но това трябва да остане в тайна завинаги.“ Той оставил детето, облякъл умрелия си син и царските дрехи и го занесъл в планината. И когато чакалите го изгризали така, че никой не би могъл да го познае, занесъл трупа на Харпаг. И Кир израснал като син на овчаря. Той бил смел като лъв и красив като юнско утро и останалите момчета го направили техен цар. А когато станал на дванадесет години, Цар Астиаг чул за него и решил да изпрати свои хора да го видят. По външен вид Кир вече приличал на истинското си семейство. Тогава Астиаг принудил овчаря да проговори. Царят поискал да убие момчето, но Магите го уверили, че щом момчето е станало цар на децата, това е развалило предсказанието. Така Кир бил изпратен обратно в дома на овчаря. Но Царят стоварил отмъщението си върху Харпаг — сниших гласа си до шепот, точно както правеше баща ми, когато разказваше историята. — Той убил сина му, опекъл месото му и го поднесъл на Харпаг за вечеря. И когато Харпаг го изял, Царят му показал главата на момчето. Тя била в една кошница.

Още не бях свършил, но нещо ме накара да спра. Александър ме гледаше така, че сърцето ми едва не спря.

Цялото ми тяло казваше: „Винаги ще те обичам“, докато езикът ми в същото време промълви:

— Това има ли го в книгата Ви, господарю?

— Не. Но Херодот го е писал в една своя книга. — Той бутна назад стола си и отиде до прозореца, който гледаше към морето.

Благодарих му на ум, че и аз можех да стана. Дали ще ме накара отново да седна? Писарите, които пишеха писмата му, трябваше да седят, докато той се разхождаше из стаята. Но Александър не каза нищо. Обърна се и дойде до мястото под лампата, където стоях с гръб към стола си.

— Трябва да ми казваш — рече след малко той, — когато произнасям неправилно някоя персийска дума. Не се страхувай да ме поправяш. Иначе никога няма да се науча.

Пристъпих към него. Косата ми беше паднала върху раменете. Той вдигна ръка и я докосна.

— Моят господар добре знае, — казах тихо аз, — че трябва само да го поиска.

Ерос беше хвърлил мрежата си със силната хватка на един истински бог и прибираше улова си, без повече да му се противопоставят. Ръката, докоснала косата ми, се плъзна под нея.

— Ти си тук под моето покровителство — каза Александър. — Нямам право да искам нещо от теб, ако не го желаеш.

При тези думи, без всякакво уважение към свещената особа на Царя, обвих и двете си ръце около врата му.

Това беше краят на неговите преструвки. И ето че бях — в единствената от толкова много други прегръдки, за която някога съм полагал усилия.

Не казах нищо. И без това бях отишъл твърде далеч от мястото, което ми се полагаше. Всичко, което исках да кажа, бе: „Имам само едно нещо, което мога да ти дам, но то ще бъде най-хубавото, което, някога си получавал. Просто го вземи. Това е всичко.“

Той все още се колебаеше. Не от нежелание — това беше сигурно, а от нещо друго — може би от неловкост. Тази мисъл нахлу неочаквано в главата ми — къде е живял той — един войник? Та той не знае нищо повече от това, което знае едно обикновено момче!

Замислих се за неговото прочуто въздържание, което предполагах, че означава единствено, че не изнасилва пленниците си. Мислех за всичко това, когато той отиде до външната врата, за да каже на охраната, че ще си ляга и няма нужда от никого. (Сигурен съм, че те са се хванали на бас дали ще изляза.). Докато отивахме към спалнята, само едно нещо се въртеше в главата ми: „Всички други винаги са знаели какво е искал той. Ще трябва ли да го открия вместо него? Не познавам обичаите им… Мога да престъпя това, което е позволено… Той трябва да ме обича… иначе ще умра.“

Перитас, който се беше вдигнал от ъгъла си и ни беше последвал, се сви при краката на леглото, където бях длъжен да поставям дрехите си, за да не би гледката им да обиди Царя. Но Александър се изсмя:

— Кой пък е измислил подобна глупост? — и в края на краищата моите дрехи се оказаха на пода в една купчина с неговите.

Леглото беше много старо и величествено, направено от позлатено кедрово дърво. Беше настанало време да му поднеса царската персийска трапеза, както той сигурно очакваше от момчето на Дарий. Бях я приготвил заедно с всички подправки. Но въпреки че в професията си се чувствах стар като света, сърцето ми, което никой не беше обучавал, бе младо и то изведнъж надделя над мен. Вместо да предложа пикантни подправки аз просто го сграбчих, точно както бе направил войникът с раната от стрелата, и изрекох такива безразсъдства, че и днес, когато си спомня за тях, се изчервявам. Когато се усетих, че говоря на персийски, ги повторих на гръцки. Казах, че съм си мислил, че никога няма да ме обикне. Не го молех да ме взема със себе си навсякъде, където отива — не се осмелявах да искам чак това. Бях като пътник в пустинята, достигнал до заветния кладенец с вода.

Сигурно последното нещо, което той някога беше искал, бе да бъде изяден жив по този начин. Съмнявам се дали разбра дори и една дума от това, което казвах, сгушен в раменете му.

— Какво те безпокои? — попита той. — Кажи ми, не се страхувай.

Повдигнах глава и казах:

— О, съжалявам, господарю мой. Нищо няма. Това е само любов.

— Това ли е всичко? — той положи ръка върху главата ми.

Колко глупави са били всичките ми планове. Трябваше да се замисля повече, като виждах как раздава на масата най-добрата храна, а самият той остава без нищо. Той не искаше да получава удоволствия за себе си от гордост и от ревност към свободата си. А аз, който знаех само това, което бях виждал, не можех да го обвинявам. И въпреки всичко, и той получаваше нещо от тези празни блюда. Александър обичаше да дава — почти до безразсъдство.

— Само любов? — продължи той. — В такъв случай няма защо да се терзаеш. И двамата изпитваме достатъчно един към друг, за да ни стигне.

Още нещо трябваше да забележа на масата: той никога не искаше и не си позволяваше да изтръгне насила нещо от друг. Като изключим Оромедон, който не влизаше в сметката, Александър беше най-младият мъж, с когото някога съм бил в леглото. Независимо от това прегръдката му стана съвсем друга, когато си помисли, че съм обезпокоен. Сигурно бе готов да изостави всичко и да чуе цялата история, ако имаше такава. Всъщност, хората научаваха достатъчно бързо, а някои от тях и на собствения му гръб, че Александър би направил всичко в замяна на предложената му обич.

Той наистина искаше от мен любов. Не можех да повярвам на това щастие. По-рано никой не беше искал от мен това. Някога се гордеех, че мога много добре да доставям наслада — това беше професията ми. Но никога не съм знаел какво е да го правиш с удоволствие. Той се оказа съвсем не толкова невеж в тези неща, колкото предполагах. Просто това, което знаеше, бе много обикновено. Но той бързо се учеше. Смяташе, че всичко, на което го научих през онази нощ, откриваме заедно по някаква щастлива хармония на душите ни. Всъщност, така започна да ми се струва и на мен.

След всичко, което се случи, той остана да лежи като мъртъв. Знаех, че не спи и започнах да се чудя дали това не означава, че трябва да си ходя. Но той ме придърпа обратно, без да изрече нито дума. Продължих да лежа тихо. Тялото ми трептеше като струна на арфа. Насладата бе толкова пронизваща, колкото болката преди.

Най-после той се обърна и съвсем тихо, сякаш е бил дълго време сам, каза:

— Значи, те не са получавали това от теб?

Измънках нещо, не си спомням какво.

— А след това — продума той, — това кара ли те да се чувстваш тъжен?

— Не — прошепнах, — Това, което стана днес, не ми се беше случвало преди.

— Наистина ли? — Той взе лицето ми в ръцете си, за да ме погледне на светлината на лампата. После ме целуна и каза:

— Дано предзнаменованието бъде щастливо!

— Но ти си тъжен — рекох, след като събрах смелост.

— Така е всеки път за известно време. Не ми обръщай внимание. За всички хубави неща трябва да се плаща независимо дали преди или след това.

— Аз ще се науча как да те предпазвам от мъката.

Той почти се засмя тихичко.

— Твоето вино е твърде силно, скъпи мой, за да може да се пие често.

Бях поразен. Всички други мъже, които познавах, винаги искаха все повече и повече от това, което получаваха.

— Но ти си силен като млад лъв! — казах аз. — Сигурен съм, че това не е слабост на тялото.

Той повдигна вежди и аз се уплаших да не съм го ядосал. Но той само каза:

— Добре, учени докторе, тогава кажи ми какво е то.

— То е като лъка, господарю. Най-здравият лък е този, който изморява, освен ако не е разхлабен. Лъкът трябва да си почива. Също и духът на воина.

— А-а, така казват. — Той взе между пръстите си един кичур от косата ми. — Колко е мека! Никога не съм докосвал толкова прекрасна коса. Вие боготворите ли огъня?

— Да, господарю.

— Имате право, огънят е божествен.

Александър спря — търсеше думите, но те не бяха необходими. Разбрах го. Положих главата си в знак на покорство и казах:

— Нека моят господар никога не се отклонява от своя път заради мен. Нека ми позволи да бъда като чашата с вода, изпита набързо на обед, и аз ще бъда щастлив.

Той протегна ръка към затворените ми очи и докосна клепките ми.

— А, не. Така ли трябва да ти се отплащам? Стига толкова, иначе и двамата след малко ще се разплачем. Кой говори за обед? Та луната едва изгрява. Тази нощ няма нужда да бързаме.

По-късно, когато луната се вдигна високо, а той лежеше заспал, аз се облегнах, за да го гледам. Възбудата на духа и възторгът ме държаха буден. Лицето му беше гладко и красиво. Той бе удовлетворен и тялото и духът му бяха в хармония. Макар че виното е силно, си помислих, ти ще се върнеш за още.

Какво беше казал Набарзан? „Нещо, което винаги е искал, но не го е съзнавал.“ Каква хитра лисица! Как е могъл да се досети?

Ръката на Александър, почерняла от слънцето, лежеше разголена, както и рамото му, което беше млечно-бяло, като изключим вдлъбнатата рана, причинена от катапулта при Газа. Мястото бе избледняло. Сега имаше цвета на разредено вино. Докоснах го нежно с устни. Той спеше дълбоко и не ме усети.

Изкуството ми едва ли би струвало много, ако един път разбрал, не можех да го водя. Един малък облак замрежи луната. Спомних си онази първа нощ в шатрата му — как Хефестион влизаше и излизаше, когато си поиска и се държеше толкова мило с мен, колкото и с кучето. Толкова ли уверен беше в положението си, че да не се замисля за мен? Толкова уверен, че чак да не му пука? „Не можеш да познаеш какво направих снощи.“ „Разбира се, че мога. Спал си с момчето на Дарий. Знаех, че не след дълго ще го направиш. И какво — беше ли добър?“

В съня си Александър изглеждаше красив, устата му беше затворена, дишането му тихо, тялото му свежо и приятно. Стаята миришеше на любов и кедрово дърво, с едва доловим дъх на сол от морето. Есента приближаваше и нощният вятър духаше от север. Придърпах одеалото, за да го завия по-добре. Без да се събуди, той се размърда към мен в огромното легло, търсейки топлина.

Сгуших се в прегръдката му и си помислих: „Ще видим кой ще победи, Хефестион! През всичките тези години ти си направил от него момче. Но с мен той ще бъде мъж.“