Мери Рено
Персийското момче (21)

5

За да отбележи края на своето пътуване, Александър построи дванадесет олтара за дванадесетте богове на гърците. Те бяха толкова високи, че приличаха на огромни и просторни кули. Около тях се извиваха широки стълби за жреците и жертвите, а ритуалите се извършваха горе — направо под небето. Щом трябваше да тръгне обратно, то поне искаше да го направи величествено и с достойнство.

Както беше планирал, Александър даде почивка на войниците си с игри и представления. След като получиха това, което искаха, те бяха весели и щастливи. После тръгнахме обратно през реките към провинцията на Пор, където Хефестион беше построил нов град и ни чакаше.

Двамата се затвориха заедно и останаха доста време сами. Нямах какво толкова да правя, затова потърсих Калан и го разпитах за боговете на Индия. Той ми разказа малко, а след това се усмихна и рече, че аз също напредвам по Пътя. А пък аз не му бях казвал нищо за себе си.

Хефестион несъмнено беше талантлив човек. В провинцията цареше ред и беше установил чудесни отношения с Пор. Наистина имаше дарба за тези работи. Разказаха ми, че преди много време, Александър, който току-що бил завладял Сидон, го оставил да избере цар за града. Хефестион поразпитал тук-там и научил, че последният мъж от стария царски род все още живеел в града. Бил беден като плъх и работел на надница като градинар, но имал славата на добър и честен човек. Така че Хефестион го качил на трона. Новият цар управлявал справедливо, а богатите благородници вече нямало за какво да воюват помежду си. Неотдавна той починал и бил оплакан от всички. Да, Хефестион беше разумен човек!

Друг приятел на Александър от детинство също имаше много работа. Името му беше Неарх — слабичък, дребен и жилав човек, който произхождаше от остров Крит. Той винаги заставал твърдо зад Александър при всичките кавги с баща му и заминал заедно с него в заточение. А Царят никога не забравяше такива неща. Преди да напуснат Средиземно море, Неарх бил адмирал на флотата. След това измина целия път на изток като обикновен войник, но сега отново имаше водата, която неговото племе обича най-много от всичко. Той се зае със създаването на флотилия по река Хидасп. Александър възнамеряваше да тръгне с кораби надолу към Инд, а след това да продължи по великата река още по-надолу — до морето. След като не му беше писано да тръгне на изток до края на Океана, поне щеше да стигне до него от юг.

Войниците, които се надяваха, че ще тръгнат обратно към Бактрия направо през Кибер, сега разбраха, че ще трябва да вървят заедно с флотата покрай реките. Племената тук още не бяха покорени, и се говореше, че са свирепи и диви. Никой не беше очарован от тази новина, но Александър каза, че иска да напусне Индия, а не да бяга от нея. Откакто го принудиха да се върне обратно, беше станал избухлив и раздразнителен. Така че те просто запазиха мълчание. Нали все пак ги водеше към домовете им.

Александър смяташе, че река Инд накрая се влива в Нил. И в двете реки имаше лотоси и крокодили. Но наскоро научи от един местен лодкар, че това не е така. „Няма значение“ — каза тогава той. „Пак ще има неща, които си струва да се видят“.

Старият Кинос умря тук от треска. В края на краищата той така и не видя отново Македония. Александър удържа на думата си и не му се разсърди за откровените думи. Дори му устрои чудесно погребение. И все пак, нещо се беше променило — любовникът беше престъпил верността си. Те бяха изгладили нещата заради нуждата си един от друг. И все още се обичаха, но не можаха да забравят напълно.

Флотата, закотвена до разширените от ранното лято пясъчни брегове, беше прекрасна гледка. Дълги бойни галери с по двадесет или тридесет гребла, леки малки триреми, гребни лодки със заоблени страни във всякакви размери и форми, и големи плоскодънни кораби за превоз на конете.

Задържах погледа си върху галерата на Александър и се опитах да пресметна площта й. Попитах се дали ще ме вземе със себе си? Това беше боен кораб. Може би искаше да пътува само с телохранителите? Ако тръгнех с колоната покрай брега, не се знаеше кога ще мога да го видя отново. Освен това щях да бъда под командването на Хефестион. Той трябваше да води по-голямата част от армията по левия бряг, както и всички, които следваха войската, слоновете и харема. Разбира се, Хефестион нямаше да се унижи дотам, че да ме обижда или да се държи лошо с мен. Но чувствах, че няма да мога да го понеса. Имаше и още нещо — никога до тогава не бях пътувал заедно с Роксана, когато Александър го няма. Всъщност не се страхувах от Хефестион, освен от това, което носех в мен. Но съвсем не бях така сигурен в нея.

Оказа се, че напразно съм се тормозел и безпокоял. Когато се осмелих да го помоля, Александър се изсмя:

— Да дойдеш с мен? Разбира се. Стига да искаш! И без това толкова често ми казват, че съм се персианизирал, че никой няма да се изненада. Но можеш ли да плуваш?

— О, да, Александър, сигурен съм, че ще мога.

— Аз също не мога — засмя се той. Тръгнахме една сутрин на зазоряване. Цар Пор и повечето от неговите поданици ни изпратиха. Корабите се простираха по протежение на реката, докъдето стигаше поглед. Галерата на Александър беше начело, а самият той стоеше на носа на кораба, обгърнат в дима от жертвоприношението за тръгването ни. Александър призова Амон — неговия божествен баща, а също Посейдон — бога на водите, Херкулес и Дионисий. Той отправи молба и към реките по нашия път, защото гърците също почитат свещените води, макар че ги замърсяват (аз самият ставах все по-нехаен в това отношение). При всяко възлияние Александър хвърляше златната чаша заедно с виното. Всички наоколо подеха хвалебствени химни. Запяха и войниците от двата бряга на реката. Конете зацвилиха и слоновете затръбиха. Потеглихме надолу по течението под звуците на моряшките песни в хладната сива светлина на настъпващия ден.

От всички подаръци, които някога ми е правил Александър — а те бяха много и ценни — един от най-хубавите бе, че ме взе със себе си надолу по реката. Продължавам да го твърдя, макар че съм виждал и празненствата по Нил. Най-отпред плаваха военните галери, чиито гребла пляскаха като криле. След тях в продължение на много мили се точеха пъстри и най-различни кораби. По двата бряга на реката се извиваха дългите колони на войската — тежковъоръжените фаланги, конницата, каруците, фургоните и ярко боядисаните слонове. И по протежение на всичко — хиляди индийци дошли да видят чудото — коне, пътуващи на кораби. Индийците присъединяваха монотонното си пеене към нашите песни, и тичаха изумени покрай брега, докато реката взе да се провира през скали и клисури. Тогава загубихме от поглед армията, но ехото от скалите придружаваше песните ни и се смесваше с крясъците на маймуните, криещи се в зеленината.

За мен това беше очарователна магия, надминаваща всички приказки от пазара. Александър бе застанал до високата статуя на човешка фигура на носа на кораба и се взираше напред. Излъчваше някакъв пламък на нетърпение и страст, който се предаде и на нас. Престана да ме е грижа, че всички разговори на една галера са общодостъпни, че на кърмата имаше само един навес, където той можеше да спи и че едва ли щяхме да докоснем дори ръцете си преди края на пътуването. Сякаш се вмъкнах в един непознат свят и навлязох в онази част от душата му, която единствено войниците познаваха. Всичко ликуваше, когато е с него. И човек губеше представа за времето — обгърнат и понесен от неговото чудо. Да, това бяха дни на истинска радост.

Все още бяхме далеч от неприятелска страна. Често слизахме на брега, за да се закълнат във вярност местните вождове. Тогава Александър сядаше на трон, украсен с цветя, и имаше състезания с коне и танци — често пъти много добри. Имаше и много песни, които ми приличаха на вайкане на улични просяци. А после отново се качвахме на корабите и продължавахме надолу.

Александър винаги казваше, че за хубавите неща трябва да се плаща. Реката се стесни и течението започна да ни тегли по-силно. В началото — далечен и смътен — до нас достигна приглушеният тътен от бързеите, където се срещаха водите.

Преди да тръгнем, ни бяха предупредили, че в клисурата, където Хидасп се слива с Хидраот^[1], удвоените води се пенели във водовъртежи. Но никой не ни предупреди за ужасния шум. Когато приближихме мястото, гребците се вцепениха от страх и престанаха да движат веслата. Но въпреки това се гмурнахме напред, понесени от течението. Главният кормчия Онесикрит им извика да гребат по-силно. Всички щяхме да загинем, ако корабите се обърнеха. Лоцманът на носа се взираше внимателно във всяка оргия^[2] и предупреждаваше кормчията. До него стоеше Александър. Очите му бяха втренчени в бялата вода, а на устните му играеше странна усмивка.

Спомням си само дивото движение на кораба и непоносимия страх, който ме накара да си глътна езика. Никой нямаше да се спаси — дори и Александър — ако паднеше сред бясната надпревара на водите. Несъзнателно започнах да се моля на някакъв непознат бог, ако се удавим, да се родим отново заедно.

И изведнъж планината сякаш се разтвори и всичко остана зад нас. Галерата продължи да се люлее, носена от течението, но вече бяхме преминали. Отървахме се само с няколко счупени гребла от най-долния ред. Да, и в приказките няма щастие без изпитания.

Всички кораби оцеляха след бързеите. Само два се обърнаха и никой от войниците не успя да се спаси. Веднага щом стигнахме до удобен и равен бряг, спряхме и направихме лагер.

И песента свърши — приближавахме страната на малите.

Техните градове не се бяха предали и се готвеха за война. Начело на държавата им стояха жреци, но не такива като Калан, който все повтаряше, че не е никакъв жрец, а просто търсач на Бога. В страната на малите дори войниците се подчиняваха на жреците. А те бяха обявили Александър и всички нас за нечистоплътни варвари. Ние също имаме роби в Персия, но за нас те не са нечистоплътни. А по тези места с презрените професии се занимават само хората от завладените народи. И макар че никой не ги притежава като роби, те са толкова нечисти за малите, че нито един жрец или войник не би ял храна, върху която е падала дори сянката им. Тези хора живееха бедно и покорно.

Но не и Александър. Щом дори сянката му можеше да ги замърси, какво ли щеше да означава за тях неговото управление?

И още: Това беше последният народ по пътя му, преди да тръгнем на запад към Персида. Само малите стояха между него и владичеството му над цяла Индия — от Хипасис до устието на Инд. Войниците му бяха отнели мечтата. И сега въпросът за Индия трябваше да бъде решен завинаги и докрай. Магията на реката беше развалена. Когато стъпи на брега, изпълненото с възхищение момче от носа на кораба се превърна в демон, който изгаряше въздуха пред себе си.

Александър изпрати войската на Хефестион с пет дни преднина, за да се справи с всички мали, които бягаха пред нас. А хората на Птолемей остави три дни назад, за да залавят онези, които се връщаха. След като постави капана, Александър започна да дебне плячката.

Тръгнахме през някаква пустиня, защото пътят бил по-къс, а и никой не минаваше от там. Беше тежко пътуване, но затова пък кратко — една нощ и един ден. Александър ни даде втората нощ, за да се наспим. А призори поведе конницата срещу първия малийски град.

Той не беше много далеч от лагера, така че яхнах коня си и отидох да гледам.

Стените на града бяха измазани с кал, а нивите наоколо гъмжаха от хора. Малите бяха поставили постове по пътищата, за да ги предупредят за Александър. Но никой не се беше сетил да наблюдава пустинята.

Бойният вик разцепи въздуха и конницата навлезе в полята. Малите бяха въоръжени със селскостопански сечива, ако въобще може да се каже, че бяха въоръжени. Видях как мечовете проблясват в първата светлина на деня. Ожънахме ги като ечемик.

Предполагах, че както винаги Александър ще ги призове да се предадат. Но този път не го направи — те вече бяха отказали, а той никога не даваше втора възможност.

Върна се вечерта, след щурма на крепостта. Беше покрит от главата до петите с кръв и прах. И още докато войниците се хранеха, даде заповед за нощен поход, за да изненадаме следващия град, преди да са научили какво се е случило. Дори не седна да си почине. Светлината, която светеше при реката, се превърна в горещина.

Така продължи до края. Дори когато знаеха къде се намираме, индийците отказваха да се предадат. Взехме много роби — тези, които най-накрая се предаваха. Но повечето се биеха до смърт или се запалваха заедно с домовете си. Нашите войници също се ожесточиха и нямаха капка милост. Те, дори повече от Александър, искаха веднъж за винаги да се приключи с Индия — да няма никакви размирици и никакви въстания, които можеха да го накарат да ги върне обратно. Ако не им беше заповядал, те нямаше да взимат и роби.

Войната си е война. Ако Дарий беше на мястото на Александър, сигурно щях да бъда щастлив, че е влязъл смело в бой. А на Александър се чудех. Не защото убиваше, а защото толкова често не го правеше. Дори и в тази война позволяваше на жените и децата да избягат. Бях огорчен единствено, че неговата мечта се превърна в горчивина.

И все пак тази война не влизаше в сметките на македонците, и ги направи мрачни и навъсени. Когато го приготвях за кратките му нощни почивки, лицето му изглеждаше сухо и измъчено.

— Днес тараните разбиха стените — каза ми веднъж той. — В такива случаи войниците винаги са се втурвали напред преди прахолякът да се е уталожил. А като ги гледах днес, си помислих, че никога няма да престанат да се бутат един друг и да чакат някой да започне пръв. Тогава сам започнах да се бия при дупката, докато това не ги накара да се засрамят.

— Александър, това е умората и изтощението надуха. Когато се върнем обратно в Персия, всичко ще се оправи.

— Така е. Но те много добре знаят, че границите трябва да бъдат подсигурени. Ние сме македонци и аз никога не съм искал от тях сляпо подчинение. И винаги им казвам какво съм намислил и какво ще правим. Те просто трябва да издържат докрай. Както правиш ти.

И той ме целуна — просто ей така. Александър не се нуждаеше от плътско желание, за да е благодарен за обичта.

На следващия ден отново бяхме на път. Минахме покрай превзетия град, потъмнял от крещящи кани. Вонята на гниещата от горещото слънце плът беше непоносима. Тя беше примесена и с отвратителната миризма от все още димящите къщи, където индийците се бяха самозапалили. Дълбоко в сърцето си се молех Премъдрия Бог да ни освободи от всичко това колкото се може по-бързо.

Но човек трябва да внимава в молитвите си. И не трябва да предполага преди боговете.

Оказа се, че следващият град, до който стигнахме, е изоставен. Александър реши да преследва жителите му и целият лагер тръгна след армията.

Когато следваш войската, нямаш нужда от водачи. Стигнахме до някаква река и до брод, разпенен от конските копита. На другия бряг беше имало битка. Мъртвите лежаха навсякъде — като странни плодове, родени от земята. Труповете бяха потъмнели от презряване на фона на бледата отъпкана трева и обрулените храсти. Вече се долавяше и лека сладникава смрад — беше горещо. Надигнах манерката си, за да пийна глътка вода, но съвсем наблизо чух стенание. Идваше от един индиец — малко по-млад от мен. Протягаше ръка към водата. Свършено беше с него — вътрешностите му бяха изскочили от раната. И въпреки това слязох от коня си и му дадох да пие. А тези, които яздеха до мен, ме попитаха дали не съм полудял. Защо ли наистина човек прави такива неща? Предполагам, че с това само удължих болката и агонията му.

Скоро настигнахме няколко каруци, теглени от волове. Александър ги беше изпратил да приберат мъртвите и ранените. Над колите имаше опънати чергила, а водоноската, теглена от магаре обикаляш между тях. Александър никога не забравяше да се погрижи добре за хората си.

Каруцарите ни казаха, че на бойното поле имало петдесет хиляди мали. Александър успял да ги задържи с конницата до пристигането на стрелците и пехотата. Тогава индийците побягнали и се скрили зад стените на града, разположен сред палмова горичка. Царят наредил да го обсадят и смятал през нощта да даде почивка на войниците.

Стигнахме до крепостта по здрач. Помня, че беше кръгла, със стени от кафяви тухли. Всъщност стените бяха две — високи външни с бойници по тях, а стените на вътрешната крепост бяха ниски, но много по-дебели. Робите придвижиха напред каруците с палатките и ги разпънаха. Готвачите разтовариха казаните си и чувалите с храните, закрепиха скарите и глинените пещи, за да дадат на войниците хубаво ядене след леката обедна дажба. Александър яде със старшите си генерали — Пердикас, Певкестас и Леонатос, като в същото време обсъждаха атаката. Чух го да казва:

— Не мога да вдигна хората си преди зазоряване.

Същата вечер разгледах чудесните му оръжия, които оръженосците бяха излъскали, и новата му броня. Бяха му я направили в Индия заради горещината. Беше по-лека от старата, а плочките бяха подпълнени с някакъв индийски плат. Беше алена на цвят, с гравиран на гърдите златен лъв, сякаш преди не се беше отличавал достатъчно от другите.

— Александър, — покашлях се аз, — ако утре облечеш старата си ризница, ще мога да дам тази да я почистят. Много е мръсна от битката.

Той се извърна и се ухили.

— Ах, ти персийска лисицо! Зная какво си намислил. Но, няма да стане. Войниците имат нужда да им се даде пример, не е достатъчно само да им се каже. — Усетих горчивина в гласа му. Той сложи ръка на рамото ми. — Не се опитвай да ме възпираш от това, дори когато е от любов. Предпочитам да свърша така, както съм започнал… Усмихни се, де!. Нима не искаш да знаеш къде да ме търсиш утре?

Както винаги преди битка, той спа добре. Казваше, че я оставял в ръцете на бога.

А на следващия ден, малко след изгрев, обградиха града. Изтеглиха нагоре колите със стълбите, катапултите и стенобойните машини. В началото го различавах сред войниците — колкото и да беше далече, веднага го разпознавах по алената ризница и сребърния шлем. Но после той слезе от коня си и се загуби в тълпата пред стените. Успяха да разбият някаква порта и потънаха вътре. Останалите войници ги последваха заедно със стълбите. Стените над тях, които до този момент бяха пълни с индийци, изведнъж се опразниха.

Отидох на своя глава напред с коня си, за да мога да виждам по-добре. Не, нямаше никаква капитулация. Малите бяха побягнали към вътрешната си крепост и се тълпяха по стените. Македонците сигурно се намираха под тях — скрити от ниските къщи, направени от кал.

Видях как една стълба се издигна и се подпря на стената. И после един ярък ален отблясък тръгна да се изкачва по нея. Той продължи уверено нагоре, докато стигна бойниците. И остана да виси там, като едновременно се биеше и се опитваше да си разчисти място. Най-сетне застана изправен на върха. Сам.

Продължи да размахва меча си. Видях как един индиец падна. Друг той избута с щита си. И тогава трима войници се изкатериха нагоре по стълбата, за да се бият до него. Индийците по бойниците се разбягаха и стълбата направо се задръсти от катерещи се македонци. Той отново им беше дал пример. И в този миг всички се строполиха като свлечени камъни и се скриха от погледа ми. Стълбата се беше счупила под тежестта им.

Отидох още по-близо, като смътно си давах сметка какво правя. Четиримата останаха горе сякаш цяла вечност, обстрелвани от стената и от вътрешността на крепостта. В един миг Александър изчезна. Беше скочил долу, от вътрешната страна.

След първоначалното си стъписване, останалите го последваха.

Не знам колко време всъщност измина преди следващите македонци да се покатерят на стената. Може би, колкото да обелиш и изядеш една ябълка. Или да умреш сто пъти. Те се катереха върху раменете на другарите си, някои със стълби, а други правеха опори за краката с копията си. Наводниха стената и отново изчезнаха. Не спирах да си повтарям, че още е прекалено рано, за да ги видя отново.

Няколко войници изкачиха стената отвътре. Носеха нещо алено. Свалиха го много бавно по една стълба, която се скриваше от погледа ми. Не можах да видя дали мърда.

Пришпорих коня си и се отправих в галоп към крепостта.

Долният град беше празен, нямаше дори мъртъвци. И твърде тих. По плоските покриви зрееха тикви. От цитаделата долитаха бойни викове и предсмъртни писъци. Не им обърнах внимание.

Пред вратата на една бедняшка къща — точно под стените — стояха трима от телохранителите и гледаха вътре. Промуших се между тях.

Щитът, върху който го бяха донесли, още стоеше на пода с цяла локва кръв в него. Александър лежеше върху някакво мръсно селско легло, а над него се бяха надвесили Певкестас и Леонатос. В отсрещния ъгъл на стаята, притиснати един до друг, стояха още няколко телохранители. А по пода се разхождаха пиленца.

Лицето му беше бяло като креда, но очите му бяха отворени. От лявата му страна аленият плат беше потъмнял. От него стърчеше дълга, дебела стрела, и се поклащаше заедно с леките му вдишвания. Устните му бяха леко разтворени, колкото да пропускат болката и достатъчно въздух, за да живее. Дъхът му тихо съскаше — но не от устата, а от раната. Стрелата се беше забила в дробовете му.

Коленичих до главата му. Не ме усети — беше почти мъртъв. Певкестас и Леонатос вдигнаха очи. Ръката на Александър се отпусна и докосна стрелата.

— Извадете я. — Гласът му едва се чу.

Леонатос, бял почти колкото него, каза:

— Да, Александър. Трябва само да махнем бронята. — Често се бях занимавал с нея и знаех колко е здрава ватираната материя под нея. Бронята беше пробита, а не разкъсана. Перата на стрелата нямаше да минат през нея.

— Не бъди глупак — прошепна Александър. — Отрежи дръжката. — Той опипа колана си, измъкна една кама и резна слабо стрелата. Тогава се закашля. От устата му бликна кръв, а стрелата рязко се разклати. Животът напусна лицето му. Но все още стрелата продължаваше слабо да трепти.

— Бързо, — извика Певкестас, — да започваме преди отново да се свести. — Той грабна камата и започна да стърже по твърдата тръстика.

Докато я дялкаше, а Леонатос я държеше здраво да не мърда, разкопчах катарамите на бронята. Александър се свести, а Певкестас продължаваше да се мъчи със стрелата. Александър не помръдна.

Дръжката се разцепи и падна. Остана да стърчи около педя заострен край. Успях да измъкна бронята изпод него. Малко се измъчихме от израстъците по стъблото на тръстиката. Певкестас разряза окървавения хитон. Моравата рана върху бялата му плът се разтваряше и затваряше, а въздухът леко свистеше през нея. Понякога това спираше — Александър се опитваше да не кашля.

— За Бога — прошепна той, — дърпайте и свършвайте с това.

— Трябва да изрежа още малко, за да излезе острието — рече Певкестас.

— Давай, тогава — каза Александър и затвори очи.

Певкестас пое дълбоко дъх.

— Покажете ми камите си — поиска той.

Моята имаше най-тънко острие. Бях я купил в Мараканда. Той я заби близо до дръжката и започна да дълбае. Държах главата на Александър в ръцете си. Мисля, че дори не ме усети, пронизван от нечовешката болка.

Певкестас издърпа камата, наклони стрелата встрани, стисна зъби и дръпна. Дебелото желязно острие излезе. А след него и тъмна струя кръв.

— Благодаря, Певкес… — Главата му клюмна. Остана да лежи като камък. Нищо не се движеше, нищо освен кръвта. Но и тя скоро престана.

Вратата на колибата бе затрупана с хора. Някой извика, че Царят е мъртъв и викът веднага бе подет от другите.

В Персия риданията за мъртъвците идват от само себе си, като сълзите. Но аз му дадох дължимото — дара на мълчанието. Всъщност, в мен вече нямаше нищо друго.

Виковете, че Царят е мъртъв, стигнаха и до войниците, които все още се биеха в крепостта. Врявата вътре, която не беше спирала през цялото време, се удвои. Сякаш всички грешници на земята в един миг бяха хвърлени в Огнената Река.

— Чакайте — сепна се Леонатос. Той взе от земята едно перце и го постави върху устните му. За миг то остана неподвижно. После власинките леко помръднаха.

Помогнах им да превържат раната, с каквото успяхме да намерим. От очите ми се стичаха сълзи. Този път не бях единствен.

Най-сетне се осмелиха да го преместят и го сложиха върху една носилка. Телохранителите я вдигнаха и тръгнаха бавно. Последвах ги. Нещо литна от стените над нас и глухо падна в прахоляка до мен.

Беше тримесечно индийско бебе, а гърлото му беше отрязано от едното ухо до другото.

Там, горе, войниците продължаваха да го смятат за мъртъв. И сега измиваха срама от себе си, вземайки кръвната цена за него. Не оставиха живо нито едно същество.

Два дни той лежа в разтворените обятия на смъртта. В него почти не беше останала кръв. Стрелата беше счупила едно ребро. Макар и твърде слаб, за да повдигне ръката си, той направи именно това, вместо да говори. Нареди на лекаря да види ранените. Аз единствен разбрах знака му. С мен той нямаше нужда да отваря уста.

Телохранителите криво-ляво ми помагаха да се грижа за него. Бяха добри момчета, но нервни. Попитах един от тях:

— Защо го е направил? Да не би войниците да са се колебаели?

— Не зная. Те много се туткаха, докато донесат стълбите. Тогава той грабна една, изправи я сам и тръгна нагоре.

Раната, макар и ужасно разкъсана, не забра. Но докато заздравяваше, ребрата засегнаха някакви мускули. Всяко вдишване го режеше като с нож и това продължи дълго след това. В началото кашлицата беше толкова силно страдание за него, че трябваше да притиска гърдите си с двете си ръце, за да ги задържи неподвижни. До края на живота си той винаги изпитваше болка, когато се преумореше и дишането му се ускореше. Криеше я, но аз винаги усещах.

На третия ден вече можеше малко да говори. Дадоха му глътка вино. Тогава дойдоха генералите, за да го укорят за безразсъдството му.

Разбира се, те бяха прави. Беше цяло чудо, че въобще е останал жив до момента, когато стрелата го удари. Александър продължил да се бие с нея, докато паднал безжизнен. В шатрата му стоеше и старият щит от Троя, с който Певкестас го беше закрил. Често го виждах да поглежда към него.

Александър прие укорите покорно — нямаше друг избор заради тримата войници, хванати в капан заедно с него при счупването на стълбата. Единият от тях беше загинал. А той дължеше живота си на другите двама. Но Александър беше постъпил така, както искаше, и накара войниците да го следват. Любовникът все още беше верен на възлюбения си. Стълбата просто се счупила от нетърпеливото им и пламенно втурване. А той не би могъл да предвиди това.

За да му покаже тяхната преданост, Леонатос му разказа всичко за масовото клане.

— И жените, и децата ли? — Александър си пое рязко дъх, закашля се и изхрачи кръв. Леонатос беше смел войник, но не много съобразителен.

На третия ден, когато повдигах възглавниците му, в стаята влезе Пердикас. Той имаше най-висок ранг сред всички военачалници, и сега командваше войските. Беше висок, с мургава кожа и с намръщено чело — спокоен и разсъдлив. Александър му вярваше.

— Александър, — каза Пердикас — тъй като още не можеш да диктуваш, съм написал едно писмо от твое име. До Хефестион е, за да съобщи на армията. Мислиш ли, че си в състояние да го подпишеш?

— Разбира се, че мога — отвърна Александър. — Но няма да го направя. Защо да ги безпокоя излишно? Те ще си помислят, че съм мъртъв. Наслушах се на такива приказки.

— Но те сега говорят точно това — някой е разнесъл слуха и македонците смятат, че пазим смъртта ти в тайна.

Александър се подпря на здравата си ръка (лявата беше притегната към раната) и почти седна. Видях как върху чистата му превръзка изби едно червено петно.

— И Хефестион ли си мисли това?

— Не зная. Твърде е възможно.

— Прочети ми писмото.

Той го изслуша, а след това каза:

— Ще го подпиша, но добави, че след три дни ще отида при тях.

Пердикас смръщи вежди.

— Ако не отидеш, това още повече ще влоши нещата.

Ръката на Александър сграбчи одеялото. Червеното петно върху превръзката се увеличи.

— Пиши каквото ти казвам! Щом казвам, че ще отида, значи ще отида.

И той тръгна — седем дни, след като беше получил раната.

Отново пътувах с него по реката. На кърмата опънаха малък навес и той лежеше под него като умрял. Спомних си как стоеше изправен на носа, с венеца на главата си и в гърлото ми заседна мъка.

Пътувахме две нощи и три дни. Каквото и да се опитвах да направя, на една галера няма удобства и той чувстваше тласъка на веслата. Но нито веднъж не се оплака. Стоях край него, пъдех с ветрило мухите, сменях превръзките на полузарасналата рана и размишлявах. Да, казвах си, ти правиш всичко това за Хефестион.

Сега разбирам, че той щеше да тръгне и само заради войниците. Александър никога не беше назовавал свой заместник, нито свой наследник, в случай че загинеше. Не че не мислеше за смъртта — та той живееше постоянно с нея. Но той не искаше да даде на никого ранг с такава власт, нито пък да го изложи на толкова много завист. Знаеше много добре каква суматоха е настъпила в лагера, докато го смятаха за мъртъв. Трима от големите генерали бяха там — Кратер, Птолемей и Хефестион. И тримата с равни претенции за върховното командване. Войските също добре разбираха това. Те също така знаеха, че ако той умре, индийците пред тях и зад тях ще се надигнат. Ако го бях попитал защо отива, той щеше да ми отговори: „Трябва.“ Но си спомних гласа му, когато каза: „И Хефестион ли си мисли това?“, и се опитах да овладея мъката си.

Съзряхме лагера в късния следобед Александър беше заспал. Както беше заповядал преди това, навесът беше навит, за да могат да го виждат! Той вече беше сред армията си — целият бряг беше потъмнял от хора. Когато го видяха да лежи неподвижно, избухна ридание, което се разпростря чак до лагера. Не би могло да бъде по-голямо, дори ако някой Велик Цар беше починал в Суза. Но не обичаят беше изтръгнал това оплакване от македонците. Чистата и неподправена мъка ги бе накарала да ридаят.

Александър се събуди. Видях го как отвори очи. Той знаеше какво означава това — те бяха почувствали какво означава да бъдат без него. И не го обвинявам, че ги остави да го почувстват още малко — той си беше артист. А когато галерата се прилепи към брега, той вдигна ръка и я размаха.

Цялото множество изрева гръмогласно. Сякаш небето се срути от радостните им викове. Но аз внимателно наблюдавах тримата генерали, които стояха на брега. И видях чии очи той погледна първо.

На брега ни чакаше носилка с балдахин. Когато го пренесоха до нея, той каза нещо, което не можах да чуя, тъй като бях още на кораба. Като че ли не му хареса носилката. Винаги става нещо не както трябва, си казах, когато трябва да го оставя на други хора. Какво ли има сега?

Когато слязох по подвижното мостче, тъкмо водеха един кон.

— Така е по-добре — каза Александър. — Сега ще видят дали съм умрял.

Някой му помогна да се качи на седлото и той се изпъна, сякаш беше на парад. Войниците се развикаха. До него вървяха генералите. Надявах се да внимават, в случай че падне. До предната вечер той не беше стъпвал на краката си.

В този момент настана лудницата.

Войниците се събраха в огромна крещяща вълна, изпускаща обилна смърдяща пот под горещото индийско слънце. Избутаха генералите все едно че бяха никои. Добре, че поне му бяха намерили спокоен кон. Войниците посягаха към краката му, целуваха края на хитона му, благославяха го или просто напираха да дойдат по-близо и го гледаха втренчено. Никой на брега не знаеше истинското състояние на Александър. Най-сетне няколко телохранители успяха да си пробият път през тълпата и поведоха коня му към приготвената за него шатра.

Промъкнах се през блъсканицата като котка под врата. Всички бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха, че един персиец ги разблъсква. Много пъти бях чувал хора, които са виждали гръдни рани на бойното поле, да разправят как човек доживява, докато се опита да се вдигне, а после избълва локва кръв и умира след няколко мига. На около двадесет крачки пред шатрата, когато почти бях стигнал до него, Александър дръпна юздите. Помислих, че ще падне и се хвърлих напред.

Но той не падна.

— Останалото ще измина пеш, — каза той. — Искам да им покажа, че съм жив.

Направи го. Без да искат, те удвоиха необходимото за това време, като хващаха ръцете му, за да му пожелаят здраве и радост. Късаха цветя от храстите — от онези белите индийски цветя с тежкия аромат, и ги хвърляха към него. Някои бяха откраднали венци от светилищата на индийските богове. А той стоеше изправен и се усмихваше. Александър никога не се отвръщаше от обичта.

Влезе вътре. Лекарят Критодем, който беше дошъл заедно с нас на кораба, избърза след него. Когато малко по-късно излезе и ме видя, че стоя отвън той каза:

— Кърви, но не много. Ей, Богу, от какво е направен този човек?

Вдигнах рамене:

— Ще се погрижа за него, веднага щом излязат генералите. — Бях донесъл със себе си една чанта с неща, от които щеше да има нужда. Птолемей и Кратер излязоха доста скоро. Е, казах си, сега вече започва истинското чакане.

Пред шатрата се беше натрупала огромна тълпа. Сигурно си мислеха, че ще дава аудиенции. Телохранителите ги възпираха. А аз чаках.

Палмовите дървета вече чернееха на фона на залеза, когато Хефестион излезе.

— Багоас там ли е? — попита той.

Приближих се.

— Царят е уморен и иска да си легне — каза Хефестион.

Уморен! Премъдри Боже. Та Александър трябваше да бъде оставен на мира още преди час.

Вътре беше горещо. Бяха го подпрели на някакви възглавници. Калпава работа. Отидох и го нагласих както трябва. До него имаше чаша за вино.

— О, Александър! Знаеш много добре, че лекарят каза да не пиеш, ако раната кърви.

— Вече не кърви. Нищо ми няма. — Имаше нужда от почивка, за да съвземе, а не от вино.

Вече бях наредил да донесат вода, за да го измия.

— Какво правиш постоянно с тази превръзка? — попитах. — Смъкнала се е наполовина.

— Нищо — отговори ми той. — Хефестион поиска да види раната.

— Легни сега, че е залепнала. — Намокрих я и леко я отскубнах, а след това го изкъпах, намазах мястото с мехлем, превързах го и изпратих да донесат вечерята му. Почти не хапна. Беше уморен до смърт. Когато го нагласих, седнах тихо в един ъгъл. Той беше привикнал да стоя там, докато заспива.

Малко по-късно, когато вече се унасяше, Александър въздъхна дълбоко. Приближих се на пръсти. Устните му се размърдаха. Помислих си, че сигурно иска да доведа Хефестион да седне до него. Но той само каза:

— Толкова много неща имам да свърша.