Мери Рено
Персийското момче (3)

3

Прекарах няколко дни в двореца преди да бъда представен на Царя. Мислех си, че никога няма да успея да се ориентирам в огромния лабиринт от разкош. Навсякъде имаше високи колони от мрамор, порфир или малахит с позлатени капители и богати орнаменти. На всяка стена имаше цветни и емайлирани барелефи, които изглеждаха като живи фигури. На тях бяха изобразени маршируващи воини или пратеници с дарове, или данъкоплатци от далечните краища на империята. Някои водеха бикове или камили, а други поднасяха кани или злато. Винаги, когато губех пътя, ми се струваше, че съм попаднал сред официална церемония от надути царедворци.

В крилото на евнусите не ме посрещнаха особено топло, може би защото бях предопределен за привилегирована служба. По същата причина обаче никой не се отнасяше зле с мен. Сигурно се страхуваха да не си отмъстя по-късно.

На четвъртия ден видях Дарий.

Той пиеше вино и слушаше музика. Стаята гледаше към малка градина с фонтан и вътре се носеше аромат на лилии. На дърветата бяха закачени златни клетки с най-различни редки птици. Музикантите бяха оставили инструментите си, но ромонът на водата от фонтана и чуруликането на птичките се смесваха в нежен, галещ слуха концерт. Градината беше оградена с високи стени и беше част от уединението на стаята.

Той седеше на възглавници и съзерцаваше потъващото зад хълмовете слънце. На малка масичка до него бяха оставени кана с вино и една празна чаша. Веднага разпознах в Дарий човека, който присъстваше на рождения ден на баща ми. Но тогава той беше облечен в обикновени дрехи за езда. Сега робата му беше пурпурна, примесена с бяло, и носеше Царската митра^[1], но не официалната, а тази, която се носи всеки ден. Брадата му беше сресана и лъщеше като коприна, а от него се носеше аромат на арабски есенции.

Тръгнах към него със сведени очи, следвайки Управителя на двореца. Никой няма право да гледа Царя и затова не разбрах дали той ме позна и дали спечелих одобрението му. Когато произнесоха името му, аз се проснах по очи, както ме бяха научили, и целунах пода пред него. Пантофите му бяха от мека, изсушена ярешка кожа, тъмночервени на цвят и бродирани с пайети и златни нишки.

Един евнух взе таблата с виното и я постави в ръцете ми. Докато излизах заднишком от Аудиенцията, ми се стори, че чух едва доловимо раздвижване на възглавниците.

Същата нощ бях допуснат до Спалнята, за да участвам в събличането. Нищо особено не се случи. Само ми дадоха да държа някои неща, докато гардеробиерът ги отнесе. Опитах се да извърша всичко с грация и да не посрамя учителя си. Но по всичко изглеждаше, че той беше изпреварил събитията и ме бе научил на неща, които все още не се искаха от мен. Както разбрах, в началото винаги се проявяваше известно снизхождение към новаците. На следващата вечер, докато чакахме Царя да дойде, един стар евнух, на който всяка една от бръчките му говореше, че е врял и кипял в дворцовия живот, прошепна в ухото ми:

— Ако Негово Величество ти направи мълчалив знак, не се оттегляй с останалите. Трябва да изчакаш и да видиш дали има още някакви заповеди за теб.

Припомних си уроците: гледах внимателно изпод клепачите си за знака, и си намирах работа по подобаващ начин.

И когато останахме сами, разпознах сигнала да се съблека. Оставих дрехите си така, че да не се виждат. Не успях да докарам само усмивката. Бях много уплашен и усетих, че тя ще изглежда като глупаво ухилване. Приближих се сериозен и доверчив и, като видях, че той е отметнал завивката, затаих надежда, че всичко ще мине добре.

В началото ме целуваше и дундуркаше като кукла. След това предугадих какво се иска от мен, тъй като бях добре подготвен. По всичко личеше, че съм одобрен и желан. Разбира се, както ме беше учил Оромедон, никога не показах, че насладата ми причинява болка. През цялото време докато бях с Дарий, той с нищо не показа дали знае, че и евнусите могат да чувстват нещо.

Но човек не казва такива неща на Царя на Царете, освен ако той не го попита.

Аз бях предназначен да се забавлява с мен, точно както любовта, птичките, фонтана и лютните. И твърде скоро се научих да се справям с тази задача, без да провокирам или да дразня достойнството му. Той никога не ме обиди, не ме унижи, и не се държеше грубо с мен. Отпращаше ме учтиво, ако все още беше буден, а на следващата сутрин често пристигаше подарък от него. Но и аз вече се бях научил да разбирам удоволствието. Той наближаваше петдесетте и въпреки баните, балсамите и парфюма вече бе започнал да мирише на стар човек. Понякога в царското легло, единственото ми желание беше да сменя този огромен и брадат мъж с гъвкавото и нежно тяло на Оромедон. Но уви — не се полага на изящната ваза или на скъпоценния камък да избират собственика си.

Ако вътрешно недоволствах, достатъчно беше да си припомня предишната си съдба. Царят беше човек, преситен от удоволствия, но нежелаещ да се откаже от тях. Доставях му това, което искаше, и той беше доволен и благосклонен към мен. Когато си спомнях за онези, другите, за похотливите им груби ръце, за лошия им дъх и отвратителните им желания, се възмущавах от моментното си недоволство и правех всичко, за да покажа на господаря си благодарността, която чувствах.

Скоро започнах да присъствам на повечето от развлеченията му. Той ми подари прекрасен малък кон, за да яздя заедно с него из парка на двореца. Не случайно хората си представят рая като такава градина^[2]. Поколения наред царе бяха засаждали тук редки дървета и храсти, донесени от цяла Азия. Понякога са носели дори цели дървета, заедно с корените и почвата. За целта са били необходими огромен брой каруци, свързани помежду си, и цяла армия градинари, които да се грижат за тях по пътя. Дивечът, предназначен за лов, също беше грижливо подбран. По време на лов го подгонваха към Царя, за да може по-лесно да стреля, и когато убиеше нещо, ние всички го аплодирахме.

Един ден той си спомни, че мога да пея, и поиска да ме чуе. Гласът ми никога не е бил така прекрасен, както на някои евнуси, които далеч надминават женските гласове по сила и красота. Въпреки това, когато бях момче, той беше приятен и чист. Донесох малката арфа, която бившата ми господарка беше купила от пазара. Като я видя, Дарий така се погнуси сякаш бях донесъл някаква мърша.

— Какъв е този боклук? Защо не си поискал да ти дадат истински инструмент? — Той видя, че се уплаших и вече по-меко каза:

— Разбирам, че скромността не ти е позволила. Но махни тази гадост оттук. Когато ти дадат нещо, което става за свирене, тогава ще ми попееш.

След няколко дни той ми подари арфа, направена от черупката на костенурка и чимширово дърво, с ключове от слонова кост. Започнах да вземам уроци при Главния музикант на двореца. Един ден, както си седях край фонтана, и, потопен в спомени наблюдавах последните проблясъци на слънцето, си представях как някъде сред хълмовете на запад залезът озарява останките на моя дом, Дарий ме помоли да попея. Може би под въздействието на обзелите ме мисли си спомних една песен, която войниците на баща ми често пееха край лагерния огън.

Когато свърших, Царят ме повика да дойда по-близо. В очите му имаше сълзи.

— Тази песен — каза той, — ме накара отново да видя бедния ти баща. Какви щастливи дни бяха! Но никога няма да се върнат. Той беше истински приятел на Арсес. Дано Мъдрият Бог приеме душата му. И ако беше останал жив, той винаги щеше да бъде добре дошъл тук като мой приятел. Знай, моето момче, никога няма да забравя, че ти си негов син.

И той постави обсипаната си със скъпоценности ръка на рамото ми. Двама от неговите приятели и Главният камериер на двореца станаха свидетели на тази сцена. От този момент нататък, както той беше предвидил, положението ми в двореца се промени. Вече не бях момче, купено за удоволствия, а фаворит с благородно потекло, и всички бяха длъжни да са наясно с това. А аз разбрах, че дори и да загубя хубавата си външност, той щеше да продължи да се грижи за мен.

Дадоха ми прекрасна стая с изглед към парка във вътрешния дворец, и мой собствен роб — едно египтянче на име Неши, което се отнасяше с мен като с принц. Бях вече на четиринадесет години и външно се променях от момче на юноша. Няколко пъти чух Дарий да казва на приятелите си, че е предугадил, че от мен ще излезе нещо и че съм надминал очакванията му: „Не вярвам в цяла Азия да се намери някой, равен с него по красота.“

Те, разбира се, се съгласяваха, че съм несравним. А пък аз се научих да се държа така, сякаш това наистина беше вярно.

Балдахинът над леглото му беше направен във форма на асма от чисто злато. От нея висяха гроздове от скъпоценности, а в центъра на златна верига се спускаше огромна ажурна лампа. Понякога през нощта, когато лампата хвърляше върху нас своите листоподобни сенки, той ме караше да се изправям до леглото и ме разглеждаше на светлината. Не правехме нищо. Мисля си, че гледката щеше да му бъде достатъчна, ако не беше желанието му постоянно да доказва своята мъжественост.

В повечето нощи обаче той искаше удовлетворение.

Светът е пълен с хора, които винаги искат едно и също, без да могат да понесат и най-малката промяна. Това е досадно, но аз бях длъжен да проявявам въображение. Дарий обичаше разнообразието и изненадите, но му липсваше фантазия. Изпробвах всичко, на което ме беше научил Оромедон, и вече започнах да се чудя кога ли ще дойде денят, когато и аз ще трябва да обучавам моя приемник. Както подразбрах, преди мен беше имало друго момче, което издържало само седмица и го отпратили, тъй като Царят го намерил за безинтересен.

Имах нужда от нови идеи и реших да отида при най-известната проститутка в Суза — една вавилонка, която твърдеше, че се е учила на занаят в някакъв храм на любовта в Индия. За доказателство тя държеше в стаята си една бронзова скулптура на два демона, всеки от които висок шест или осем лакътя, и които се съвокупляваха танцувайки. Постъпката ми едва ли би очаровала Дарий, но все пак се надявах да има полза. Един евнух винаги има какво да научи от такива жени. Все пак те спят с повече мъже от когото и да било друг. Но нейното грубо опипване и държане така ме отвратиха, че забравих добрите обноски, станах и се облякох. Оставих й една златна монета и казах, че плащам за времето, което съм и загубил, но не мога да остана да я обучавам кое как се прави. А тя така побесня, че успя да си възвърне гласа едва когато бях слязъл по стълбата. Сега трябваше да разчитам само на себе си, защото разбрах, че няма по-добър от мен.

След този случай започнах да се уча да танцувам.

Като дете обичах да играя, като имитирах стъпките на по-възрастните или подскачах и се въртях, тананикайки си нещо. Бях сигурен, че ако се понауча малко, от мен ще излезе доста добър танцьор. Царят много се радваше, когато показвах желание да науча нещо ново (аз, разбира се, не му казах за вавилонката) и нае за мен най-добрия учител в града. Не беше като моите детски игри. Трябваше да тренирам като войник, но всичко това беше добре дошло. Именно поради бездействието си повечето евнуси затлъстяваха. Гледах ги как се размотават, клюкарстват и чакат някой да им каже да свършат нещо. За мен беше добре да се изпотявам и да раздвижвам кръвта си.

Така че не след дълго моят учител каза, че съм готов. Царят беше поканил приятелите си в градината с фонтана и аз танцувах за тях. Започнах с един индийски танц, облечен само с парче плат около бедрата и с тюрбан. След това изиграх гръцки танц (за такъв го мислех) с ален хитон и накрая кавказки — с малък позлатен ятаган. Дори принц Оксатрес, братът на Царя, който винаги ме гледаше надменно, защото харесваше само жени, извика „Браво!“ и ми хвърли една жълтица.

Денем танцувах с дрехите си. Нощем също танцувах, но облечен само в сенките, които хвърляше ажурната лампа, висяща от златната лоза. Много скоро се научих да забавям стъпките към края, защото Дарий не ми оставяше време да си поема дъх.

Често си мислех дали той щеше да ме цени толкова, ако Царицата не беше в плен. Тя беше негова полусестра от доста по-млада жена на баща му и можеше да му бъде дъщеря. Казваха, че била най-прекрасната жена в Азия. Разбира се, той не би се задоволил с нещо друго. Но сега царицата беше в ръцете на един варварин, по-млад от нея, и съдейки по делата му, с доста гореща кръв. Естествено, Дарий никога не разговаряше за такива неща с мен. Всъщност, в леглото той почти не говореше.

Някъде по това време се разболях от лятна треска. Бях много зле и Царят дори ми изпрати личния си лекар. Но самият той така и не дойде да ме види.

Спомних си белега на Оромедон. И тъй като огледалото ми казваше лоши новини, ми стана ясно защо. Въпреки това, трябва да е имало нещо в мен, което все още привличаше останалите. Една нощ се разплаках от глупост и слабост. Неши скочи от сламеника си и изтри лицето ми. След няколко дни Царят ми изпрати една кесия със златни дарици^[3], но отново не дойде лично. Дадох златото на Неши.

Вече се бях възстановил, когато един ден, докато седях сам с Дарий в градината и му свирех на арфа, в двора задъхано се втурна самият Велик везир с някаква спешна новина. Личният евнух на Царицата беше успял да избяга от лагера на Александър и молеше за аудиенция.

Ако в градината имаше и други царедворци, те щяха да бъдат освободени и щях да бъда принуден да ги последвам. Но аз бях като птичките и фонтана — част от принадлежностите. Освен това, когато евнухът влезе, те заговориха на гръцки.

Никой не ме беше питал дали разбирам този език. Но в Суза имаше няколко златари-гърци, с които господарят ми търгуваше — било със скъпоценни камъни, било с мен. Така че, когато дойдох в двореца, имах известни познания и често се навъртах около преводача от гръцки. Той се занимаваше с всички въпроси, които възникваха между сановниците в двора и гърците: с просителите до Царя или с тирани, избягали от освободените от Александър гръцки градове. Освен това в двореца идваха и пратеници от гръцки държавици, като Атина например, които бяха пощадени от Александър, сякаш за да заговорничат срещу него. Преводачът беше и единственият посредник между двореца и командирите на гръцките наемници, капитаните на кораби и шпионите. А когато човек слуша персийски, преведен след това на гръцки, много лесно се научава да разбира.

Дарий показа явно нетърпение, защото още по време на Прострацията попита дали семейството му е живо. Евнухът отвърна, че са живи и в добро здраве. Освен това се отнасяли с тях като с царски особи и им предоставили всички необходими удобства. Самият той (човекът беше възрастен и изглеждаше доста зле след дългото пътуване) бил избягал лесно, тъй като стражите били поставени по-скоро да пазят Цариците от външни досадници, отколкото тях самите.

От мястото си видях как ръцете на Царя нервно стиснаха облегалката на стола. Нищо чудно. Това, което се канеше да попита, не беше за пред един слуга.

— Не, господарю мой! — евнухът с жест повика Боговете за свидетели. — Ваше величество, та той дори не я е посещавал от деня след битката, когато дойде, за да й обещае неприкосновеност и охрана! Ние бяхме там през цялото време, а с него дойде и един негов приятел. Дочух, че веднъж някои от генералите му, като изпили повечко вино, си спомнили за нейната красота и го увещавали да промени решението си. И макар че и той бил доста пиян, както повечето македонци, само като чул това, така се ядосал, че им забранил да споменават отново името и в негово присъствие. Това ми каза един грък, който бил там.

Дарий остана известно време неподвижен. След това въздъхна дълбоко и каза на персийски:

— Какъв странен човек! — Помислих си, че ще продължи да разпитва как изглежда този Александър — нещо което аз самият горях от нетърпение да разбера, но се сетих, че се бяха видели по време на битката.

— А майка ми? — Дарий продължи на персийски. — Тя е твърде стара за тези изпитания. Грижат ли се добре за нея?

— Велики Царю, здравето на моята господарка е чудесно. Александър винаги пита за нея. Преди да избягам, той я посещаваше почти всеки ден.

— Посещавал е майка ми?! — Лицето му изведнъж се промени. Стори ми се, че дори пребледня. Не можех да си обясня защо. Та Царицата-майка беше на повече от седемдесет години.

— Наистина, господарю. В началото той я оскърби, но винаги след това, щом я помолеше да го приеме, тя му разрешаваше.

— И с какво я оскърбил? — попита Царят с нетърпение и любопитство.

— Даде й да преде вълна.

— Какво?! Да преде вълна като най-обикновена робиня?

— Така си помисли и господарката ми. Но когато му показа, че е оскърбена, той я помоли за извинение. Каза, че майка му и сестрите му предат и си помислил, че ще й достави развлечение. Тогава господарката разбра неговото невежество и прие извиненията му. Оттогава те често разговарят заедно чрез преводач.

Царят остана загледан пред себе си. След малко разреши на евнуха да се оттегли и като си спомни, че съм още там, ми даде знак да продължа да свиря. Засвирих тихо, защото виждах, че е загрижен. Много години по-късно разбрах причината.

Споделих новините с приятелите си в двора. Да, аз вече имах приятели, някои от тях с висок ранг, а други не, но всички бяха доволни първи да чуват новините. Никога не приемах подаръци за това. Би било все едно да продавам приятелството си. Разбира се, приемах подкупи, за да съдействам за молби пред Царя. Да отказвам, според неписаните правила в двора, би означавало проява на враждебност и рано или късно някой щеше да ме отрови. Излишно е да казвам, че въобще не отегчавах Дарий с техните глупави молби. В края на краищата, той ме държеше за други неща и не ми беше това работата. Но понякога му казвах:

— Еди кой си ми даде еди какво си, за да Ви накарам да погледнете благосклонно на молбата му. — Това го забавляваше, тъй като другите естествено не му го казваха. Понякога ме питаше:

— И какво иска? — и добавяше — Добре, ще го уредя — трябва да поддържаме доверието в теб.

Всички обсъждаха странното поведение на македонския цар. Някои казваха, че е искал да се покаже като човек от желязо, който стои над удоволствията. Други твърдяха, че е импотентен, а трети — че е пощадил царското семейство, за да може да изкопчи по-изгодни условия за капитулацията си. Някои пък казваха, че харесвал само момчета.

Евнухът на Царицата действително спомена, че му прислужвали една група момчета от благороден произход, но такъв бил обичаят при всичките им царе. Според него в природата на младите било да бъдат щедри с победените и бързо добавяше, че по красота и излъчване Александър въобще не можел да се сравнява с нашия Цар. На ръст той едва ли би стигнал и до рамото му.

— Всъщност — каза ни евнухът, — когато Александър посети Цариците, за да ги увери, че са в безопасност, Царицата-майка се поклони на приятеля му, вместо на него. И не знам дали ще повярвате, но те вървяха заедно, един до друг, и почти не се различаваха по облекло. Приятелят му беше по-висок и доста красив за един македонец. Много се смутих, тъй като вече бях виждал царя им. Но приятелят му се отдръпна и слава богу, че Царицата забеляза предупредителните ми знаци. Тя, разбира се, ужасно се разстрои и отново започна прострацията пред Александър. Но той я повдигна с ръце, и можете ли да си представите, дори не се ядоса на онзи. И после каза: „Няма нищо, майко, не бяхте далеч от истината. Той също е Александър.“

Е, рекох си, те са варвари. И въпреки това усетих, че нещо става дълбоко в мен. Евнухът продължи:

— Никога не съм виждал цар, който така да не държи на положението си. Та той живее по-зле от който и да е генерал при нас. Когато влезе в шатрата на Дарий и видя обзавеждането и, той се облещи като селянин. Знаеше какво е баня и първото нещо, което направи, беше да я използва, но като го гледах как се чуди какво да прави с другите неща, едва се сдържах да не се разсмея. А като седна в стола на Дарий, краката му въобще не стигаха до пода и той ги качи на масичката за вино, защото я помисли за табуретка за крака. Все пак той се премести да живее там и приличаше по-скоро на някакъв бедняк, получил неочаквано наследство. Въобще, Александър прилича на момче… Докато човек не види очите му.

Попитах какво е направил с наложниците на Дарий, и дали не ги е предпочел пред Царицата. Евнухът каза, че не е взел нито една, а ги е подарил на приятелите си.

— Значи, момчета! — засмях се аз. — Сега вече знаем.

Момичетата от харема, които Дарий беше взел със себе си, бяха разбира се най-красивите, и явно бяха голяма загуба за него. При все това имаше още много на разположение. Той прекарваше само някои от нощите си с мен. Вярно е, че по стар обичай жените в харема са толкова, колкото и дните в годината, макар и някои от тях да бяха прехвърлили младостта. Но е пълна глупост твърдението на гърците, че нощем момичетата се строявали около леглото на Царя, за да си избере някоя. От време на време той посещава харема, разглежда момичетата и научава от Главния евнух имената на пет или шест, които му харесали най-много. След това, през нощта, той ще извика една от тях, а понякога и цялата група, за да свирят пеят, а по-късно ще даде знак на една от тях да остане. Царят обичаше тези неща да се правят елегантно.

Когато ходеше в харема, Дарий често ме вземаше със себе си. Разбира се, не можех дори да си помисля, че е възможно някога да бъда представен на Царицата, но пък имах много по-високо положение от наложниците в двора.

Доставяше му удоволствие да гледа дори как неговите прекрасни вещи се възхищават една от друга. Някои от момичетата бяха изключителни — деликатни и свежи като цветя. Дори аз бих ги пожелал. Оромедон ме беше спасил от голяма опасност, тъй като забелязвах, че някои от тях ми хвърляха страстни погледи. Веднъж го срещнах. Беше слънчев ден и той пресичаше вътрешния двор, облечен както винаги елегантно. Почувствах се странно, защото моите дрехи бяха още по-богати. Като го видях, ми идеше да се втурна към него и да го прегърна. Но той се усмихна многозначително и поклати глава. Вече бях научил достатъчно за живота в двореца, за да разбера намека. Нямаше да мине безнаказано, ако забележеха, че си е запазил хапка от яденето, предназначено за господаря. Така че аз също му се усмихнах тайно и го отминах.

Понякога, когато Царят беше с момиче, аз лежах в моята хубава стая, наслаждавах се на аромата от градината, гледах лунната светлина, която се отразяваше в сребърното ми огледало, и си мислех колко приятно и спокойно е да лежиш абсолютно сам. Ако го обичах, щях да страдам. Тази мисъл ме натъжи и засрами. Та той ми беше направил толкова добрини! Беше ми дал собствен кон и подаръци, с които беше пълна стаята ми. Благодарение на него се радвах на уважение в двора. Той не искаше да го обичам, нито дори да се правя, че го обичам. Защо ли въобще трябваше да мисля за това?

Истината беше, че десет години бях обичан от родителите си, които също се обичаха. Бях се научил да ценя любовта и макар че след тях никой не ме беше обичал, тя не загуби значение за мен. Сега бях във възрастта, когато момчетата се държат непохватно и правят първите си грешки, а невъзпитаните момичета им се присмиват пред по-възрастните. Или, като го направят за пръв път с някоя потна селянка, си мислят: „Това ли било?“

Но на мен не можеше да ми се случи нищо подобно.

Любовта приемаше образа на изгубено щастие, примесено с моите фантазии. Моето изкуство имаше толкова общо с любовта, колкото и уменията на лекаря. Бях красив на външен вид — като златната лоза в Спалнята, макар и с много по-нетрайна красота. Знаех как отново да възбудя изчезналия от пресита апетит. Любовта ми беше неизразходвана, а мечтите ми за нея — по-невинни и от мечтите на най-обикновеното момче. Понякога шептях на някоя лунна сянка:

— Наистина ли съм хубав? Това е само за теб. Кажи ми, че ме обичаш, защото не бих могъл да живея без теб.

Сега зная: младостта не може да живее без надежда.

Лятото в Суза е много горещо. По това време на годината Царят би трябвало да бъде в летния дворец в Екбатана, в планината. Но Александър все още обсаждаше Тир и войниците му упорито строяха дига към острова. Това беше всичко, което тогава знаех за тази изключителна обсада. Говореше се, че скоро ще му писне и ще се насочи към вътрешността на страната и тогава Екбатана ще се окаже твърде далеч. Всъщност командирите смятаха, че Царят трябва да остане във Вавилон. Един дори каза:

— Македонският цар винаги е близо до бойното поле.

А друг отговори:

— Така е. Но пътят от Суза до Вавилон е само една седмица, а и генералите там добре се справят сами. Дори по-добре.

Измъкнах се незабелязано. Не беше моя работа да докладвам за хора, които не крояха нищо лошо, а просто си позволяваха да говорят твърде свободно, както някога правеше баща ми. Справедливостта изисква да кажа, че Дарий никога и не поиска това от мен. Той не смесваше работата с удоволствието.

Тогава Тир падна^[4].

Войниците на Александър бяха пробили дупка в крепостната стена и бяха атакували. Паднало голямо клане. Преди обсадата жителите на Тир бяха убили пратениците на Александър, а после буквално смъквали кожата на войниците му, като изсипвали върху тях нажежен до червено пясък. Тиранците, които оцелели, били взети в робство с изключение на жреците от светилището на Мелкарт. Изглежда, че Александър е почитал този бог, макар да го наричал Херкулес. Всичко това означаваше, че персийските кораби вече нямаха свои междинни пристанища в Средиземно море северно от Египет, като изключим Газа, която едва ли щеше да издържи дълго.

Колкото и малко да знаех за западната част на империята, изражението на Царя ми подсказа колко голямо всъщност е бедствието. Сега пътят на Александър към Египет беше чист. Египтяните ненавиждаха управлението ни, откакто Артаксеркс отново завладя страната им. Той беше осквернил храмовете им и беше убил техния свещен бик. Всички знаехме, че дори нашите сатрапи там „да затворят вратите“ пред Александър, египтяните ще ги атакуват в гръб.

Тогава Дарий изпрати мисия начело с брат си Оксатрес да моли за мир.

Никой не разбра какви са условията, а аз не бях толкова глупав, че да се помъча да изкопча тайни от Царя. Предлагаха ми огромни подкупи, за да го направя. Но човек се учи постепенно и вече смятах за по-благоразумно да приемам малките подкупи. Казвах им, че съм готов да направя за тях всичко, което зависи от мен, макар той да не издава намеренията си — ако приемех по-големи подкупи, би означавало да ги мамя. По този начин те не се настройваха срещу мен, а аз не попадах под подозренията на Дарий, защото никога не исках нищо от него.

Макар че пратениците използваха царските пощенски станции за смяна на конете, висшите сановници не препускат в надпревара с вятъра, както правят официалните куриери. Докато чакахме, животът в двореца замря като въздух преди буря. Прекарвах нощите си сам. През тези седмици Дарий спеше само с жени и почти целият харем се изреди в леглото му. Мисля, че това му вдъхваше увереност, че е мъж.

Когато пратениците се върнаха, новините им бяха остарели. Оксатрес решил, че отговорът на Александър трябва да пристигне по-бързо, и беше изпратил копие от писмото му по царските вестоносци, които пристигнаха половин месец по-рано.

Нямаше нужда да се задават въпроси. Новината се беше разпространила из целия дворец и дори из града. Целият свят би могъл днес да цитира отговора на Александър, дори по памет, както и аз:

Можеш да си задържиш десетте хиляди таланта. Нямам нужда от пари, достатъчно съм взел. И защо само половината от твоето царство до Ефрат? Ти ми предлагаш част в замяна на цялото. Ако искам да се оженя за дъщеря ти, ще го направя, без значение дали ми я даваш или не. Семейството ти е в безопасност и никакъв откуп не искам за тях. Ако дойдеш тук лично и отправиш молба към мен, ще ги получиш безплатно. Ако желаеш нашето приятелство, просто трябва да ме помолш за него.

Стъписването и шушукането продължи около ден — не мога да си спомня точно. След това изведнъж всичко бе огласено от викове и тръби. Хералдите обявиха официално, че Царят ще тръгне на запад към Вавилон, за да събере и подготви армията си за война.