Кейт Уокър
Напълно непознати (11)

Единадесета глава

— Лиз? — Гласът на Елинор по телефона звучеше сънливо и разтревожено. Както и трябваше да се очаква, помисли си с тъга Лиз, след като си беше позволила да събуди приятелката си толкова рано в неделя.

— О, Нел, извинявай, че те безпокоя, но не знаех към кого друг да се обърна. Трябва да поговоря с някого, който познава Ричард.

След като снощи Ричард си отиде, Лиз дълго лежа будна, опитвайки се да разбере в какво е сбъркала. Чувстваше се съсипана и опустошена. Беше толкова сигурна, че Ричард я желае, че затова бе приел поканата й да влезе в нейната стая. Беше ли си въобразила? Но си спомняше как той я целуна и това не беше въображение. Тя го познаваше достатъчно добре, за да е уверена, че беше възбуден не по-малко от нея. Какво тогава го накара да я отблъсне с такава ярост?

„Не искам вече това от теб — бе просъскал той. — Не…“

Лиз изстина. Пред очите й изплува лицето на Ричард, когато произнасяше същите думи само преди няколко седмици.

„Аз не искам вече това. Не и ако не ми се отдадеш изцяло.“

Наистина ли очите му потъмняха, защото я отхвърляше, или… Лиз си спомни напрегнатото му тяло, свитите юмруци. Приличаше на човек, обзет от силна болка, човек, който се мъчи да се овладее. Все повече се объркваше. Отново го чу да казва: „Твоят брак! А какво стана с нашия брак, Бет?“.

Дали се бе лъгала през цялото време? Бе ли разбирала правилно любезността му и разстоянието, което поддържаше между тях като безразличие, или всъщност той криеше зад тях дълбоки чувства, които е мислел, че тя не иска да види? Спомни си думите на Елинор, когато я уговаряше да му пише: „Той е отчаяно самотен и се страхувам, че може окончателно да загуби контрол над живота си. Работи прекалено много, нищо не яде и съм сигурна, че и не спи“.

Лиз сама бе забелязала промените в него — изпитото лице, сенките под очите. Имаше вид на човек, загубил нещо много скъпо и напълно опустошен от загубата. Тогава не повярва на сестра му и само се засмя. Къде беше истината? В сумрака на ранното утро разбра, че има нужда от помощ и разказа всичко на Елинор.

— Аз все още го обичам, Нел — завърши тя с пресекващ глас. — Но не знам какво изпитва той. Не съм сигурна, че изобщо някога съм го разбирала.

— Попита ли го?

„Разкажи ми всичко за твоя брак, Елизабет“, бе казал Ричард. „Аз съм готов да ти разкажа за своя, стига да поискаш.“

Но тогава, сигурна, че любовта й към него е мъртва — че го мрази, тя бе отхвърлила това предложение, бе заявила, че не желае да говори за брака си.

— Мислех, че няма да ми отговори — оправда се тя.

— Възможно е. Брат ми никога не е бил способен да изразява чувствата си. Но това не означава, че е безчувствен. По това прилича на майка ни. Тя изглежда хладна, защото е възпитана, че е неприлично да изразява чувства. Затова, въпреки че обожава баща ми, никога не го показва, поне пред хората. Тя има същия проблем с всички, които обича. Затова търси други начини да покаже, че държи на тях — грандиозните приеми, безупречния вид на дома й, прекрасните подаръци…

Подаръците… Следващите думи на Елинор потънаха в мъгла. Лиз си спомни за подаръците, с които Ричард я бе затрупвал, подаръци, които мразеше, защото ги приемаше за нищо незначещи жестове. Но откак се върна в живота й, той не й бе дал нищо, дори цвете. Дали защото вече бе безразличен към нея, или защото искаше да й даде нещо много по-важно?

— Ричард прилича на мама и ми се струва, че затова имаше нужда от някой, който по-лесно може да дава. Мислех, че е намерил такъв човек в твое лице.

— Но, Нел, аз се опитвах! Толкова се опитвах, исках да бъда съвършената съпруга…

— Прекалено съвършена — прекъсна я Елинор. — Господи, Лиз, тези вечери… като че ли от друг свят. Ами къщата…

— Но… — Зави й се свят. — Но ти правиш същото! И ти, и майка ти сте винаги толкова…

— О, Лиз, не ми казвай, че си се опитвала да приличаш на мен! Не знаеш ли, че съм лъжкиня?

— Лъжкиня ли? — недоумяващо повтори Лиз.

— Аз работя, защото ми харесва, но не мога да свърша всичко сама. Имам необикновено сръчна прислужница, която се грижи за къщата.

— Но ястията, които приготвяш…

Елинор се засмя някак засрамено.

— Не ги приготвям аз. Познавам една жена, която обожава да готви и е великолепна готвачка. Ако очаквам гости, просто й казвам какво искам, а тя върши останалото — готви, подрежда масата, всичко. Аз напълно съм се отказала от тези задължения, иначе как ще ми остават време и сили за Марк и Рейчъл? А те са единственото, което наистина има значение за мен. Останалото е за пред хората.

— Но аз мислех… — По гърба й полазиха студени тръпки. Не беше ли отдавала тя всичките си сили и време на нещата, които бяха само „за пред хората“ в усилието си да бъде идеалната съпруга?

— Мислех, че знаеш всичко това, иначе щях да ти го кажа. Но ти правеше всичко толкова добре и аз вярвах, че искаш да се справяш с всичко сама. И Ричард мислеше така.

— Ричард мислеше… — Дори не можа да го повтори.

— Да, той мислеше, че понеже майка ти е толкова независима и решителна жена, ти искаш да си като нея. Опитваше се да ти помага, но му се струваше, че ти е неприятно и се страхуваше да не си помислиш, че ти няма доверие.

Лиз отново чу гласа на Ричард: „Понякога, когато мъжът не може да играе познатата роля на защитник и човек, изкарващ прехраната, не знае с какво да я замени. Не знае какво искаш“. Беше ли тя дотолкова повлияна от вярата на майка си, че една жена може да се справи с всичко, та беше отблъснала Ричард? Изведнъж разбра с отчаяна сигурност, че трябва да го открие и да изясни нещата… Ако й разреши.

— Нел, трябва да вървя. — Не можеше да обясни нищо повече, но нямаше и нужда. Елинор разбра.

— Непременно иди. Предай поздрави на брат ми.

Тъй като се беше събудила много преди шест и с нетърпение чакаше първата възможност да позвъни на Елинор, Лиз бе вече напълно облечена и само след миг се озова пред вратата на Ричард. Но за неин ужас стаята бе отворена, сякаш той бе изхвръкнал, без дори да си направи труда да заключи. Колебливо влезе. Вътре нямаше никой. Отначало се уплаши, че си е събрал багажа и е заминал, но после видя гребена му на масата, небрежно захвърлената вратовръзка, обувките до леглото.

Къде обаче беше Ричард? Погледът й попадна върху смачканите завивки, сигурен признак, че и той е прекарал неспокойна и безсънна нощ. Лиз изведнъж разбра с абсолютна сигурност къде трябва да го търси. Не бе ли отишла и тя на същото място вчера, когато имаше нужда да остане сама с мислите си?

Когато излезе от хотела, тежки сиви облаци бяха закрили бледото зимно слънце. Но Лиз не усещаше студа. Струваше й се, че не може да тича достатъчно бързо. В главата й звучеше всичко, което й каза Елинор, всичко, което откри за Ричард… и за себе си.

„В един брак трябва да даваш и да получаваш.“ Това бяха нейни думи. Да даваш и да получаваш — и Лиз вярваше, че в техния брак само тя е давала, а Ричард е получавал всичко, което е можела да му предложи. Но всъщност не бе разбирала как той се е опитвал да дава, не бе разбирала значението на подаръците му и едва не ги бе захвърляла в лицето му.

Защо чак сега всичко се проясни в съзнанието й? Защо чак сега виждаше колко много й е давал Ричард, макар и по свой начин? Той бе разбирал към какво се е стремяла в живота си, тя бе тази, която скриваше от него мечтите си. Тя го убеждаваше, че е доволна и така, а той трябва да се съсредоточи върху амбициите си. Нямаше право да го обвинява, че й е повярвал! И не я ли бе научил собственият й опит от последните месеци колко много е нужно, за да се утвърди човек в професията?

Имаше и други неща — онова суетене около домакинската работа, което тя бе приела за доказателство, че не се интересува от нея, докато той всъщност просто е искал повече време да бъде до нея… А онази ужасна Коледа, когато го бе заключила извън стаята си… Сцената оживя пред нея като стар филм, който някога не е разбрала напълно, но сега вижда по съвсем друг начин.

„Аз искам да дойдеш с мен. Аз искам да бъдеш там!“ Тогава, преуморена и мнителна, тя бе приела това като деспотична заповед, като декларация, че като негова съпруга е длъжна да прави това, което той иска. Сега успя да разбере истинското ударение — „Аз искам ти да дойдеш с мен. Аз искам ти да бъдеш там.“

Защо тогава не го бе чула правилно? Защо бе толкова изтощена, че не го разбираше? Защото се беше съсипала от усилието да се превъплъти в жената, която според нея би отговаряла на представата на Ричард за идеална съпруга. Беше се вживяла в тази роля с безсмисленото упорство на майка си. Да, тя прекалено много се влияеше от майка си, вместо просто да бъде самата себе си. Това се бе опитал да каже Ричард, когато показа снимките.

„Попита ли го?“, каза Елинор. Лиз разбираше как сама бе решила какво иска той и никога не се бе замислила дали това е вярно, не се бе запитала дали и той като Марк Болдуин не би бил щастлив с нещо много по-обикновено.

— О, Ричард, съжалявам. Съжалявам, съжалявам… — мълвеше тя, когато стигна до последния ъгъл преди църквата.

Този път, щом видя тъмната неподвижна фигура, вече не се съмняваше какви мисли го изпълват. Унилото му лице й даде смелост да пристъпи към него и да постави ръка на рамото му:

— Ричард, трябва да поговорим.

Той я погледна, сякаш не можеше да повярва, че тя е тук.

— Бет… — Замълча и с усилие се поправи. — Лиз, какво…

— Не — прекъсна го бързо тя. — Не Лиз. Бет!

— Бет? — повтори той несигурно. — Не, не Бет. Бет е… беше… моята съпруга.

— И още е! — извиси отчаяно глас тя. Той изглеждаше толкова далечен, сякаш никога нямаше да може да го достигне. — Ричард, аз все още съм твоя съпруга… или бих искала да бъда… Ако ти ме искаш.

Думите й бавно достигнаха до съзнанието му. Той отметна глава.

— Ако те искам! Ако… Господи, Бет, винаги съм те искал, от първия миг, в който те видях!

Изведнъж протегна ръце, сграбчи раменете й, притисна я към себе си и жадно впи устни в нейните. Лиз отвърна с желание, разбирайки, че в момента думите не са достатъчни, че това е единственият начин да проникне през защитата, която е издигнал около себе си. Успя! Целувката стана по-нежна, разбуждаща копнеж и Лиз се сгуши в прегръдката му, забравила всички страхове и съмнения, непоносимата болка от раздялата.

— Бет… — Ричард вдигна глава и я погледна право в очите. — Защо правиш всичко това? — За неин ужас отстъпи крачка назад. — Какво всъщност искаш?

Последните думи бяха казани по-твърдо. Дали пак сгреши? Но все пак я нарече Бет и — независимо дали го осъзнаваше — ръцете му все още бяха на раменете й… Това й даде смелост да срещне погледа му.

— Искам теб. Винаги съм искала само това — отговори тя твърдо и улови проблесналите в очите му чувства, преди отново да ги е потиснал.

— Казах ти…

— Да, знам… — Трябваше да го прекъсне веднага. — Знам, не искаш просто едно приключение, само секс без любов. Знам, аз също не го искам.

— Какво тогава…

Светският лъв, чаровният сладкодумец Ричард не можеше да намери думи. Щастливи сълзи замъглиха очите й.

— Искам това, което някога имахме — любовта, брака…

Но Ричард бе чул само една дума.

— Любовта, Бет… Ти каза любов! — Погледът му се проясни. — Какво искаш да кажеш?!

— Че те обичам, Ричард! Винаги съм те обичала.

— Какво се случи, Бет? — въздъхна той. — Къде сбърках?

— Не, не ти. Не само ти. Двамата сбъркахме. Увлечени в работа, затрупани от грижи за дом и прехрана, забравихме да говорим за нещата, които наистина имат значение, загубихме връзката един с друг. — Тя пое дълбоко въздух. — Бракът означава да даваш и да получаваш, но трябва да разбереш какво иска да получи другият, за да знаеш как да го дадеш.

— И трябва да осъзнаеш какво ти дава другият, преди да го приемеш — добави Ричард.

— Аз мислех, че искаш съпруга като Елинор или като майка ти — елегантна, идеална домакиня, добра готвачка…

— Готвачка?! — изсмя се Ричард. — И това за Нел? Но, Бет…

— Знам. Искам да кажа, вече знам — добави тя, решила да е честна докрай. — Обадих се на Елинор тази сутрин и тя ми призна как успява. Преди не знаех. Затова бях нервна — чувствах, че не мога да се меря с майка ти и сестра ти. Те се справяха така добре, а аз мислех, че такива приеми искаш и ти от мен. Исках всичко да бъде така добре, както при майка ти…

— Ако исках това, щях да си остана при нея! Бет, аз не се ожених за теб, защото съм търсил готвачка или домакиня. Аз търсех теб! Мислиш ли, че щях да имам нещо против да постъпваш като Елинор, или че не бих бил доволен, ако просто сервираше боб? Канех толкова хора на вечеря, за да си създам делови връзки — да, но и защото исках целият свят да види каква красива, умна, прекрасна съпруга имам.

Лиз беше зашеметена. Мислеше, че го е разбрала, но не беше очаквала толкова.

— Бях горд с теб. Толкова горд, че си избрала точно мен за съпруг, и исках всички да разберат това.

— А аз си мислех, че това е само за да впечатлиш потенциалните си клиенти.

— По дяволите, Бет, не! Как си могла да помислиш такова нещо? — Ричард се вгледа в лицето й. — Не съм ти го казвал, нали? Бет, мила, извинявай… Страх ме е, че не ме бива да говоря за чувствата си. — Той въздъхна и прекара пръсти през косата си. — Помня как Нел се нахвърли върху мен, след като ти ме напусна. Тя каза, че не умея да показвам чувствата си, че не съм успявал да изразя любовта си към теб. Аз й възразих, че не знае какво говори, че не съм преставал да ти давам доказателства за обичта си…

— Подаръците — подсказа Лиз, а Ричард се усмихна с тъга.

— Като всички мъже, мислех, че ако даваш красиви вещи на една жена, тя ще разпознае знаците на любовта. Чак когато нарече подаръците ми „неща“ разбрах, че това не е достатъчно, че те не означават нищо, ако не ти кажа, че те обичам.

— Не си прав да обвиняваш за това само себе си. Ти не си бил научен на това… Майка ти…

— … ме научи, че това стига, за да изразя чувствата си. Мъжете се променят, любов моя, но ме е страх, че все още остават на мода силните мълчаливи мъже.

— А аз не ти казвах колко несигурна се чувствам. Че това е причината да не си търся по-добра работа. Не съм ти казвала дори за мечтата си да работя самостоятелно, защото ме беше страх, че няма да се справя. — Лиз не можеше да го остави да поеме цялата вина, след като тя бе също толкова виновна. — Само усложнявах всичко, като опитвах да се правя на свръхжена.

— Колко по-добре щеше да бъде, ако ми беше позволила да ти помагам.

— Но аз исках…

Думите замръзнаха на устните й, когато си спомни как Ричард се беше опитвал да помага. В началото той винаги идваше в кухнята и се захващаше да приготви нещо, но стремежът й към съвършенство я караше да му прави безброй забележки. Колко пъти бе възкликвала нетърпеливо: „Ох, остави, сама ще го свърша!“. Нищо чудно, че се беше отказал.

— Струваше ми се, че нямаш нужда от моята помощ и, като познавах майка ти, ме беше страх да не се обидиш, да не се почувстваш подценена. Накрая вече не знаех нужен ли съм ти — не искаше подаръците ми, помощта ми… Беше станала дотам независима, че не разбирах изобщо за какво съм ти нужен.

Беше искал тя да се нуждае от него, отчаяно бе искал да й даде нещо от себе си. А тя, глупачката, беше приела обвинението на майка си, беше решила, че и той като всички мъже се интересува единствено от себе си. Но тя самата не му беше давала шанс. Единственият път, когато си позволи да бъде слаба, бе когато я връхлетя мигрената. Тогава Ричард беше толкова внимателен, а тя прекалено упорита, прекалено сляпа, за да оцени това.

— Накрая изглеждаше, че има само един начин да те докосна, и в буквален, и в преносен смисъл — в леглото. Струваше ми се, че само там съм ти нужен… А ти ме пропъди.

— Аз пък мислех, че не се интересуваш вече от мен.

— Не съм се интересувал? Бет, само да знаеш какво ми струваше да не разбия проклетата врата тази нощ, а и всяка следваща. Винаги съм си мислел, че съм достатъчно цивилизован, но имаше опасност пещерният човек да оживее в мен. Всяка секунда трябваше да се боря със себе си. Реших, че ако те оставя на спокойствие, ще се върнеш. Пък и нямах право да настоявам да спиш с мен, ако не искаш. — Стисна здраво ръцете й. — По дяволите, така силно те желаех, че това едва не ме уби. Виждах в секса единствения начин да изразя чувствата си към теб… Не разбирах, че няколко обикновени думи биха свършили същата работа. Но ти беше толкова студена, толкова далечна… Не издържах. Онази последна нощ… Но, Бет, аз никога…

— Знам — прекъсна го Лиз. Не можеше да го остави да повтори нейното обвинение в изнасилване. Дори когато го беше казала, знаеше, че това не е истина, че просто иска да уязви Ричард. — Разбрах. Ти си искал да дадеш, а аз го приех като вземане.

— На следващия ден се срамувах от себе си. Но от начина, по който ми отвърна, останах с впечатление, че може би въпреки всичко, ще успеем да започнем отначало. Ако знаеш колко ми беше трудно на следващата сутрин да те оставя и отида на работа. Но ти спеше, а аз вече закъснявах. Успокоявах се, че само след няколко часа ще бъдем отново заедно и ще мога да ти обясня всичко. Няколко пъти звънях, но ти не отговаряше.

Лиз си спомни тревожния звън на телефона, докато трескаво стягаше багажа си. Колко по-различно щеше да бъде всичко, ако бе вдигнала слушалката!

— На обед се върнах… — Болката, изписана на лицето му, й каза без думи какво е почувствал.

По обед тя вече пътуваше към майка си — най-неподходящия за случая човек. С горчивия си опит и предразсъдъци Джейн Нийл бе последната, която би се опитала да види мъжката гледна точка, да разбере Ричард и да й предложи друго обяснение, както бе направила Елинор. Да бе отишла при Елинор, да й бе разказала всичко, вместо просто да заяви, че бракът й е окончателно разрушен и не иска да говори за това…

— Вече съжалявам, че не те дочаках — въздъхна Лиз. — Бях точно толкова виновна, колкото и ти, защото не се опитах да ти обясня как се чувствам. Никой от нас не знаеше нито как да дава, нито как да получава. О, Ричард, колко пропуснато време!

— Трите месеца, преживени без каквато и да е връзка с теб, бяха истински ад. Не виждах смисъл в живота. През първите дни опитвах да ти се обадя, но винаги майка ти вдигаше телефона и казваше, че не искаш да говориш с мен. Дори няколко пъти идвах, но тя ми затръшваше вратата.

Лиз беше смаяна. Майка й бе казала само за първия път и тя се беше съгласила с нея, че е по-добре да не разговаря с Ричард. Но за другите обаждания и за посещенията му Лиз не знаеше и бе приемала мълчанието на Ричард като още един знак за безразличието му към нея.

— Нищо не знаех за това. Майка ми сигурно…

— … е решила да те пази от „онзи човек“ — довърши Ричард вместо нея. — Не мога да я обвинявам. За нея всички мъже са като баща ти. Само ако знаех, че не говори от твое име, сигурно нямаше да се откажа. И тогава Елинор реши да поеме нещата в свои ръце. Така и не разбрах защо се съгласи да ми пишеш.

— Аз също не знам — призна Лиз. — По това време мислех, че сме се разделили много лошо и исках само да изгладя нещата. Реших, че ако не можем да живеем заедно, поне трябва да се държим цивилизовано. Но сигурно още тогава съм се самозалъгвала. Истината е, че не мога да живея без теб. О, Ричард, наистина ли имаме този шанс? Наистина ли можем да започнем отначало?

— Това искам повече от всичко на света. Този път ще бъде съвсем различно. — Той нежно я привлече към себе си. — Бет, мила моя, бях голям глупак, но това никога вече няма да се повтори! Никога не съм ти казвал колко много те обичам, сега ще го сторя. За мен ти си целият свят, любов моя! Не мога да съществувам без теб.

— И аз не бих могла да живея без теб — въздъхна тя щастливо, сгуши се в прегръдките му и получи най-сладката, най-прекрасна целувка.

— Може би тази година раздяла не е била съвсем изгубено време — замислено каза Ричард доста по-късно.

— Влюбването ни беше така внезапно, че не успяхме да се опознаем както трябва. Повечето хора го правят преди сватбата, ние трябваше да го направим след това. — Той потръпна. — Само като помисля колко малко оставаше да те загубя завинаги… И всичко това, защото не знаех как да давам…

— И двамата допуснахме грешки — тихо вметна Лиз. — Но сега сме се поучили. Вече и двамата знаем как да даваме и как да получаваме. — Тя срещна погледа му и любовта, която прочете в очите му, й донесе неизмерима радост. — Бих могла да ти дам толкова много любов.

— Аз също — бързо отвърна той. — Има и нещо друго. — Докато говореше, бръкна в джоба си и протегна ръка към нея. — Не… не подарък… Искам да ти дам себе си… и това…

Той отвори длан. Очите на Лиз се премрежиха от бликналите сълзи — там блестеше венчалната й халка, която бе оставила на възглавницата онази сутрин.

— Откакто замина, винаги е с мен. Исках през цялото време да нося до себе си частица от теб. След като се съгласи да се срещнем отново, се молех да дойде моментът, когато ще мога да ти я върна. Ще я вземеш ли, Бет, ще я носиш ли отново, като знаеш, че с нея вземаш и сърцето ми?

— За какво друго бих могла да мечтая?

Лиз протегна ръка. Халката се плъзна леко на мястото си. Като в сън долови гласа на Ричард и разбра, че той повтаря думите на брачната клетва, произнесени преди четири години. С пресекващ глас тя се присъедини към него:

— В бедност и богатство, в здраве и болест, ще те обичам и ще се грижа за теб, докато смъртта ни раздели.

И когато слънцето най-после проби облаците и позлати реката, Лиз разбра, че този малък обред е истинското начало на техния брак.