Кейт Уокър
Напълно непознати (5)

Пета глава

— Какво стана с нашия брак?

Лиз се чувстваше като на въртележка, от която всеки момент можеше да излети. Ричард бе нарушил всички правила, бе разбил внимателно изгражданата й защита и я бе хвърлил в плен на тези чувства, които не смееше да признае дори пред самата себе си.

Когато за пръв път й предложи да се срещнат, тя твърдо отказа. Знаеше, че от това нищо няма да излезе, че не може да го понесе. Но той настояваше — кротко, но неотстъпчиво, докато накрая Лиз се убеди, че не може да продължават така, че не могат повече да си пишат, без да се виждат. Но знаеше, че срещата с бившия й съпруг е нещо, което едва ли би преживяла спокойно. Плашеше се, че това ще я съсипе емоционално. Затова и постави предварителните си условия. Съгласи се да се срещнат само ако се държат така, сякаш никога не са се виждали, като напълно непознати. Отначало се получи, поне за нея. Успя да си внуши, че се среща с някой си Ричард, човек, когото познава само от писмата му. Напълно съзнателно изхвърли от паметта си Ричард Луис Дикън — мъжа, успял някога да завладее изцяло сърцето й, мъжа, чиято съпруга бе станала, мъжа, разбил собствения й свят със студенината си. Но само до онзи момент, когато гневните му думи свалиха всички маски и я принудиха да го види такъв, какъвто е.

— Нашият брак вече не съществува! Той е мъртъв!

— А защо? Защото ти реши да си отидеш без никакви обяснения!

— Защото аз… Аз! — Думите едва не я задавиха. Не можеше да повярва, че той не е разбрал вината си. — Аз съм си отишла?! Та нашият брак бе умрял много преди да си замина. Нищо вече не ни задържаше заедно. Теб все те нямаше!

Ударът попадна в целта. Лицето му се изопна, гневният му поглед угасна.

— Не си бях у дома толкова, колкото би ми се искало. Признавам. Но… Бет, аз…

— Казах ти да не ме наричаш вече така! — избухна Лиз. Толкова дълго това нежно име бе символ на любовта, на страстта. Любов и страст, две неща, за които вярваше, че са неразривно свързани, докато горчиво се разочарова.

— Лиз — поправи се Ричард с тъжна ирония. — Добре, кажи ми защо реши да станеш Лиз Нийл? Защо престана да харесваш Бет Дикън?

Бет Дикън беше всичко, което някога съм мечтала да бъда, но ти унищожи любовта ми към теб, искаше да извика тя, но успя да прехапе устни. Неизбежното се бе случило — в съзнанието й отново нахлуха спомените, които й носеха непоносима мъка.

 

 

За пръв път срещна Ричард, когато бе в последния курс на университета в Дърам. Това се случи по време на една много официална вечеря, където я заведе тогавашният й приятел. Лайънъл не беше студент, а архитект. Беше се запознала с него в един местен бар. Вечерята се даваше от неговия шеф — собственик на фирмата, където Лайънъл работеше.

Веднага забеляза Ричард, може би защото и той като нея изглеждаше не на място тук, сред тези елегантни мъже и жени на средна възраст. Лайънъл беше с девет години по-възрастен от нея, а от всички останали сякаш я делеше цяло поколение. С изключение на слабия тъмнокос младеж в ъгъла, който очевидно се чувстваше неудобно в официалния си костюм, но полагаше големи усилия да се хареса на една жена, облечена в натруфена зелена рокля. Лиз безпогрешно разпозна в нея домакинята, Марджъри Хънтингтън.

Изглежда той успяваше да използва добре чара си, защото събеседничката му поруменя и сведе глава след последните му думи — явно по-дързък комплимент.

Той ще стигне далеч, помисли Лиз. В същия момент мъжът, сякаш усетил погледа й, насочи очи към нея. Удостои я с такава ослепителна усмивка, че тя замаяна направи крачка назад. Стъпи право върху блестящата обувка на Лайънъл. Той изненадан се дръпна и разля виното върху хубавия си костюм.

— О, извинявай! — Лиз не мислеше за неудобството, което бе предизвикала, нито за болката, която бе причинила, или за изцапания костюм. Усмивката, която получи от онзи далечен ъгъл, й беше подействала като светкавица, беше разтърсила цялото й същество.

— О, няма защо… — Лайънъл явно се стараеше да запази самообладание, въпреки очевидното си раздразнение, че инцидентът се случи точно пред шефа му. Лиз разбра, че кратката им връзка е приключила. Не изпита особено разочарование. Погледна Лайънъл — красивото лице, прилежно пригладената кестенява коса и усети, че привличането, което бе изпитвала към него, бледнее пред онази ослепителна усмивка. Какво ставаше с нея? Не бе възможно един поглед на мъж, когото не познава, да я впечатли така силно. Не можеше дори да си спомни как изглеждаше той. Помнеше единствено усмивката.

Затова, когато изненадващо се оказа до него на масата, го огледа дискретно. Не би казала, че е красив. Лице, твърде слабо и ъгловато. Дълбоко разположени очи под тежки вежди. Дълъг прав нос, който му придаваше самонадеян и властен вид. Гъстата му, леко къдрава коса изглеждаше като копринена и бе доста по-дълга от тази на останалите мъже около масата.

Погълната от разсъжденията си, Лиз дори не го чу, когато той се опита да я заговори. Почти се стресна, когато мъжът повтори въпроса си.

— Коя сте вие? Не сте ничия съпруга. Познавам ги всичките.

— Аз… не… Аз не съм омъжена. — Смути се и размаха ненужно ръка пред очите му. — Дори не съм сгодена.

Стори й се, че на лицето му се изписа задоволство, но изчезна толкова бързо, че не можеше да бъде сигурна.

— Така си и мислех. Прекалено сте млада, за да сте обвързана.

Вече нямаше място за съмнение, това го радваше. Издаде го тържествуващата нотка в гласа му. Честността я накара да добави припряно:

— Всъщност съм тук с Лайънъл.

Блясъкът в очите му угасна и Лиз осъзна, че думите й са прозвучали прекалено категорично с намек за връзка, която не съществуваше.

— О, разбирам — иронично подхвърли той и погледна към далечния ъгъл на масата, където Лайънъл с добре изигран интерес слушаше шефа си, господин Хънтингтън. — Нашият господин Едуардс винаги е проявявал добър вкус. — Докато тя се наслаждаваше на загатнатия комплимент, мъжът се обърна и с преценяващ поглед обгърна евтината й тъмносиня рокля, непретенциозните бижута, несръчно свития и вече разпадащ се кок. — Но вие определено не сте негов тип.

— А какъв е неговият тип? — непредпазливо попита тя.

Този път усмивката му не беше така ослепителна, както първата, но постигна същия ефект.

— Много по-изискани жени. Нашият Лайънъл обича ослепителните красавици, с които може да се показва в обществото и да повдига собствения си авторитет.

— А аз не съм ли ослепителна? — попита тя със зле прикрито разочарование.

Синьо-зелените му очи се втренчиха в нея с театрална невинност. Лиз видя пламъчето в тях и разбра, че той се шегува.

— Да съм казвал такова нещо? Попитахте ме какъв тип жени харесва Лайънъл и аз просто ви отговорих. Може би за вас е важно да знаете.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. Само отговарям на въпросите ви.

Лиз беше преоценила първоначалното си мнение за този мъж. Вече й се струваше, че мястото му е именно тук. Държеше се като човек, който знае много добре какво и как да направи.

— И не си просете комплименти. Би трябвало да знаете, че нямате нужда от тях.

— Да съм си просила комплименти?! — възмути се тя. — Слушайте, още не знам кой сте…

— Ричард Дикън — представи се той. — Съвсем нов член на славната фирма на Хънтингтън и Кар.

— Не харесвате ли работата си? — изненада се Лиз.

— Е, за начало не е лошо, но не бих искал така да прекарам остатъка от живота си. Проектирането на супермаркети може да ми осигурява хляба, но аз искам да правя нещо повече.

— Какво например?

— Искам да създавам сгради, които да са не само функционални, но и красиви. Сгради, които да се вписват в околната среда, като я доразвиват. В света вече има достатъчно грозота. Една сграда трябва да е произведение на изкуството точно толкова, колкото една скулптура или картина.

Тази забележка внезапно сложи край на личния им разговор, защото бе дочута от Лайънъл и скоро стана причина всички около масата да се включат в обсъждането. Оказа се, че Лиз и Ричард Дикън са малцинство в желанието си да запазят изяществото на старите постройки в съвременната архитектура. Постепенно дискусията навлезе в технически подробности, където Лиз не можеше да вземе участие, но тогава Ричард взе думата. Излагаше мнението си убедително и достъпно дори за непрофесионалисти. С лекота оборваше доводите на опонентите си, като за разлика от Лайънъл запази спокоен и коректен тон.

Спорът беше прекъснат от Марджъри Хънтингтън:

— Мисля, че можем да продължим в по-подходяща обстановка. Ако искате да преминем в салона, там ще бъде сервирано кафето.

Думите й прозвучаха повече като команда, отколкото като предложение, и тя стрелна с поглед Ричард.

— Писаха ми черна точка — прошепна той на Лиз, но сдържаната насмешка в тона му показваше колко малко го интересува това. — Марджъри мрази на вечерите й да се говори по работа. Освен това струва ми се, приема тезата ми едва ли не като предателство спрямо съпруга й. Слушайте… — Хвана я за лакътя, точно преди и тя да поеме след другите. — Нима имате желание да останете тук до края и да пиете кафе?

— Не особено. — Често казано, предложението на Марджъри не я привличаше. Истината бе, че преди Ричард да я заговори, се отегчаваше до смърт.

— Тогава да си тръгваме. Утре ще предам извиненията ви на домакинята.

Лиз едва позна себе си в момичето, което едва сдържайки радостта си, грабна палтото си от закачалката и изтича с Ричард навън в студената звездна нощ. Настроението й беше като на дете, избягало от час в последния учебен ден, когато цялата ваканция е пред него. Обикновено не бе толкова спонтанна, но сега на сърцето й бе леко и не я интересуваха последствията. Знаеше, че иска да бъде с Ричард и от мисълта, че желанието й е споделено, кръвта й кипеше. Изобщо не чувстваше режещия вятър, който удари в лицето й, докато вървяха към колата на Ричард.

— Още не съм се издигнал до поршето на Лайънъл — засмя се той, докато отключваше старичкия форд.

— И без това никога не съм харесвала поршетата — отвърна тя безгрижно. — Много са лъскави за мен. Това тук е много по-удобно.

И наистина, независимо от поизтърканата си тапицерия колата на Ричард се оказа по-уютна. Седалката обгърна тялото й така, сякаш бе направена специално за нея. Имаше чувството, че нейното място е тук — в тази кола и до този мъж. Дори мълчанието му създаваше уют и тя не понечи да го наруши с безсмислен разговор, както би постъпила в компанията на който и да е друг мъж. Бе щастлива да чака, докато той заговори, щастлива просто от присъствието му.

— Обикновено не постъпвам така — обади се той след малко, вече по пътя за Дърам. — Не искам да мислите, че имам навика да отвличам красиви момичета и да изчезвам с тях в нощта.

— А защо го направихте тази вечер? — попита Лиз. На светлината на улична лампа видя как той се намръщи, преди да отговори.

— Не знам… Просто ми се стори, че така трябва. — Изведнъж се засмя, сякаш изненадан от себе си. — Разбирате ли, аз не знам нищо за вас. Освен фамилното ви име. Чарлз ви нарече госпожица Нийл.

— Елизабет Нийл — кимна тя. — Студентка съм.

— Аха — въздъхна Ричард почти разочаровано и Лиз усети как приповдигнатото й настроение изчезва.

— Това проблем ли е?

— Зависи — отговори той загадъчно. Зависи? От какво? Лиз не зададе очевидните въпроси и реши да изчака Ричард сам да обясни. Но той не каза нищо повече и мълча чак до Дърам, където спря в една уличка и изключи двигателя.

— Хайде да се поразходим.

Крачеше до нея из тъмните улици, погълнат от собствените си мисли. Лиз не смееше да наруши мълчанието. Но когато стигнаха площада пред катедралата, не се сдържа, спря и почти несъзнателно го хвана за ръката.

— Виж! Прекрасна е, нали! — възкликна тя. Ричард вдигна поглед към величествената, обляна в лунна светлина, сграда и от изражението му разбра, че е впечатлен от вълшебството на гледката не по-малко от нея. — Разкажи ми за катедралата! — Разбра изненадата му и бързо добави: — Мога сама да оценя красотата й, но не знам нищо за архитектурата. Не мога да видя в нея всичко, което виждаш ти. Разкажи ми, моля те!

Искаше да научи, да знае повече не само за катедралата, а и за човека до себе си, за неговата работа, за неговите интереси. Искаше да го опознае по-добре.

По-късно си спомняше с чувство за нереалност тази лекция върху средновековната архитектура. Нямаше представа колко дълго са стояли там, пред смълчаната катедрала, на пустия площад. Дойде на себе си едва когато той внезапно замълча, погледна я и заяви:

— Край на лекцията. Следващия път ще знаеш да не ме питаш за архитектура.

— Беше ми много интересно — възрази Лиз. Сърцето й сладостно се сви от онова небрежно подхвърлено „следващия път“. — Сега имам чувството, че вече знам нещо за това място. Дори ме е срам, че толкова време съм живяла тук, без да се опитам да науча нещо повече за тази катедрала… без да се постарая да я разбера.

— Знам какво имаш предвид. — Долови странна нотка в гласа на Ричард, от което дъхът й спря, сърцето й заби бясно в гърдите. Тя с мъка откъсна очи от неговите и се обърна към катедралата.

— Вдъхновяващо е, нали? — Дори не се разтревожи от това, че гласът й едва прикрива напиращите чувства. — Новият градски център, от който Лайънъл е тъй възхитен, не може да ме накара да се чувствам така.

— И никога не би могъл да ме подтикне да постъпя така…

Две силни ръце хванаха раменете й и я обърнаха нежно, но решително към него. Тя видя как главата му се навежда към нея и сърцето й спря да бие. Инстинктивно повдигна лице и срещна устните му. Докосването бе странно нерешително, сякаш не бе сигурен в реакцията й, но после ръцете му я обгърнаха по-здраво и я притиснаха към топлото му тяло. Изведнъж чувството за съвършенство я обля със сияйната вълна на блаженството. Всичко бе правилно и на място.

Да, тук бе нейното място. И красивата сграда, и струящата върху им лунна светлина подсилваха това чувство. Тя отвърна на целувката с желание и възторг, но скоро откри, че това не е достатъчно. Изпита неудовлетворение. Ръцете му се плъзнаха под палтото й, но и това не бе достатъчно. Цялото й тяло молеше за нещо повече, копнееше за интимност. Тя разбра интуитивно, но напълно сигурно, че чувство за завършеност ще получи само ако се отдаде без остатък на този мъж, ако го опознае дотолкова, доколкото изобщо може да се опознае друг човек. Желаеше Ричард, искаше той да я люби. Желаеше го отчаяно. Тялото й опита да се слее с неговото, а ръцете й обвиха раменете му.

— Бет! — простена той, отделяйки устни от нейните. — Не прави това с мен… Не тук… Не сега… Не мога… — Внимателно се откъсна от прегръдките й и пристъпи крачка назад. — Бет, нека те изпратя…

Никой дотогава не я бе наричал Бет. Това име й хареса повече от Лиз, както я наричаха нейните приятелки, и Елизабет, както се обръщаше към нея майка й. Тя потръпна. Ако я придружеше до вкъщи, Ричард щеше да поиска да прави любов с нея. Беше сигурна. Точно това искаше и тя, повече от всичко на света. Усмихна се лъчезарно и му подаде ръка.

— Да отидем пеша. Не е далеч.

Стори й се, че прелетяха разстоянието до къщата, където Лиз живееше с още четири момичета. Беше благодарна за мълчанието на Ричард — можа да изпита още веднъж радостта просто да бъде с него и вътрешно да преживее по-пълно очакването за това, което ще се случи. Но пред вратата той внезапно спря и се обърна към нея със странно сериозно лице:

— Няма да влизам.

Но тя бе толкова сигурна! Струваше й се толкова правилно!

— Няма да… Но защо?

— Трябва да помисля.

Да помисли? За какво? Всичко бе така прекрасно.

— Не бях готов за това, Бет. Не се случи в подходящ момент. Нямам намерение да оставам тук по-дълго. Искам да се издигна, да напредна в живота. Има още толкова неща, които искам да постигна. Вече имам насрочено събеседване за постъпване на нова работа… следващата седмица. Ако започна там, с много труд и малко късмет след две-три години ще успея да продължа самостоятелно. Но ако получа тази работа, ще трябва да замина за Манчестър.

Манчестър. Названието на града отекна глухо в главата й. Той щеше да замине. Срещата им, страстта, която изпитаха, чувството, че си принадлежат, не можеха да променят решението му. Единствено работата му имаше значение за него!

— Значи да си кажем сбогом? — мрачно прошепна тя.

— Сбогом? Не, Бет. Не това се опитвам да кажа. Освен ако ти искаш да бъде така. Просто ти обяснявам какви планове имам. Знам, че трябва да останеш тук и да завършиш образованието си. Поне до лятото. А аз няма да имам достатъчно свободно време. Ще се налага да работя почти денонощно. Няма да е лесно ти да живееш тук, а аз в Манчестър. Ако можеш да приемеш нещата такива, каквито са, бих искал да се срещаме винаги, когато е възможно.

 

 

— Е? Какво стана с Бет Дикън?

— Тя вече не съществува. Оставих я зад себе си, в миналото.

— А нашият брак? И него ли остави в миналото?

— А ти как мислиш? — Лиз се опита да скрие болката зад резкия отговор. — Реших, че е време да се поуча от собствените си грешки.

— Това ли е бил нашият брак? Грешка?

— Защо не престанеш? — Тя напълно загуби способността си да се владее. — Никога не сме имали нормален брак, а само допълнение към твоите амбиции. Бракът е съдружие, съпричастие. В него всеки дава и получава. Ако дава само единият…

— Искаш да кажеш, че си давала само ти? — прекъсна я той с тих, но леден глас, който прозвуча по-силно, отколкото ако бе изкрещял. — Аз давах…

— Така ли? О, да, ти даваше подаръци! — Видя как лицето му пребледня и продължи с нарастваща горчивина: — Даваше вещи, красиви, скъпи, безсмислени. Те не бяха това, което исках!

— Ти…

Ричард не успя да довърши. Прекъсна го остър телефонен звън. Лиз беше благодарна за това и бързо грабна слушалката.

— Елизабет? — Сърцето й обаче се сви, когато разбра, че този познат, силен и остър глас се разнася из цялата стая.

— Майка ти винаги е знаела точно кога да се обади — промърмори язвително Ричард.

Лиз инстинктивно закри слушалката с ръка, но вече бе твърде късно. Майка й бе чула ако не думите, то поне мъжкия глас.

— Има ли някой при теб?

— Да, мамо — потисна тя въздишката си. — Един… приятел. — Молеше се подигравателното му ръмжене да не се чува от отсрещната страна.

— Приятел ли? — Джейн Нийл явно не повярва. — Мъж? Мислех, вече си разбрала, че един мъж не може да бъде никакъв приятел. Собственият ти брак го доказа.

— Мамо…

Но майка й не обърна внимание на плахото възражение.

— Точно по този повод ти се обаждам. Инид Джеймсън ми каза, че днес е видяла онзи човек в града.

Лиз погледна Ричард, който стоеше пред нея и най-безсрамно подслушваше. Стомахът й се сви, когато видя как лицето му потъмня. И двамата отлично знаеха кого майка й нарича „онзи човек“.

— Реших, че трябва да те предупредя. Господ знае какви неприятности те очакват…

— Мамо! — отчаяно я прекъсна Лиз.

— Да не би той да е при теб? Елизабет, знаеш, че…

— Мамо! Не искам да говорим повече за Ричард. Знаеш, че вече нямам нищо общо с него! — Гласът й потрепери, когато с крайчеца на окото си забеляза как мъжът сви юмруци. — Онова време е отминало. Все едно никога не се е съществувало. Аз… — Не успя да довърши изречението. Ричард грабна слушалката от ръката й и я стовари с трясък върху вилката. Грубо я хвана за раменете и рязко я обърна към себе си.

— Значи е отминало, така ли? — Очите му хвърляха искри. — Все едно никога не е съществувало!? По дяволите, Бет, говориш за даване и получаване, но никога не си разбирала какво значи да даваш. Нищичко! — Млъкна с внезапно угаснал поглед и Лиз настръхна. — Освен за едно нещо… Има само едно нещо, което би дала. И сега аз искам да си го взема.

— Не!

Отчаяният й вопъл дойде със закъснение и бе задушен от устните му, от дивата и почти груба целувка. Не приличаше на никоя друга, която бе получавала. Дори на онази, послужила като опустошителен довод през онази последна нощ на техния брак. Нощта, когато окончателно реши да го напусне. Лиз опита да се освободи, но ръцете му я бяха стегнали в стоманен обръч.

Трябваше да мисли разумно, да не чувства какво става с нея, да не реагира по никакъв начин. Но колкото и да се бореше, усещаше, че тялото й се предава, че вече отговаря на всеки допир на мъжа, който някога я подлудяваше от страст. Като добре настроен музикален инструмент, за който бе достатъчно едно докосване, за да се раздаде вълшебен звук, всеки нерв, всяка клетка се събуждаше от дрямката и си припомняше тази забравена мелодия.

Ричард усети, че я е сломил. Прегръдката му загуби от агресивността си, стана нежна и внимателна. Вече не бе нужно да я държи като в клещи. Плъзна ръце по тялото й и се засмя тържествуващо. Лиз, неспособна да спре порива, се изви към него. Сърцето й щеше да се пръсне, кръвта пулсираше в главата й. Желанието се засилваше с всяка секунда, докато прерасна в болезнен копнеж.

— Ричард!

Мъжът разкопча блузата й, плъзна длани по кадифената й топла кожа. Остави я няколко дълги секунди да се измъчва в очакване после започна да описва бавни кръгове над гърдите й. Лиз простена тихо и чак тогава той, проточвайки безкрайно сладкото очакване, спусна ръце по-надолу, върху бялата коприна на сутиена.

— О, да, моя прелестна Бет! — Усети горещия му дъх в ухото си. — Това е, което винаги си ми давала… И което аз съм ти давал. И това е единственото, което все още съществува. Не можеш да отречеш. Все още ме желаеш така силно, както преди. Както винаги, нали?

Очите му я изгаряха и Лиз знаеше, че по лицето й ще разпознае лъжата. Но тя и не искаше да лъже, не бе способна да отрече истината. Поколеба се и ръцете му повториха онази мъчително възбуждаща ласка.

— Нали, мила моя?

Нежното обръщение, което бе чувала толкова пъти в миналото, окончателно замъгли съзнанието й.

— Да! — Това бе по-скоро израз на отчаян копнеж, отколкото отговор на въпроса му. Тя тръпнеше цяла и знаеше, че не е в състояние да овладее тялото си. Даваше си сметка, че не може да скрие реакцията си.

— Да.

Тя се събуди като от удар. Тази кратка дума, изречена студено и отсечено, се заби като нож в сърцето й. Лиз залитна потресена, когато Ричард отърси ръце от нея, сякаш кожата й го изгаряше, отдръпна се и я огледа хладно. Не бе останала и следа от страстния любовник, какъвто беше само преди миг.

— Да — повтори той. — Бих могъл да те любя сега, както винаги. Ти не би ми устояла. Ти говориш за даване и получаване, но никога не си можела да даваш, Бет. Освен по този начин, а това е също получаване — ти получаваше от удоволствието, което аз ти давах, а не даваше нищо в замяна. Е, Лиз, много е късно. Аз вече не искам това… Не и без да ми се отдадеш изцяло. Само толкова не е достатъчно. Това вече не означава нищо!

— Как не означава нищо! — избухна Лиз. — Как можа да го кажеш? Ти си специалист по омаловажаването на нещата!

Почти можеше да се закълне, че объркването му е истинско.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Знаеш за какво говоря! Не може да си забравил… Аз поне със сигурност не съм… Никога не бих могла да забравя последната нощ от нашия брак… когато ме изнасили!

— Когато… — започна Ричард, но Лиз не можеше да понесе той да продължи.

— Но никога повече, чуваш ли? Искам веднага да се махнеш оттук… Да се махнеш от живота ми… И никога, никога повече да не ме докосваш!

За един ужасяващ миг си помисли, че Ричард няма да се подчини и ще остане, че може би ще продължи да спори. Но той се обърна, взе палтото си и без да си прави труда да го облече, се запъти към вратата. Лиз го проследи с поглед, без да има сили да прецени чувствата си в момента, когато го виждаше да си отива може би завинаги.

На вратата той се обърна и произнесе с глас, който я прониза в сърцето.

— Между другото, би ли предала на майка си нещо от мен? Кажи й, че „онзи човек“ си има име и бих й бил безкрайно благодарен, ако в бъдеще го използва. — По лицето му пробяга зловещо подобие на усмивка. — Бих искал да мога да кажа, че е било удоволствие да се срещнем, Елизабет, но и двамата знаем, че не беше така. Ти каза, че искаш да се махна от живота ти. Нека бъде така. Оставям те сама с твоята безценна независимост. Но внимавай. Някоя сутрин можеш да се събудиш и да откриеш, че тя е единственото, което ти е останало.