Кейт Уокър
Напълно непознати (4)

Четвърта глава

Трябва да е било само сън, помисли Лиз няколко часа по-късно, когато се събуди и видя, че е сама в затъмнената си спалня. Трябва да си го е измислила. Не е възможно Ричард да е идвал тук, в нейния апартамент, да се грижил така великодушно за нея. Тя не би позволила.

Но когато погледът й попадна върху шишенцето с хапчета върху нощното шкафче, си спомни колко зле й беше и че не би могла сама да го вземе от лекаря. Разбра, че не е сънувала.

А сега Ричард си бе отишъл. Осъзна, че това я разстройва. Не бе искала да го вижда отново. Знаеше, че е опасно да го допуска в живота си. Но от мисълта, че той е чак в Манчестър, я обзе чувство на безнадеждност.

— Значи вече се събуди — стресна я тих глас. — По-добре ли си?

— Какво правиш още тук? — Въпросът прозвуча неочаквано грубо дори на самата нея.

— Ти ме помоли да остана — напомни й той.

— Аз… — Не можеше да повярва, че е проявила такава глупост. Изведнъж си спомни как се бе поддала на магията на гласа му, на нежното му докосване и как в просъница бе измърморила нещо в този смисъл. Но това не трябваше да се повтаря повече! Ставаше опасно. — Само докато заспя! — Този път се постара да придаде студенина на гласа си, за да отблъсне мъжа. Ричард обаче не се впечатли.

— Обещах да остана, докато се почувстваш по-добре — заяви той спокойно. — Аз винаги изпълнявам поетите обещания. Така че, независимо дали ти харесва, или не, ще трябва да изтърпиш компанията ми още малко.

— Вече се чувствам по-добре.

Не беше точно така. Вярно, че ослепяващата болка бе отминала, но още чувстваше тежест в слепоочията си.

— Ако искаш да кажеш, че вече можеш да стоиш на краката си, бих се съгласил. Но това не означава, че си добре. Подобно главоболие продължава по двайсет и четири часа и въпреки че поспа, ще се почувстваш по-добре едва утре сутринта.

— Ти няма да… — Лиз замълча, осъзнала колко глупаво ще прозвучат аргументите й. Как можеше да каже, че не е в състояние да заспи, докато той е в апартамента, след като вече го е правила? Но само от мисълта това да се повтори и през нощта, сърцето й се разтуптя неспокойно. Изведнъж се сети, че е облечена само с бяла памучна нощница. Ситуацията не й харесваше.

В спалнята й имаше мъж. Силното му стройно тяло й се стори съвсем чуждо. Ричард не изглеждаше опасен, но външният вид на мъжете лъже.

— Бих искала да си отидеш… — Чувствата й се лутаха бясно между страха и нещо друго — нещо, което не бе изпитвала толкова отдавна, че не можеше да разпознае точно. Може би единствената дума, която би го описала, бе „възбуда“. — Наистина предпочитам да ме оставиш сама.

— Въпреки това ще остана още.

— Но аз…

— Не е ли време отново да си вземеш лекарството? — прекъсна я Ричард. — Тук пише „по две таблетки на четири часа“.

— Толкова дълго ли съм спала? — Лиз погледна часовника. Действително лекарството я приспиваше, но обикновено само за час-два.

— Освен това трябва да хапнеш нещо. Лекарството не трябва да се взема на празен стомах.

Фактът, че е прав, я вбеси. Как можеше някой да й налага решения, без да се съобразява с желанията й? Това й беше омръзнало от времето, когато беше омъжена, и нямаше намерение да го позволява отново.

— Не съм гладна. — Суеверно кръстоса пръсти под одеялото. Гаденето й бе преминало и би хапнала нещо, още повече, че ако нещата следваха обичайния си ход, след малко щеше да умира от глад. Но не искаше да отстъпи. — Вече те помолих да си тръгнеш…

— Трябва да е нещо по-леко. Какво ще кажеш за супа и препечени филийки? — продължи той, сякаш не я бе чул.

— Ричард!

Сините му очи изразяваха невинно учудване, сякаш нямаше представа за причините за избухването й.

— Няма да си тръгна, преди да се убедя, че си добре. Сега трябва да хапнеш нещо, за да можеш да изпиеш следващата доза от лекарството си.

— После ще си отидеш ли?

— За после ще видим. Имаш ли сили да дойдеш сама във всекидневната? Не е необходимо да се обличаш, ако си уморена.

— Мога да се облека.

Би се облякла дори с цената на живота си. С дрехи би се чувствала значително по-сигурна. Засега Ричард се държеше като джентълмен, но не трябваше да изкушава съдбата. А може би себе си?

— Колкото до храната… В хладилника има супа. Приготвила съм я сама. Ще стигне и за двамата. — Тя се сети, че Ричард е тук от сутринта и сигурно също е гладен. Възпитанието изискваше да го покани на обяд, а после щеше да настоява да си отиде.

— Тогава ще отида да я стопля. Вероятно ще поискаш да се освежиш, преди да обядваме.

Имаше нужда от нещо повече от просто „освежаване“, осъзна Лиз, когато зърна в огледалото бледото си лице, разрошената коса и сенките под очите. Изглеждаше ужасно. Нищо чудно, че Ричард бе само хладно загрижен за нея. Можеше ли някой да хареса такава жена? Овладя се бързо. Не искаше да се харесва на когото и да е, най-малко на този натрапник. Как бе допуснала грешката да се срещне с него? Трябваше да го зачеркне по-бързо от живота си. И все пак самочувствието й беше наранено. Не беше в стила й да изглежда по този начин.

Поне можеше да облече нещо прилично. Не за да го впечатли, каза си тя, а заради самата себе си. Сложи си бяла блуза и розова жилетка с бродирани черни цветя, която толкова подхождаше на тъмните й джинси. Добила повече увереност, отиде в малката кухня.

— Всичко е почти готово — посрещна я Ричард от вратата. Извади две филийки от тостера и ги намаза с масло. — Седни, аз ще приготвя останалото.

— Супата ще изкипи — обади се Лиз.

— Аз имам грижата.

Лиз седна неохотно. Не й се струваше естествено да остави цялата домакинска работа на Ричард. Не че той не се справяше отлично, но тук бе нейната кухня и нейният дом, а той я караше да се чувства излишна.

— Не съм толкова немощна, че да не мога да разбъркам една супа.

— О, защо винаги си толкова враждебна? — Той изключи котлона, взе тенджерата и сервира супата в две купички.

— Не съм враждебна. Просто ценя независимостта си.

— Знам, това го чух и снощи. Но наистина ли мислиш, че ще застраша безценната ти независимост, ако платя едно питие или ако стопля супата?

Ако искаше да й внуши да се чувства дребнава и глупава, успяваше. Лиз призна пред себе си, че реагира не на място. Но вместо да се извини, в нея нарастваше желанието да се заяжда.

— Никога не ми е харесвало да завися от някого!

— И ако оставиш някой да ти приготви обяда, докато си болна, това означава да си зависима? За бога, Елизабет, отпусни се. Исках само да ти помогна.

— Благодарна съм ти. Но можех да се справя и сама… след като ми донесе лекарството.

— Ти май не смееш да приемеш и най-малко внимание от някого — стрелна я Ричард с очи. — Какво толкова те плаши?

— Не се плаша! Просто… — Не можа да намери точната дума и замълча. Нервно разбърка супата и забоде поглед в купичката. Не вдигна очи към Ричард, когато той седна срещу нея и затова се стресна, усещайки ръката му върху своята.

— Просто какво?

Лиз прикова поглед в дългите му тънки пръсти. Отново си представи как те с уверени движения рисуват върху чертожната дъска тези чисти, точни линии, които един ден ще се превърнат в прекрасни нови здания. Но докато умът й бе зает с това, тялото й реагира спонтанно на допира — обля я топла вълна и почувства замайване.

— Какво? — повтори той настойчиво.

С усилие откъсна поглед от ръката му и вдигна очи.

— Който веднъж се е опарил, след това се пази. — Ричард отдръпна бързо ръката си. Макар да бе готова да се закълне, че не иска той да изпитва никакви чувства към нея, Лиз се изненада от мъката, която й причини този жест.

— Значи приемаш любовта като опарване?

— Кой е говорил за любов?

— Ти. Нали през цялото време става дума за това — любов, брак.

— Нищо подобно! Ако правилно си спомням, ти поде този разговор. Обвини ме в прекален стремеж към независимост. В кой век живеете, господин Дикън? Днес жените имат професия и не се нуждаят от мъж, за да осмислят живота си. Вече почти не съществуват дейности, които мъжът може да извърша и с които жената да не може да се справи. Колкото до любовта… — Думите замряха на устните й. Любовта правеше човека толкова безпомощен в зависимостта му от другия.

— Колкото до любовта? — иронично я подкани Ричард.

— Тя се надценява. В идеалния случай в брака би трябвало да има взаимност, всеки да дава наравно с другия. Но никога не става така.

— Да дава? — повтори той тихо. — Не е само това, Елизабет. Бракът означава да даваш и да получаваш, да…

— Да даваш и да получаваш! — Лиз бе смутена от тона си. — Отново говориш за идеалния случай. О, да, знам, че всеки си го представя така. Обаче обикновено в крайна сметка се оказва, че единият само дава, а другият само получава.

Разбра, че го е ядосала. Очите му потъмняха, мъжът стисна зъби. Лиз очакваше гневен изблик, затова следващите му думи й подействаха като плесница.

— Разкажи ми за брака си, Елизабет.

— Не! — извика тя. — Нямаш право да искаш това от мен… Не е твоя работа!

— Защо? Аз не бих имал нещо против да ти разкажа за моя брак, стига да желаеш.

Навлизаха в опасни води, пълни с подводни камъни — старата болка, похабените чувства, разочарованието и предателството.

— Не искам да знам нищо за брака ти… — Още преди да изрече тези думи, Лиз знаеше, че лъже. Гласът й потрепери. — Ако исках да те видя отново, би било друго. Беше грешка, че изобщо се срещнахме, а днес… — Изведнъж замълча. Осъзна, че е сама с този човек в пустия апартамент, с човек, когото не познава и на когото не смее да се довери. Господин Пенмън сигурно си беше вкъщи, но едва ли би чул каквото и да е без слуховия си апарат.

Не, тези страхове бяха нелепи. Лиз направи усилие да се освободи от фантазиите си. Ричард изглеждаше ядосан, но вероятно само защото бе наранила самолюбието му, като му каза, че не иска да го вижда повече — нещо, което в своята самонадеяност явно не бе очаквал. Но едва ли би прибягнал към насилие.

— А тази сутрин не бях на себе си. Помолих те да си тръгнеш… — добави отчаяно.

Тя бе разочарована от собственото си поведение. Не трябваше да се държи така. След разпадането на брака си се бе превърнала в жена, която би трябвало с повече самообладание да му обясни, че не желае отношенията им да се задълбочават. Досегашното й поведение повече подхождаше на Бет, а не на Лиз Нийл.

— Това е вярно — върна я към разговора резкият глас на Ричард. — Но забравяш едно нещо.

Тя веднага се сети какво ще й каже.

— Не, не съм забравила. Бях замаяна от лекарството и не съзнавах какво говоря.

— Това ли е истината?

— Разбира се. Не знаех какво говоря.

Ричард рязко дръпна стола си назад и се изправи.

— Какво правиш? — стресна се Лиз.

— Отивам си. Доколкото разбирам, през цялото време си искала да си тръгна.

— Но… — Интересно защо сега, когато бе успяла да го прогони, тя реши, че не бива да го остави да си тръгне.

— Но какво? Нали не възнамеряваш да ми кажеш, че всъщност си искала да остана?

— Н-не… — Лиз бе напълно объркана. В момента наистина не знаеше какво иска.

— И аз така мисля.

Ричард се обърна и се отправи към вратата. Лиз отчаяно си помисли, че отново не се бе справила със ситуацията както трябва. Не биваше да го пъди по този начин.

— Почакай! Ти… — Сега, когато не виждаше лицето му, й бе още по-трудно да намери подходящите думи. Най-сетне успя да каже: — Не довърши супата.

Ричард спря и много бавно се обърна. Погледна първо купичката на масата, после се взря в младата жена. Нещо в изражението му я накара да се изчерви.

— Вярно — провлачи той с ирония. — Да приема ли това като покана да остана?

— Жалко е храната да се похаби, а ти сигурно цял ден не си ял.

Много бавно мисли, раздразни се тя. Секундите минаваха и вече бе склонна да оттегли поканата си, когато Ричард бавно се върна и седна на стола си. Лиз не знаеше дали да се радва, или да съжалява. Опасният блясък в очите му предупреждаваше, че няма да се предаде лесно. И наистина, още след първата хапка вдигна глава.

— Супата е много вкусна, Елизабет. Наистина би било жалко да се похаби. Но погрешно си схванала старата поговорка. Пътят към сърцето на мъжа не минава през стомаха му, както казват мнозина.

— Не искам да стигам до сърцето ти! — Тя отново се ядоса. — Просто си мислех колко време съм приготвяла тази супа…

— Разбира се. — Подигравката бе така неприкрита, че я раздразни още повече.

— Знам, че си свикнал на много по-добра храна от проста супа и препечени филийки. Но поне…

Той я спря с рязко движение на ръката.

— Не е вярно. Тази храна не е по-лоша от това, на което съм свикнал. Още повече, че е домашно приготвена. Възхищавам ти се, задето си правиш труда да готвиш сама. Повечето хора се хранят с полуфабрикати, които само затоплят преди ядене. Но също както и независимостта, някои неща, похвални сами за себе си, могат да се превърнат в проблем, когато се стигне до крайности.

Темата бе неприятна за Лиз. Тук тя се чувстваше като сред минно поле. Реши да смени темата.

— Откога не си виждал Елинор? — По въпроса за сестра му със сигурност не биха имали противоречия.

— Обади ми се миналата седмица — отговори той след кратко мълчание. — Но ти познаваш Нел, тя винаги бърза за някъде.

Лиз кимна в знак на съгласие. Винаги тайно бе завиждала на Елинор Болдуин за умението да съчетава работата си като литературен критик, задълженията на съпруга и майка, с този бодър дух. Сестрата на Ричард винаги бе с безупречен външен вид, с непоклатимо самообладание и неугасващ ентусиазъм. Лиз смутено пооправи косата си. Как ли изглеждаше самата тя в този момент?

— Не знам как успява да се справя с всичко. Винаги върши толкова много неща. И кипи от енергия.

— О, да, Нел просто не може да стои на едно място. Щастлива е само когато е заета. И Марк е същият.

Дали наистина долови странна нотка в гласа му? Човек би си помислил, че не одобрява начина, по който живеят сестра му и зет му. Но подобно отношение не се връзваше със собствената му страст към работата, за която Лиз бе разбрала от последния си разговор с Елинор.

— Сигурно е трудно да се намери и минута, в която и двамата да са свободни. Не е възможно дори да ги поканиш на вечеря. — Лиз настръхна, внезапно осъзнала думите си. Спомни си онези чудесни празненства, на които бе канена от Елинор, и колко неудобно се бе чувствала. Точно като майка си, сестрата на Ричард бе прекрасна готвачка и сякаш без усилие можеше да приготви и най-изисканото блюдо.

— На мен такъв живот не би ми харесал — каза Ричард, загледан в празната купичка.

Все едно, че Лиз не бе казала нищо. Тя го погледна с изненада:

— Не би ти харесало, ако съпругата ти работи?

— Не съм казал това! — избухна той, но бързо се овладя. — Просто имам чувството, че Нел и Марк пропускат много от по-обикновените неща в живота — например една разходка под пролетния дъжд, спокоен разговор пред камината.

Лиз мъчително преглътна супата си. Думите му й напомниха за човека, който я бе привлякъл с писмата си. Как бе успяла да загуби връзката точно с този човек, и то след като го срещна очи в очи? И наистина ли бе загубила тази връзка? А може би причината бе само в нея, в собствените й страхове и стари рани? „Разкажи ми за брака си“, бе казал Ричард и може би в едно писмо би го направила. Но сега, докато той я гледаше в очите, нямаше сили.

— Не си ли си задавал въпроса защо Елинор ни предложи да си пишем? — попита тя колебливо, стана, събра съдовете и ги занесе до мивката.

— О, обяснението е съвсем просто. Тя мислеше, че трябва да започна всичко отначало.

Лъжиците се изплъзнаха от внезапно изтръпналите пръсти на Лиз и необичайно шумно издрънкаха върху дъното на умивалника. Тя си спомни настойчивостта на Елинор, когато я убеждаваше да пише на брат й и как се кълнеше, че това не е сватосване.

— Е, успя ли… да започнеш отначало?

— Не съвсем. — Ричард стана и приближи към нея. — И аз също като теб още не съм разбрал защо не се получи предишния път. — Протегна ръка и нежно обърна младата жена към себе си. — Пребледняла си, Елизабет. Още ли те боли глава?

Лиз смутено кимна. Не смееше да признае, че причината е друга.

— Защо тогава не отидеш да си починеш във всекидневната? Аз ще направя кафе… Освен ако не решиш, че така би постъпил само един властен простак.

— Може и да си властен, но не си простак.

Лиз забеляза, че мъжът е изненадан от неочаквания комплимент и реши бързо да премине в отстъпление. Не разбираше какво става с нея. Не успяваше да поддържа враждебното си отношение към него. Почувства се уязвима и несигурна. Имаше нужда да остане поне минута сама, за да събере мислите си.

— Мисля, че си прав. Най-добре да поседна. — Очакваше нова иронична забележка, но той само спокойно кимна.

— Добре. Когато кафето стане готово, ще ти го донеса.

Нямаше причина да бъде разочарована от лекотата, с която я пусна, но как да нарече чувството, което изпита? Наистина трябваше сериозно да размисли над състоянието си.

Времето обаче не й стигна. Много по-рано от очакваното и много преди да е готова, Ричард се появи във всекидневната с две чаши кафе. Остави едната на масичката пред дивана. Изглежда усети настроението на Лиз, защото не седна до нея, а с чашата в ръка се разходи из стаята. Спокойно огледа книгите в библиотеката, акварелите по стените и накрая спря до бюрото:

— Това ли е биографията на Балзак? Изглежда огромна. Как върви работата?

— Справила съм се с три-четвърти от нея. — Лиз бе доволна от насоката на разговора. — Надявам се до две седмици да приключа.

— Предполагам, получила си работата чрез Нел?

— Получавам по-голямата част от работата си чрез Елинор. Всъщност идеята да мина на свободна практика е нейна.

Лиз винаги бе мечтала точно за такава работа. Изостави мечтата си, когато се омъжи. Не вярваше да успее да пробие в кариерата и едновременно с това да помага на съпруга си да започне собствен бизнес.

— Много съм се чудил защо си се съгласила. В края на краищата, вече си имала добра и сигурна работа. Трябва да е било много рисковано да се откажеш от нея и да започнеш отначало, и то сама.

Лиз замълча, за да обмисли по-внимателно отговора си.

— Работата, за която говориш, вече не ми харесваше, а не можех да си позволя да остана без доходи. Затова, когато Елинор ми предложи да правя преводи по нейна поръчка, ми се стори, че това е идеалното решение. — Каза истината, но не цялата, а Ричард се оказа доста проницателен:

— Какво по-точно не ти харесваше, та напусна?

— О, просто работата ми омръзна. — Лиз въздъхна с облекчение, че гласът й не издаде какво й струва този отговор. Не можеше да му каже какво мъчение е било за нея да признае пред колегите си, че се е разделила със съпруга си, да търпи изпълнените със съжаление погледи и тактичната промяна на темата, когато влизаше в стаята. Най-лошото бе, че всички знаеха как бе обожавала съпруга си и не можеха да разберат какво я бе накарало да го напусне. — Бях се занимавала повече от две години с едно и също и имах нужда от разнообразие, така че всичко се нареди чудесно.

— Никога ли не съжали? — Вниманието му беше погълнато от компютъра, но резкият му въпрос я обезпокои.

— О, не. Обичам сама да си бъда началник. Мога да планирам работното си време, да си почивам, когато поискам. Не е необходимо всеки ден да ходя на работа в точно определен час и да седя непрекъснато в някоя шумна и задимена канцелария…

Усети, че говори някак прекалено приповдигнато, сякаш се опитва да убеди някого. Кого? Ричард или себе си? В списъка на предимствата пропусна доста неща — например, че свободно време практически не й оставаше. През последните девет месеца бе потънала в работа, захващаше се с всичко, което Елинор можеше да й намери. Не понасяше бездействието и когато можеше да си почине, запълваше времето си с готвене, чистене или ремонти по апартамента.

— Значи напоследък животът е чудесен? — Странната нотка в гласа му я разтревожи.

— Във всеки случай е трескав — засмя се нервно Лиз. — Едва успявам да смогна.

— Но все пак намираше време да отговаряш на писмата ми. Защо, Лиз?

Какъв можеше да е отговорът на този въпрос, който толкова пъти си бе задавала сама? От вниманието й не убягна, че той я нарече Лиз — името, което бе казал, че не харесва. Докато обмисляше какво да му каже, Ричард изведнъж смени темата:

— Какво по-точно ти каза Нел за мен?

— Че си… самотен. — Самотата бе чувство, което тя познаваше прекалено добре. Но не можеше да го свърже с Ричард Дикън, особено след като вчера видя самоувереното му поведение в бара. Смехът му я изненада. — Не е ли вярно?

— Зависи какво разбираш под „самота“ — отвърна той. — Нел изпитва майчински чувства към мен. Подозирам, че иска да има още едно дете, въпреки че не си го признава. Затова е насочила грижите си към малкото братче. Опитва се да подреди живота ми.

— А ти мислиш, че това не е необходимо? — Трудно й бе да си го представи като самотния отчаян човек, когото Елинор й бе описвала.

— Дори да е необходимо, бих желал да го направя сам, и то както аз смятам за най-добре. Сестра ми може да мисли, че рецептата за щастлив живот е в съчетанието на брак и кариера. Но не за всеки това е идеалното съществувание.

Неодобрението му за начина на живот на сестра му я засегна — точно към този начин се бе стремила тя в брака си.

— Ти цениш успеха в кариерата повече от всичко друго?

— Не ми приписвай неща, които не съм казал! — сопна се Ричард. — В момента и аз не знам какво точно ми трябва. Би трябвало да разбираш, че… — Млъкна внезапно и пое дълбоко въздух. — Елизабет… — прошепна дрезгаво и младата жена настръхна, очаквайки да чуе нещо, което няма да й хареса. — Знам, че искаше да се срещнем като непознати, но няма да се получи. Не можем да се преструваме, че… някои неща… не са се случили. Ние…

— Не! — извика уплашено Лиз. — Не искам да говорим за това! — Той беше непознат и тя желаеше да запазят неангажиращите си отношения. Всеки опит за близост би я накарал да се отдръпне. — Казах, че не искам да говоря за брака си!

— За твоя брак! — изкрещя Ричард. Тя се сви ужасена на стола си. — Твоя брак! А къде е моята роля във всичко това? Какво стана с нашия брак, Бет?