Кейт Уокър
Напълно непознати (9)

Девета глава

— Пристигнахме.

Лиз бе задрямала, унесена от плавното движение на колата. Но нещо в гласа на Ричард я сепна и я накара да разтърка очи.

Това, което видя, й подейства като студен душ — пред нея бяха познатите контури на катедралата и на извисяващия се на хълма замък.

— Не!

Не и Дърам! Как си е позволил? Как е могъл Ричард да я докара тук, след като знае какви болезнени спомени ще събуди?

— Не? — повтори той тихо, а Лиз бързо се извърна към него.

— Как можа да ме доведеш тук! Как можа…

— А къде другаде?

Изглежда Ричард съвсем не бе смутен от избухването й. Очите му бяха насочени към пътя пред него, а суровото му лице не издаваше, че разбира разкъсващата я мъка.

— Бяхме решили, че ни трябва повече време, за да се опознаем отново. Има ли по-добро място от това, където се срещнахме за първи път?

Наистина ли бе така спокоен, както изглеждаше? Наистина ли не беше развълнуван от този някога любим град, където бяха толкова щастливи?

Не! Няма да остана повече тук! Не мога! Но Лиз знаеше, че никога няма да произнесе тези думи. Това би означавало да издаде истинската дълбочина на вълнението си, чувството на загуба и отчаяние, което изпитваше при вида на познатия пейзаж. А това би издало много, много повече, би разкрило окончателно и безвъзвратно прозрението, което току-що се стовари върху нея като приливна вълна и така завладя съзнанието й, че не можеше да мисли за нищо друго.

Тя все още обичаше Ричард! Не можеше повече да го отрича, поне пред себе си. Това беше причината да бъде тук с него, а не някакво неясно намерение да се опознаят по-добре или да се разделят като приятели. Любовта не беше умирала, само се беше скрила уплашена и наранена дълбоко в подсъзнанието й. А сега, след като Ричард я бе върнал в живота й, отново си беше пробила път, унищожителна и мощна както винаги. Но този път го нямаше трескавото щастие, а само чувството за безнадеждност. Сега беше по-възрастна и, надяваше се, по-зряла и не можеше да вярва във вечната любов, която й бе обещавал Ричард някога. Опитът я бе научил, че не е на първо място в неговия живот, че това място е заето от работата и амбициите му. А нея той желаеше само като човек, който да го подкрепя, като готвачка, чистачка, домакиня. И в леглото, добави тя с горчивина. Каквото и да бе изпитвал към нея, страстта му никога не угасна… Макар че сега дори тя изглежда бе отмряла.

Като в просъница осъзна, че Ричард е спрял автомобила и я гледа внимателно. Сърцето й се сви при мисълта, че може би е отгатнал чувствата й.

— Е? Ще влезем ли… — Той замълча и не довърши, но тя почти чу: „или ще пратим всичко по дяволите и просто ще забравим“. — Какво искаш, Елизабет?

Какво ли искаше наистина? Чувствата й искаха да извика, че не може да прекара и час в Дърам, по тези улици, пропити с болезнени спомени. Но разумът я предупреждаваше, че така би се издала и би позволила на Ричард да надникне прекалено дълбоко в душата й и да открие там любовта, която тя отчаяно искаше да скрие.

Какво би направил той тогава? Не показваше никакви чувства към нея, освен обикновено приятелство. Е, имаше и изключения — онези изблици на страст, които той бързо потушаваше. Лиз трябваше да си признае колко малко познава този мъж, който някога е бил неин съпруг… и все още беше, поне пред закона. Не можеше да си обясни защо той продължава да се среща с нея. Когато още на втората среща го попита, той отговори на въпроса с въпрос:

— И аз мога да те питам за същото. Защо си тук с мен?

Лиз бе мислила вече върху това и отговори без колебание:

— Разделихме се враждебно, а аз не искам между нас да остане омраза. Ако не можем повече да живеем заедно, това не означава, че трябва да бъдем врагове.

Тогава беше уверена в отговора си, тази причина й се струваше разумна, честна и подобаваща на зрели хора. Но защо изпита неудовлетворение, сякаш това не беше цялата истина, а само част от нея — и то не най-съществената? Изчака напрегнато какво ще каже Ричард. Той само кимна безизразно:

— Значи и двамата мислим горе-долу по един и същ начин. — И смени темата.

— Елизабет? — Гласът му я изтръгна от спомените.

— Ами… вече си запазил места в хотела. Късно е да се отказваме. — Опитваше се да говори безгрижно, за да заличи впечатлението от обърканото си възклицание преда малко. — Пък и ще е добре да видим отново старите места.

Докато пресичаше с Ричард паркинга, изведнъж се сети за нещо, за което досега не се бе замисляла. Какви стаи бе резервирал той? Настоя да остави всичко на него, но не я попита дали иска да спят в една стая, или не. Никога не й бе минавало през ума, че ще трябва да решава този въпрос.

Но не беше ли вярно, че всъщност не знае отговора? Вероятно това беше причината да изтласка дълбоко в подсъзнанието си и самия въпрос. По-лесно бе да остави всичко на Ричард. Ако той иска, нека запази двойна стая. Тогава би разбрала, че изпитва към нея нещо повече от приятелството, което показваше през последните седмици, дори това да е само плътско желание. Както сам той беше признал, то не бе умряло дори тогава, когато всичко друго между тях се рушеше. Още при онази среща пред бара тя се беше убедила, че и нейното желание за физическа близост не е отслабнало, независимо от изминалото време и мъката, която Ричард й беше причинил. Оттогава често се бе улавяла, че наблюдава уверените движения на ръцете му и си спомня как е оживявало тялото й под неговите пръсти. Или понякога в средата на разговора мислите й се насочваха към устните му и тя с копнеж мечтаеше да се впият в нейните. Да, неговото тяло я привличаше като магнит. Една братска целувка по бузата бе способна да събуди такова желание, че тя едва успяваше да запази маската си на безразличие. Каквито и чувства да изпитваше към самия Ричард, плътското желание, което той събуждаше в нея само с присъствието си, бе още живо.

А той какво изпитваше? Понякога откриваше пламъка на страстта в тъмните му очи, но никога в израза му или в неизменно спокойните му и любезни обноски.

Едно обаче беше ясно — учтивите приятелски отношения помежду им не й бяха достатъчни. Този мъж все още имаше власт над нея — поне над тялото й. Тя имаше нужда от него, желаеше го както винаги — дори повече. Не можеше дълго да поддържа фасадата на безразличие. Откри още нещо, което бе потискала дълбоко в себе си, още един отговор на въпроса защо дойде с Ричард тук. Надяваше се, че далеч от служебните му ангажименти, които ги разделят, ще успее за тези четирийсет и осем часа да разбие стената, зад която той скрива страстта си. Да, тя беше тук с надеждата да го прелъсти.

— Господин Дикън? — Момичето на рецепцията забоде поглед в списъка на резервациите. — Да, две единични стаи за два дни за вас и госпожица Нийл.

Разочарованието беше толкова силно, че Лиз се подпря скришом на плота, за да се задържи на крака. Като в мъгла видя как Ричард се подписа и взе ключовете.

Единични стаи и госпожица Нийл — е, сега поне знаеше какво изпитва, по-точно какво не изпитва, той към нея.

Успя някак да се подпише с името, което Ричард й бе дал, въпреки напрежението в ръката си, сякаш цялото й тяло се съпротивяваше срещу това, което прави.

— Насам — поведе я той към асансьора.

Дори да беше забелязал нещо, не го показа. Лиз беше благодарна, че той се заговори с пиколото за времето и й даде възможност да опита да овладее разкъсващата болка в душата си.

Единични стаи. Госпожица Нийл. Едва сега осъзна колко много би означавало за нея, ако Ричард ги беше записал като мъж и жена. Но постъпката му доказваше, че за него двамата вече не са съпрузи, че макар според закона все още да имаше право да се нарича Елизабет Дикън, за Ричард бе Лиз Нийл.

Като вцепенена вървеше след мъжете по коридора, смътно видя как пиколото остави багажа, прие бакшиша и си отиде. Настъпи моментът, от който се страхуваше. Отново беше насаме с мъжа, когото дълбоко в себе си обичаше страстно, но който само преди миг й бе доказал безразличието си.

— Е, ще те оставя да си разопаковаш багажа. — След вихрушката в душата й спокойният тон на Ричард й подейства като удар. — Бихме могли…

Нещо в нея се скъса.

— Защо направи това?

Само за миг в очите му като че ли проблесна ярост, но веднага угасна.

— Кое?

— Знаеш за какво говоря! Долу… на рецепцията… — Не успя да довърши. Преживяванията от последните минути заседнаха като буца в гърлото й.

— Какво по-точно те безпокои, Елизабет? — шибна я като камшик студеният му глас.

— Госпожица Нийл! — Това бе всичко, което можа да каже. — Госпожица Нийл!?

— Какво не ти харесва? Нали напоследък се представяш с това име? — Ако я беше ударил, едва ли би я заболяло повече. Лиз се задъха. — Да не искаш да кажеш, че възразяваш срещу единичните стаи? — безмилостно продължи той. — Сигурен съм, че не би искала…

— Никога не си ме питал какво искам! — Поне това можеше да каже, без да се усъмни в думите си.

— Нямаше нужда да питам. Знаех отговора ти.

— О, значи четеш мисли!

— Какво четене на мисли? Ти сама ми каза, че не искаш повече да те докосвам.

Лиз пребледня още повече. Беше забравила как, заслепена от гняв, хвърли тези думи в лицето му. Новото разбирателство между тях бе заличило спомена за последната нощ от брака им, когато той грубо се бе възползвал от тялото й. Унижението, което преживя тогава, я беше накарало да се опита да го нарани така, както той бе наранил нея.

— А кога съм успявала да те спра? Не беше ли това скритата идея за това пътуване, да… — Пламъкът в очите му я спря.

— Кой се опитва да чете мисли сега? Кажи, каква е била моята идея за това пътуване? Да те хвана натясно, да задоволя сластолюбието си? О, не, моя скъпа Бет… — Това име, изричано някога с любов, сега кънтеше от омраза. — Изобщо не съм имал такава идея. Нямам намерение да разреша някой да ме обвини отново в изнасилване. Стига ми веднъж.

Значи наистина бе успяла да го нарани. А може би в очите му имаше не гняв, а болка. Без да иска, беше успяла да пробие бронята на самообладанието му, маската беше паднала и тя видя уязвимия човек зад нея.

Значи се бе лъгала, че вече е безразличен към нея. Причината за единичните стаи е била друга — уважение към изразените от нея чувства, болка от казаното. Може би имаше нещо повече там, където бе видяла само безразличие? Ако не чувстваше нищо, нямаше да е толкова засегнат.

— Ричард… — Гласът й трепна. Тя вдигна колебливо ръка и докосна бузата му.

— Не! — Ричард се дръпна така рязко, че между тях сякаш зейна пропаст. — Не — повтори той тихо и безмилостно. — Ти може и да си забравила какво ти казах, но аз още не съм. Говорех сериозно. Всичко или нищо, Бет…

Лиз се престори, че не е чула обръщението, но мъжът замълча и й показа, че не е забравил забраната да се обръща така към нея. Искаше да му каже, че няма значение, че повече от всичко на света иска да чува това име, изречено нежно както в миналото. Но преди да намери точните думи, Ричард заговори отново и моментът отлетя.

— Мисля, и двамата имаме нужда да останем за малко сами. Ти вероятно искаш да разопаковаш багажа си и да се освежиш след пътуването. Предлагам да се срещнем за по едно питие преди вечеря. Например в осем часа. — Ричард отново се бе скрил зад бронята, която само преди миг бе паднала. Отново беше любезен, далечен, непознат. — Ще ти бъде ли удобно?

Би й било по-удобно той да остане сега при нея и да поговорят, но Лиз разбираше, че моментът не е подходящ. Може би след като остане сам, Ричард би бил готов да я изслуша по-спокойно. Оставаше й само да се моли дотогава той да не издигне отново своите бариери.

— Напълно. — Никога не се бе смятала за актриса, но този път успя да скрие вълнението си. — Прав си. Наистина бих искала да се заема с разопаковането. Ще се срещнем в бара.

Но щом вратата се затвори зад нея, тя разбра, че разопаковането е последното, с което би се заела. Ричард бе прав само в едно — тя наистина се нуждаеше да остане за малко сама, за да обмисли какво ще му каже на вечеря. Но тук, в този безлично представителен хотел, където в съседната стая беше Ричард, това не можеше да стане. Лиз грабна палтото си.

Оловно сивите облаци се бяха разнесли и декемврийският ден приличаше повече на пролетен. Яркото слънце огряваше моста пред катедралата. Лиз се облегна на парапета, загледана в спокойното течение на реката. Мислите й неизменно се връщаха към събитията от тази сутрин, когато разбра, че въпреки всичко, Ричард все още заема особено място в сърцето й. А тук, по старите места, можеше да си спомня само за онова щастливо, безгрижно време, когато светът беше в краката й.

Какво се беше объркало? В началото всичко беше прекрасно. Нещата започнаха да се променят, след като Ричард постигна целта си и започна самостоятелна практика. Тогава изискванията на работата му и светският живот, свързан с нея, започнаха да управляват тяхното всекидневие. Струваше й се, че колкото повече се старае, толкова повече той се отдалечава от нея. И тогава Ричард започна да й прави подаръци. Винаги се сещаше за рождени дни, празници, годишнини и често я изненадваше с някоя старателно подбрана дреболия. Но колкото повече се отчуждаваха, толкова по-големи ставаха подаръците, по-скъпи и показни — огромна кошница рози вместо нежното букетче фрезии, френски парфюм, златно бижу. Но докато й подаряваше все повече вещи, Ричард й даваше все по-малко от себе си. Накрая Лиз започна да се чувства като прислужница или проститутка, на която се заплаща за услугите с неочакван и нежелан от нея лукс.

Напрежението между тях достигна върха си в онези дни преди Коледа, когато го изпъди от спалнята. Отношенията им започнаха още по-бързо да охладняват.

Най-лошото беше, че Ричард сякаш не го беше грижа. Държеше се, като че нищо не се е случило, само дето всяка нощ лягаше в спалнята за гости и заключваше вратата. Това положение продължи около месец, като постепенно ставаше все по-непоносимо за нея. Доколкото си говореха, бе за обикновени, всекидневни неща, като заобикаляха истинските проблеми. И тогава…

Лиз затвори очи при болката от този последен спомен. Но реши да се върне отново към него, за да прецени какво да прави по-нататък.

 

 

Онази вечер Елинор и Марк бяха у тях на гости. За да скрие, че животът й е разбит, Лиз събра всичките си сили и гордост. Дори си купи нова рокля от тъмносиня коприна, подчертаваща всяка извивка по тялото й. Сложи си златното колие и обеци, подарени й от Ричард за Коледа. Вложи всичко от себе си в приготовленията й затова към полунощ едва се крепеше от умора. Но поне знаеше, че вечерта е минала успешно. Ричард излезе да изпрати семейството на сестра си, а Лиз започна бавно да разчиства масата. Мечтаеше само по-скоро да потъне в забравата на съня.

— Остави това.

Не беше чула кога Ричард се е върнал и се стресна от тихия му глас.

— Свършвам вече. — От усилието часове наред да изглежда весела думите й прозвучаха сковано и хладно. — Ти се качвай, ако искаш.

— Мислех, че можем заедно да изпием по едно приспивателно.

Лиз настръхна — това беше техният ритуал. Обикновено, след като гостите си бяха отишли, колкото и да бе късно, двамата разчистваха набързо и си сипваха по едно питие. Лиз се свиваше на фотьойла и си приказваха тихичко, докато им се доспи. След напрежението от посрещането това беше най-приятното време от вечерта. Но и тези моменти бяха изчезнали от живота им. Напоследък Ричард отиваше направо да си легне, без да й каже и дума. Изненадващото му предложение само събуди спомена за многото приятни, но забравени мигове и подчерта празнотата, останала на тяхно място.

— Вече съм ти налял бренди — протегна той чашата към нея, но Лиз решително поклати глава:

— Не… Уморена съм.

— Бет… — Каквото и да искаше да каже, явно размисли, защото замълча и отпи голяма глътка. — Тази вечер си много красива. Откъде намери тази сексапилна рокля?

— В новия бутик на няколко пресечки оттук — отговори механично Лиз, но думата „секс“ сякаш натегна и без това опънатите й нерви. Откога не се бяха любили с Ричард? Колко нощи бе лежала будна със съзнанието, че той е толкова близко, само през една стена от нея, и същевременно далечен, все едно на другия край на света?

— Готово! — Тя блъсна ненужно силно вратата на кухнята. — Свърших. Отивам… Ох!

Не бе забелязала кога Ричард е оставил чашата си и се е озовал зад нея, блъсна се в него и загуби равновесие.

— Внимавай!

Той протегна ръце да я задържи. Дланите му бяха студени, но й се стори, че я изгарят.

— Поне изпий с мен една чаша, Бет — прошепна той и почти конвулсивно я стисна.

От погледа му я побиха тръпки. Често се бе чудила докога ще продължава това положение. Знаеше, че такъв чувствен мъж едва ли би се обрекъл доброволно на въздържание. Отначало мислеше, че физическата страст може да се окаже разрешението на проблемите им — някога много от споровете им бяха забравяни в леглото. Но когато последната свада се проточи, а Ричард се държеше все така хладно и надменно, и тази надежда умря. Лиз се затвори в себе си и опита също като него да потисне страстта. Затова сега бе изненадана от пламтящото в очите му желание, а още повече от пълната липса на отклик у нея самата. Той бе чакал прекалено дълго. След седмици старание да забрави желанията си, изглежда най-после бе успяла.

— Не, благодаря… — Опита да се отскубне. — Много съм уморена, отивам…

— В леглото — подсказа й Ричард. — Отлична идея. Но идеята на Лиз съвсем не беше това, за което той намекваше. Двамата вече се бяха отчуждили, помежду им имаше прекалено много неизказани неща и още повече непремълчани. През последните месеци, особено след Коледа, Ричард се бе превърнал в един непознат и чужд за нея мъж, а тя не можеше да легне с непознат, колкото и да го е обичала. В момента дори в чувствата си не бе сигурна.

— Може да поговорим за това утре сутринта, след като и двамата сме се наспали — подчерта тя. — Аз днес съм сменила чаршафите в леглото ти… — Млъкна, като видя зашеметеното му изражение. Но миг по-късно то се замени с ярост.

— Ти… моето легло… Моето! По дяволите, Бет, това не е моето легло и ти много добре го знаеш. Какво стана с нашето легло, където спяхме заедно?

„Нашето“, „заедно“… Думите кънтяха в главата й. Не можеше повече да мисли, а само да чувства, и чувството бе на разкъсваща болка, сякаш нечия жестока ръка бе сграбчила сърцето й и бавно изстискваше живота от него. Ричард толкова дълго не се бе интересувал от нейните потребности, не беше забелязвал съществуването й, а сега, когато имаше нужда от тялото й, отново се сещаше за нея.

— Мисля, че така ще бъде най-добре. — Наистина ли този студен и надменен глас беше нейният? — Аз… предпочитам да спя сама.

— Да вървят по дяволите твоите предпочитания! Бракът е решение на двама души, а ти прекалено дълго прави каквото ти искаше. Тази вечер е за мен… И аз искам това!

Той грубо я притисна към себе си и сведе устни към нейните, но това можеше да се нарече целувка само дотолкова, доколкото един тигър човекоядец можеше да бъде наречен голяма котка. Ръцете му се плъзнаха по тялото й в нетърпелива бурна ласка, която недвусмислено показваше страст и плътски желания, но не и любов.

Тя не искаше това! Цялото й тяло се напрегна и тя с всички сили опита да се отскубне. Но беше безсилна пред физическото му превъзходство. Безсмислената й борба само го разпалваше още повече. Той приличаше на обезумял.

— Ричард… Не! — задъхано извика Лиз, когато най-сетне устните му освободиха нейните. Надяваше се викът й да проникне през пелената от гняв, замъглила съзнанието му, да го накара да осъзнае какво прави.

— Да! — изръмжа той и обсипа с изгарящи целувки устните, шията й. — Да, моя прелестна Бет! Това е, което искам. Бъди честна, това е, което искаш и ти!

— Не!

Но това беше вик на отчаяние, който не прозвуча убедително дори за нея, защото не можеше повече да отрича, че губи битката. Собственото й тяло бе на негова страна. То действаше, независимо от разума й. След дългите седмици самота и копнеж то, като добре настроен музикален инструмент, зазвуча от докосването на виртуоза.

През замъгленото си от страст съзнание тя усети как Ричард я вдигна на ръце, ритна с крак вратата и бързо я понесе към тяхната спалня.

— Това е моята стая, Бет — заяви той, положи я на леглото и зарови пръсти в косата й, така че тя не можеше да мръдне. — Тук е моето място. Тук е и твоето място, до мен. Край на отделните стаи, край на празните нощи. Ти си моя жена и аз те желая.

Слабият й опит да възрази бе удавен от страстната му целувка. Вече нямаше значение миналото, нямаше значение как ще се чувства на сутринта. Единствената реалност беше тук и сега, в устните на Ричард върху нейните, в ръцете му върху тялото й. Тя искаше той да я люби, искаше да чувства топлината и силата му до себе си, в себе си. Не се съпротивлява, когато той свали дрехите й. Ласките му се промениха, станаха по-нежни и подлудяващи. Погали гърдите й и дочул стона й, тържествуващо се изсмя:

— Да, Бет, ето как трябва да бъде. Това е мястото, където общуваме истински.

Но Лиз не искаше той да говори. Целувките и ласките му я подлудяваха и всеки миг, с който той отлагаше пълното единение, бе агонизиращо мъчение за нея. Обхвана главата му и я привлече към себе си.

Чу накъсаното му дишане, усети тръпката, която разтърси тялото му и разбра, че и той като нея е загубил самообладание. Засия от усещането за сила, което й даваше това. Импулсивно се изви към него и когато Ричард прие поканата, й се стори, че ще полудее от удоволствие.

След четиригодишен брак телата им се познаваха до съвършенство. Всяко движение бе инстинктивен отговор на желанието на другия. Взаимните ласки създаваха ураган от страст и удоволствие. И докато първичният ритъм ги издигаше все по-високо, Лиз помисли, че може би си е струвало да преживеят този ужасен месец на раздяла, след като резултатът е такава разтърсваща радост, екстаз, какъвто досега не бе изпитвала.

После, докато се връщаше бавно към реалността, а тялото й още плуваше в топлото златно море на щастието, тя чу как накъсаното дишане на Ричард постепенно се успокои, стана по-бавно и равномерно.

— Ето така трябва да бъде, Бет — сподавено прошепна той. — Ето защо сме женени, ето защо е глупава идеята да спим в отделни стаи. Никога няма да ти се наситя. Разбрах го от първия миг, в който те видях. Още тогава знаех, че трябва да имам това прекрасно тяло в леглото си. Ето защо се ожених за теб. Твоето място е тук, до мен, и ти знаеш това. Докато може да бъде така, другото няма значение.

„Другото няма значение“. Думите му я прободоха като с нож. „Просто трябва да имам тялото ти до себе си. Затова се ожених за теб.“

Изведнъж всички потискани досега страхове избухнаха като вулкан. Когато Ричард предложи да се оженят, тя повярва, че мотивът е любов, силна колкото нейната. Заради копнежа нещата да бъдат такива, каквито й се искаше, забрави уроците, които би трябвало да е усвоила от майка си.

Но любовта нямаше нищо общо с това. Ричард й бе казал, че го е извадила от равновесие, но неговата реакция е била физическа, а не емоционална. Той никога не я бе обичал, само я бе желал — дотолкова, че да е готов да се ожени за нея. Единственото чувство, което той бе способен да изпитва, беше амбицията. Нямаше нищо друго, само добре пресметната решителност да получи от живота това, което иска. Майка й се оказа права: наистина всички мъже бяха като баща й — съвършени егоисти.

Дълго след като Ричард заспа, Лиз лежа будна, опитвайки се да свикне с мисълта, че с брака й е свършено — или по-скоро, че никога не е съществувал, поне по начина, по който на нея й се искаше. Ричард всъщност не я бе лъгал, само я беше оставил да тъне в заблуждението си. Сега обаче очите й се отвориха и тя най-после прозря истината.

Затова на следващата сутрин, след като го изчака да отиде на работа, Лиз си събра багажа и замина. Не остави бележка. Вместо това свали венчалната си халка и внимателно я остави на възглавницата му. Сега, когато знаеше какво е искал той от нея и от техния брак, леглото беше най-подходящото място за символа на любовта, която никога не беше съществувала.