Кейт Уокър
Напълно непознати (10)

Десета глава

Барът бе препълнен, когато Лиз влезе. Въпреки това тя веднага зърна Ричард, който подчертано елегантен с черния си костюм и искрящо бяла риза седеше замислен на една маса. Сърцето й се сви. Наистина имаше нужда да помисли и й се струваше, че през няколкото часа, откак излезе от стаята си, е правила само това. Но така и не бе успяла да измисли нищо.

Ричард усети погледа й и стана да я посрещне. Очите му бяха безизразни, но когато се спуснаха от лицето към тялото й, в тях проблесна пламъче. Значи решението, което бе взела преди половин час в стаята си, имаше очаквания ефект.

Нежният розов цвят на роклята й беше необичаен за нея — тя предпочиташе ярки, чисти цветове, които подхождаха на тъмната й коса. Но без излишна суета знаеше, че й отива. Меката тъкан обгръщаше нежно тялото й, подчертавайки всяка извивка и, въпреки че роклята бе с висока яка и дълги ръкави, с нея Лиз изглеждаше много сексапилна.

Купи я вчера и ако я бяха попитали защо, би отговорила, че се е изкушила, като е видяла колко й подхожда този цвят. Но истината бе друга. Лиз подсъзнателно чувстваше, че още не е безразлична към Ричард и бе купила роклята точно за този случай и за да постигне точно този ефект. Сега обаче не знаеше дали го иска, или се плаши от него.

— Съжалявам, ако съм закъсняла… — Етикетът изискваше да каже нещо, но колко по-добре щеше да бъде, ако не трябваше отново да се преструват, че са непознати, каквито никога не можеха да бъдат…

Ричард не отговори веднага. Тръсна глава, като че се събуждаше от дълбок унес:

— Няма нищо, аз самият дойдох току-що — каза той неуверено, но веднага се овладя и продължи с равен тон: — Ще пиеш ли нещо?

— С удоволствие. — Беше искрена. Имаше чувство, че ходи по динени кори и успокояващото действие на едно питие щеше да е добре дошло.

Пропусна да я попита какво иска, сети се тя, когато Ричард се запъти към бара. Но пък щеше да е смешно да се правят на чак толкова непознати. Освен това той изглежда имаше нужда да остане за малко сам, за да се съвземе.

Точно така се чувстваше и тя. „Аз самият дойдох току-що“, бе казал Ричард и това не я изненада. Когато си тръгна от моста пред църквата, погълната от спомените за последната нощ от брака си, дълго скита из тесните улици, без да знае накъде върви. Накрая, както и трябваше да се очаква, се озова на площада пред катедралата. Тук Ричард през един слънчев мартенски ден й бе направил предложение и тя се беше съгласила без колебание. Как щеше да постъпи тогава, ако можеше да вижда в бъдещето?

Когато се обърна, за да си тръгне, съзря самотна мъжка фигура на входа на катедралата. Макар да бе далеч и с гръб към нея, тя веднага го позна. Какво правеше Ричард тук? Защо се връщаше към местата, свързани и за двамата с толкова спомени? Искаше й се да зърне лицето му, да разчете мислите му — дали просто изпитваше носталгия, или и той като нея беше изпълнен с болка за това как животът бе разрушил мечтите им? Или пък, добави тя жестоко, горчиво съжаляваше за допуснатата тук грешка?

Но в едно бе сигурна — след като така враждебно се разделиха в хотела, беше недопустимо той да я види тук. Постара се по-бързо да се отдалечи от площада.

Когато Ричард се върна с напитките, любопитството й надделя:

— Ти каза, че току-що си дошъл. Навън ли беше?

— Да, разходих се малко. Исках да се раздвижа, след като толкова дълго бях шофирал.

— Променил ли се е градът?

Лиз не знаеше защо запази в тайна собствената си разходка. Може би това бе несъзнателна реакция на явното нежелание на Ричард да й каже къде точно е ходил… и защо. Освен това, както не беше сигурна в чувствата му, бе по-добре да не разкрива своите.

— Не особено. Но не съм и очаквал друго. Дърам е сякаш извън времето. Могат да построят нов търговски център или да въведат еднопосочно движение, но никога не биха могли да го променят истински.

Тя кимна в знак на съгласие. Да можеха и те двамата да останат извън времето! Да можеха отново да станат такива, каквито бяха в онези дни… Но бил ли е някога Ричард човекът, за когото тя тогава го мислеше? А и, за съжаление, времето не можеше да спре за никого. Трябваше да се справи с настоящето.

А в настоящето странно потъмнелите очи на Ричард бяха приковани в нея, сякаш искаха да проникнат в душата й.

— Защо… Защо ме гледаш така?

Видя как той мъчително премигна, но когато заговори, тонът му беше спокоен и учтив.

— Защото тази вечер си прекрасна. Роклята много ти подхожда.

Лиз отговори с мълчалива усмивка, благодарна, че може да скрие смущението си. В стаята си тя все пак се беше поколебала дали да облече тази рокля. Споменът за последната нощ от техния брак бе още жив и тя се страхуваше да не се повтори случилото се тогава. Не знаеше дали изобщо иска да събуди страстта на Ричард. Но колебанието свърши, когато разбра, че е запазил единични стаи. А сега, като виждаше, че реакциите му надминават очакванията й, проблемът бе докъде иска да стигнат нещата.

Този проблем я занимаваше през цялото време, докато вечеряха, а и след това, докато пиеха кафето. Сякаш съдбата се бе съюзила със спомените, за да я поддържа в постоянно състояние на нерешителност — образите от миналото и решението никога повече да не попада в капана на сляпата любов се бореха с инстинктивната й реакция към присъствието на Ричард.

А и самият Ричард само задълбочаваше проблема — бе отхвърлил мрачното си настроение и се беше превърнал в онзи очарователен събеседник, когото толкова бе харесвала навремето. Лиз не знаеше какво точно става с нея, но едно бе ясно — тя желаеше този мъж, желаеше го с такава страст, че устата й пресъхваше, ръцете й трепереха, не можеше да овладее гласа си.

Просто щеше да се остави на течението, реши тя, да се предаде в ръцете на съдбата. Затова, когато Ричард най-после с нотка на съжаление каза, че може би е време да стават, тя отиде с него до асансьора в някакво състояние на вцепенено въодушевление — без да мисли, без да чувства, без да очаква нещо… докато той спря пред вратата й и каза:

— Е, да си пожелаем лека нощ, Елизабет, и благодаря…

— Лека нощ? — промълви тя, преди да е имала време да помисли. Не искаше вечерта да свършва така. Всъщност не искаше изобщо да свършва. Припряно заговори: — Аз… Няма ли да влезеш за минута?

Ричард необичайно дълго обмисля отговора си. Накрая кимна:

— Ако си сигурна…

Лиз усети, че ще запищи, ако продължават така да сдържат чувствата си, когато и двамата разбират за какво става дума. Но какво можеше да му каже? „Ричард, не знам за теб, но аз бих желала да се любим.“ Можеше ли да го изрече?

— Съвсем сигурна съм. — Е, това поне можеше да признае.

Би могла да се подготви по-добре. Би могла да купи бутилка и да го покани да я изпият заедно. Така поне щеше да има какво да правят известно време — защото не се заблуждаваше, че е приел поканата й с намерение само да си поприказват. Но не беше очаквала този момент. Не беше решавала нищо предварително, просто когато й пожела лека нощ, разбра, че не може да го остави да си отиде така.

Сега обаче й се искаше той да не се мята из стаята като животно в клетка. И без това беше достатъчно нервна.

— Много приятна стая — забеляза Ричард след дълго мълчание и Лиз едва сдържа нервния си смях. Без съмнение неговата стая бе точно копие на нейната.

— Така е. Аз…

Вдигна очи към лицето му и млъкна. Няколко секунди се гледаха напрегнато, после той неочаквано се обърна и тръгна към вратата, мърморейки нещо неразбираемо. Лиз, напълно объркана, не успя да помръдне. Какво ставаше? Долу в ресторанта, бе повярвала, че и той като нея вижда само един естествен завършек на вечерта. Но когато го покани в стаята си, той се сви и се затвори в себе си. Възможно ли бе и Ричард да е нервен? Ричард?!

Нямаше време да обмисли този въпрос, защото след малко той се върна.

— Купих го по-рано. — Вдигна ръка, за да покаже бутилката вино. — Можем да го изпием заедно… като приспивателно.

Дали и той долови ехото от тази фраза — спомена за последната им нощ като съпрузи?

Но като гледаше спокойните му уверени движения, докато отваряше бутилката, изостави надеждата Ричард още да изпитва някакви чувства към нея. Купил е виното по-рано, значи за разлика от нея е планирал нещата предварително. Днес бе отхвърлил с възмущение предположението й, че я е довел в Дърам, за да я прелъсти. Но може би след изненадата й, задето бе наел единични стаи, е решил, че забраната да я докосва не е била сериозна. Обзе я гняв, че като е видял слабостта й, пресметливо е подготвил тази сцена. Нищо чудно, че цяла вечер се държа толкова приятно — всеки жест, всяка дума е трябвало да доведат до този момент.

— Боя се, че не съм се сетил за чаши — засмя се Ричард — Можем да избираме между чашите в банята и тези за кафе. Но ми се струва неподходящо да пием „Шабли“ в чашки за кафе.

— Значи от банята — заяви тя и се запъти натам. Едва когато ги взе, спря, за да осъзнае какво става с нея. Къде бе изчезнал гневът й? Когато видя момчешката му усмивка, цялата й враждебност се изпари. Освен това, призна си тя засрамено, как можеше да го обвинява, когато и тя мислеше за същото?

А и „Шабли“… Ричард бе избрал любимото й вино. Как трябваше да тълкува това? Беше ли и то част от плана да я съблазни, или имаше нещо повече… или всъщност по-малко?

— Чашите ви, господине — обяви тя пресилено весело, за да скрие смущението си. — Най-висококачествен кристал.

— За нас само най-доброто — влезе в тон Ричард. — Мисля, че виното е изстудено точно колкото трябва, така че моля, заповядайте.

Докосването му, когато я поведе към стола, събуди отново горещата вълна на очакването. Тялото й пламна. Сега разбра защо така бързо изчезна гневът й — за него нямаше място там, където бушуваше страстта. Тялото й се съживяваше, разцъфваше като погалено от слънцето цвете. Как можеше да се сърди на Ричард, че иска това, което иска и тя?

— Вашето вино, госпожо. — Мъжът й подаде чашата със същата театралност, без да среща очите й.

— Благодаря. — Защо продължаваха тази игра? Защо просто не й кажеше какво иска?

А защо не го кажеше тя? Желаеше го толкова, колкото и той нея — или колкото тя си мислеше, че я желае, добави хладният разум. Ричард всъщност не бе нито казал, нито направил каквото и да е. Дори се опита да й пожелае лека нощ. Тя бе тази, която го покани. Вероятно просто собственото й желание бе толкова силно, че го прехвърляше и върху него.

А може би, след като тя направи първата стъпка, той очакваше от нея да продължи. Защо тогава не кажеше? Когато се запознаха, а и през първите месеци след това, нещата бяха толкова прости — едно докосване, една усмивка бяха достатъчни. Нямаха нужда от думи…

Ричард се беше отдалечил и разглеждаше снимката на катедралата, окачена на стената.

— Мисля, че това място никога няма да ми омръзне. Цял живот бих стоял тук, и то точно така.

„Точно така?“ Значеше ли това с нея? Лиз стана и приближи до него.

— Църквата на Свети Кътбърт, „сивите кули на Дърам“ — изрецитира тя.

— „Половин църква на Бога, половин крепост срещу шотландците“ — довърши той описанието на Уолтър Скот и неочаквано се обърна с усмивка към нея: — Помниш ли как майка ти не понасяше Кътбърт, защото бил първият женомразец?

— Побесня, когато влезе в църквата и видя чертата, зад която не трябва да стъпва жена — засмя се Лиз. — Опитвахме се да й обясним, че не Кътбърт е построил църквата, но тя настояваше, че той е виновен, защото според легендата не е обичал жените. — Но мисълта за майка й събуди неприятни спомени за сцената в нейната кухня. Бързо смени темата: — Едно е сигурно, някогашните монаси не биха се справили с днешните жени.

— А нима който и да е мъж може да се справи?

— Какво искаш да кажеш?

За миг й се стори, че Ричард няма да отговори, но той само сви рамене:

— Жените доста ясно показват какво не искат от мъжете, и с право. Но когато мъжът вече не е в традиционната си роля на осигуряващия прехраната и на защитника, той не знае с какво да я замени… Да разбере какво искаш.

Лиз нервно облиза устни. Разбра ли той, че неусетно мина от „какво искат жените“ към „какво искаш ти“? И имаше ли това такова значение, каквото би желала? В момента не я интересуваше. Вече не можеше да разсъждава разумно. Направи крачка напред и се взря в очите му.

— Знам какво искам от теб сега. — Гласът й беше учудващо спокоен и уверен, като се имаше предвид бурята, която се разразяваше в душата й.

— Бет… — започна Ричард и внезапно млъкна. Изглеждаше зашеметен и трогателно безпомощен.

— Целуни ме, Ричард.

Секундите, през които той не помръдна, сякаш се проточиха цяла вечност. Лиз почувства разкъсваща болка, защото внезапно осъзна колко много означава този мъж за нея. Нали не го беше намерила отново, само за да го загуби пак?

— Ричард…

Още миг и щеше да избяга, отчаяна, че се е разкрила пред човек, който е напълно безразличен към нея. Но тогава — тя никога не разбра кой направи първата стъпка — се озова в прегръдките му. Той я притискаше силно и я целуваше алчно, сякаш копнееше за физическа близост.

Точно така се чувстваше и тя — като умиращ от глад човек в банкетна зала, който не знае откъде да започне. И тя не знаеше какво иска най-много — да го целува, да го докосва или да го милва. Устните й покриха с отчаяни целувки лицето му, а ръцете й се преплетоха с неговите. Ласките на Ричард бяха също толкова нетърпеливи и Лиз, оглушена от ударите на сърцето си, смътно усети как той я наведе над леглото. Тя обви ръце около врата му и го увлече със себе си.

Мъжът я притисна с тяло. Точно така ставаше винаги в миналото, така разрушаваха стените, издигнали се между тях. По-късно, когато огънят на страстта изтлееше, може би щяха да поговорят. Но сега тази безсловесна, примитивна форма на общуване бе всичко, от което се нуждаеха.

Ричард обхвана гърдите й и тя изстена от удоволствие.

— Да, Ричард, да! — прошепна. — Това искам…

— Не!

Острият му глас се вряза в замъгленото й съзнание и я изтръгна от опиянението. Лиз застина. В следващия миг той се отскубна, хвърли се към другия край на стаята и стисна здраво юмруци.

— Ричард… — Тя се надигна пребледняла.

— Не! Казах ти, Бет, не искам вече това, не… — Прехапа устни и не довърши.

„Не искам това!“ По-ясно не можеше да се каже, помисли Лиз с горчиво отчаяние. Той не я желаеше, дори физически. Значи се бе заблудила. Той не я желаеше! Думите кънтяха в съзнанието й, докато се опитваше да преглътне истината, но сърцето й се късаше.

— Ричард… — започна колебливо, без още да знае какво ще каже. Но изглежда Ричард не можеше да понесе дори звука от гласа й.

— Не! — вдигна той ръце пред лицето си. — Това пътуване беше грешка, Бет. Не трябваше да идваме тук. Утре сутринта тръгваме обратно.

— Но…

Ала Лиз вече говореше на празното пространство — Ричард си бе отишъл и затръшнал вратата зад гърба си. Тя се сви на леглото и обви ръце около себе си, сякаш да потисне болката.

Но макар да разбираше, че няма никаква надежда, съзнанието й не пропусна да отбележи, че дори когато й казваше, че не я желае, Ричард все пак я наричаше Бет.