Пеги Никълсън
Природни дарове (1)

Първа глава

Някои жени носят шапки, за да изглеждат по-шик, други — срещу дъжд и слънце. Кели Бучърд носеше шапка за прикритие. Като защитна окраска. С нея изразяваше своето настроение или се опитваше да го промени. Тази вечер, докато изкачваше заедно с другите жители на Уест Дартмът входните стъпала на гимназията, шапката й вдъхваше кураж.

Тя хвърли неспокоен поглед към хората, скупчени зад нея. Каква тълпа! Беше събрала смелост за предстоящото изпитание с надеждата, че събранието на училищното настоятелство ще бъде слабо посетено. Та кой би напуснал уютното си жилище в мразовитата мартенска вечер, за да участва в обсъждането на училищния бюджет?

Очевидно в Уест Дартмът половината град бе способен на такъв подвиг.

— Тук ли ще стоите, госпожо?

Кели премигна объркано. Тълпата пред нея бе оредяла и тя неволно бе блокирала входа.

— О, извинете. — Мина бързо напред, дръпна се встрани и отново спря, като отчаяно плъзна слабите си луничави ръце по ръба на шапката. Щом половината град чакаше отвън, то вероятно другата половина вече бе вътре и шумно обикаляше коридорите. Кели повдигна шапката над огнените си къдрици, после отново я намести под остър ъгъл, така че ръбът почти докосна луничавия й нос. Нищо нямаше да излезе. Не беше заставала пред публика от времето, когато участваше в училищния драмсъстав.

Но в онези напрегнати дни нещата бяха по-различни. Всъщност на сцената се появяваше не тя — високата, срамежлива, дебела Кели или „грамадната Кели“, както я наричаха децата, а нейната героиня — властната съпруга на кмета от „Музиканта“.

Ако днес се изправеше да говори, нямаше роля, зад която да се крие, освен тази на разтревожен родител и нов избирател в Усет Дартмът. Свали шапката си и разсеяно се втренчи в нея. Напомняше й за шапката на Ингрид Бергман в последната сцена на „Казабланка“ — шапка, излъчваща смелост и непоколебимост, подходяща за жена, решена да се бори, а не да бяга, изоставяйки любимия си… Кели внимателно я постави обратно на главата си. Е, добре, тя също ще се бори!

Докато се двоумеше, множеството бавно се точеше през вратата на залата. Пред входа бе застанал мъж с кадифено сако и разговаряше с възрастна двойка. Жената го потупа по ръката.

— Бъдете спокоен, господин Уитикър. Ние ще гласуваме за новото училище — увери го тя. — Най-големият ни внук е в гимназията, а тези две смени са ужасни! Децата не бива да се прибират по тъмно. — И като поклати глава, тя последва съпруга си по пътеката.

Леко усмихнат, Уитикър я проследи с поглед и на слабото му лице се изписа задоволство. Кели тъкмо го отминаваше, когато той рязко се обърна към нея.

— Здравейте. — Имаше звучен и приятен глас, а очите му изглеждаха изумително светли на фона на загорялото му лице. — Не сте идвали досега.

— Не. Тоест да, не съм идвала. — Двете със Суки се бяха преместили в Уест Дартмът само преди месец. Бе посветила цялото си време на подреждането на магазина и не й оставаше минутка свободна, за да участва в каквито и да било обществени прояви. Сега също бе заета, но…

— Дейвид Уитикър. — Протегнатата му ръка й препречи пътя. — Аз съм от училищното настоятелство.

Ето защо бе толкова любезен. Виждаше в нейно лице нов избирател. След всичките години, прекарани в Бостън, тя бе забравила особеностите на политиката в малкия град.

— Кели Хол… — Изведнъж млъкна, осъзнала, че произнася фамилията на бившия си съпруг. Бяха изминали шест месеца от развода, а тя все още се объркваше, когато бе притеснена. — Бучърд — поправи се, докато пръстите му обгръщаха ръката й.

Студените му сиви очи сякаш я пронизваха. Когато не се усмихваше, лицето му придобиваше невероятно суров израз. Може би заради веждите. По-тъмни от кестенявата коса, вместо да се извият в дъга, те се издигаха към слепоочията.

— Много ми е приятно, Кели. Надявам се, че ще подкрепите проекта за новата гимназия.

— Само ако иска да й увеличат данъците. — До тях бе застанал Лийлънд Хауърд, председател на градския съвет и хазяин на Кели. Той се усмихна широко, разкривайки снежнобелите си зъби.

Уитикър остана сериозен.

— Данъците ще се вдигнат нищожно, Лийлънд. Само с долар на хиляда. Градът може да си го позволи. А и двамата с теб много добре знаем, че училището е крайно необходимо.

— Боя се, че аз не зная. Нито пък Кели или който и да е друг съвестен данъкоплатец в Уест Дартмът. — Лийлънд я хвана под ръка. — Да вървим, скъпа, преди да са заели всички места.

Кели се обърна към училищния настоятел с извинителна усмивка. В отговор той само се намръщи замислено и се извърна да посрещне следващия посетител.

— Радвам се, че реши да дойдеш — тихо каза Лийлънд. — Възнамеряваш ли да повдигнеш въпроса, който обсъдихме?

— Ами, аз… — Кажеше ли „да“, нямаше как да се измъкне, ако не й стигнеше смелост.

— Наистина е необходимо, Кели — настоя хазяинът й, може би за десети път през тази седмица. — Сутринта, докато закусвах чаша кисело мляко, отново ми мина през ума: „Бедните деца“… Проблемът е важен…

— Да, така е. — Но защо точно тя трябваше да го повдигне? Като председател на градския съвет, Лийлънд Хауърд сигурно би повлиял повече на общественото мнение. Затова се обърна първо към него, когато на Суки й прилоша в училище. А той й предложи да се оплаче пред днешното събрание.

— Извинявай, скъпа, но главният архитект ме вика. — Лийлънд посочи мъжа, който ръкомахаше от другия край на залата.

Кели кимна и седна в края на реда. Беше притеснена и предпочиташе да остане сама. Въпреки че Лийлънд бе образцов хазяин, някак си не го чувстваше близък. Щом си помислеше за него, в съзнанието й изплуваше определението „лъскав“. Но нима то не важи за всички политици? Погледът й спря на Дейвид Уитикър, който се качваше на сцената при останалите членове от училищното настоятелство, и тя се поколеба. За него „лъскав“ не бе подходяща дума. Той бе по-скоро „костелив“. Докато се отдалечаваше с Лийлънд, бе доловила в погледа му леко презрение.

Уитикър зае председателското място на дългата маса, придърпа микрофона и почака залата да утихне.

— Добър вечер — поздрави той. — Днес ще изпълнявам ролята на водещ. Както бе обявено в „Дартмът Дейли“, събранието е информативно. Подготовката на новия бюджет ще започне от следващата седмица и всички вие сте в правото си да го приемете или отхвърлите на отчетното събрание през май. Преди обаче да се захванем с цифрите, бихме искали да получим информация от вас — родители и данъкоплатци.

Шумът в залата сякаш изразяваше едновременно задоволство и неодобрение.

— Ще ти дам една информация! — измърмори жената до Кели.

— Преди да вземете думата обаче, искам да кажа следното. — Усмивката на Уитикър изчезна и светлите му очи огледаха препълненото помещение. — Всички знаем кой е най-важния проблем тази вечер. Необходима ни е нова гимназия. Вече четири години една малка, но твърде гласовита група гласоподаватели блокира проекта за финансирането й.

— И пак ще го блокираме! — изкрещя някой от дъното на залата.

— О, моля те млъкни, Джо — с досада му отвърна ясен женски глас.

Уитикър удари с чукчето по масата и аудиторията подскочи от резкия звук.

— Ще имате възможност да гласувате през май — напомни им той. — Сега бих искал да ви кажа само, че вашите деца са наблъскани по трийсет и пет в клас, в сграда, която от петдесет години не е ремонтирана. Вече четири години учат на две смени, а учебният им ден е скъсен с два часа. Следващата есен Училищната асоциация на Нова Англия ще направи редовната си десетгодишна оценка на района. Чуйте, ние няма да получим нейното одобрение, ако не сме започнали новото училище и тогава вашите деца няма да бъдат допуснати в никой реномиран колеж.

— Ах, ще ме разплачеш! — изръмжа отново някой.

Кели нахлупи шапката си. Според нея Уитикър бе прав. Собствени или чужди, децата бяха тяхното бъдеще. Всички щяха да имат полза от доброто им образование. Бе доволна, че дъщеря й е само на осем години. Когато дойде време за гимназията, проектът вече ще е осъществен.

— Разходите за новото училище са отделени от редовния училищен бюджет — напомни им Уитикър, — но те трябва да се имат предвид при обсъждане на евентуалните съкращения или допълнения към него. Без съмнение, средствата са оскъдни. Ето защо училищното настоятелство ще направи всичко възможно за съкращаване на обичайните разходи. През следваща година няма да позволим никакво пилеене на пари. Убедихме учителския синдикат да приеме едногодишен договор при старото заплащане — тоест, замразяване на заплатите. Никакви повишения, никакви преквалификации.

Множеството ентусиазирано аплодира.

— Хей, заплатите на тези мързеливци и без това са твърде високи! — Нечий груб глас заглуши овациите и веднага бе гневно освиркан.

Уитикър призова за тишина.

— Ето как учителите на вашите деца оценяват необходимостта от нова гимназия — спокойно продължи той. — Затова искаме и вие да проявите подобна загриженост. Молим ви да не повдигате маловажни проблеми. Тази година е за най-същественото. А сега, ако искате думата…

Кели дълбоко въздъхна, докато Уитикър избираше първия от желаещите да застане пред микрофона. Беше по-лошо, отколкото очакваше.

Нисък набит мъж заговори за униформите на училищния оркестър — протрити яки… Позор за града… Провиснали в коленете панталони… Еполетите падат… Всички си спомнят, че на традиционното състезание през октомври, при един поклон, диригентът сцепи панталоните пред очите на цялата публика. Норт Дартмът ще им го напомня още двадесет години! Ами снимката в техния вестник? И отгоре на всичко и състезанието не бе спечелено — вероятно по същата причина! Така че…

Кели нахлупи шапката си още по-ниско и притвори очи. Образът на засрамения диригент бе изместен в съзнанието й от лицето на собствената й майка преди десет години — обикновено жизнерадостна и румена, тогава тя лежеше пребледняла и безжизнена върху болничната възглавница. Сърдечна криза на четирийсет години…

— Можеше да се очаква при нейното наднормено тегло — съобщи докторът. Уморените му очи огледаха едрата фигура на Кели и смутено се отместиха. — Сега ще я закрепим, но ако не вземе мерки, след година отново ще бъде тук. Трябва да отслабне.

Кели отвори очи и погледна тънките си ръце. Всичко отдавна бе минало. Тя вече не бе онази грамада, поне на дебелина, а майка й — Кели се усмихна — носеше дрехи четирийсет и шести номер и изминаваше по седем километра на ден.

Защо обаче трябваше да изтърпи толкова унижения като дете? А опасността за живота на майка й? Ако можеше да предпази от подобно изживяване, макар и едно-единствено дете…

— Благодаря ви, господин Смит — обади се Уитикър.

Привърженикът на оркестъра го погледна сепнато. После отново се обърна към аудиторията.

— Но аз казвам само, че…

— Благодаря ви. Ще го имаме предвид.

Смит поклати огорчено глава и затрополи към мястото си, докато други двама желаещи се насочиха към микрофона. Уитикър се обърна към жената, която вървеше отпред.

— Ще чуем първо вас, госпожо Лиън.

В този дух измина почти час. Разтревожени родители се редуваха с оратори, горчиво оплакващи размера на данъците и настояващи за драстично съкращаване на бюджета. Хилава старица предложи да се ликвидира цялата спортна програма.

— Нека си играят след училище на двора, както ние на времето! — Залата я освирка най-безцеремонно.

Кели непрекъснато сваляше и оправяше шапката си. Аудиторията не беше нито възпитана, нито спокойна. Нямаше безпристрастни — всеки беше ревностен привърженик или фанатичен противник. Не можеше да си представи как ще посрещнат предложението й. Стресна се, когато Уитикър прекъсна оратора с чукчето.

— Ако научният кръжок иска да отиде в Смитсониън, ще трябва да си плати транспорта, господин Пайпър. Догодина училищните автобуси ще се използват само по предназначение. — Той огледа залата. — Някой друг?

Сега бе моментът, ако въобще смяташе да се изкаже. Лийлънд Хауърд я погледна многозначително от другия край на стаята и щракна насърчително с пръсти.

Сърцето й биеше до пръсване и тя не можеше да се реши.

— Чудесно — с явно облекчение каза Уитикър. — Да се прехвърлим на основния въпрос. Изготвили сме няколко сметки за разходите по новото училище. Страхувам се, че в сравнение с миналата година сумите са нараснали, но…

— Един момент! — дрезгаво изграчи Кели и се надигна.

Уитикър я погледна раздразнено.

— Времето за предложения изтече, госпожо Баучър.

— Бучърд — поправи го с немощен глас, който едва се чуваше през два реда. Стомахът й се бунтуваше, а от рязкото ставане кръвта й сякаш не можа да преодолее обичайните сто и осемдесет сантиметра до нейния мозък. Обърнати към нея, лицата на присъстващите й се сториха далечни и неясни. Кели дръпна шапката си и ги закри. — Искам думата — този път по-силно каза тя.

От гимназията не бе изпитвала подобна сценична треска. Старите й рефлекси обаче сработиха: поемаш дълбоко дъх, отваряш уста и думите се изтъркулват отнякъде…

— Благодаря ви — каза Уитикър, когато тя се запъти към сцената, — обаче…

Кели сграбчи микрофона сякаш за опора и едва не го събори. Задържа го с писък, който той улови и блъсна в отсрещната стена. Чу се смях.

— Времето за предложения… — започна остро Уитикър.

— Оставете я да говори! — Кели позна гласа на хазяина си. — Нали и тя е гласоподавател?

— Правилно! — подкрепи го друг.

— Благодаря — машинално отвърна Кели и свали шапката, която закачи шнолата й. Пукотът, с който се отвори я накара да подскочи. Освободена, косата й щръкна като къдрав червен ореол. Двама-трима се изкискаха. — Благодаря — повтори тя, тъй като Уитикър повече не се противопостави. Прехвърли шапката в другата си ръка, след което машинално я нахлупи отново. В щастливо неведение относно щръкналата си коса, Кели се обърна към аудиторията: — Тази вечер господин Уитикър ни помоли да обсъждаме само съществени неща и аз искам да говоря за най-същественото — храната.

Някой високо се изсмя и тя придърпа шапката до носа си, след което вирна брадичка, за да вижда публиката изпод успокоителното си прикритие.

— Моята осемгодишна дъщеря, Суки, обикновено си носи храна от къщи. Онзи ден обаче я разменила със своята малка приятелка срещу училищния обед.

— Не може ли по-накратко? — нетърпеливо вметна Уитикър.

Кели възмутено се втренчи в студените му сиви очи и отмести поглед, едва когато в залата се разнесе лек смях.

— Проблемът е, че моментално го е изхвърлила обратно.

— Е, и какво като е избълвала бисквитките си? — както винаги се отзова кресльото Джо.

Кели бутна шапката си нагоре и гневно го изгледа.

— Оказа се, че причината не е в Суки, а в храната. Разгледах менюто и бях изумена. Готви се като в мрачното Средновековие! Кренвирши и хамбургери, напоени с мазнина, мазна пица и още по-мазни котлети. Преварени зеленчуци, без следа от витамини. Ето какво ядат вашите деца в училище! Днешните американчета са средно с два килограма по-тежки, отколкото връстниците им преди десет години, защото се хранят по ужасен начин. Мисля, че правилното хранене е важна част от доброто образование.

Аудиторията се раздвижи и зашумя. Наложи се да повиши глас, за да я надвика. Не можеше да определи обаче дали бяха съгласни с нея, или не.

— Госпожо Баучър… — прекъсна я Уитикър.

— Бучърд — поправи го тя.

— Госпожо Бучърд, бихте ли ни казали какво точно искате, освен стройни американски деца?

— Разбира се — сви рамене тя.

За шест месеца бе успяла да забрави колко саркастични могат да бъдат мъжете! По-рано би отстъпила пред подобна грубост, но шестте месеца свобода без Лари я бяха променили. Изпълнена с негодувание, тя вдигна глава.

— Разбира се — повтори с достойнство, като килна шапката си назад. — Искам Уест Дартмът да назначи компетентен диетолог за училищното меню.

— И дума да не става — тросна се Уитикър. — През следващата година не се предвиждат никакви назначения. Освен това госпожа Хигинс вече е определена да отговаря за училищната кухня. Ако имате забележки, обърнете се към нея.

— Вече го сторих — увери го Кели, без дори да се обърне. — Миналата седмица говорихме по телефона. Тя не е посещавала нито един курс по хранене. Каза ми, че сервира подобно меню от трийсет години и възнамерява да го сервира още толкова. И точно това ме безпокои! — Кели смъкна шапката си и развълнувано огледа публиката. — Госпожа Хигинс вероятно е чудесен готвач, но представите за здравословна храна твърде много са се променили. Вземете последните научни доклади или китайските изследвания!

— Нима искате в столовата да се яде с клечки? — язвително вметна Уитикър.

Тя го изгледа гневно, после се обърна към присъстващите.

— Искам да се ограничат мазнините, както отдавна ни съветва Здравната асоциация. На децата трябва да се предлагат разнообразни вегетариански храни, вместо неизменните месни блюда. Необходим им е млечен бар и щанд за салати. Те се нуждаят от повече въглехидрати и по-малко сол, нитрати, холестерин, мазнини…

Тя подскочи от резкия удар на чукчето зад нея.

— Благодарим ви, госпожо Бучърд — отегчено каза Уитикър, — ще го имаме предвид.

Кели насочи шапката си към него.

— Въобще нямате подобно намерение!

Аудиторията зад нея притихна.

— Права сте — с дълбок равен глас отвърна Уитикър, впил поглед в нея. — Смятам, че тази достойна кауза ще почака някоя друга година, когато ще разполагаме с повече средства. — Гласът му премина от ръмжене в съскащ шепот. — Затова, моля, седнете и ни оставете да обсъдим основния въпрос, за който сме се събрали.

Никаква шапка не можеше да й спести срама от подобна грубост. От унижение чак й се доплака. Осъзна, че стои стреснато, с отворена уста и кръвта бавно нахлува в главата й. С нейната бяла кожа, лицето й скоро щеше да пламне като божур. Без да откъсва поглед от него, тя отново нахлупи шапката си почти до ушите. Все пак беше опитала! Можеше ли да допусне, че ще се сблъска с такъв ограничен, надут негодник?

— Нека продължим нашата работа — с по-спокоен тон продължи Уитикър.

— Хей, почакай малко, Уитикър — изправи се Лийлънд Хауърд. — Въпросът повдигнат от госпожа Бучърд, е изключително важен. Трябва да направим нещо, за да се хранят правилно децата.

— Защо е необходимо? — надигна се слаб побелял господин. — Защо настоятелството трябва да се занимава с всякакви идиотски проблеми? По мое време нямаше никакви обеди. Ако искаш да ядеш, пъхаш парче хляб и късче месо в джоба и хайде на училище. Не се возехме на автобуси, а ходехме пеша. И бяхме много по-благодарни от сегашните деца!

Уитикър удари с чукчето, но други трима скочиха на крака.

— Най-страшното е, че градът е пълен с подобни динозаври, забравили какво е да имаш деца — извика миловидна дама, пренебрегвайки неспирните удари на чукчето. — Вярно, че ще изразходваме част от данъците за тяхното обучение, но я да обърнем листа, дядо. Сега ти плащаш за тях, но после те ще плащат социалната осигуровка на твоите старини. Кой има по-голяма сметка?

— Достатъчно — извика Уитикър, след като жената седна. Без да му обърне внимание, „дядото“ размаха пръст и се опита да й отговори, но се закашля и трябваше да седне.

Кели усети нечия ръка на лакътя си и стреснато се обърна. Едър мъж с бейзболна шапка я избута от микрофона и прочисти гърлото си.

— Достатъчно — повтори Уитикър.

— Да — прогърмя гласът на червендалестия, който се бе залепил за микрофона, — до гуша ми е дошло от съвети към мен и децата ми какво да ядем и какво да пием. Моят старец всеки божи ден изпиваше по шест бири, изяждаше по една пържола и изпушваше по два пакета. И доживя до седемдесет и пет.

— Да, Ралф — чу се силен женски глас, — но на петдесет не можеше да изкачи и пет стъпала, без да се задъха до посиняване. На това живот ли му викаш?

Двамата започнаха да си разменят обиди и Кели се огледа безпомощно. Пред микрофона се бяха наредили шест души, а от дъното, със смръщени лица идваха още. Други, явно възмутени, се насочваха към изхода.

В бъркотията никой не забеляза как Кели се шмугна на мястото си. Или поне тя се надяваше да е така, докато не срещна присвитите сиви очи, които я пронизваха от високата сцена.

Дейвид Уитикър се бе смъкнал на стола и лицето му едва се подаваше над масата. Скръстените му ръце изразяваха крайно отвращение и умора. В погледа му се четеше такава неприязън, сякаш искаше да я изпепели…

Тя преглътна мъчително и дръпна надолу шапката си. Дали някога ще посмее отново да говори пред него? И дали ще й се удаде подобна възможност при толкова желаещи да се изкажат? Вече не се водеше дискусия, а като че ли състезание по надвикване. Очевидно жителите на Уест Дартмът бяха много загрижени какво ядат децата им в училище. Нямаше обаче две еднакви мнения относно менюто.

Разгорещените спорове продължиха до десет, когато пазачът изскочи пред опашката и обсеби микрофона. Ако искат, могат да спорят цяла нощ, заяви ядосано той, но ще трябва сами да изгасят лампите и да заключат училището.

Повлечена от тълпата, Кели пое покорно към изхода. Чувстваше се като изгонена от час. На вратата обаче нещо я накара да се обърне. Дейвид Уитикър продължаваше да седи на сцената в същата поза, изразяваща умора и отвращение. Дори от това разстояние тя можеше да се закълне, че светлите му очи бяха приковани в нея, единствено в нея.