Кейт Уокър
Напълно непознати (2)

Втора глава

— Извинявай, сигурно те отегчавам. — Ричард бе забелязал изражението на Лиз, но го бе изтълкувал погрешно.

— Не, наистина… — Пулсиращата в слепоочията й кръв й пречеше да бъде убедителна. Той очевидно не й повярва.

— Наистина съжалявам. Когато говоря за тези неща, забравям, че събеседникът ми може да не е толкова запален по архитектурата. Но вече е твой ред. Разкажи ми нещо за себе си. Върху какво работиш в момента?

— Биографията на Балзак — машинално отвърна Лиз. — Не знам кога ще успея да я завърша. Много е голяма, има много цитати и бележки под линия. Езикът е сложен и трябва да се работи много внимателно, за да се получи точен превод.

Докато говореше, тя разбра защо бе толкова разпален Ричард преди малко. Работата бе неутрална тема като времето, Коледа или къде човек ще прекара отпуската си. Такава беше и препоръката в една статия със съвети как да се печелят приятели: „Задавайте на събеседника си въпроси — например за работата му“. Тя се усмихна наум и продължи да говори за проблемите си като преводач на свободна практика.

— А когато свършиш с този превод, имаш ли други?

— Не, след това съм свободна. Мисля да си почина около седмица.

Почивката — още една безопасна тема, може би на второ място след времето. Авторката на „Как да печелим приятели“ можеше да бъде доволна.

— Мислила ли си къде ще отидеш?

Този въпрос я затрудни. Може би тази тема не бе толкова безобидна, поне за нея. Та тя дълго и мъчително бе размишлявала по въпроса къде да отиде по време на първата си почивка, която ще прекара сама. Не бе успяла да направи своя избор. Местата, които й харесваха, бяха вече свързани с болезнени спомени. Във Венеция и Рим беше по време на медения си месец. Москва беше немислима, защото там би заминала, ако не се бе разпаднал бракът й. А в Дърам, който обичаше толкова, всичко й навяваше спомени.

— О, на някое топло и слънчево място. — Беше й все едно дали звучи убедително. Просто искаше да отклони въпроса. — Тук напоследък е толкова студено и мрачно. Трудно е да се повярва, че е едва октомври.

Искаше да насочи разговора към времето. Направи го нескопосано и очакваше иронична забележка, но за нейно облекчение Ричард попита:

— Ще пием ли по още едно?

Лиз проследи погледа му и с изненада видя, че е пресушила чашата си. Не помнеше изобщо да е пила, а и не усещаше успокояващото влияние на алкохола.

— Не, благодаря.

— Значи можем да поръчаме вечерята?

Сега бе моментът да му каже, че няма да остане повече, че се е съгласила на това питие само защото се е чувствала задължена. Но Ричард вече бе направил знак на сервитьора.

— Честно казано, умирам от глад — каза той с усмивка, след като пое листа с менюто и й го подаде. — Обядвах в Нотингам, но трябва да е било преди… колко? О, преди цели осем часа!

Лиз отново се видя принудена да се откаже от намерението си. Не можеше да си тръгне и да го остави да се храни сам. Освен това с изненада разбра, че и тя е гладна. Допреди малко стомахът й се беше свил от напрежение и можеше да се закълне, че няма да успее да преглътне нищо, но сега долови съблазнителните миризми, които идваха от бара. С интерес се зачете в менюто.

— О, прекрасно! Имат лазаня. Не съм яла от… — Гласът й заглъхна. Погледна към Ричард и срещна синьо-зелените му очи. Отново я заляха спомени. Беше харесала италианската кухня по време на медения си месец. Тогава нямаха кой знае колко пари и затова избираха възможно най-евтиното. Оттогава Лиз стана голям любител на спагетите, пицата и особено на лазанята.

— Елизабет…

— Мисля, че все пак ще изпия още нещо — прекъсна го тя припряно.

За един безкраен миг й се стори, че е разчел мислите й и ще започне да я измъчва с въпроси, но забелязал пребледнялото й лице, мъжът бързо се изправи.

— Разбира се. Отново същото ли?

Тя успя само да кимне безмълвно. Това, което най-много искаше, бе да я остави за момент, колкото да събере мислите си. Лиз затвори очи, за да преодолее болката на спомена. Имаше чувството, че е вкусила от лазанята, че над нея е горещото италианско слънце, че ако отвори очи, ще срещне усмивката на мъжа, когото някога обичаше безумно.

— Бет…

— Не! — Ужасена отвори очи и рязко вдигна ръце. Ако Ричард не се бе отдръпнал навреме, щеше да блъсне чашите в ръцете му.

— Името ми е Лиз! — Не можеше да понася другото име, онова име, което бе отхвърлила заедно с брака си.

— Извинявай. — Ричард остави внимателно чашите на масата. — Съжалявам, не исках да те обидя.

— Казвам се Лиз! — процеди тя през зъби.

— Разбира се. — Бурната й реакция го бе стъписала. — Просто Лиз не е съкращението от Елизабет, което най-много ми харесва. Винаги съм предпочитал Бе… — Острият й поглед го накара да млъкне. В последвалото неловко мълчание той побутна чашата към нея. — Вземи, може би това ще ти помогне.

Лиз би желала да отпие от чашата, без да трябва да я повдига. Ръцете й трепереха издайнически и тя отпи набързо няколко глътки, без да мисли за последствията. Усети леко облекчение. Ричард я наблюдаваше мълчаливо и изчакваше подходящия момент, за да продължи.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не! — Лиз се вторачи в съдържанието на чашата си. Чувстваше настойчивия му поглед, но не можеше да се насили да вдигне очи. — Не, не искам да говорим. — Не позна собствения си глас. — Всъщност искам да си тръгна.

— О, не — произнесе Ричард тихо, почти нежно, но думите прозвучаха решително. Лиз неволно вдигна поглед. — Не, няма да те пусна да си отидеш в това състояние. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш. Ще останеш тук, ще довършиш питието си и после…

— Готови ли сте с поръчката, господине?

Лиз така се стресна, че разля кампарито. Ричард се протегна, взе чашата от ръцете й и внимателно я остави на масата.

— Да, готови сме — отговори той спокойно, сякаш нищо не се бе случило. Гърлото на Лиз бе така пресъхнало, че не успя да възрази. Апетитът й бе изчезнал така бързо, както се бе и появил. Сега не бе способна да преглътне каквото и да е, би се задавила. Като през мъгла чу как Ричард поръчва и за нея — за щастие, не лазаня, а някаква традиционна английска храна. Почувства облекчение — поне нямаше да преглъща спомени на всяка хапка. Но миг по-късно облекчението й се смени с гняв. Той не бе обърнал внимание на категоричното й заявление, че иска да си тръгне и дори й поръчваше нещо, без да я попита дали го иска.

— Как смееш! — избухна тя, веднага щом сервитьорът се отдалечи. — Ако исках нещо, можех сама да си го поръчам!

— В твоето състояние не си способна да направиш каквото и да е — хладно възрази той. — Въпросът е не дали искаш да ядеш. Ще ядеш. Имаш вид, сякаш от седмици не си се хранила.

— Трябва да следя теглото си — каза Лиз с надежда, че поне сега няма да събуди някой спомен за брака си. Тогава бе доста по-пълна. От дете обичаше сладки неща и колкото и да се стараеше, не успяваше да устои на изкушението.

— Ако не се храниш, скоро ще се окаже, че няма какво да следиш — подхвърли той. — Както и да е, поканих те на вечеря, следователно ще вечеряме. Така че довърши питието си и да се преместим в ресторанта.

Лиз чак сега си спомни за условието, което постави, преди да седнат, и извади портмонето си.

— Сега е мой ред. — Ричард я гледаше как отброява монетите с вид на човек, ударен през лицето. — Това би трябвало да е достатъчно.

Той протегна ръка и прибра парите, без дори да ги погледне.

— Благодаря. — Пресуши чашата си на един дъх и попита: — Готова ли си?

Думата „готова“ определено не описваше състоянието й, но той вече се беше изправил и Лиз, макар и със съжаление, се подчини. Това сигурно щеше да е една от най-неприятните вечери в живота й. Може би втората след онази, последната в брака й, когато знаеше, че няма друг избор, освен да си тръгне, но нямаше сили да го признае дори пред себе си, докато последвалите събития я принудиха да действа.

Този път обаче Лиз бе приятно изненадана — докато се настанят на масата, Ричард се беше отърсил от лошото си настроение и се бе превърнал в любезен и чаровен събеседник. Започна непринуден разговор за една пиеса, която и двамата бяха гледали. От писмата му знаеше, че споделя любовта й към театъра. Тя постепенно се отпусна, започна да отговаря без напрежение и сама да задава въпроси. Разговорът потръгна с неочаквана лекота.

Дотолкова се беше увлякла, че не разбра кога е опразнила чинията си и въпросът на сервитьора я изненада:

— Ще поръчате ли нещо за десерт, госпожо?

Лиз щеше да откаже, когато едно блюдо привлече вниманието й.

— О, да. Сметанова торта с шоколад, моля.

Ричард я погледна въпросително. Тя широко се усмихна:

— Тази вечер не съм на диета.

Малко по-късно, когато гъстият шоколад се разтопи в устата й, реши, че точно това й е било нужно. Като малка имаше доста проблеми с теглото си, защото колкото по-сериозни ставаха скандалите между родителите й, толкова повече тя се пристрастяваше към сладките неща. Но годините въздържание бяха дали резултат и би могла от време на време отново да угоди на желанието си. И какво от това, ако любовта й към шоколада не отговаряше на образа на деловата жена? Пък и днес й беше приятно.

Внезапен смях от съседната маса привлече вниманието й към група млади хора. Едно момиче с детско нетърпение и щастливо блеснали очи разопаковаше голям подарък.

— Май някои се забавляват — тихо каза Ричард. — Какво ли в подаръците събужда детето във всеки от нас?

Нещо в тона му раздразни Лиз и наруши току-що намереното равновесие. Бе невъзможно да не си спомни за подаръците на бившия си съпруг — отначало скромни, после, когато финансовото им състояние се подобри, все по-големи и скъпи. Подаръци, които престанаха да й носят радост, защото бяха показни като натруфени тапети върху порутена мазилка — опит да се прикрие факта, че бракът им се разпада.

— Почти във всеки — поправи го саркастично и ненужно силно заби лъжицата си в сладкиша. Но шоколадът вече не й доставяше удоволствие, защото й напомняше за първия път, когато бе вкусила сметанова торта с шоколад — при посещението си в съвършения дом на свекърва си.

— Но все пак повечето хора обичат да получават подаръци — продължи Ричард, а Лиз бе доволна, че устата й е пълна и не може да отговори веднага. Очакваше той кротко да продължи същата тема и затова се изненада, когато я попита: — Защо се съгласи да се срещнеш с мен, Елизабет?

Какво да му отговори? Още повече, че не й убягна официалното обръщение, макар да беше обяснимо — той не харесваше „Лиз“, а тя му бе забранила да използва по-фамилиарно име.

— Нали ме покани…

— Канил съм те поне пет пъти и ти все отказваше. Защо се съгласи този път?

Заради нещата, които научи от Елинор? Защото горчивите спомени бяха започнали да избледняват? Защото знаеше, че няма да може вечно да се крие от света? Тези отговори не я задоволяваха. Истината бе, че самата тя не знаеше защо се е съгласила.

— Писмата ти ме заинтригуваха — каза накрая. — Исках да видя човека, който ги е писал.

Това не бе отговорът, който Ричард искаше да чуе. Пролича веднага. Какъв отговор очакваше той? Лиз се ядоса. И Ричард ли смяташе, че като живее сама, копнее за мъжко внимание?

— Мислех, че ще е добре да поговорим…

— Да поговорим? — прекъсна я Ричард рязко. — Да поговорим! Ако си дошла за това, не го направи. За цялата вечер досега не си казала и сто думи, а и тях трябваше да измъквам с мъка от устата ти. — Рязко се наведе и впи очи в нея. — Наистина ли имаш желание да поговорим, Елизабет?

Сърцето й биеше неравномерно. Гърдите й се вдигаха и отпускаха от учестеното дишане. Очите на Ричард потъмняха — без съмнение разбра състоянието й. Изведнъж я обзе необяснимото чувство, че е изоставена. Къде изчезна мъжът от писмата — онзи нежен, внимателен и отзивчив човек, с когото искаше да се запознае? Този Ричард Дикън, който седеше насреща й, нямаше нищо общо с него.

В същото време някъде дълбоко в съзнанието си отбелязваше властната красота на тези очи, силата, която излъчваше това изсечено лице, спомняше си топлотата на усмивката му, съблазнителните му устни, когато не бяха така здраво стиснати. Толкова отдавна никой не я бе целувал. Толкова отдавна не бе усещала топлината, излъчвана от силно мъжко тяло. Чувстваше как кожата й пламва, гърлото й пресъхва болезнено, сърцето й блъска в гърдите.

Боже мили, какво ставаше с нея? Нима беше вярно, че жена, веднъж познала мъжката любов, става робиня на скритите си желания? До тази вечер би отхвърлила решително тази мисъл, но вече не бе толкова сигурна.

— Не… — Тя преглътна мъчително. — Не искам повече да говоря. Всъщност, мисля, че е най-добре да си тръгвам… Късно е…

Само един поглед към часовника й показа, че това не е вярно. Бе едва десет и половина. Беше прекарала в компанията на този мъж по-малко от два часа, а се чувстваше изстискана като лимон. При това Ричард не бе направил нищо особено, за да я доведе до това състояние. Бе се държал като очарователен, приятен събеседник.

Не трябваше изобщо да идва. Трябваше да си тръгне веднага, както бе решила отначало, или поне след първото питие. Знаеше, че срещата с него ще бъде грешка и се оказа права. Спомените й все още бяха твърде болезнени, за да си позволява срещи с мъже. Особено с Ричард Дикън.

Докато се навеждаше да вземе чантата си, очакваше той да я спре, затова се изненада, когато с изненадващо тих глас я попита:

— Ще те видя ли отново?

Лиз бавно се изправи.

— Още една среща? Не мисля…

— Още една среща ли?! — изсмя се внезапно той. — Елизабет, скъпа, та това не беше среща! Това беше нещо като конференция на високо равнище, като предварителна среща на свръхсилите, за да решат ще водят ли изобщо преговори, или не. Ако ще имаме истинска…

— Няма да имаме! — Едва преодоляваше физическото си и емоционално изтощение. Единственото й желание беше да се махне оттук възможно най-бързо. Страхуваше се, че няма да може да се изправи. — Няма да продължаваме с това, Ри… — Не можа да произнесе името му, особено когато я гледаше по този начин. — Не искам повече да се срещаме. Това… аз… — Езикът й се заплете от желанието да изрече всичко по-бързо. — Нищо няма да се получи. Беше грешка. Затова да си кажем сбогом и да спрем дотук.

Беше сигурна, че той ще възрази и се страхуваше, че ще се наложи да измисля отговори. Но тежките му ресници закриха очите:

— Сбогом, Елизабет.

Потресена от внезапното му отстъпление, Лиз само го изгледа недоверчиво. Мълчанието сякаш се проточи цяла вечност. С всяка секунда тя губеше самообладание. Изведнъж Ричард я погледна безизразно и повтори:

— Сбогом, Елизабет.

Леденият му тон бързо я вдигна на крака. Бе вече късно да размисля. Лиз тромаво пое навън в студената тъмнина на нощта. И все пак тази вечер имаше моменти, когато Ричард Дикън почти й хареса. А това бе твърде неблагоприятно за собственото й душевно равновесие.

Не, повтори си тя твърдо. Тази вечер беше направила грешка. Ако гледаше на срещата като на възможност да започне отначало — беше се провалила. Раните от брака й още не бяха зараснали и днес само ги отвори отново. Този ден бе направила една ужасна, недопустима грешка, която никога не трябваше да повтаря.