Кейт Уокър
Напълно непознати (3)

Трета глава

На следващата сутрин Лиз се събуди с жестоко главоболие. Веднага съжали за проявената снощи слабост — не трябваше да вкусва тортата, нито шоколадовия сос, който я покриваше.

— О, защо се събудих? — простена тя. Не смееше да отвори очи, защото знаеше, че дори бледата утринна светлина ще усили мигрената.

В други случаи бе успявала да хапне шоколад и да се размине с последствията, но явно снощната комбинация от вълнение и неподходяща храна бе убийствена. Цял ден нямаше да може да работи. Всъщност нямаше да може да прави нищо.

С усилие отвори очи и болезнено примига. Трябваха й онези таблетки, които й предписа нейният лекар. Може би биха помогнали, въпреки че препоръката бе да ги взема преди кризата.

Насили се да стане и се повлече към банята. Отвори аптечката. Шишенцето беше празно! Как можа да забрави? Хапчетата се бяха свършили още преди две седмици и трябваше да се обади за нова рецепта, но така и не намери време.

Захлопна с трясък вратичката. Намръщи се с отвращение на бледото зеленикаво лице в огледалото насреща й.

Да се обади на лекаря бе лесно, но да излезе с тази пулсираща болка в главата й се струваше невъзможно. От всяко движение й се завиваше свят. Въздъхна унило, върна се във всекидневната, отпусна се на един стол и затвори очи. Опита се да приглуши болката.

Половин час по-късно се обади на лекаря, но когато се изправи, стаята се завъртя застрашително пред очите й. Не смееше да излезе на улицата, какво остава да седне зад волана на колата си. В ъгъла на стаята бяха струпани тетрадки и речници, компютърът сякаш я гледаше с укор, но биографията на Балзак бе последното нещо, с което би се заела в момента. Искаше само да допълзи до някое тъмно място и да затвори очи.

Остър звън прониза главата й. Тя простена и закри лицето си с длани. Не искаше да вижда никого. Нямаше сили да говори с когото и да било. Но този, който звънеше на вратата, очевидно нямаше намерение да си отиде. Лиз се изправи с усилие. Беше доволна, че междувременно бе успяла да навлече черния пуловер и джинсите си.

— Идвам! — Едва ли някой би я чул през масивната врата, но тя нямаше сили да извика по-силно или да се придвижи по-бързо. — Добре, добре, малко търпение.

Ако имаше късмет, можеше да е пощальонът или някой, от когото да се отърве бързо. Но можеше и да е господин Пенмън от горния етаж. Точно днес не би могла да се справи с безкрайното желание на стареца да си побъбрят.

Но когато отвори вратата, пред нея се оказа човекът, когото най-малко очакваше или искаше да види днес.

— Какво правиш тук?

— Добро утро, Елизабет.

Усмивката на Ричард Дикън я изненада, особено като си спомни как се разделиха снощи. Той изглеждаме свеж, бодър и много жизнен, пълна противоположност на самата нея. Бе облечен в същия изискан костюм. Безупречният му вид рязко контрастираше с нейното бледо лице и погребални дрехи. Лиз знаеше, че прилича на смъртник, но не бе в състояние да направи каквото и да било.

— Мислех, че си заминал за Манчестър.

— Такива бяха първоначалните ми намерения, но снощи… прецених, че съм пил повечко и че не е безопасно да шофирам в такова състояние. Реших да остана в хотела.

Лиз трябваше да признае, че е постъпил разумно. Защо ли тогава я обзе някаква нервност и смътно чувство за заплаха?

Защото той беше тук, пред нея! Защото не си бе заминал, както бе естествено след снощното „сбогом“. Освен това не беше пил чак толкова, поне когато го остави. Какво се бе случило след това?

— И? — попита тя, сигурна, че трябва да има продължение.

— И минах да видя дали не си променила снощното си решение.

Трябваше да се досети. Мъже! Подай им пръст и ще ти отхапят ръката.

— Размисли ли?

Неспособна да говори, Лиз направи нова грешка, като поклати рязко глава. Стаята се завъртя около нея, тя политна напред и се подпря на вратата.

— Какво ти е? — Ричард загрижено се вгледа в пребледнялото й лице. — Мигрена — заключи той уверено. — Предполагам, от шоколадовия сос?

Лиз успя само да се намръщи. Той бе прекалено проницателен, но това в момента не я интересуваше. Ако нещата следваха обичайния си ход, само след миг щеше да й прилошее още повече. Не можеше да допусне Ричард да присъства на такова унижение. Дори когато беше омъжена, винаги бе държала в такива моменти да е сама.

Той обаче нямаше никакво намерение да си тръгне. Напротив, влезе в апартамента, хвана я здраво за раменете и я поведе към всекидневната:

— Седни. — Гласът му бе тих, но повелителен и Лиз реши, че дори да можеше, не би трябвало да му противоречи. Остави се да я настани във фотьойла и облегна с въздишка глава. — Взе ли някакво лекарство?

— Свършила съм хапчетата. Обадих се на лекаря си и той каза, че ще остави рецепта в кабинета си.

— Името му? Адреса?

Без съпротива, като уморено дете, Лиз му ги каза.

— Добре. Аз ще отида да взема лекарството. Ти си легни. Можеш ли сама да стигнеш до леглото, или да те занеса?

— Не! — За нищо на света не би позволила да я носи. Спомни си как след сватбата две силни ръце я пренесоха през прага на дома им, през всекидневната и направо в спалнята. — Не! — Изправи се рязко, но залитна и простена от болка.

— Бет!

Лиз не успя да осъзнае, че Ричард употреби забраненото име. Стомахът й се сви в конвулсия и тя разбра, че това, от което най-много се страхуваше, вече бе неизбежно. С неподозирана сила блъсна мъжа пред себе си и се втурна към банята. Не чу кога я е последвал, но усети едната му ръка на рамото, а другата на челото си.

— Добре, добре. — Гласът му бе тих и успокояващ. — Всичко вече е наред.

Можеше да й спести това! Можеше тактично да остане във всекидневната. Но само след миг тя мислено му благодари, че не я е оставил сама. Той взе една кърпа, намокри я с топла вода и нежно като на дете избърса лицето й. Беше толкова приятно, че Лиз затвори очи, без повече да мисли кой е той и защо е тук.

— По-добре ли се чувстваш? Мислиш ли, че можеш да стигнеш до стаята си, или предпочиташ да останеш още малко тук?

— Мога да измисля и други по-добри места, където бих желала да отида — опита да се пошегува тя. — Например до Бахамските острови или… — Замълча, защото отново й се зави свят.

— Или още по-добре в леглото — довърши Ричард с недопускащ възражение глас. Понечи да я взема на ръце, но се сети как бе реагирала преди малко и само й помогна да се изправи. — Хайде, ще те завия и ще отида за онези хапчета.

— Добре съм — възрази Лиз немощно. Ръцете му обгърнаха раменете й, топли, силни, успокояващи. Прииска й се да се облегне на тях, да опре глава на гърдите му… Но това вече би била много глупава постъпка.

— Не, не си добре — изсумтя Ричард, изтълкувал погрешно думите й. — Не мисли, че в това състояние ще те пусна да излезеш сама.

И през ум не й бе минало да излезе. Болката за миг бе отстъпила на желанието за физическа близост. Прииска й се да се сгуши в него, да почувства ръцете му по-близо до себе си. Нямаше сили да се справи с обзелия я копнеж. Протегна ръка към лицето му. Ако можеше поне да го докосне…

Пръстите й почти го бяха достигнали, когато Ричард се дръпна като ужилен.

— В леглото! Вече едва се крепиш на крака.

Почти я занесе до спалнята. Лиз му беше благодарна за подкрепата, защото съзнаваше, че сама няма да успее да стигне дотам. В очите й пареха горчивите сълзи на обидата. Проклинаше слабостта си и се надяваше той да приеме всичко само като проява на болестта й.

Когато стигнаха до стаята, Ричард извади завивките, които бе сгънала на две — на три сутринта. Обърна се към нея със странно премрежен поглед:

— Няма ли да се почувстваш по-удобно, ако…

Лиз се досети какво ще й предложи и явно чувствата се изпитаха ясно на лицето й.

— Е, оставям това на теб. Ще отида до кухнята да ти донеса нещо за пиене.

Преодолявайки слабостта си, Лиз направи всичко възможно да се съблече и пъхне под одеялото, преди той да се е върнал. За момент бе помислила, че Ричард ще предложи да й помогне при събличането, но за нейна изненада той се отказа прекалено бързо, ако изобщо бе имал такова намерение. При други обстоятелства би нарекла обзелото я чувство разочарование. Но сега нямаше основание да го нарече така, следователно бе нещо друго.

Ричард се върна с чаша в ръка.

— Само вода. Не искам отново да ти прилошее. Разбира се, че не искаше. За нея положението бе силно неприятно, а той със сигурност намираше ситуацията за отвратителна. Жените, с които се срещаше, положително бяха изискани като него и никога не изпадаха в такова състояние. Всъщност те не допускаха някой да ги види дори леко разрошени, освен може би в леглото… Тази мисъл накара Лиз да въздъхне дълбоко. Ричард се намръщи:

— Трябваше вече да си изпила онова лекарство. Ще отида да го взема и веднага се връщам.

— Няма нужда да бързаш. Никъде няма да избягам — опита да се пошегува тя.

— Ще се справиш ли сама?

— Прекрасно. — Вече не я интересуваше дали това е точната дума. Време беше да се съвземе. — Мога да се грижа за себе си.

— Личи си — иронично отговори той, вече иззад вратата.

Лиз изпита облекчение, когато мъжът излезе. Болката се усилваше. Тя знаеше, че причината е изяденият снощи шоколад, но вероятно мигрената се дължеше и на напрежението, което я завладяваше в присъствието на Ричард. Това напрежение нарастваше до момента, когато той се скри зад вратата. Въпреки това беше благодарна, че е дошъл. Не можеше да си представи как би извървяла стълбите надолу, какво оставаше да шофира в това състояние.

Отпусна глава и затвори очи. Беше необичайно за нея да остави всичко в ръцете на някой мъж. Баща й, за краткото време, когато бе живял с тях, не бе вършил нищо вкъщи. Тя бе свикнала, че ако нещо трябва да се направи, то е нейна работа. Така бе и докато беше омъжена. Всички й казваха, че е непосилно да съчетава грижите за домакинството и професията си. Нещо повече — тогава не работеше у дома, както сега, а в голяма търговска компания при установено работно време. Но тя харесваше това предизвикателство към собствените си възможности, а и в началото нещата се нареждаха добре. Едва по-късно…

Не, стига! Лиз се отърси от тези мисли. Отново бе допуснала грешката да си спомни за онези дни. Те можеха само да й послужат за урок. Трябваше да вземе пример от майка си. В края на краищата, Джейн Нийл се бе справила в много по-тежко положение от нея — изоставена от съпруга си, с малко дете на ръце и без професия, принудена да приеме всякаква работа само за да осигури прехраната си.

Изглежда бе задрямала, защото отварянето на входната врата я стресна. Не очакваше Ричард да се върне така бързо. Сигурно бе карал като луд.

Знаеше, че тези лекарства са й необходими, но предпочиташе да се бе забавил малко повече. Беше така непривично да разчита на някой друг, още по-малко на мъж и й трябваше време да свикне с това. Беше хубаво, както в детството й, но същевременно не можеше да се отпусне напълно.

Чу стъпките му пред вратата и затвори очи.

— Елизабет? Спиш ли?

Тя неохотно отвори очи — мъжко присъствие в нейното доскоро спокойно гнездо.

— Толкова ли ти е лошо? — загрижено попита Ричард, съзрял сълзи в очите й. Стори й се, че ще дойде до леглото й ще положи главата й в скута си. Но след моментното колебание той стана делови: — Донесох лекарството. Изпий го веднага. — Подаде й таблетките и чаша вода. — Дразни ли те светлината?

Не ме дразни светлината, а твоето присъствие, изкушаваше се да каже Лиз, но той беше вече до прозореца и тя преглътна отговора заедно с таблетките.

— Благодаря. — Прозвуча като стенание. От усилието да се изправи болката в слепоочието й се усили.

— Легни! — заповяда Ричард и тя се подчини без възражения. Мъжът приседна на ръба на леглото и безкрайно нежно отметна кичур коса от челото й. — Горката Бет…

— Казах ти да не… — процеди Лиз през зъби.

— Да не използвам това име. Помня. — Гласът му звучеше някак отдалеч. — Моля да ме извиниш. Но ми е някак по-лесно да те наричам Бет, отколкото Лиз. Освен това Бет е… много по-топло…

Лиз не можеше да му позволи да продължи. Бе уморена, а неговата ласка бе събудила нещо дълбоко заспало в нея. С мъка отвори очи, за да развали магията.

— Много съм ти благодарна за всичко, което направи. Вече съм по-добре и не желая да ти губя времето. Сигурно имаш работа…

— Работата може да почака — прекъсна я Ричард и продължи да разтрива челото й.

Лиз усети, че това й действа почти хипнотично, успокояващо.

— От тези… таблетки винаги ми се доспива — опита се да продължи.

— Значи ще остана тук, поне докато заспиш. — Замълча за миг и продължи по-неуверено: — Освен ако наистина искаш да си отида. Ако е така, просто ми кажи. Това ли искаш?

Може би заради действието на лекарството, Лиз имаше чувството, че плува в топло тихо море. Постепенно се унесе и единственото, което я свързваше със света, бе ласката на тази топла и силна ръка, която разтриваше вече врата й. Клепачите й се отпуснаха, внезапно натежали.

— Ричард…

— Тук съм — отвърна той много тихо. — Тук съм, Бет, и ще остана, докато имаш нужда от помощ… Ако желаеш. Само кажи…

Какво ли всъщност бе желанието й? Отговорът бе тревожно ясен — искаше да лежи, да чувства ръцете му, близостта, аромата му.

— Искаш ли да остана, Бет?

Нямаше сили да го прогони. Сънят я заливаше на лениви вълни. Преди да се унесе, успя само да промълви:

— Остани.