Кейт Уокър
Напълно непознати (6)

Шеста глава

Биографията на Балзак най-после бе завършена и Лиз изпрати ръкописа с въздишка на облекчение. Отне й три седмици непрекъсната работа, но вече всичко свърши и тя бе свободна.

Свободна, но за какво? Бе си обещала почивка, но сега, когато й се удаваше възможност за това, не знаеше какво да прави. За пръв път болезнено осъзна колко самотно живее.

Когато изостави Ричард, й бе нужно точно това — усамотение. Избяга от общия им дом в момент на отчаяние, без да знае къде да отиде. Всичките им приятели бяха общи, а тя искаше да се скрие някъде, където той не би могъл да я открие. Елинор би я приела, разбира се, но щеше да се раздвоява между снаха си и брат си. Лиз реши да спести това на приятелката си. Затова постъпи като всички разочаровани съпруги — върна се при майка си.

Това беше грешка. Джейн Нийл никога не произнесе думите „Нали ти казвах“. Не беше нужно, те звучаха във всяко кимване, в начина, по който свиваше устни, когато Лиз изплакваше мъката си. „Знам, знам“, говореше лицето й. „Няма нужда да ми обясняваш. Аз знам всичко за мъжете. Виж баща си. Той бе непочтен с мен от самото начало и ме изостави, когато ти беше едва седемгодишна.“

Още след първата седмица Лиз разбра, че няма да може да живее в един дом с майка си. Затова си намери този апартамент. Дотогава, разбира се, бе успяла с помощта на Елинор да започне работа като преводач на свободна практика. Новата работа й отнемаше цялото време. Но да работи вкъщи означаваше да ограничи контактите си и да живее доста самотно. Нямаше възможност за нови запознанства. Въпреки че сама се стремеше към това усамотение, за да може на спокойствие да обмисли случилото се, сега то се стовари с цялата си тежест върху нея.

Какво не беше както трябва? Преди шест месеца си бе позволила две седмици почивка и се бе чувствала доста добре. Всъщност времето не й стигна, за да свърши всичко, което искаше. Но тогава току-що се бе нанесла в новото жилище и чистенето, боядисването и обзавеждането бяха повече от достатъчни, за да няма една свободна минута. И, разбира се, това беше, преди Ричард да се появи отново.

Ричард. Той бе причината за объркването й. През последните седмици бе успявала да пропъди мислите за него, налагайки си тежък режим на работа. Но когато приключи с превода и нямаше с какво друго да се заеме, се улови, че отново и отново се връща към онази сцена в апартамента си и чува неговите думи: „Говориш за даване и получаване, но никога не си разбирала какво значи да даваш. Нищичко…“.

Как си позволяваше да обвинява точно нея, че не е давала? Тя бе отдала в този брак всичко, бе създала техния дом, бе забавлявала клиентите му. Дори отиде на онзи проклет готварски курс, за да може по-добре да се справя. Изцяло го бе подкрепяла в усилията му да прави кариера, без нито за ден да изоставя и служебните си задължения.

Звънът на телефона я откъсна от мисиите й. Тя с благодарност посегна към слушалката.

— Здравей — чу веселия глас на Елинор Болдуин. — Искам само да ти кажа, че получих превода. Сигурно си работила къртовски, за да го завършиш толкова бързо.

— О, аз… — прехапа устни Лиз, за да не каже „нямах какво друго да правя“. — Исках по-бързо да приключа, за да си почина една-две седмици.

— Разбирам. Значи сега си съвсем свободна. — Настъпи кратка пауза, в която Лиз се досети какво ще последва и затова не се изненада от въпроса: — Чувала ли си се скоро с Ричард?

— Видях го веднъж, преди месец. — Би предпочела да не си признава, но Елинор сигурно вече знаеше. — Нищо не се получи.

— Да, чух за това. Без подробностите, разбира се. Нали познаваш брат ми, той не обича да говори за себе си. Доколкото разбирам, майка ти отново е помогнала.

— Така е — въздъхна Лиз, спомняйки си потъмнялото от гняв лице на Ричард. Какво ли бе имал намерение да й каже, ако майка й не го бе прекъснала?

— И как е старата змеица?

Лиз не успя да сдържи усмивката си. Елинор и Джейн Нийл никога не се бяха погаждали и тя подозираше, че приятелката й обвинява майка й за съсипания брак на брат си.

— Добре е.

— Още ли преподава в техникума и посвещава вечерите си на женския клуб?

— Има ли нещо лошо в това? — Лиз се почувства задължена да възрази, разтревожена от тона на Елинор. Като работеща жена приятелката й би трябвало да защити правото на Джейн Нийл да подрежда живота си както пожелае.

— О, нищо, щом така й харесва. Но трябва да призная, че такъв живот винаги ми се е струвал доста празен.

— Празен? Нел, не ставай смешна! Тя има работата си, своите приятелки…

— А любов? — прекъсна я Елинор.

— Знаеш мнението й по този въпрос. Казвала съм ти какво е преживяла.

— О, помня. Разказвала си ми какъв мръсник е бил баща ти… и как тя е позволила това да я съсипе.

— Не е вярно! — почти извика Лиз. Винаги се бе възхищавала как майка й е успяла да изгради отново живота си, как е отгледала дъщеря си сама, как е получила образование, намерила си е добра работа, как…

— Така ли? Лиз, миличка, много мъже са се държали зле с жените си, но те не са позволявали това да ги осакати. Няма нищо лошо в начина, по който майка ти подрежда живота си. Дори е достойно за уважение. Но би могла да има повече. Тя така се е затворила в себе си, че любовта не може да я достигне. Точно това ми се струва трагично.

Думите на Елинор звучаха в съзнанието й, дълго след като разговорът свърши. Осакатен, горчив, тъжен — нима животът на майка й беше такъв? Джейн Нийл бе успяла да се утвърди, и то по време, когато „еманципация“ не е била модна дума. Досега Лиз не се бе замисляла колко неща е трябвало да пожертва майка й в името на това.

Отново си спомни последните думи на Ричард: „Ще те оставя с твоята безценна независимост. Но внимавай. Някоя сутрин може да се събудиш и да откриеш, че тя е единственото, което ти е останало“.

— Не! — каза си тя. Но гласът й прозвуча несигурно, неубедително дори за самата нея. Последната забележка на Елинор за майка й всъщност отразяваше начина, по който напоследък самата тя приемаше живота си. Заслужаваше си да помисли върху това.

Бе наранена, разочарована, бракът й бе пропаднал. Но трябваше ли да бъде сама до края на живота си, отказвайки се от любовта като майка си? Опита да си представи бъдещето без нечия топлина, без човек, с когото да споделя обикновените неща, без… без деца! Майка й поне имаше за кого да се грижи.

Мислите й прескочиха от бъдещето отново към миналото, към дните, преживяни с Ричард. Бракът им свърши зле, но съпругът й, до онази последна вечер никога не се бе държал лошо с нея.

Ричард. Всичко бе свързано с него. Преди да го срещне отново, тя бе доста доволна от живота си, или поне така мислеше. Запълваше добре времето си през деня. Но какво да каже за дългите вечери, когато нямаше с кого да размени дума, или за безкрайните самотни нощи?

Напоследък бе още по-лошо. Истината беше, че й липсваха писмата на Ричард. Никога досега не бе минавало толкова време, без да научи нещо за него. Осъзна, че е чакала писмата му и че дните, когато ги е получавала, са изглеждали някак по-ярки и одухотворени.

При последната им среща се бе отнесла лошо с него, призна си тя с въздишка. Бракът им вече бе минало, но тя би могла да се държи и по-добре. Не живееха вече като съпрузи, но поне би трябвало да могат да разговарят нормално. Ричард бе толкова внимателен, помогна й, когато беше болна, а тя дори не му благодари. Да, трябваше да му благодари.

Стигнала до неочаквано за самата нея решение, Лиз седна зад бюрото си, взе лист и писалка; написа адреса и започна: „Скъпи Ричард“.

След това сякаш пред нея падна пелена. Странно, по-рано думите идваха, без да се замисля. След като го срещна отново, бе загубила илюзията, че пише на един безличен непознат. Той отново бе човекът, когото бе обичала, нейният съпруг. „Скъпи Ричард.“ Толкова пъти бе писала тези думи, без да влага нещо повече в тях, но сега отново разбра техния смисъл.

Дали Ричард изобщо искаше да получи вест от нея? Като си спомняше потъмнялото му от гняв лице, свирепата целувка, горчивите думи, които хвърли в лицето й на тръгване, би повярвала, че той сигурно не би искал да има повече нищо общо с нея и е най-добре изобщо да не се опитва да се свърже с него. Но угризенията не й позволяваха да остави нещата така. Трябваше да опита да му се извини, преди да остави миналото далеч зад себе си и да уреди новия си живот. Не можеше да си позволи като майка си отношенията с Ричард да отровят не само миналото, а и бъдещето й.

Забравила за листа и писалката, Лиз зарея поглед през прозореца. Не виждаше окъпаната от тихия есенен дъжд градина. Пред очите й бе лицето на майка й, така както го видя, когато Ричард си отиде. Разтревожена от неочаквания край на телефонния разговор, Джейн Нийл се бе втурнала към дома на дъщеря си. Бе готова да се пребори с целия свят, за да защити детето си. Бе почти комично разочарована, че Ричард си е отишъл. Изля гнева си върху Лиз:

— Къде ти беше умът? Как можа да му разрешиш да се вмъкне в апартамента ти? Знаеш какъв човек е той, как обърка живота ти…

— Мамо, Ричард не се вмъкна. Аз го поканих.

— Ти си го поканила!? Предполагам, че просто си се поддала на чара му. Как може да си толкова слаба, Елизабет?

— Не беше точно така! Аз бях болна, а той беше… толкова мил. — Повече от мил, обади се вътрешният й глас.

— Мил?! — повтори Джейн Нийл с горчива ирония. — Мил! Всички те са мили, когато мислят, че по този начин могат да постигнат каквото искат. Доналд Нийл бе мил с мен всеки път, след като бях научила за поредното му похождение. Беше мил и след срещите с онази осемнайсетгодишна хлапачка, с която избяга и ме остави сама.

Лиз съзнаваше, че би трябвало вече да е свикнала с начина, по който майка й се променяше винаги, когато заговореше за баща й, но този път се смути повече от обикновено. Тя вероятно вече не обичаше Ричард, не можеше да живее с него, но не го мразеше.

— Трябва да бъдеш много внимателна, момичето ми. Ти си прекалено мекушава. Една жена не бива да си позволява това с мъжете, защото те се самозабравят. По някакви си негови съображения Ричард Дикън може да е решил да бъде мил, но само защото ще извлече полза от това. Ще те оплете в мрежите си и после ще те използва както пожелае. Мъжете търсят само едно…

— Не беше така! — Освен може би накрая, когато бе много ядосан и се бе опитал да я прелъсти. А после, когато сама пожела това, се бе отказал. Почти през цялото време тя бе така замаяна от болката или от лекарството, че едва ли би могла да се съпротивлява. А той не се бе опитал да направи нищо!

— Винаги е така! Всички мъже са еднакви, пълни егоисти!

Толкова често бе слушала тези думи. Толкова й бяха познати, че вече не им обръщаше внимание. Но сега, след обаждането на Елинор, не можеше да не се замисли какво бе струвало на майка й това мнение. Джейн Нийл никога не би нарекла един мъж свой приятел, бе се отказала да допусне отново любовта в сърцето си. А реакцията на Ричард показваше, че е успяла да разруши и симпатията, и възхищението, които зет й някога бе изпитвал към нея.

Лиз се отърси от спомените си и се върна към реалността. Откри, че сълзи премрежват погледа й. Вгледа се в листа пред себе си. Видя само думите „Скъпи Ричард“, изписани най-отгоре, и усети как я разкъсва ужасното чувство на невъзвратима загуба, колко скъп й е бил Ричард през първите месеци на връзката им, в онези прекрасни дни, изпълнени с надежди и идеализъм.

Тогава „довиждане“ имаше точно определен смисъл и за двамата. Силните чувства, събудени от онази целувка пред катедралата, не можеха дълго да бъдат удържани. Фактът, че тя живееше заедно с още четири момичета, а той — вече в Манчестър, естествено наложи някои ограничения в отношенията им. Но още когато отиде при Ричард за Коледа, тя знаеше, че ще станат любовници. Това, което я изненада, бе невероятното удоволствие, което й носеше сливането на телата им. Под влияние на майка си тя се отнасяше с подчертано недоверие към секса. Това, което бе научила от майка си за половия живот, не съдържаше и намек за емоционално преживяване. Тя нямаше представа, че заради болката и обидата, Джейн Нийл бе отричала чувствата си към мъжа, който я бе изоставил.

Лиз тръсна глава. Миналото си беше минало. Трябваше да го остави зад себе си и да се съсредоточи върху бъдещето.

Защо тогава пишеше на Ричард? Защото не бе успяла да го остави зад себе си. Не можеше просто така да се отърси от спомена за него. А трябваше да го стори, преди да започне да мисли за бъдещето си. Тежаха й спомените за онези споделени мигове, преди всичко да рухне. Сега те се смесваха със спомена за грижите, които той положи за нея, докато беше болна. Това, че вече не бяха съпрузи, въпреки че официално още не се бяха развели, не трябваше да им пречи да се държат като културни хора. Би благодарила на всеки друг, ако той й бе помогнат така, както направи Ричард онази сутрин. Вече му беше благодарна дотолкова, че забрави как се бе държал, преди да си отиде. Но така и не изрази благодарността си. Решително взе писалката:

„След последната ни среща се разделихме доста враждебно и сега като се замисля, дори не ти благодарих както трябва за помощта. Наистина съм ти много благодарна за това, което направи, и бих искала да ти го кажа лично“.

Дължеше му поне това. Би било малодушие само да го напише в писмото си.

„Може би бихме могли да се срещнем и да вечеряме заедно. Този път за моя сметка.“