Кейт Уокър
Напълно непознати (7)

Седма глава

Честно казано, когато изпрати писмото, Лиз не вярваше, че Ричард ще й отговори. След горчивите гневни думи, които хвърли в лицето й, преди да си тръгне, тя почти беше убедена, че той няма да иска да я види повече. Въпреки че си го повтаряше, а и вече беше успокоила съвестта си, тя трепваше винаги, когато зърнеше пощальона. Но в кутията си откриваше само реклами и съобщения за плащане на сметки.

След шест дни, време предостатъчно Ричард да получи писмото, да напише отговора и да го изпрати, тя окончателно реши, че той няма да приеме жеста на помирение. Нещо, което неочаквано за нея много я огорчи.

Затова, когато тази вечер чу звънеца, тя отиде да отвори, без каквото и да е вълнение.

— Ти?! Какво правиш тук?

Очите му бяха чисти и спокойни като планинско езеро.

— Ти ме покани на вечеря.

— Но не веднага! Не така. Аз… Защо не ме предупреди, че ще дойдеш? — Лиз не знаеше как произнесе всичко това — с гняв или смущение.

— Аз самият не знаех допреди два часа. — По гласа му не можеше да се разбере дали му е било трудно да реши. — Бях зает във връзка с договора на Ропър и не бях сигурен дали ще намеря време. Освен това подозирах, че ако ти се бях обадил, можеше да размислиш и да отмениш поканата… Неудобно ли е сега? — добави той. — Да не прекъсвам… нещо?

Лекото демонстративно колебание и наблягането на последната дума я раздразни.

— Точно така, прекъсна оргия с двайсет мъже — изсумтя тя. Искаше да бъде заядлива, за да не покаже, че това, което всъщност я ядоса, бе познатото „Бях зает“. Безразличният тон на Ричард я върна към най-тягостните дни от брака им, към чувството на самота и разочарование. Но се сети, че няма право да очаква нищо друго. Времето, когато можеше да изисква да бъде на първо място в живота му, бе отдавна отминало.

Погледна го в лицето и веднага съжали за острия тон, с който го посрещна. Ричард бе доста отслабнал. Блестящите му очи изглеждаха прекалено големи над изпъкналите скули. Коженото яке висеше на раменете му. Стори й се уморен, дори изтощен. Лиз си спомни тревогите на Елинор, че брат й работи до умопомрачение и нито се храни, нито спи колкото трябва. Като го гледаше сега, бе склонна да повярва, че страховете на Елинор не са преувеличени.

— Извинявай, не исках да кажа това. Няма ли да влезеш?

Той направи една крачка, поколеба се и спря.

— Искам да те попитам нещо… — Не добави „Преди да реша дали да вляза“, но не беше и необходимо. — Последния път, когато бях тук… Твоята скъпоценна независимост… Още ли държеше на нея и на следващата сутрин?

Лиз се взря в него. Не можеше да разбере въпроса, или по-скоро причината, поради която бе зададен.

— Разбира се. Справям се добре. — Не бе сигурна дали й харесва „справям се“. Изведнъж си спомни колко празен й се стори апартаментът, след като Ричард си тръгна. — Казах ти, че след като си взема лекарството, главоболието ще премине — припряно добави тя, уплашена от това, което бе признала, макар и само пред себе си. — Вече ти писах, че съм благодарна за помощта ти.

Ричард като че ли все още се колебаеше.

— Ще вляза — реши той. — Благодаря за поканата, Елизабет.

Елизабет. Това обръщение и тонът на Ричард бяха достатъчни. Отново се преструваха на непознати. Отново бяха хора, които шест месеца си пишеха и веднъж се бяха срещнали в един бар.

Това би трябвало да я успокои, но колкото и да е странно, почувства точно обратното. Сякаш загуби почва под краката си. Улови се, че вече мисли за Ричард като за човека, когото някога е обичала и с когото иска да се помири. А той съзнателно беше увеличил дистанцията помежду им. Очевидно съвместното им минало нямаше значение за него.

— Разбира се, ако тази вечер е неудобно, само ми кажи.

Внимателният, учтив и отчужден тон така опъна нервите й, че тя едва не изкрещя. Ако се чувстваше така, защо изобщо бе дошъл? Но може би това бе проява само на добро възпитание. Винаги се бе възхищавала на безупречните му обноски, на педантичната му честност, на готовността му да приеме всяко извинение. Почувства се задължена да отговори също толкова честно:

— Ни най-малко. Нямам ангажименти, пък и още не съм яла. Една вечеря някъде навън би била добра идея. Ако почакаш няколко минути да се преоблека…

Гласът й заглъхна, когато видя как погледът му се плъзна по стройното й тяло и спря на лицето й.

— Изглеждаш много добре. — Тонът на Ричард бе спокоен, все така проклето учтив, и изобщо не съответстваше на изгарящото желание в погледа му, което при всичкото си старание не можеше да скрие.

— Вече цял ден съм с тези дрехи и ще се чувствам по-добре, ако се преоблека. Ако искаш, изпий едно кафе, докато чакаш.

Господи, как можа да забрави? Лиз се скри в стаята си, просна се на леглото и опита да се овладее. Бе забравила как завърши тяхната последна среща — добре пресметнатата атака върху чувствата й, жестоката хладна целувка, с която се бе опитал да изтръгне от нея желания отговор. Тя му беше дала този отговор, бе реагирала спонтанно и бе позволила унижението той да я отхвърли. Тогава прие поведението му като признак, че той вече не я харесва, че някогашното му желание е изчезнало. Но днешният му поглед говореше съвсем друго. Ами ако отново кажеше: „Твърде късно е, Лиз. Не искам повече това, не и ако не ми се отдадеш изцяло. По този начин това не означава нищо за мен“? Наистина ли бе искал да каже, че има нужда от някакво… чувство? Възможно ли бе все пак да се лъже в него?

Не. Това бе нелепо. Отново бе оставила чувствата да замъглят разума й. Само трябваше да си спомни онази последна нощ от техния брак, когато реши, че трябва окончателно да избяга от Ричард, че ако остане, той ще я съсипе. Тогава той се люби с нея… Не, не беше любов! Тогава той я облада грубо и егоистично, без да се интересува от чувствата й. Но въпреки начина, по който се отнесе с нея, тя и тогава не успя да потисне реакцията на тялото си. Физическото привличане, което изпитваше към Ричард Дикън, винаги успяваше да победи инстинкта й за самосъхранение.

Звукът на кипяща кафеварка я върна в настоящето. Не биваше повече да понася това, реши тя и бързо се изправи. Не можеше повече да седи на една маса с човека, който неведнъж бе постъпвал лошо с нея, да води учтив разговор, да се усмихва. Да се преструва, че никога не е имало нещо повече помежду им. Споменът за онзи Ричард, с когото някога се запозна, за онзи внимателен и мил човек, я бе накарал да забрави какъв е станал.

Тръгна към вратата с намерение да отиде във всекидневната и да му каже, че не иска да вечеря с него, че трябва да се махне от живота й. Но в съзнанието й отново прозвуча гневният му глас: „Ти говориш за даване и получаване, Бет, но никога не си знаела как да даваш“. Пред нея изплува образът на Ричард, какъвто го видя преди няколко минути пред вратата. Спомни си тревогите на Елинор. Заради приятелката си, заради онези остатъци от чувства, запазили се все още живи в нея, Лиз бе приела да отговори на онова негово първо писмо.

Върна се, отвори с въздишка гардероба и невиждащо се взря в редицата от дрехи. Кой бе истинският Ричард? Човекът, в когото се влюби, или човекът, в който се бе превърнал по-късно? Самоувереният мъж, когото толкова често бе виждала, или самотникът, описан от Елинор? Още не знаеше, а имаше само един начин да разбере. За целта трябваше да вечеря с него. Може би щяха да поговорят и да разкрие загадката. Въпреки че едва ли щеше да й е приятно.

 

 

Но Ричард я изненада с поведението си. От момента, в който тя се върна във всекидневната, той положи всички усилия, за да се чувства Лиз по-добре. Дистанцията бе запазена, а също и хладната, опъваща нервите й любезност. Но всичко това беше примесено с чар и внимание. Постепенно тя се отпусна. Поведоха разговор, разбира се, на неутрални теми. Накрая компанията на Ричард й стана приятна.

Тази вечер Лиз откри отново много от нещата, които някога я бяха привличали в Ричард — естествената дружелюбност, интелигентността му, умението му да води интересен и остроумен разговор. Всичко това предразполагаше хората да бъдат пределно откровени пред него и без да усетят, да му разкрият целия си живот с чувството, че вниманието му е насочено единствено към тях.

Колко често го бе виждала такъв, когато забавляваха клиентите му! Лиз знаеше, че решенията в крайна сметка зависят от качеството на работата му, но беше ясно, че чарът и добрите обноски на Ричард също помагат. А сега, след месеците самота, когато този чар бе насочен изцяло към нея, тя бе омаяна и вечерта отлетя неусетно. Затова, когато Ричард предложи да се срещнат отново, може би да отидат на кино или театър, тя се съгласи, без да се замисля.

Странно, но никога не съжали за решението си. Сега посещенията му заместваха писмата — доставяха й същото удоволствие, не я смущаваха, нито й създаваха чувство за заплаха. Сякаш наистина бяха двама стари приятели, които отдавна не са се виждали и сега отново се опознават.

Затова се оказа неподготвена, когато веднъж след две седмици, докато седяха в едно кафене, Ричард смени изненадващо темата на разговора:

— Онзи ден срещнах Нел — спомена той уж между другото, но нещо я накара да изтръпне. — Покани ни на вечеря в събота.

— На вечеря…

Лиз знаеше, че в гласа й няма и капка възторг, но нищо не можеше да направи. След като се разделиха с Ричард, тя няколко пъти бе гостувала на Елинор. Но сега беше различно. Първо, Елинор би приела, че те отново са заедно, а Лиз не можеше да позволи на никого да мисли така, след като тя самата още не бе наясно с чувствата си. Но имаше и друга причина, прекалено свързана с нещастията й в миналото…

— Нямам желание…

— Защо? — Тонът му бе обезпокоително остър. — Нали вече каза, че в събота си свободна?

— Да, но…

— Но какво, Елизабет? Не искаш да ни виждат заедно, така ли?

— О, не ставай смешен — отговори тя бързо, може би защото точно това мислеше. — От седмици излизаме заедно.

— Но на театър или на кино, там, където е тъмно. В селски заведения на края на света. — В гласа му прозвуча мрачна ирония. — Където няма вероятност да срещнем някого, когото познаваме. Дори Нел не знаеше, че ние… „излизаме заедно“. — На устните му се появи крива усмивка. — Казвала ли си на някого за нас, Елизабет?

Лиз знаеше кого има предвид Ричард. Би могъл да попита „Майка ти знае ли?“. Не че се страхуваше да каже на майка си, а и не бе нужно развихрено въображение, за да си представи как би реагирала Джейн Нийл. Но искаше да запази за себе си тези срещи с Ричард. Не желаеше външен натиск върху решенията си, поне докато сама не разбереше какво става.

— Не е толкова просто.

— На мен ми се струва съвсем просто — възрази студено той. — Аз вече приех поканата на Нел. Така че, ако не отидем заедно, ще отида сам. Искам да дойдеш с мен, Елизабет.

Нещо я задуши. Лиз стисна очи срещу болката от дълбоко погребан в паметта й спомен. Сякаш бе вчера онази ужасна нощ преди Коледа, когато изтощена душевно и физически от приготовленията за празника, се върна от работа с единственото желание да хапне набързо, да се изкъпе и да си легне рано. Но в спалнята завари Ричард, който се обличаше за поредното празненство.

— Закъсня! — възкликна той. — Хайде, ако побързаме, ще успеем.

Лиз застина на вратата, смутена от досадата, изписана на лицето му. Някога помнеше за всяка предстояща среща с бъдещ или настоящ клиент. Нещо повече, планираше всичко до последните подробности, за да бъде Ричард горд с нея. Но това бе, когато тези срещи не бяха толкова чести. Сега й се струваше, че всеки ден или ходят някъде, или посрещат гости. Беше й дошло до гуша. В началото Ричард винаги бе намирал начин да похвали външния й вид, храната, наредбата… Сега приемаше всичко като даденост, като нещо в реда на нещата. Всяко нейно старание за нещо повече оставаше незабелязано.

От доста време Лиз разбираше, че се отчуждават един от друг, че всеки има свой живот. Вече не се залъгваше, че проблемите са временни. Ричард бе основал собствена фирма, но продължаваше да работи както преди, дори повече. Лиз стисна упорито устни. Чувстваше се изтощена и не желаеше да отиде на поредната отегчителна вечеря.

— Не ми се ходи никъде — заяви тя. По лицето му разбра, че е сбъркала.

— А аз искам да дойдеш с мен. Искам да бъдеш там.

— Е, няма да дойда! Щом е толкова важно за теб, иди сам.

Лиз се размърда неспокойно на стола си. Дори сега я прониза болка при спомена за гневното му избухване, когато тя избяга и се заключи в спалнята за гости. Не се наложи да остане там дълго. Скоро затръшнатата врата и шумът от отдалечаваща се кола й показаха, че той я е послушал и е отишъл сам.

Върна се чак на следващата сутрин. Дотогава Лиз вече се беше уморила от чакане. С цялата си глупост мислеше, че когато се поуспокои, той ще измисли нещо, за да си тръгне рано и ще бърза да се върне, за да й се извини. Докато седеше сама в пустата къща, дълго мисли в какво е сбъркала. Връщаше се отново и отново към последната сцена помежду им. И към много други като нея. Гневът й нарастваше с всяка изминала секунда, затова когато накрая реши да си легне, остави грижливо сгънатите дрехи на Ричард пред вратата и старателно я заключи.

А сега всичко се повтаряше. Ричард й показваше за пореден път, че е важно само това, което иска той. Въпросът бе какво да направи, след като той заяви, че е готов да отиде и без нея. Отново щеше да остане сама, но дали този път той щеше да се върне? Още не можеше да излекува раните отпреди една година, а последвалите събития бяха така болезнени, че не искаше дори да си спомня за тях. Нямаше желание да преживее отново нещо подобно.

Но защо Ричард толкова настояваше да отиде с него? Елинор бе негова сестра, а не бъдещ клиент, когото трябваше да забавлява с нейна помощ.

— Знам колко е заета Елинор — възрази тя неубедително. — Не искам да й създавам допълнителни проблеми.

— Няма да й създадеш проблеми — махна с ръка Ричард. — Нел ще се справи.

При Елинор всичко винаги беше отлично организирано. Това бе част от проблема, спомни си Лиз, когато в събота вечерта Ричард спря колата пред къщата на сестра си. И домът, и семейството, и работата й вървяха като добре смазан механизъм. Сигурно на Лиз щеше да й бъде по-леко, ако не я харесваше толкова, ако бе открила, че и тя като Джейн Нийл е студен и отчужден човек. Но Елинор беше винаги сърдечна и искрена, истинска приятелка. Точно заради това за Лиз бе толкова трудно да се справи с чувството за несигурност, което й създаваше.

И Елинор, и Ив Дикън бяха образец за съвременни свръхжени. Лиз още си спомняше първото посещение в безупречния дом на свекърва си. Способностите й на домакиня и готвачка бяха недостижими. Къщата й беше подредена, уютна, елегантна. Ястията — домашно приготвени от пресни продукти. Като че ли нямаше нищо, което да може да я затрудни. Притежаваше невероятен усет при избора на най-подходящия подарък. Можеше да го опакова и украси така, че да изглежда като произведение на изкуството — нещо, което Ричард бе наследил от нея.

Лиз изпита същото чувство на неудобство и когато Марк Болдуин ги въведе в трапезарията. Върху блестящата бяла покривка на масата бяха подредени сребърни прибори, искрящи чаши, бели и червени цветя. Бяха дошли малко по-рано, защото Ричард искаше да види племенницата си Рейчъл, преди да си е легнала, но Елинор бе както винаги готова, с изискана тъмносиня кадифена рокля, с прибрана в сложен кок тъмна коса. Лицето й сияеше. Лиз усети собствената си усмивка доста вяла и някак пресилена. Не беше възможно да не сравни непосредствеността на домакинята със собствените си притеснения, когато навремето с Ричард посрещаха гости.

Тези официални вечери, с които Елинор и майка й се справяха така лесно, бяха нещо непознато за нея, преди да се омъжи за Ричард. Те нямаха нищо общо с набързо приготвената от майка й храна или с хапването на крак през студентските й години. Имаше твърде малко време да се приспособи, преди такива вечери да се окажат важна част от живота на Ричард. Той започна да напредва доста по-бързо от очакванията, може би защото новият му шеф се отнасяше с много по-голямо разбиране към идеите му, отколкото Чарлз Хънтингтън. Лиз трябваше доста да се потруди, за да се превърне в подходящата за него съпруга. С времето свикна, но винаги тичаше до последния момент и едва успяваше да се изкъпе и преоблече преди идването на гостите. В началото усилието си струваше — Ричард изглеждаше много горд с нея. После започна да става критичен, дори враждебен. Тя имаше чувството, че колкото повече се старае, толкова по-зле се справя.

— Колко се радвам да ви видя отново заедно! — възкликна искрено Елинор. Думите „отново заедно“ жегнаха Лиз. Тя бе идвала много пъти тук сама, след като се разделиха с Ричард, и винаги се бе възхищавала от начина, по който Елинор бе уредила живота си. Но едва сега, с Ричард, отново се събуди старото й усещане, че тук е не на място.

— Марк, скъпи, ще предложиш ли на Лиз и Ричард нещо за пиене?

Още нещо прободе Лиз — тази топлота в гласа на Елинор, когато се обърна към съпруга си, усмивката, с която той й отвърна, нямаха нищо общо с начина, по който често се държаха двамата с Ричард, когато гостите пристигаха и тя с върховно усилие едва успяваше да прикрие умората и напрежението си зад скована любезност.

— Лиз, трябва да ти кажа, че в издателството са много доволни от работата ти. Отсега нататък ще мога да ти осигурявам колкото поискаш преводи.

— Това е чудесно! — Елинор неволно й помогна да възвърне самочувствието си. Поне работата й бе нещо, което умееше да върши добре, нещо, с което имаше право да се гордее. — Предай им, че с удоволствие бих се заела с всичко, което ми предложат.

— Мислех, че ще си дадеш почивка — прекъсна я Ричард. — Нали каза, че искаш да заминеш…

— О, почивката може да почака — отвърна Лиз бързо, смутена от неочакваната му намеса. Вече беше забравила, че му е говорила за това. Пък и тогава му го каза, колкото да поддържа разговора. Освен това с какво право точно той я упрекваше, че работи много? — Това е важно за мен. Би трябвало да ме разбираш. Моята работа е от голямо значение за мен, трябва да си създам име, а за това имам нужда от поръчки…

Гласът й секна, когато срещна погледа на Ричард. Дали и той като нея си спомни колко пъти е произнасял същите думи в отговор на нейния упрек, че вечно е зает?

— Наистина си се променила — сви рамене той и се обърна към Марк. От тона му Лиз не успя да разбере дали това е комплимент, или упрек.

Вечерята, поднесена от Елинор, беше точно толкова добра, колкото Лиз очакваше. След като привърши с нея, тя се облегна назад с въздишка на одобрение:

— Нел, беше прекрасно! Този път наистина си надминала себе си. Трябва да ми дадеш рецептата.

Марк погледна съпругата си от другия край на масата и двамата си размениха съзаклятнически погледи, а Елинор отклони със смях комплимента:

— Стига ми, че ти е харесала. Знаеш, че обичам да посрещам гости.

— Обичаш ли? — обади се Марк. — Обожаваш. И ти като майка си превръщаш това в изкуство. Всичко трябва да е изпипано със стил. Ако зависеше от мен, бих се задоволил с бутилка бира и готова храна.

— Мъже! — въздъхна театрално Елинор. — В тях няма нищо, освен първични инстинкти.

Лиз успя само да измънка нещо неопределено, което би могло да бъде и съгласие. Мислите й се върнаха към началото на вечерта, когато разбра, че присъствието на Ричард засилва чувството й за непълноценност. Още след първото посещение в дома на Ив Дикън бе приела, че това е стилът, с който е свикнал Ричард и който би желал да наложи в собствения си живот. Но шеговитата забележка на сестра му го постави редом с Марк.

В този момент Ричард вдигна поглед към нея и Лиз усети, че чашата с кафе в ръката й трепери. В съзнанието й изплуваха думите му: „Просто имам чувството, че Нел и Марк пропускат по-обикновените неща в живота“.

Наистина ли той сам бе желал онези официални вечери, или те се налагаха от изискванията на кариерата му?

В началото бяха намирали време и за „по-обикновените“ неща. Едва по-късно попаднаха в капана на безкрайните и отегчителни приеми.

В капан? Точно така се бе чувствала тя, но предполагаше, че официалните вечери са приятни за Ричард — във всеки случай, на тях той изглеждаше по-непосредствен и чаровен от нея. Но онзи, младият, Ричард, в когото някога се влюби, нямаше ли също като Марк да бъде доволен от чаша бира и готова храна?

— Като спомена за мама — обади се Елинор, — вчера я срещнах. Ще повярваш ли, че вече е купила всички коледни подаръци и дори ги е опаковала?

— Не се съмнявам. Сигурно в килера още от лятото втасват кексът и пудингът — вметна Ричард. — Да не говорим за стотината ментови пасти в хладилника.

— Какво лошо има в това? — Лиз усети, че гласът й прозвуча доста остро, но при споменаването на Коледа нервите й се изопнаха. — Животът става по-лесен, ако навреме помислим за някои неща. По Коледа има толкова много работа…

— А къде остава спонтанността? — прекъсна я Ричард.

— Тя е хубаво нещо, ако ти остане време за нея. Но когато всичко чака теб, а имаш и друга работа…

Блясъкът в очите му беше нещо повече от отражение от свещите на масата. Без съмнение и той си беше спомнил за онази последна ужасна Коледа. Е, тогава така и не му обясни защо бе толкова сърдита, но какво й пречеше да му го каже сега?

— И когато никой няма желание да ти помогне — продължи гневно, — тогава трябва да се съсипеш, за да успееш с всичко и малко предварителна подготовка би облекчила живота ти.

Трябваше да си признае, че Ричард невинаги я бе оставял да върши всичко сама. Отначало имаше желание да й помага в домакинството, когато работата му позволяваше. Но скоро ентусиазмът му угасна и той се оттегли, оставяйки я да се справя както може.

— Сякаш чувам майка ти — ледено отбеляза той.

— И какво имаш против нея? Майка ми се е измъкнала от блатото без ничия помощ. Всичко, което има, е постигнала съвсем сама.

— Знам.

— И може би най-важното, на което ме е научила — продължи Лиз, без да му обръща внимание, — е, че ако искам да направя нещо, трябва да разчитам само на себе си. Тя живее така.

— Всички знаем, че майка ти е много решителна жена.

— А аз знам, че ти никога не си я харесвал!

— Не си права, Елизабет — спокойно възрази Ричард. — Или по-точно, не се изразяваш правилно. Бих могъл и да харесам майка ти, ако тя ми беше позволила. Аз винаги съм я уважавал и съм се възхищавал от нея. Винаги съм смятал, че е заслужавала нещо много по-добро от това, което е получила от баща ти. Но тя никога не разреши на мен или на някой друг мъж да се доближи до нея.

— Което едва ли е изненадващо! Майка ми няма нужда от никого. Тя живее пълноценно… — Спомни си за горчивината, с която последния път майка й говореше за съпруга си и продължи вече не толкова убедено: — За нея вярата в способностите на жените е много важна. Това я крепеше, когато…

— Не отричам! Смущава ме как това е повлияло върху теб.

Как е повлияло върху нея? Напълно объркана, Лиз не успя да измисли какво да отговори. Настана неловко мълчание, което бе нарушено от тактичното покашляне на домакинята:

— Някой да иска още кафе?

Старателно безгрижният й тон накара Лиз да се опомни. Тя осъзна, че двамата с Ричард напълно бяха забравили за присъствието на Марк и Елинор. Едва сега забеляза как се бяха надвесили един към друг над масата, опрели ръце на полираната й повърхност и толкова близо, че ако не бяха цветята, биха се докосвали.

— Не, благодаря, Нел — пръв се овладя Ричард. — За съжаление, вече трябва да си тръгваме. Знам, че е рано — изпревари той възраженията на Елинор, — но тази вечер трябва да пътувам до Манчестър.

Вниманието му бе изцяло насочено към сестра му и само един бърз поглед показа, че не е забравил за Лиз. Но прекалено точните му движения, когато стана и старателно прибра стола си, издаваха едва сдържаните чувства.

Лиз разбра, че ще последва спор, но нямаше друг избор и тръгна след Ричард към антрето да вземе палтото си. Вероятно мъжът щеше да избухне веднага щом излезеха.

Отчасти и за да отложи този момент, но и защото възпитанието го изискваше, Лиз спря на вратата и хвана ръцете на Елинор:

— Извинявай — каза тя, смутена от поведението си и реакцията на Ричард. — Не знам как стана.

— Не се безпокой. Иначе щяхме да говорим за договори, клиенти или за поредното варварство, извършено от някой архитектурен чиновник. Освен това… — За миг стисна по-силно ръцете й. — Доволна съм, че поне веднъж вие двамата си поговорихте както трябва.

Лиз понечи да възрази, но в този момент дойде Ричард и двамата си тръгнаха. Не си бяха поговорили. Той се беше опитал да наложи мнението си и никак не му бе харесало, че тя не се съгласи с него.

Сега неизбежно следваше втората част от скандала. Лиз реши да не му позволи да поеме инициативата, затова изчака само да седнат в колата и още щом завиха зад ъгъла, се нахвърли върху него:

— И какво точно искаше да кажеш с това?

Ричард, верен на себе си, не се и опита да се престори, че не разбира за какво става дума.

— Майка ти е много силна личност, Елизабет. Тя има непоклатими възгледи за живота. Причините знаем и двамата. Но това е нейният живот, а не твоят.

— Знам! — Неочаквано Лиз бе подразнена от начина, по който той произнесе „Елизабет“. Прозвуча й толкова студено!

— Така ли? Съмнявам се. Ти си на двайсет и шест години. Докога смяташ да й разрешаваш да управлява живота ти?

— Майка ми… Не е вярно!

Гласът й прокънтя в тясното купе. Не майка й и не нейните възгледи бяха управлявали живота й. По-скоро това беше любовта й към Ричард — любов, толкова силна, че беше готова да му даде всичко от себе си, докато един ден осъзна, че тя е единствената, която дава, и това разби сърцето й. Да, сигурно по това приличаше на майка си.

— Докажи го! — Думите му разсякоха тъмнината като с меч. Ричард рязко намали, спря до тротоара и се обърна към нея: — Докажи ми, Елизабет — продължи той. Лиз не виждаше изражението му и й се струваше, че думите му удрят като с чук по опънатите й нерви. — Престани да потискаш чувствата си и покажи, че си самостоятелен човек, а не копие на майка си.

— Не разбирам за какво говориш!

Но дълбоко в себе си знаеше, че поне за това Ричард е прав, че наистина разрешава на майка си да управлява живота й. Би могла да обяснява на някой друг, че не й е казала за срещите си с Ричард, защото иска да изчака, докато разбере какво става между тях, защото не е предполагала, че отношенията им ще се задълбочат, защото… Но истината бе, че много добре знаеше каква ще бъде реакцията на майка й — същата, както когато й съобщи, че ще се омъжи. А може би и още по-лоша.

— Не! — Стомахът й се сви на топка при мисълта за сблъсъка между Джейн Нийл и зет й, когото тя все още наричаше „онзи човек“.

— Да! — твърдо заяви Ричард. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Най-добре още утре. Да, аз имам намерение да се срещна с майка ти, Елизабет. Трябва само да решиш дали ще отида сам, или с теб.

Лиз отчаяно затвори очи. Знаеше, че единственото, което би било по-лошо от това да се изправи лице в лице срещу майка си и Ричард, бе мисълта, че те ще се срещнат, а тя няма да знае какво са си казали.

— Ще отидем заедно.