Кейт Уокър
Напълно непознати (1)

Първа глава

Някъде в далечината църковен часовник удари осем часа. Лиз зави зад ъгъла и рязко спря, несъзнателно се скри в сянката на близката сграда и насочи поглед към отсрещната страна на площада, осветена от рекламите на бара.

Нямаше го!

Едва сега призна, че дълбоко в себе си никога не е вярвала да се получи. Срещи с непознати, уговорени до последната подробност — това бе част от романтиката. А тя отдавна бе скъсала с романтиката, за която нямаше място в живота, който си бе избрала — разумен и делови. Романтиката префучава през живота като вихрушка, изтръгва нещата от привидно сигурните им места и оставя след себе си само опустошения. Защото винаги отминава. Тя не е трайна, а само временно отклонение, което не си струва болката след това.

— Знаех си, че е грешка — промърмори Лиз, сякаш да убеди сама себе си. В същото време усети леко разочарование, че мъжът, с когото бе дошла да се срещне, мъжът, с когото бе общувала през последните шест месеца само с писма, не дойде.

Значи никога не е имал намерение да идва. Това не се връзваше с множеството му предложения за среща. А може би причината за отсъствието му бе по-обикновена — просто закъсняваше?

Това тя разбираше прекалено добре. Колко часа в миналото бе прекарала в чакане, когато тревогата и раздразнението й нарастваха с всяка минута? Тогава сърцето й трепваше при звука на всяка приближаваща се кола. С цялото си същество очакваше мига, когато ключът ще се превърти в ключалката й и вратата ще се отвори. Едва по-късно осъзна, че е свела живота си до очакване, че е загубила себе си в радостта от любовта — прекалено силна любов, както вече бе разбрала.

А може би не помнеше часа на срещата? Обзета от съмнение, тя измъкна от чантата си сгънато писмо. Не грешеше, там пишеше: „Бар «Рафълс», осем часа. Чакам с нетърпение“. Е, каза си, не е достатъчно нетърпелив. Иначе щеше вече да е тук.

Всъщност не бе и очаквала да дойде. Успокояваше се, че се е съгласила само от любопитство и ако той не се появи, ще хапне някъде и бързо ще забрави случката. Но това разумно решение сега отстъпваше под напора на чувствата — гняв, неувереност и още нещо, опасно приличащо на разочарование.

— Ще му дам още само пет минути — реши тя. — Нито секунда повече.

Дори това бе прекалено много. Достатъчно време бе изгубила в очакване на онзи мъж — мъжа, който бе център на живота й, но в чийто живот тя бе далеч след работата му.

Лиз пристъпи нервно от крак на крак. Студът проникваше през тънките подметки на елегантните й обувки. Макар да не вярваше Ричард Дикън да се появи, не можа да устои на желанието да се облече официално. Тъмночервеният копринен костюм бе слаба преграда за есенния хлад, въпреки че бе сложила отгоре и бежов вълнен жакет.

Посегна да прекара пръсти през косата си, но си спомни, че дългата й черна опашка е свита на кок — искаше тази вечер да изглежда строго елегантна, колкото се може по-различна от жената, която бе преди една година.

Часовникът удари осем и четвърт, за да й напомни, че петте минути отдавна са минали, а тя все още стои тук. Стои, въпреки клетвите си, че това няма да се повтаря.

Четвърт час не е краят на света, прозвуча в нея познат глас, последван от собственото й остро възражение:

— Как да не е, когато имам толкова работа и всеки момент чакам осем души на вечеря!

Не! Не искаше отново да преживява същото. Цялата идея бе грешка, която нямаше намерение да удължава. Толкова месеци се беше справяла отлично без мъж и можеше да продължи да живее така. В подреденото й всекидневие нямаше място за усложнения.

Но дори когато се обърна, за да си тръгне, не успя да се въздържи да хвърли последен поглед към отсрещната страна на площада. Поколеба се — видя как една тъмна мъжка фигура се появи от страничната уличка и бързо се насочи към бара.

„Ако искате, мога да нося карамфил на ревера си и вестник в ръка — пишеше той в последното си писмо. — Но не мисля, че имаме нужда от такива неща“.

Разбира се, Лиз нямаше нужда от допълнителни знаци, за да го познае, дори ако не беше единственият мъж пред бара и ако не бе погледнал часовника си — доказателство, че е дошъл за среща. Срещата с нея!

Е, много е закъснял, каза си тя и отново се обърна. Но вече не бе толкова решителна. Неочаквано я обзе съжаление, че го оставя така. Или може би чувство за вина. Цялото й възпитание се бунтуваше срещу мисълта да си уговори среща с някого и да го изостави в последната минута само защото не е имала смелостта да се изправи лице в лице с него. Това вече бе малодушие. Освен това ако не му се обадеше сега, какво би го спряло да я намери в апартамента й и да попита защо не е дошла?

Лиз си призна, че има само едно нещо, което може да направи и въздъхна. Не искаше да се среща с него, но поне трябваше да му го каже в очите, а не просто да избяга. Дължеше му това внимание след всички писма…

— Елизабет!

Лиз се извърна рязко с внезапно разтуптяло се сърце. Той все още стоеше на края на тротоара, но вече гледаше право към нея.

— Елизабет? — повтори малко по-неуверено. Лиз знаеше, че трябва да отиде при него, но въпреки че вече бе взела решение как да постъпи, усети как краката й се подкосяват, а стъпките й стават колебливи. Той сигурно беше отгатнал намерението й да си тръгне, без дори да му се обади.

Докато пресичаше площада, видя отражението си в една витрина и едва се позна. Новата прическа подчертаваше скулите и бадемовите й очи, но я правеше да изглежда по-възрастна от двайсет и шестте си години. Би казала и по-мъдра, но й дожаля за момичето, което беше някога — момичето, което вярваше в любовта от пръв поглед, но бе преживяло горчиво разочарование.

— Вие сте Елизабет, нали?

Леката несигурност в гласа на мъжа я накара да се запита дали и той не е нервен като нея. Бе направил няколко крачки, протегна ръка, но когато видя неувереното й изражение, бавно я отпусна. Внезапно я напуши нервен смях.

Той трябваше да знае коя е тя! Дори да не е бил сигурен в началото, от реакцията й трябваше да разбере. Бе се съгласил да се срещнат като напълно непознати, като забравят за шестмесечната си кореспонденция и започнат отначало. Точно това искаше тя.

Въпреки всичко, се почувства леко засегната от мисълта, че тя го позна веднага, а той още има съмнения.

— Ричард? — Гласът й прозвуча неуверено. — Ричард Дикън?

— Кой друг? — На лицето му проблесна усмивка, която веднага се стопи. Жест на внимание, нищо повече, сякаш опитът й да избяга бе убил топлотата още в зародиш. — Или имате навик да чакате непознати мъже?

Нямам навик да чакам никакви мъже, преглътна думите Лиз. Ако това щеше да е едно ново начало, трябваше да забрави миналото си, да не допусне неговите сенки да помрачат настоящето. А бъдещето? Не можеше да си позволи да мисли за това.

— Аз… — Не можа да намери думи, смутена от иронията в гласа му и ядосана, че след като я накара да чака, дори не се извини. Освен това не успяваше да откъсне поглед от него.

Можеше и да се съмнява коя е тя, но той беше точно какъвто си го беше представяла, или почти същият. Може би малко по-нисък. Както беше с високи обувки, очите й бяха на нивото на неговите — синьо-зелени като зимно море, смущаващо настойчиви. Лицето му беше слабо и изразяваше същата твърдост, както и тялото. Тъмната, леко къдрава, коса бе късо подстригана и му придаваше строг и сериозен вид. А тя, колкото и да е странно, си го бе представяла по-млад и по-лекомислен. Само фините бръчици около очите и устните му издаваха човек, който често се смее.

Не приличаше на мъжа, чиито писма й доставяха такова удоволствие. Нямаше и следа от онова чувство за хумор, което понякога я караше да се смее на глас. Не би признала на никого, най-малко на сестра му Елинор, която ги свърза, че тези писма бяха станали един от постоянните й източници на радост. Но едно е да общуваш чрез безличната хартия, друго е да срещнеш автора лице в лице. И докато част от нея бе привлечена от обаянието на мъжа пред нея, друга искаше никога да не се бе съгласявала на тази среща. Вече съжаляваше за онези странни и неангажиращи отношения, когато връзката между двамата бяха само думите. Сега той изглеждаше прекалено реален, прекалено мъжествен, и то по начин, от който я побиваха тръпки.

— Слушайте, да започнем отначало. — Очевидно бе разбрал смущението й и Лиз му благодари мислено. — Аз съм Ричард Дикън… — Тонът му бе официален. Отново протегна ръка, този път по-решително и не я отдръпна, дори когато видя, че Лиз е смутена и не може да отвърне на жеста му.

Хубава ръка, забеляза тя някак разсеяно, с дълги пръсти, слаба, но излъчваща сила. Тази ръка бе писала писмата, които Лиз пазеше в спалнята си, вместо да ги унищожи, както бе по-разумно. Когато получи първото, се изкушаваше да го изгори, без да отговори, но не намери в него нищо заплашително, а лекият хумор, с който Ричард изброяваше дребните неща от всекидневието си, я очарова. След няколко дни промени твърдото си решение и надраска кратка бележка. Така започна всичко.

— А вие сте Елизабет Нийл.

— Лиз… — почти изстена, внезапно осъзнала колко глупаво се държи и протегна ръка. — Наричайте ме Лиз, моля.

Името прозвуча някак чуждо и за самата нея, почти както преди близо година, когато реши да замени с него детинските умалителни — неподходящи за новото й положение в живота. Лиз Нийл повече подхождаше на една самостоятелна жена с професия, с хубав, макар и малък апартамент. Беше име на жена, преживяла трудности, самота и отчаяние. Жена, на която животът не се усмихва, но тя успешно се справя с него.

— Никой не ме нарича Елизабет — каза тя. Освен майка ми, добави за себе си. Опита се да забрави, че е имало човек, който я е наричал със съвсем друго име.

— Добре. Да бъде Лиз.

Тя долови леко колебание у него и сърцето й се сви. Осъзна, че Ричард Дикън все още държи ръката й. За миг се изкуши да я дръпне рязко — тези дълги пръсти я изгаряха. Овладя се и внимателно я изтегли, а после развали всичко, като необмислено я пъхна в джоба си, сякаш наистина я беше изгорил.

— Аз…

— Ще влезем ли?

Заговориха едновременно и едновременно млъкнаха. Ричард се усмихна смутено, а Лиз прехапа устни.

— Трудно е, нали? — продължи той след малко и се усмихна накриво. — Досега не съм бил на среща с непозната, а независимо от всичките писма, би трябвало да я наречем така. Предполагам, подобна неувереност изпитват и хората, които се срещат чрез бюро за запознанства.

— Точно така.

Все пак кривата му усмивка й се стори удивително привлекателна. Ласкателно бе, че дори този толкова самоуверен мъж се притеснява също като нея. Е, може би по-малко, поправи се с болка Лиз. Той не може да е бил толкова нещастен, самотен и отчаян като нея през последните девет месеца.

— Защо не влезем? Мисля, че след едно питие и на двамата ще се почувстваме по-добре.

— Но…

Сега беше моментът да му обясни, че разговорът няма да продължи, че е размислила и е пресякла улицата единствено за да му каже, че „срещата“ е приключила, преди да се е състояла. Но кой знае защо, не успя. Тази момчешка усмивка и негласното признание, че и той се смущава, я извадиха от равновесие и тя вече не знаеше какво да прави. А и идеята за едно питие бе привлекателна. Беше студено, бе уморена, а барът изглеждаше така уютен. Нямаше да остава за вечеря, както й бе предложил, но да си тръгне веднага вече изглеждаше невъзпитано. Все пак той бе изминал доста път, за да дойде на срещата.

Съгласи се, но отговорът й прозвуча някак сухо и тя забеляза как това не се хареса на Ричард. Смущението й се смени с раздразнение. Какво бе очаквал той? Нима предполагаше, че вече е успял да я омагьоса с писмата си? Та те не бяха достатъчни да я убедят, че е по-различен. Наистина, доставяха й радост и, честно казано, бе започнала да ги чака с нетърпение. Но тя знаеше, че на хартия се лъже по-лесно, а животът я бе научил да не се доверява току-така. Някога бе повярвала безрезервно в един човек и после горчиво съжаляваше. Нямаше намерение да повтаря грешките си.

— Нека се разберем предварително. Ще поема моята част от сметката. Това не е истинска среща, но и да беше, пак щях да настоявам. Печеля достатъчно и…

— И сте една много независима жена.

В гласа му прозвуча ирония. Явно го бе засегнала. Толкова по-добре, че веднага успя да постави нещата на местата им и му спести излишни илюзии.

Но когато видя отчуждението, изписало се на лицето му, изведнъж съжали за онзи отзивчив и внимателен мъж, когото познаваше от писмата. Разбра защо се е страхувала от срещата — тя можеше да разруши собствените й илюзии.

— Да не се обидихте?

— Ни най-малко. Независимостта е похвално качество — възрази Ричард, но тонът му издаваше, че всъщност е на противоположното мнение. — Просто преди да защитавате скъпоценната си самостоятелност, трябва да сте сигурна, че някой я заплашва. А сега… — Погледна я решително и отвори вратата. — Нека влезем!

Може би действително реакциите й бяха неадекватни и виждаше заплаха там, където я нямаше. Но пък какво бе очаквала? Обикновена среща с мъж, чиито писма я бяха заинтригували. Нищо повече. Нима е допускала, че една среща ще успее да изтрие горчивината на миналото?

— Мога ли да взема палтото ви? — Ричард не добави: „Или това ще накърни вашата независимост“, но не беше и необходимо.

Лиз реши да се държи като дама. Но когато ръцете му докоснаха раменете й, я обзе отдавна забравено вълнение, тя внезапно пребледня и се дръпна рязко.

— Какво има, по дяволите… — преглътна гневно Ричард. — Лиз, няма да ти направя нищо, искам само да взема палтото ти.

Един безкраен миг двамата се гледаха, застинали като на снимка. После Лиз осъзна колко глупаво се държи. Бе си обещала поне тази вечер да не влачи със себе си старите огорчения, но се оказа, че не е толкова лесно да се отърси от тях.

— Извинявай. — Но въпреки това съблече жакета си сама и му го подаде, като внимаваше да не намали разстоянието помежду им.

По лицето му разбра, че отново е сбъркала. Той ненужно грижливо постави жакета й на облегалката на стола и го приглади. После бързо свали палтото си и я погледна въпросително:

— Първия път ще поръчам аз.

Лиз се постара да не обръща внимание на намека.

— Какво ще пиеш?

— Кампари и сода. — Изпита задоволство от мисълта, че го е изненадала. Бе му писала, че от малка обича сладко, а сега си поръча горчиво питие. Наистина, напоследък вкусовете й се променяха.

— Връщам се след минута.

Тя би предпочела Ричард да се забави повече. Трябваше й време, за да свикне с новото положение. Бе очаквала изненади, но най-голямата се оказа мъжът срещу нея.

Когато той стана, Лиз мислено се върна към писмата.

Може би от тях би могла да се досети за неговата решителност. Беше й писал, че цени честността и търпимостта, а ненавижда глупостта. Тази вечер Лиз ясно разбра какво е имал предвид. Може би щеше да е по-добре, ако не показваше така ясно какви усилия полага, за да търпи грешките й. Лиз въздъхна. Как ли постъпват другите жени в подобна ситуация? Сигурно не са много клиентките на агенциите за запознанства. Тъжно сви устни, когато си спомни реклама, която бе чела: „Не можете да намерите любовта? Самотни сте? Отчаяни? Обадете ни се. С нас ще намерите любовта на своя живот“.

Тя — а всъщност и Ричард Дикън — не търсеше любов. Някога, много отдавна, помисли, че е намерила това, което в рекламата се наричаше „любов“. Вярваше, че бъдещето й принадлежи, че независимо какво показват статистиките на разводите, нейният брак ще трае вечно. Това беше най-голямата илюзия в живота й — няколко кратки години в света на мечтите, после горчиво разочарование и решението никога повече да не се впуска в подобни авантюри.

А защо тогава бе дошла на срещата? Не можеше да си отговори лесно. Може би защото Ричард я покани, а тя не устоя на любопитството да види човека, който пишеше такива прекрасни писма. Но отговорът не я задоволяваше. Едва ли би задоволил и майка й. Джейн Нийл не беше от жените, които биха оплаквали самотата на дъщерите си. Самата тя разведена, Джейн вярваше, че всяка жена може да се справи в живота сама и не се нуждае от мъж.

— Кампари и сода. — Гласът на Ричард я стресна. — Предполагам, предпочиташ го с лед.

— О, да… разбира се. Благодаря.

Лиз отпи от студената горчива напитка. Надяваше се алкохолът да разсее напрежението й. Ричард спокойно седна на стола срещу нея, отново любезен и сдържан. Може би тук беше проблемът между тях — държаха се като хора, принудително събрани да прекарат вечерта заедно. Всеки се пазеше да не направи погрешна стъпка и да наруши приличието.

— Съжалявам, че закъснях за срещата. — Ричард явно бе решил, че това е единствената причина за нейната скованост. — Но…

— Няма значение — прекъсна го тя припряно. — Аз самата не дойдох навреме.

Не прозвуча убедително, по-скоро сякаш не приемаше извинението. Лиз подсъзнателно се напрегна в очакване на неговата реакция, но той просто взе чашата си и повтори:

— Е, наистина съжалявам.

Щеше да е по-лесно, ако не се бе овладял така бързо, когато тя настоя сама да плати сметката си. Един спор би разсеял напрежението — поне щяха да си кажат какво мислят, вместо да сдържат чувствата си.

И все пак трябваше да заговори. Ричард изглеждаме потънал в собствените си мисли. Явно оставяше на нея следващата стъпка.

— Получи ли договора с фондацията „Ропър“?

Погледна я с изненада, сякаш това бе последният въпрос, който очакваше.

— Всъщност, да. Окончателните документи бяха подписани днес следобед. Идвам направо оттам.

Това обясняваше закъснението му, а сигурно и тъмносивия официален костюм, снежнобялата риза и скъпата копринена вратовръзка. Лиз не бе очаквала такава елегантност за среща „просто за разчупване на леда“.

Но, разбира се, не е било заради нея.

— Идваш чак от Нотингам? — попита тя, а Ричард кимна. — Доста си пътувал. Можехме да променим датата за друг ден, когато си по-свободен. Нямаше да имам нищо против. — Наистина ли? Сигурно щеше да приеме отлагането като учтив отказ. В същото време едва ли би й харесало срещата да е само отмора след тежък ден. Точно от такъв вечно зает мъж бе избягала.

— Не допусках, че нещата ще се разрешат така бързо — отговори Ричард. — Пък и не беше кой знае какъв проблем, макар че, честно казано, и аз бих предпочел да имам повече време и да облека нещо по-удобно.

Щеше ли тя да се чувства по-добре, ако той бе облечен по-скромно? Лиз опита да си го представи и реши, че не е лесно, въпреки че в мислите си винаги бе виждала мъжа от писмата в джинси и пуловер. Сега обаче й се струваше, че той се чувства съвсем удобно в безупречния си костюм.

— Сигурно си много уморен…

— Напротив. Колата ми е добра и обичам да шофирам — имам време да мисля.

За какво е трябвало да мисли? Дали и той като нея е имал колебание, дали е избирал между обещаната среща и служебните си ангажименти? В края на краищата, тя почти бе очаквала това.

Лиз със закъснение си спомни, че тя самата имаше намерение да откаже срещата и само доброто възпитание я накара да приеме предложението му да изпият по едно питие. Но след това, което й каза, разбра, че не е сбъркала. Щеше да е много грубо и егоистично да го изостави, след като е изминал толкова километри. Все пак бе устоял на думата си. Тази мисъл разсея предишното й разочарование.

— Значи имаме повод да празнуваме. — Тя вдигна високо чашата си. — Моите поздравления.

Той обаче остана мрачен.

— Благодаря. Надявах се, че ще получа договора, но все пак е добре, когато нещата стигат до успешен край. — В тона му се почувства увереността на човек, който знае, че е добър в работата си и се гордее с това. — Това е много голям проект и конкуренцията бе много силна.

Сега забележимо се бе отпуснал — тази тема го интересуваше и се чувстваше в свои води.

— За мен е предизвикателство да създам нещо, което е функционално и същевременно се вписва с обкръжението си. Всеки модернизъм би изглеждал ужасно на фона на тези красиви стари здания.

— Твоите проекти не са създавали такива проблеми! — Той я погледна с изненада. Лиз бързо продължи: — Вестниците са пълни с похвали за твоя комплекс край реката. — Не искаше да издаде, че е положила доста усилия, за да разбере всичко, което бе постигнал той през последната година. Странно колко много бе научила за Ричард, а въпреки това не го познаваше. Дори да не си пишеха, бе невъзможно да не е чувала за архитекта Ричард Дикън. Независимо от младостта си — само четири години по-възрастен от нея — той вече си бе спечелил името на блестящ архитект, успешно съчетаващ новите идеи с уважението към красотата на архитектурното наследство. Каквото и да проектираше — търговски център, административна сграда или спортен комплекс, резултатът неизменно бе красив и функционален.

— Приятно ми беше да работя по темата — каза той простичко. — Макар че, да си призная, наложи се доста да се боря. Недомислието, което първоначално бяха предложили, бе огромна буца от бетон и стъкло, напълно закриваща старата градска стена от другата страна на реката. Опитвам се да накарам хората да възприемат нещата като едно цяло, а не всеки да съзнава само своя принос. Към същото се стремях и в новия си проект…

Лиз слушаше разсеяно, докато той разпалено очертаваше невидими здания над масата. Омагьосана от уверените движения на ръцете му, подсъзнателно отбеляза контраста между елегантността на дългите му пръсти и силата, която долови у него, когато я въвеждаше в бара.

Представи си как тези ръце превръщат блестящите му идеи в скици на чертожната дъска. Би било увлекателно и прекрасно да види това с очите си. Изведнъж си представи какво би било да усети тези ръце по тялото си, да почувства тяхната сила и нежност. Кръвта закипя във вените й. Вдигна очи към лицето на мъжа. Погледът й спря на устните му и тя почти усети как докосват нейните, как стават настойчиви и разпалват страст и в двамата.

Откога не бе целувана? Откога не бе прегръщана от силни мъжки ръце, не бе чувствала твърди пръсти върху пламналата си кожа? Колко нощи…

Господи, какво правеше?! Лиз се вторачи в отсрещната стена. Как можа да се случи това? Как допусна да се върне към неща, които не искаше да си спомня? Искаше да забрави, че и тя някога е изпитвала страст, че е обичала толкова, та да отдаде тялото си на мъж, че е полудявала от желание само от една негова целувка…

Искаше да забрави! През последните девет месеца безброй пъти бе потискала тези спомени. И сега, когато най-малко желаеше това, си припомни глупавата нелепа страст, която я накара да допусне най-голямата грешка в живота си — да се омъжи.