Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (19)

Глава деветнадесета

Беше краят на май и Лондон блестеше ярко. Красивата гледка ми навяваше мисълта за картина с водни бои, нарисувана с леки докосвания на четката. Небето приличаше на перла и блещукаше като навлажнена коприна. Слънцето озаряваше дори най-мърлявите стари сгради със златистите си лъчи. Даже опушените комини изглеждаха нови и представителни. Дърветата, които растяха по тротоара, бяха високи и стройни. Кората им беше оцветена в жълто-кафяво и бяло, а клоните им бяха покрити с малки зелени пъпки, на които предстоеше скоро да се пукнат и пуснат листа. Деца играеха в парка от другата страна на пътя, екипажи и каруци трополяха по паважа. Улични търговци предлагаха на висок глас стоките си. Безпорядъкът и шумът бяха изумителни, но аз ги посрещнах с отворено сърце.

Прекрасно беше да съзнавам, че всичко е свършило. Прекрасно беше да съзнавам, че всички сенки са си отишли, заплахите са изчезнали и нищо не ми пречи да вървя по улицата, без да ме е грижа за нищо на света, да се усмихвам на непознатите и да разговарям с търговците без страх. След онази ужасна нощ при реката се съмнявах, че ще успея да се възстановя. Смятах, че сърцето ми е безвъзвратно остаряло и стъпките ми няма да възвърнат лекотата си, но времето е чудесен лечител и сега почти ми се струваше, че нищо не се е случвало.

Филип Ман подозирал Едуард през цялото време. Видял веднъж Едуард в Лондон заедно с Морийн. Това станало няколко седмици преди Морийн да се срещне с Клинтън Ман. Убедил се, че ключът към разгадаването на мистерията се крие в Лайън Хаус след отиването ми в Девъншир. Срещнал Корин Лайън няколко години преди това и когато я видял да язди по пътя на коня, веднага заподозрял, че тук има някаква измама. Научил, че тя боледувала тежко наскоро. Болестта и ездата не се връзвали, също както и фактът, че Корин отказала да се срещне с него. Почнал да проумява какво става в действителност, след като Агата Крендал му дошла на гости и пуснала няколко намека, в които ставало дума за маскарад. Знаел, че Морийн е опитна актриса. Знаел и че тя и Едуард няма да напуснат Англия преди скъпоценните камъни да им донесат така желаните лири. Изчаквал удобния момент, а междувременно наблюдавал зорко Лайън Хаус и всичко, което става около него.

Служителите на Скотланд ярд отказали да изслушат абсурдните му теории и не пожелали да си помръднат пръста заради приумиците на някакъв любител детектив. Затова Филип решил да им предостави доказателство за правотата си. Изчакал Едуард да замине в Лондон, за да се договори с Херън. Нахлул в управлението на Скотланд ярд и настоял да задържат Херън. Полицаите отишли неохотно при укривателя на крадени вещи, той се уплашил и им разказал цялата история. Не им оставало нищо друго, освен да се върнат в Девъншир, да арестуват всички престъпници и да намерят скъпоценните камъни, които били още у Едуард.

Филип Ман се върнал в Дауър Хаус, докато полицейските служители задържали Барт и Джери. Досетил се, че нещо не е наред, когато видял, че кепенците отзад са отворени и проникнал вътре, докато аз се измъквах през предната врата. Намерил пелерината ми в предната стая и се отправил бързо към Лайън Хаус, където една неспокойна прислужничка му казала, че няма никой вкъщи. Тръгнал да ме търси из околността и се натъкнал на Морийн до беседката. Тя посочила към реката, още замаяна от силния удар. Той се втурнал към кея.

Кошмарът свърши. Мъглата се вдигна. За пръв път усетих какво е сигурност и спокойствие, докато силната му ръка ме прегръщаше.

Върнах се в Лондон. Мати и Бил се опитаха да възвърнат радостта в живота ми. Лавърни и момичетата бърбореха непрестанно, разказваха клюки и се мъчеха да ме развеселят, но аз си оставах тъжна. Поболях се от тревога за Морийн. Почнах да се чувствам по-добре едва когато тя дойде да ме види.

Беше дала показания и беше удостоверила истинността им с подписа си. Пуснаха я на свобода след дълъг и мъчителен процес. Филип Ман й осигури правна помощ и направи всичко възможно властите да снемат обвиненията към нея. Морийн дойде да ми съобщи, че напуска страната и заминава за Франция. Някакъв стар неин приятел бил директор на малка театрална трупа, която играела в провинцията. Беше решила да се присъедини към тях.

Отидох да я изпратя.

Последният път, когато я видях, тя стоеше на палубата на кораба. Буйният вятър рошеше гарвановите й коси и те се вееха като меки черни крила пред лицето й. Това беше лице, преживяло трагедия и върху което скръбта беше сложила своя печат. Огромните й кафяви очи се взираха печално в мен. Облягаше се на перилото. Устните й се вдигаха в ъгълчетата и ваеха лека усмивка върху лицето й. Усмивката постепенно се стопи и докато корабът вдигаше котва, тя ми помаха за сбогом. Запомних я така, вдигнала ръка. Усещах, че няма да я видя повече. Тя щеше да продължи по пътеките на съдбата си. Ще ми праща по няколко пощенски картички годишно, но нещо повече от пространството вече щеше да ни разделя.

Морийн замина преди три седмици. Сега вече беше май. Вървях по лондонската улица и изпитвах невероятна лекота и радост. Винаги ще тая малко скръб в сърцето си след преживяното в Лайън Хаус, но светът, който ми изглеждаше мрачен и заплашителен, изведнъж се изпълни отново със сладостни обещания. Устремих се напред под ослепителните лъчи на слънцето, сякаш очаквах да видя някакво чудо на следващия ъгъл.

Минах покрай двуколка с цветя, отрупана догоре с оранжеви невени и жълто-бели маргаритки. Малко момиче в тъмносиня рокличка търкаляше обръч по тротоара, дългите й кестеняви плитки подскачаха по рамената й. Усмихнах се без никаква причина. За пръв път се усмихвах така от месеци насам.

Спрях, за да надзърна през прозореца на книжарницата. Видях купища от подвързани с кожа томове с позлатени ръбове през прашните стъкла. След това вратата на магазина се отвори и звънчето над нея дрънна весело. Филип Ман излезе на тротоара. Стреснах се и се дръпнах от прозореца.

Той втренчи поглед в мен и се намръщи. Вдиша бавно едната си вежда и по лицето му се разля лукава усмивка.

— Това е съвпадение — каза той.

— Нямах представа… — започнах аз.

— Сигурна ли си, че не вървеше по петите ми? — подкачи ме той.

— Уверявам ви…

— Изчервяваш се — изрече той лукаво. — Това е признак за вина.

Разтърсих глава и го изгледах надменно. Понечих да тръгна по улицата, но пръстите му стиснаха здраво лакътя ми.

— Не бягай — каза той. — Има много неща, за които трябва да си поговорим.

— Нима? — попитах аз с леденостуден глас.

— Много — повтори той.

— Струва ми се, че по-рано не бързахте толкова да си поговорите с мен — казах аз. — Всъщност сега ви виждам, за пръв път, откакто се върнах в Лондон.

— Липсвах ли ти? — попита той.

— Разбира се, че не — отсякох аз. — Просто се питам…

Усмивката му стана още по-широка. Четеше мислите ми. Знаеше, че копнеех да го видя. Знаеше, че съм се втурвала презглава по стълбите всеки път, когато някой почукаше на вратата. Знаеше, че дълбоко в душата ми съм се надявала да се натъкна на него и днес, както и всички други дни. Възможността за среща като тази правеше по-светъл деня и вдъхваше, лекота на стъпките ми. Филип Ман усети това и аз се вбесих.

— Всъщност — каза той — снощи разговарях дълго с твоите Бил и Мати. Очарователни хора. Казаха ми, че не искаш да се върнеш на работа в музикалния театър. Казаха ми и че не те свърта на едно място и не си решила какво ще правиш в бъдеще…

— Вас какво ви засяга това? — попитах аз.

— Моето собствено бъдеще също е съвсем неясно — рече той. — Току-що продадох бащиното си наследство. Сега съм богат човек. Мисля да си купя малко имение в провинцията, имение, в което да се върна. Смятам да попътешествам известно време, да поскитам из провинцията с кутия с бои, няколко платна и износеното старо сако. Отбих се в книжарницата, за да се снабдя с пътни карти. Следващата седмица напускам Лондон.

— Така ли? — възкликнах аз, като се опитвах да прикрия разочарованието си.

— Да. Тревожех се за твоите скици.

— Моите скици ли? — попитах озадачено.

— Трябва ти още обучение. Всъщност са ти нужни доста години, ако трябва да говоря откровено. Да си кажа истината, трябва ми някой, който да ми чисти четките и да ме успокоява, когато избухвам. Ще ти викам доста, понякога може да се държа и по-грубо с тебе.

— Мистър Ман, да не би да ме каните да дойда с вас? — изрекох високомерно.

Той кимна, без да откъсва тъмните си очи от моите.

— Никой не ме е обиждал така досега — отвърнах аз.

— О, намеренията ми са съвсем почтени — изрече бързо той. — Твоите опекуни приеха идеята с ентусиазъм. Заех се да ги омайвам най-безсрамно и се справих добре, да си призная. Мати заплака, а Бил, какъвто си е добър момък, ме затупа до гърба и ми предложи цигара. Дадоха ми своята благословия и казаха, че всичко зависи от теб.

— Мистър Ман — изрекох студено, — ако това е шега…

— Съвсем не — прекъсна ме той.

— Вие сте луд — казах аз.

— Права си — съгласи се той.

Изгледах го изумено. Той беше свел глава, а тъмните му закачливи очи ми се присмиваха. Изглеждаше по-демоничен от всякога с яркорозовия си белег и извитата уста. Обърнах се. Тропот и звън се носеше около мен. Животът кипеше в Лондон, но аз престанах да го забелязвам.

Усетих, че екстаз изпълва душата ми. Осъзнах, че досега не съм изпитвала подобна радост. Мина известно — време, преди да успея да се съвзема.

Филип Ман почваше да губи търпение.

— Е? — запита той с намръщено лице.

— Да, искам да се науча да правя по-хубави скици — казах аз.