Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (12)

Глава дванадесета

Навън беше студено. Леденият въздух охлади пламналите ми бузи и прекрати треперенето на ръцете ми. Поех си няколко пъти дълбоко въздух. Забавих истеричния припадък и накрая го овладях. Някакво ужасяващо спокойствие се настани на неговото място. Думите, които подслушах неволно и чувствата, които изпитвах, заеха мястото си в тази озадачаваща поредица от събития, които започнаха в мига, в който за първи път усетих, че някой ме следва в мъглата, по пътя за музикалния театър. Сигурно имаше изход от това положение. Сигурно имаше отговор на въпросите, които напираха в мен. Знаех, че не съм в състояние още дълго да живея така. Ако ще става нещо страшно, нека то да стане веднага, та да се приключи веднъж завинаги с това напрежение.

Отдалечих се от къщата. Почти не усещах студения нощен въздух. Токчетата на обувките ми потропваха леко по плочките на терасата. Полите ми шумоляха като леко припукващи пламъци. Сърцето ми престана да бие гръмко и задишах по-равномерно. Спрях и отправих поглед към мастиленочерното небе, което бе обсипано с малките розови точици на звездите. Вече не ми се смееше. Исках да бъда някоя друга и да се намирам на друго място. Стоях и слушах щурците, които цвърчаха в процепите между плочките. Чух как някъде далеч, сред тъмните дървета, самотна птица призовава безутешно изчезналата си половинка.

Тръгнах бавно да се разхождам из градината. Струваше ми се, че нищо от това, което ме заобикаля, не съществува в действителност. Закритата от сенки къща, в чиито прозорци припламваха няколко светлинки, изглеждаше призрачна и нереална. Помислих си, че тя може би ще изчезне в мъглата. Градината беше изпълнена с безпорядъчни тъмни фигури и сенки. Лунните лъчи я осветяваха на места. Нищо не беше истинско. Все едно че се намирах сред нарочно подредени сценични декори. Сякаш и аз самата не съществувах в действителност.

Исках това да е роля в театъра, от която да се откажа, когато пожелая. Исках да сваля грима и сценичния костюм и да стана пак онази Джулия, която беше щастлива и се намираше в пълна безопасност. За миг си спомних за малкото момиче, което си играеше с куклите, за Мати и пансиона, за шума, музиката и смеха и закопнях това време да се върне отново. След това осъзнах, че желанието ми е смешно и неразумно. Усетих, че всеки момент ще се разплача, а сълзите няма да доведат до нищо хубаво.

Изтръгнах се от унеса и усетих, че въздухът е леденостуден. Скръстих ръце и ги затърках, за да ги стопля. Искрено се зарадвах на неблагоприятните природни обстоятелства. Поне с тях съм в състояние да се справя. Ще вляза, когато си поискам, в къщата и ще се насладя на уютната топлина на стаята. Но точно сега не ми се влизаше в стаята. Желаех да стоя навън, да ми е неуютно и да мисля за това, което трябва да правя.

Състоянието на нещата не ми беше ясно. Нямах възможност да овладея положението и да докарам ситуацията до някаква развръзка, защото не знаех какво става всъщност. Не ми беше възможно да се върна в Лондон. Мати ме отпрати оттам и ме помоли да й имам доверие. Ще сбъркам, ако отида при Корин или Едуард и ги помоля да ми помогнат, защото те ще ми отвърнат уклончиво, ще ми кажат някои полуистини и ще гледат да ми отклонят вниманието с безгрижен разговор на друга тема. Те се опитваха да ме защитят от нещо. Според тях беше страшно важно да не узная нищо за грозящата ме опасност, от която ме закриляха.

Красота и спокойствие властваха навред около мен. Сигурно трябваше да се радвам на живота. Трябваше да бъда добро дете. Не биваше да задавам твърде много въпроси и не трябваше да ходя сама в селото. Не биваше да говоря с непознати. Трябваше да се преструвам подобно на всички други около мен. Не знаех докога ще е възможно всичко това.

Струваше ми се, че съм уловена в някаква копринена паяжина. Нишките ме стягаха все по-силно, а опасността надвисваше все повече и повече. Нямах възможност да сторя нищо, тъй като не знаех какво представлява тя. Нямаше с какво да се боря. Нямаше срещу кого да се съпротивлявам. Оставаше ми само да чакам.

Мъглата се вдигаше от водната повърхност. Разстилаше се с бавно спираловидно въртене. Понесе се ниско над земята, стигна до моите крака и затанцува. Знаех, че скоро ще се вдигне, ще обвие като воал розовите храсти и след час-два градината ще стане невидима. Мъглата се разпени, когато минах през нея. Усещах как влажните филизи на растенията докосват ръба на полата ми. Отдавна бях слязла от терасата. Токчетата на обувките чаткаха по влажната земя. Скоро излязох от градината и тръгнах по пътеката към реката. Исках да погледам как тъмните води се носят стремително на лунната светлина.

Прекосих малкото сечище, в което беше разположена беседката. Прогнилият таван и обкованите с дъски страни й придаваха още по-неприветлив вид в мрака. Мъглата се виеше към нея и вече скриваше от поглед основите й. Беседката приличаше на грозно и зло чудовище, което се носи в сиво-бялата вихрушка. Заобиколих тъмната група дървета, която закриваше реката и видях паянтовия малък кей, който се издигаше над водата. Луната осветяваше съвсем слабо околността, но очите ми вече бяха привикнали към мрака.

Стъпих на кея. Една жаба изкряка и цопна шумно във водата. Долових мириса на влажно, изгнило дърво и на мъх. Кеят като че ли се поклащаше и олюляваше, когато тъмната вода се плискаше в дъските му. Лъскавочерната вода течеше стремително. Един лунен лъч се удари в нея и потъна дълбоко. Сребристите нишки се раздробиха и изчезнаха. Мъглата висеше над повърхността на водата и постепенно се сгъстяваше.

Потънах в мислите си. Сигурно съм стояла така повече от десет минути. Бях излязла навън несъзнателно. Разходих се из градината и слязох до реката, без да мисля за мрака. Никой не знаеше къде се намирам. Сигурно всички предполагаха, че съм се прибрала в стаята си. Изведнъж осъзнах, че е паднал мрак, че се намирам сред дърветата и съм съвсем сама. Лайън Хаус като че ли беше някъде много далеч. Гората го отделяше от мен. Внезапно нощта почна да ми действа угнетяващо.

Нямаше конкретна причина за това усещане. Никой не вдигаше шум и не се промъкваше в храсталака, но цялото ми тяло се беше напрегнало и сякаш се вслушваше в шумовете на нощта. Всяко мое сетиво изучаваше напрегнато особеностите на местността. Водата се плискаше в дървените дъски. Една жаба изкряка от другата страна на реката. Ветрецът накара листата над главата ми да зашумолят леко. Стоях неподвижно. Беше студено и влажно. Хладни тръпки пронизаха ръцете ми. Изведнъж усетих, че някой ме наблюдава.

Помъчих се да се убедя, че това е плод на въображението ми. Бях се разстроила от думите, които подслушах неволно, преди да изляза навън, за да си възвърна спокойствието. Бях на ръба на истерията. Човек лесно си въобразява разни неща в това състояние. Изрекох си тази мисъл наум, но не й повярвах. Трябваше да получа това усещане по-рано, ако наистина беше такъв случаят, но то ме обзе изведнъж именно в този момент. За това имаше някаква причина и тя не се криеше в моя разум.

Обърнах се с гръб към реката. Хвърлих поглед към пътеката, която водеше към Лайън Хаус. От двете й страни растяха тъмни дървета, гъст храсталак напираше да навлезе в нея. Трябваше да вървя стотина метра през гората, за да стигна до градината. Удивих се на своето безразсъдство, което ме беше подтикнало да се отдалеча толкова от къщата. Усещах слабост. Нямах сили да помръдна и да тръгна по тъмната пътека. Не бях в състояние да се отърва от чувството, че има някой наблизо, който следа всяко мое движение.

Отначало ми се прииска да се втурна презглава напред и да се прибера възможно най-бързо в къщата, но не смятах, че подобен подвиг ми е по силите. Не можех да заповядам на краката си да хукнат. После реших да почна да викам, но се досетих, че никой в къщата няма да ме чуе. Останах така може би в продължение на няколко минути, но на мен ми се сториха цяла вечност. Вслушвах се в нощните шумове и се опитвах да се убедя, че на брега няма никой.

Не виждах нищо друго, освен тъмните храсталаци и гъстите дървета. Луната осветяваше слабо пътеката. Лъчите й докосваха ту тук, ту там повърхността на земята и шиеха лъскави кръпки. Чух някакъв шум, който приличаше на тежко дишане. Мигновено се досетих, че това е ветрецът, който се провира през цепнатините на кея. Казах си, че не бива да оставам повече тук. Слязох от кея. Токчетата на обувките ми затънаха в мочурливата земя. Мъглата се виеше над полите ми и вече ми стигаше почти до коляното. Тръгнах бавно към пътеката. Всяка стъпка ми костваше огромно усилие. Видях светлината тъкмо когато се намирах почти в началото на пътеката. Спрях и се вцепених на място.

Светлинката припламваше в гората, на няколко ярда от мен. Представляваше малко яркооранжево огънче, горяща угарка на цигара. Сложих ръка на гърдите си и задишах дълбоко.

— Едуард — извиках аз. — Ти ли си? Да знаеш колко ме уплаши.

Никой не отговори. Тишината надвисваше заплашително.

— Едуард! Зная, че си там.

Оранжевото огънче описа страховита дъга в мрака, когато някой хвърли цигарата. След това всичко почерня. Не се чуваше и звук. Нищо не помръдваше. Това не беше Едуард. Кожата над слепоочията ми се вледени. Стори ми се, че някаква студена ръка ме хваща за тила на врата. Затворих очи. Черни облаци се извиха около мен, но не припаднах. Дишането ми се учести. Нямах сили да помръдна. Колената ми омекнаха толкова, че се уплаших да не рухна на земята.

Взрях се в гората. Вече не си спомнях къде е била цигарата. Усещах, че някакви очи ме следят. Това усещане беше силно и бе не по-малко реално от студения въздух, който сковаваше голите ми ръце. Стоях върху едно малко кръгче, очертано от лунните лъчи. Мъжът в гората ме виждаше ясно. Насочих се бързо към дърветата от другата страна на пътеката. Няма да ме вижда в мрака, така както и аз не го виждам.

Полата ми се закачи за някакъв трън. Платът се раздра със силен стържещ звук. Хвърлих се напред. Някакъв клон закачи лицето ми. Нещо опари болезнено бузата ми. Облегнах се на ствола на едно дърво и задишах тежко. Имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат. Сигурно съм стояла там повече от пет минути, облегната на грубата кора. Никой не ме преследваше. Задишах по-равномерно, стараейки се да не вдигам никакъв шум. Пълна тишина цареше в гората наоколо.

Знаех, че той е там. Усещах, че е някъде наблизо. Движеше се тихо като тъмна сянка. Ще спре и ще се ослуша внимателно. После ще тръгне да ме търси. Беше видял и чул, че тръгвам насам, но не ме виждаше. Бях невидима като него. Нямах представа кой е той. Беше ми все едно. Знаех само, че е моят враг, тъмен враг без лице, който ме беше докарал до това състояние.

Чух силно пляскане на крила, когато една птица излетя от шубрака. Суха клонка се строши с трясък, когато някой стъпи върху нея. После пак се възцари тишина, тишина, заредена с напрежение. Беше съвсем близо до мен. Може би е толкова близо, че ако протегне ръка, ще ме докосне. Самият въздух изглеждаше различен. Чуждото присъствие беше оставило своя отпечатък върху него. Въобразих си, че долавям мириса на кожа и пот, аромат на мъж. Някой си пое шумно дъх. Стреснах се, когато разбрах, че това съм аз. Дали и той не ме чу?

Знаех, че трябва да вървя. Длъжна съм да се върна в Лайън Хаус. Не бива да оставам тук и да чакам той да ме намери. Не знаех дали смелостта ще ми стигне да тръгна. Тялото ми сякаш бе вързано за дървото, а кръвта ми се бе вледенила. Усетих, че съм се вкочанила. Свих пръсти и се удивих, че те се подчиняват на моята заповед. Реших, че щом съм в състояние да си движа пръстите, значи ще съумея да контролирам и цялото си тяло. Откритието ми се равняваше на славния миг, когато едно малко дете разбира, че може да стои на два крака, без да пада.

Тъмните стволове на дърветата ме заобикаляха отвсякъде. Шубракът беше гъст. Никаква пътека не преминаваше през него. Ще трябва да се препъвам в мрака и да се надявам да намеря някак пътя. Толкова се бях уплашила и объркала, че не знаех накъде е градината. Видях някаква тъмна фигура на няколко ярда от мен. Черните й очертания почти не се виждаха в нощта. Изобщо не бях сигурна, че това е дърво. Не беше. Помръдна. Насочи се предпазливо към мен. Движението й беше толкова бавно, че почти не се долавяше. Преместваше се като стрелка на часовник. Бях абсолютно сигурна, че не ме вижда. Не идваше право при мен, просто се движеше в това направление.

Отделих се от дървото и се шмугнах зад него. Протегнах ръце пред мен. Докосвах клони и стволове. Движех се възможно най-безшумно и бързо, но ми се струваше, че крача под водата. Имах чувството, че всяка стъпка отеква в нощта като малка експлозия. Полите ми шумоляха слабо и ритмично. Краката ми едва докосваха влажната земя. Вървях така, сякаш бях сляпа. Толкова тъмно беше. Шубраците като че ли нарочно протягаха трънливи пръсти, за да скрият и без това неясния път. Чух изкашляне някъде зад мен.

Той знаеше, че съм му се изплъзнала, но успехът ми беше временен. Ще ме намери. Беше спрял и пак се ослушваше. И аз спрях. Имах възможност да хукна да бягам с тайната надежда да стигна до Лайън Хаус, преди той да ме хване. Мъжът очакваше да постъпя именно така. Знаех, че ще се намирам в безопасност, докато не ме вижда и чува. Това ми вдъхна малко утеха. Чувствах се като малко животинче, преследвано от голям хищен звяр. Постарах се да овладея паниката. Да запазя спокойствие и да го надхитря — това беше единствената ми надежда за спасение.

Чувах как водата се носи стремително. Долавях мириса на лишеите и мъха по скалите на речния бряг. Това ме обърка още повече. Загубих се. Нямах и най-малка представа къде се намирам. Смятах, че съм се отдалечила от реката, а се оказа, че съм съвсем близо до нея. Поех в обратната посока, като стисках здраво полите си и стъпвах леко на земята. За миг си помислих, че хищният звяр е изгубил дирите ми. Един бухал избуха. Вятърът накара листата над главата ми да изпукат. Не чувах никакви стъпки зад гърба си. Спрях, за да си поема дъх. Треперех от студ.

Една клонка изпращя. Мъжът пак се насочваше към мен. Не се опита да прикрие присъствието си и се втурна шумно напред. Забелязах с ужас, че стоя на осветено от луната място и той ме вижда съвсем ясно. Хвърлих се настрана и потърсих убежище в сенките. Стъпих на един камък и се опрях на едно дърво, за да не падна. Глезенът ми почна да пулсира болезнено. Реших, че сигурно съм разтегнала някой мускул. Хукнах да бягам. Също като преследвача си вече не обръщах внимание на шума.

Изведнъж навлязох в малкото сечище, където се издигаше беседката. Мъглата я скриваше до половина, но тя ме упъти накъде да вървя. Разбрах къде е пътеката, която води към градината. Шмугнах се сред малка групичка дървета и чух мъжа, който нахлу с трясък в сечището зад мен. Белите ми дробове горяха, а глезенът ми пулсираше. Всяка стъпка беше една малка агония. Знаех, че не съм способна да го надбягам. Затова се облегнах на едно дърво и зачаках примирено.

Виждах го на лунната светлина. Той беше видимо объркан, сякаш не знаеше по кой път съм поела. Остана така известно време в сечището до беседката, която мъглата вече беше обвила почти напълно. Забелязах, че е висок и носи тъмно сако. Това беше всичко, което узнах за него. Можеше да бъде всеки. Стоеше до беседката и се оглеждаше. Видях го да удря възмутено с юмрук по дланта си.

Една птица изписка в гъстака зад беседката. Тя ме спаси. Мъжът се втурна по посока на звука и се отдалечи от мен. Затворих очи, докато някакви облаци затуляха луната.

Мина известно време. Тишината се настани трайно в гората. Бях сама. Вятърът поклащаше клоните над главата ми и те стенеха. Луната се показа иззад купа облаци, който я скриваше, и лъчите й се изляха през листния балдахин като течно сребро. Нощта беше спокойна. Сякаш нищо не се беше случило. Като че ли за малко някакъв нощен кошмар бе оживял, но сега нямаше и помен от него. Глезенът ми пулсираше и полата ми беше съдрана. Цялото тяло ме болеше от тичането и ми беше студено. Нямаше и помен от моя преследвач. Той сигурно смяташе, че съм се върнала в Лайън Хаус. Бях сигурна, че мъжът вече не е в гората.

Намерих пътеката и се запътих бавно към градината. Вече не се боях. Всички страхове и чувства бяха изчезнали напълно. Ходех като в транс. Глезенът не ме болеше така, както преди, но се опитвах да прехвърля по-голямата тежест на тялото ми върху другия крак. Луната озаряваше ярко пътеката. Вятърът се усили, разкъса мъглата на парцали и я разнесе. Небето беше просветляло на места. Огромните сиви облаци се търкаляха по зацапаната му със сребристи петна повърхност. Лайън Хаус се очерта ясно пред мен.

Вятърът беше издухал цялата мъгла от градината. Тя беше обагрена в сиво, черно и сребристо. Подскачащи сенки обсипваха земята. Едуард Лайън стоеше на края на вътрешния двор, отпуснал ръце върху студеното мраморно перило. Носеше черна пелерина, която се издуваше от двете страни на рамената му подобно на тъмни криле. Видимо се стресна, когато ме видя. Виждах ясно лицето му. Вятърът събаряше рошавите кичури върху челото му.

— Господи! — възкликна той. — Какво правиш тук?

— Излязох да се поразходя — заявих категорично.

— В тези дрехи? И без шал?

— Исках да подишам малко чист въздух.

Той поклати възмутено глава. Приличаше ми на озадачен родител, неспособен да разбере постъпките на едно преждевременно развито дете.

— Мислех, че си в стаята си — подхвърли той.

— Слязох до реката — казах аз.

— Така ли?

Той ме огледа изпитателно. Видя изражението на лицето ми и в какво състояние се намират дрехите ми. По лицето му се изписа тревога.

— Някой ме преследваше — обясних му аз. Гласът ми беше безстрастен.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна съм — отвърнах аз. — Един мъж. Наблюдаваше ме. Не зная откога е стоял там. Пушеше цигара и я видях. Реших, че си ти.

— Бях в библиотеката — каза той. — Току-що излязох навън.

— Мъжът хвърли цигарата, когато извиках името ти. После тръгна след мен в гората.

— Мили боже…

— Сега вече не е там — казах аз.

— Я си помисли, дали не си си въобразила всичко това?

Не отвърнах. Не смятах за нужно да му отговарям. Едуард ме хвана за ръка и ме въведе в къщата. Прекосихме един тесен коридор и той отвори вратата на малък склад. Той беше отрупан със стари списания, кутии и мушами за дъжд. Няколко ръждиви фенера висяха на стената. Замириса ми на плесен и на пожълтяваща хартия. На прозорците нямаше пердета и ярките лунни лъчи се процеждаха през стъклата.

Едуард свали един от фенерите.

— Ще ида да видя какво става там — рече той.

— Няма нужда — казах аз. — Човекът вече го няма там.

— Качвай се горе. Скоро ще се върна.

— Ще чакам тук — заявих аз.

— Добре. Само не вдигай шум.

Той излезе съвсем тихо. Явно не искаше да събуди никого в къщата. Отидох до прозореца. Видях го да спира за миг навън, за да запали фитила. Едуард прекоси градината и потъна в гората с пръскащия бледа жълта светлина фенер в ръка. Известно време виждах как жълтото кълбо се движи в мрака, а след това то се изгуби от погледа ми. Продължих да стоя до прозореца, долепила буза до студеното стъкло. Всичко това беше нереално като дърветата преди малко. Кошмарът ми явно не беше свършил.

В ъгълчетата на склада имаше паяжини. Проблясваха като нишки на тънък воал от допира на лунните лъчи. Настаних се до прозореца. Седях съвсем спокойно. По едно време си помислих, че ме е обхванала някаква депресия, и се зачудих дали няма да е по-добре да отида да се излегна на дивана с шишенце ароматични соли. Това ми се стори съвсем уместно за случая, но вече нищо не ме тревожеше. Дори глезенът ми спря да пулсира.

Едуард отсъства някъде около половин час. Видях го да върви между дърветата. Спря, за да угаси фенера, преди да влезе в градината, след това тръгна бързо по терасата и изчезна. Отвори толкова тихо страничната врата, че изобщо нямаше да го чуя, ако не се ослушвах в мрака. Миг по-късно стоеше на прага на склада. На лицето му се четеше раздразнение, сякаш са го пратили за зелен хайвер. После окачи безмълвно фенера на място.

Каза ми, че не е намерил следа от никого. Не очаквах от него да намери нещо. Знаех, че не ми беше повярвал. Той само каза, че е лесно човек да си въобрази разни неща, докато го духа вятърът в някоя тъмна, сенчеста гора. Не упорствах и не настоявах, че не си измислям. Стана ми ясно, че ме смята за глупаво дете, способно да драматизира и най-дребното произшествие. Оставих го да мисли така. Той се протегна и прозя. Явно нямаше търпение да си легне час по-скоро. Докато вървяхме по коридора към централната част на къщата, ме помоли да не казвам на никого за нощната случка. Увери ме, че това ще разтревожи Корин и аз се съгласих да не споменавам нищо пред нея.

Едуард ме придружи до подножието на стълбите и после ми се поклони, като се преструваше на изискан кавалер. Засмя се весело, сякаш е станала някаква забавна случка. Качих се по стълбите, без да изпитвам благодарност към него. Не намирах станалото за никак забавно.