Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (9)

Глава девета

Не разбирах защо се държи толкова странно. На обяд говореше съвсем нехайно и лекомислено, както винаги. Беше същинско въплъщение на чара и любезността. Описваше така нашето пътешествие по реката, сякаш не беше станало нищо, което да предизвика внезапното му приключване. Опитах се да доловя някакъв намек в думите му. Не чух нищо подобно. Стана ми ясно, че въобще не възнамерява да споменава за този инцидент. Говореше за предстоящия панаир и се опита да подтикне и Корин да отиде с него. Тя само изсумтя, почна да бели своята праскова и го нарече глупак. Едуард Лайън я подразни още малко и после я помоли да го извини. След това остана целия следобед в своята стая.

Днес Корин беше в по-добро настроение. След като свършихме с обяда, настоя да ме отведе в галерията и да ми покаже всички фамилни портрети. Тръгнахме по един дълъг коридор, застлан с бели и черни мраморни плочи. Избелели пердета от червено кадифе и огромните портрети на Лайънови покриваха стените на равни разстояния. В коридора беше студено и духаше силно. Нашите стъпки отекваха гръмко по мраморния под. Корин сочеше всеки портрет в богато украсена позлатена рамка и коментираше събитията от живота на съответния прародител. Бележките й бяха злостни и остроумни. Изчервих се на няколко пъти, когато тя придружи коментара си е доста пикантни анекдоти.

Всички мъже бяха сериозни и навъсени. Повечето бяха с големи бради. Забелязах, че болшинството имат тъмни очи, които Едуард Лайън явно беше наследил от тях. Но никой от предците му нямаше вид на жизнерадостен веселяк. Всички жени гледаха хладно и равнодушно, само една от тях притежаваше ослепително червената коса на Корин. В края на галерията имаше празно място.

Стената беше пожълтяла леко на мястото, където бе висяла картината. Попитах Корин чий портрет е стоял тук.

— Опитай се да отгатнеш — отвърна тя.

— Твоят портрет ли е висял тук? — попитах неуверено.

— Разбира се. Махнах го! Не исках онова прекрасно лице да стои на показ пред всички. То ме преследваше и измъчваше. Захвърлих го на тавана. Исках да го изгоря, но в края на краищата реших да го запазя. Нали го е рисувал истински майстор!

— Искам да го видя — подхвърлих аз.

— Какво! И после да направиш сравнение? Докато съм жива, това няма да стане!

— Това е глупаво — изрекох доста грубо аз.

— Приказвай каквото си искаш. Ти си млада и доста хубава.

— Нима младостта и красотата са всичко на този свят?

— Ще се изненадаш, когато научиш отговора — отсече тя сърдито.

— Няма да ми е приятно да смятам, че животът ми е свършил, само защото съм загубила младостта и красотата си, колкото и голяма да е тя — заявих й аз.

— Нима смяташ живота ми за приключен? — извика Корин.

— Не — отвърнах учтиво аз. — Струва ми се, че вие сте тази, която мисли така, мисис Лайън.

Тя тропна с крак по мрамора и ме погледна разярено. Покритите й с червило устни се разкривиха. Бузите й бяха бледи като тебешир от пудрата. И върху двете имаше по едно яркочервено петно от ружа. На клепките си беше сложила сиво-сини сенки. Помислих си, че гримът й е като на актриса, изпълнителка на характерни роли, която трябва да играе дяволита графиня или пийнала стара дама. Корин носеше пеньоар от лъскаво сиво кадифе, гарнирано с боядисана в синьо кожа. Тя си играеше със сивото ветрило, като ту го разгъваше с плясък, ту пак го сгъваше.

— Ти си дръзко и нахално дете — обяви тя видимо развеселено.

— Съжалявам.

— Недей. Най-сетне имам с кого да се поскарам. А сега се уморих — изрече изведнъж тя. — Разрешавам ти да ме придружиш до моята стая. Ще подремна до вечеря.

Тръгнахме бавно нагоре по стълбите. Корин прокара пръст по перилото на стълбата, и когато видя, че повърхността на ръкавицата е покрита с прах, изруга прислужничката, която слизаше с куп ленени покривки. Бедното неловко и неопитно момиче! То се втрещи от ужас. Почувствах се малко неудобно, но Корин се изкикоти злорадо, когато момичето хукна презглава надолу по стълбите.

— А сега ми разкажи за твоето пътуване — заповяда тя, докато вървяхме по коридора към нещата стая. — Приятно ли ти беше?

— Много. Реката беше прекрасна.

— Предполагам, че Едуард се е държал прилично?

— Какво искаш да кажеш?

— Дрън-дрън! Момиче на твоята възраст трябва да знае какво имам предвид. Всеки мъж е негодник. Едуард е мой племенник, но много добре знам какво представлява. Не му разрешавай да ти пуска разни бръмбари в главата.

— Той се държа като истински джентълмен, беше много учтив.

— Сигурно си страшно разочарована!

— Ами… — заекнах аз.

— Лично аз щях страшно да се ядосам, ако бях на твоята възраст и някой мъж ме отведеше на разходка с лодка и се държеше като истински джентълмен!

— Е, сигурна съм, че мистър Лайън не е имал намерение…

— Той е мъж, нали?

— Та той ме смята за дете.

— Добре. Може би Едуард е проявил малко здрав разум, но ако съм на твое място, няма да имам доверие на нито един Лайън. Племенникът ми има всички фамилни пороци… и още няколко.

— Освен това — продължих аз — смятам, че мистър Лайън си има някоя, към която… проявява интерес.

— Така, както го казваш, звучи доста благопристойно — отбеляза тя.

— Права ли съм? — попитах аз, като се срамувах от въпроса си.

Спряхме пред вратата на нейната стая. Тя я отвори и застана зад нея. Гледаше ме с любопитство, свела леко глава на една страна. В очите й танцуваше дяволито пламъче и аз се почувствах неудобно. Помислих си, че тя извлича огромно удоволствие от вида и държането ми. Старата дама видимо изпадна във възторг, когато бузите ми поруменяха.

— Изобщо няма да се изненадам, ако си има някоя — изрече тя закачливо. — Слугите приказват, а аз не съм съвсем глуха. Не, изобщо няма да се изненадам.

След това загадъчно изявление тя се обърна и затръшна вратата. Останах още малко в коридора, като се питах за какво точно намеква. Дали Корин е чула слуховете за тайнствената жена, която е идвала в Лайън Хаус? Задавах си този въпрос, но нямаше кой да ми отговори. Поклатих глава. Много се раздразних от собствената си постъпка. Какво ме засяга дали Едуард Лайън си има любовница, която се промъква в къщата под прикритието на нощта. Това изобщо не ме засяга! Опитах се да си внуша, че това въобще не ме интересува.

Почувствах се съвсем самотна. Беше късен следобед и в къщата цареше пълна тишина и спокойствие. Всички — и Корин, и Едуард, и Агата Крендал си бяха по стаите, а слугите си вършеха работата. Заскитах из къщата. Не бях в състояние да обясня необичайното си безпокойство. Докосвах студената повърхност на мебелите, оглеждах предметите, преминавах от една стая в друга и се мъчех да прогоня чувството, което беше обсебило, съзнанието ми.

Стори ми се, че всички в къщата очакват нещо. Сякаш и самата къща очакваше нещо, а сегашното спокойствие наподобяваше затишие преди буря, която вещаеше зло на всички присъстващи. Може би това обясняваше необичайните настроения, гневните избухвания, нервните изблици. Потайната алкохоличка Агата Крендал, ту избухливата, ту печална Корин, странно държалият се тази сутрин Едуард Лайън — поведението и на тримата като че ли показваше, че някаква опасност е надвиснала над това имение. И аз я усещах. Тя беше почти осезаема. Отправих се към вратата. Надявах се, че слънцето и чистият въздух ще ми оправят настроението.

На гърба на къщата имаше сенчеста веранда и малка алея, по която търговците доставяха поръчките. Една пътека пресичаше зеленчуковите градини и водеше към помещението за опушване на риба. Зад него имаше залесен район. Пътеката през него водеше към беседката. Отдалечих се от къщата. Движех се стремително, сякаш исках да избягам от меланхолията, която заплашваше да ме обсеби. Реших да не се поддавам на това чувство. Няма да тъгувам за Лондон, Мати, музикалния театър и тамошния живот, който обичах толкова много. Това само ще влоши нещата.

Навън също цареше тишина. Небето беше посивяло, а слънцето залязваше бавно, като оставяше неясна следа от виолетови сенки подире си. Нямаше и следа от ветрец, който да кара листата на дърветата да шумолят. Сякаш целият свят си поемаше дъх. Подминах зеленчуковите градини, минах покрай пушалнята и скоро се озовах в гората. Чух как водата тече край брега и долових аромата на смачкана млечка. Спокойствието и тишината, които не нарушаваха нито птича песен, нито вятърът, ме изнервяха. Чувах само шума от собствените си стъпки, които мачкаха изсъхналите листа и жълъди. Искаше ми се да извикам, за да наруша тишината.

Спрях и се облегнах на ствола на едно дърво. За моя изненада, дишах тежко. Бях се запъхтяла и изпотила така, сякаш някой наистина ме беше преследвал. Казах си, че е глупаво да се докарвам до такова състояние и то съвсем неоснователно, но имах странното чувство, че всъщност има защо да се вълнувам толкова. Чувството беше съвсем смътно, но несъмнено съществуваше. Затворих очи и се опитах да се отпусна. Усетих как грубата кора на дървото допира гърба ми. Усещах присъствието на дърветата около мен и долавях мириса на почва и сочна зеленина. След малко си възвърнах спокойствието. Прииска ми се да се присмея на самата себе си, да хукна към къщата и да се подготвя за вечеря. Тогава чух кълвача.

Звукът идваше от някакво място, което се намираше близо до беседката, и беше доста шумен. Реших да се опитам да го зърна. Много обичах птиците. В Лондон имах папка, пълна с цветни рисунки на различни пернати. Никога досега не бях виждала кълвач на живо. Помислих си, че ще е много вълнуващо, ако сега успея да го видя. Насочих се бързо към звука, като се мъчех да се движа тихо, за да не подплаша птицата. Съзрях върха на беседката между клоните на дърветата пред мен. Шумът ставаше все по-силен. Изведнъж разбрах, че източникът на шума изобщо не беше птица.

Едуард Лайън стоеше до беседката с чук в ръка. Прикрепваше с пирони една дъска на мястото й. Разпери рамене и направи крачка назад, щом свърши. Удари за последен път крайния пирон и отпусна чука с въздишка. Стана ми интересно защо не е наредил на някой слуга да свърши тази работа. Той се обърна и ме видя. Видимо се стресна и придоби виновен израз, сякаш го бях хванала да върши някаква пакост. Промени положението на тялото си, докато се приближавах, и почна да бърше чело с опакото на ръката си.

— Какво правиш тук? — попита той. Гласът му не прозвуча приятелски.

— Просто… се разхождах. Помислих те за кълвач.

Той вдигна вежда.

— Чух шума от чукането — обясних аз. — Помислих си, че е някой кълвач. Виждам, че съм сбъркала.

— Тази сутрин забелязах, че една от дъските се е разхлабила и се готви да падне — каза той. — Реших да дойда да я поправя.

Това ми се стори доста странно. Едуард не ми приличаше на мъж, който се тревожи от такива неща като разхлабена дъска в изоставена беседка. Стоеше широко разкрачен. Дланите му бяха отпуснати върху бедрата му. Гледаше ме доста войнствено. Изпитвах нелепото чувство, че всъщност е бил вътре в беседката, излязъл е оттам и е прикрепил дъската отново. Неясно защо ми приличаше на куче, което си брани кокала. Прииска ми се да се засмея.

— Не разчитам на слугите да се грижат за тези неща — продължи той. Гласът му стана по-любезен. Едуард като че ли се отпусна. Затърка длани в бедрата си и ми се усмихна. Отдалечи се от беседката и тръгна към мен. Гледах го с любопитство.

— М… мислех, че си още в стаята си — казах аз. — Не чух кога си излязъл от къщата.

— О, излязох навън някъде около четири часа. Трябваше да ида до една от фермите на арендаторите и да видя бика, който ще ми спечели първа награда на панаира. След това си спомних за разхлабената дъска…

— Разбирам.

— Постоянно ли следиш хората? — попита той тихо.

— Боя се, че не разбирам за какво говориш.

— Нима? Не…, предполагам, че казваш истината. Не бива да забравям, че си само на осемнадесет години и още си доста неопитна и необиграна.

— Моля, моля — изрекох студено.

Той се засмя добродушно. Целият му чар се върна като с магическа пръчка. Реших да му устоя. Той като че ли усети, че му се съпротивлявам вътрешно и устните му се разтвориха още по-широко в усмивка. Прегърна ме нехайно през рамо и ме поведе по пътеката, далеч от беседката.

— Не приемай нещата толкова сериозно — посъветва ме той. — Всички тук са доста странни хора. Това се отнася и за мен. Ще ти трябва малко време, за да свикнеш с нас.

— Така ли?

— Разбира се. Хайде, не се муси.

— Защо трябва да се муся?

— Страхувам се, че нашият пикник сутринта не завърши така, както започна — изрече той. — Съжалявам за това. Сигурно ме смяташ за голямо магаре заради това, че постъпих така. Днес съм малко изнервен. Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — отвърнах аз.

— Дай ми шанс да изкупя грешката си — каза той.

— Моля те, не ми говори повече за това — гласът ми беше доста студен.

Той се засмя леко под мустак.

— Божичко, какъв темперамент — възкликна той. — Не ставай саркастична. Няма да го понеса. Хайде да се връщаме в къщата. Може би скоро ще продължим нашия пикник.

— Не се опитвай да ме глезиш — заявих му рязко. — Не съм дете, така че, моля те, не се дръж с мен така.

— И през ум не ми минава — изрече Едуард, като се подсмиваше тихичко. — Повярвай ми, това е последното нещо на света, което ще направя.

 

 

Седях пред огледалото и нервно навивах една къдрица около пръста си. Очите ми бяха станали тъмносини и сякаш принадлежаха на някоя непозната. Какво ми става? Какво се е случило на малкото момиче, което си играеше с куклите? Боях се, но този страх не беше така осезаем, какъвто беше страхът, който изпитвах, когато ме преследваха в мъглата. Той беше проникнал дълбоко в душата ми и се беше превърнал в неделима част от мен. Бях се превърнала в различна личност и промяната не ми харесваше.

Помъчих се да се овладея. След малко ще трябва да сляза долу за вечеря. Ще трябва да се усмихвам, да се държа изискано и да си играя добре ролята. Сложих малко руж на високите си скули и го търках, докато не заприлича на бледа и едва забележима руменина. Леки сиви сенки обграждаха очите ми и ги караха да изглеждат по-големи и по-замислени. Почнах да реша косата си.

Моли влезе в стаята и направи хубав реверанс. Много се зарадвах, като я видях, и успях да се усмихна.

— Колко красива рокля! — възкликна тя. — В цвета на розовите венчелистчета. Прави ви много елегантна. Кара кожата ви да блести.

— Благодаря ти, Моли.

— Дойдох да ви помогна да се облечете. Виждам, че вече сте свършила. Да ви помогна ли с нещо, мис Джулия?

— Не. Почти съм готова да сляза долу.

Моли почна да събира дрехите, които бях свалила преди това.

— Добре ли прекарахте с мистър Едуард тази сутрин? — попита тя.

— Много добре — отговорих аз.

— Забелязах, че не сте изяли храната за пикника. Готвачката побесня. Мистър Едуард дойде още отрано в кухнята и я инструктира какво точно да сложи в кошницата, а тя тъкмо приготвяше закуската. Не ви ли се ядеше?

— Решихме да се върнем по-рано — отвърнах аз.

— О! — възкликна Моли.

Тя се усмихна дръзко и сгъна дрехите. Явно беше решила, че между мен и Едуард има някаква любовна история. Помислих си, че каквото и да й кажа, ще послужи за храна на въображението й. Раздразних се. Свърших с ресането на косата и станах. Розовите поли прошумоляха, докато вървях из стаята.

— Чухте ли какво е станало в селището тази сутрин? — запита тя.

— Не. Бързам, Моли, и…

— Голяма бъркотия. Двама неприятни типове наели стаи в хана и веднага привлекли вниманието. Били от Лондон. Казали, че идват по работа. Единият от тях се сбил с Ансън Рос, дето е локомотивен машинист и е як като вол. Непознатият го бутнал по стълбите. Станал страшен бой и Ансън си отишъл с окървавен нос и целият насинен. Съдържателят на хана заплашил, че ще ги изхвърли, но те му дали малко пари и той решил да си трае. Явно са богати хора. Бърти ги е видял и казва, че приличат на главорези, истински главорези.

— По каква работа са дошли тези хора? — запитах аз.

— Имало нещо общо със земята. Казали, че проучват какви са земите тук и искат да купят един участък за някакъв клиент в Лондон. Бърти казва, че и преди е виждал агенти по продажбите на земя, и не вярва изобщо тези мъже да са такива, за каквито се представят.

Не коментирах. Стоях, облегнала ръце на вратата. Внезапно се заинтересувах от бъбренето на Моли.

— Най-странното е, че… продължи тя с изпълнен с любопитство глас — тези мъже са искали да узнаят всичко за мистър Едуард и старата дама, пожелали са да узнаят къде е Лайън Хаус и откога старата дама е тук, ей такива неща. Странно, нали?

— Не задължително — отвърнах аз.

Извърнах лице, тъй като се боях, че то ще ме издаде. Не исках тя да вижда какво въздействие имат думите й. Опитах се да изглеждам съвсем естествена, сякаш думите й изобщо не са ме обезпокоили.

— Смятам, че те не са агенти по поземлени продажби, ако искате да знаете мнението ми — продължи Моли. — Мисля, че те търсят мистър Едуард. Може би има дългове от игра на комар в Лондон и те са дошли да си получат парите. Всички казват, че мистър Едуард постоянно влиза в дългове. Старата дама вечно му се кара за това и отказва да му дава повече пари.

— Може би си права — изрекох тихо.

— Или може би онази жена е забъркана в тази история, нали знаете, онази, за която ви разказвах. Може би единият от двамата мъже в селото е ревнив любовник, който е дошъл, за да обяви дуел на мистър Едуард или да го набие с камшик, или нещо подобно. Толкова е вълнуващо!

— Виж какво, Моли… — казах аз.

— Не смятате ли, че сме длъжни да предупредим мистър Едуард?

— На твое място няма да продумам и думичка повече, Моли.

— Но…

— Цялата тази история вероятно не означава нищо. Сигурно мъжете са такива, каквито казват. Но дори и да не е така, мистър Лайън е в състояние да се справи с всяка ситуация.

— Наистина ли мислите така?

— Разбира се.

— Те може да дойдат в Лайън Хаус — изрече тя, видимо очарована от тази идея.

— Съмнявам се — отвърнах съвсем спокойно и разумно. — А сега трябва да сляза за вечеря. Не казвай никому за това, Моли. Ще разтревожиш мисис Лайън. Нека това си остане тайна между нас двете.

— О, устата ми все едно, че е заключена, мис Джулия. Обещавам.

Излязох от стаята и тръгнах по коридора, като спрях на върха на стълбите. Къщата бе изпълнена със сенки по това време на деня и имах чувството, че някакъв мрак е паднал в душата ми. Това беше абсурдно и нелепо чувство, но то бе толкова силно, че погледнах през рамо тъмните ниши зад гърба ми. Аз бях млада жена в розова рокля, която се готви да вечеря с една ексцентрична старица и нейния очарователен племенник. Беше глупаво от моя страна да изпитвам такова чувство, но това не променяше положението. Чувството продължи да ме преследва, докато се спусках бавно по стълбата.

 

 

Беше много късно, въртях се в леглото и не можех да заспя. Френските прозорци бяха отворени и силният ветрец издуваше завесите в стаята. Те плющяха тихо, а твърдият плат шумолеше. Беше пълнолуние и облаците се носеха сякаш по повърхността на луната и изпълваха стаята ми ту с мека сребриста светлина, ту с плътни сенки. Дори не се опитвах да заспя. Знаех, че това е невъзможно.

Агата Крендал дойде да вечеря с нас тази вечер. Беше весела и оживена, докато поглъщаше огромни количества вино, но всяка нейна дума беше изпълнена със злост. Гледаше Корин и Едуард със задоволство и въобще не се опитваше да прикрие злорадството си. Сякаш знаеше, че те са изпаднали в неприятно положение и се наслаждаваше, докато ги гледаше как се измъчват. Езикът й почна да се заплита, докато тя пиеше все повече и повече. Накрая спря да говори и само се усмихваше с тънките си устни.

Едуард се опита да се държи любезно и галантно, но го тревожеше някаква мисъл и усилията му да ме очарова ми се сториха неискрени и фалшиви, сякаш играеше роля специално заради мен. Корин се взираше унило в чинията си и само побутваше храната. От време на време отвръщаше остро на Агата, но скоро това видимо я измори. Попитах се мислено дали не са узнали някак за мъжете в селото и това да е причината за тяхното държане. Най-вероятно именно тях бе видял Едуард тази сутрин. Сега ми стана ясно защо извърна толкова рязко лодката и се отправи към Лайън Хаус.

Опитах се да си спомня една конкретна подробност. Имаше нещо, което бях видяла или чула. То беше свързано с всичко това, но не можех да си припомня какво точно беше. Намираше се някъде дълбоко в съзнанието ми и ме терзаеше. Знаех, че има отношение към станалото. Измъчвах се, докато се опитвах да проникна в дълбините на съзнанието си и да го измъкна на повърхността. То беше свързано с Лондон и с музикалния театър. Изведнъж видях лицето на Бърт Клемънс и чух почти сливащите му се думи, но не ги долавях ясно.

Станах от леглото и си облякох пеньоара. Не запалих лампата, защото не исках никой да разбере, че будувам по това време на нощта и да отгатне причините за това. Отидох до френските прозорци и излязох на балкона. С босите си крака усетих студа на мрамора, но не се върнах да си обуя чехлите. Облегнах се на парапета. Ветрецът вееше нежно косата ми и я отместваше внимателно от слепоочията ми. Въздухът беше свеж и чист. Вдишах дълбоко, като се опитвах да проясня съзнанието си от всички мисли, които му тежаха и го помрачаваха. Чувах как вятърът клати клоните и как цвърчат щурците в градината. Дълго стоях така.

Спомних си.

Бърт беше пил в бара на Финиган. Там срещнал двама мъже, които го почерпили и му задали въпроси. Разпитали го за сестра ми Морийн и поискали да узнаят дали съм я виждала. Питали дали Морийн ми е пращала пари. Бърт описа мъжете. Единият бил със счупен нос и огромни рамене, а другият бил висок и слаб. Имал руса коса и сиви очи. Бях сигурна, че именно те бяха двамата мъже в селото.

Седяха на една маса зад хана тази сутрин. Спомних си мъжа с големите рамене и извития нос. Другият мъж четеше вестник, който скриваше лицето му. И Едуард ги видя. Забеляза ги, когато махнах на детето. Точно в този момент той извърна рязко лодката. Как ги позна? Каква връзка е имал с тях? Забрани ми да отивам сама в селото. Бях сигурна, че вече знам защо постъпи така.

Усетих, че студени тръпки полазват по гърба ми, но не от мрамора или от ветреца, който докосваше бузите ми. Те се дължаха на нещо друго, нещо мрачно, загадъчно и страховито. Двамата мъже са били в Лондон. Разпитвали са за мен и за сестра ми. Сега се намираха в Девъншир. Искали са да узнаят всичко за Корин и Едуард Лайън. Питали са как да стигнат дотук. Възнамеряваха да сторят нещо, а по един или друг начин и аз бях замесена в техните дела.

Облаци закриха луната и падна мрак. След това купът облаци се разкъса и лунната светлина се изсипа върху назъбения бордюр на верандата и заля градините с неясна и мъждива светлина. Лъчите очертаха виещата се бяла пътека, погалиха венчелистчетата на розите и позлатиха повърхността на храстите. Клоните на дърветата бяха съвсем тъмни и се протягаха като черни ръце, за да докоснат изливащото се върху тях сребро. Красотата на нощта не ми носеше утеха.

Спомних си гласа на Мати през нощта, когато подслушвах зад вратата. Припомних си думите й: „Лайън Хаус е единственият изход“, и после, „тя ще бъде там в безопасност засега“. Изпратиха ме тук, защото нещо ме заплашваше. Явно то ме беше проследило и беше дошло тук. Не знаех какво е то. Знаех само, че съм въвлечена в някаква тъмна афера, в която са замесени и Лайън Хаус, и хората, които живеят тук, и може би и сестра ми, която не бях виждала от осем години. В цялата история участваше и някакъв мъж. Това беше мъжът, който вървеше след мен към музикалния театър под прикритието на мъглата и след това влизаше съвсем открито да гледа как си изпълнявам номера. Действията му си противоречаха напълно. Каква беше ролята му в тази объркана история? За какво беше всичко това?

Облаците пак затъмниха луната.

Не бива да си позволявам да изпадам в истерия. Трябва да запазя спокойствие. Трябва да чакам също като другите. В края на краищата Лайън Хаус не е убежище от житейските бури.