Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (18)

Глава осемнадесета

Лицето й беше прекрасно. Имаше фини очертания и хубав тен, които никоя фотогравюра не бе в състояние да възпроизведе. Тъмните очи блестяха, на клепките имаше леки сенки, изящни вежди се извиваха като естествени дъги отгоре. Устните й бяха меки и приятно закръглени. Под всяка висока скула имаше малка трапчинка. Бях виждала хиляди пъти това лице, докато се взирах в огледалото. Тенът на лицето беше напълно различен от моя, но чертите на лицето бяха почти същите. Къдравата й по рождение коса се стелеше надолу. Цветът й беше толкова наситен и ярък, че черното излъчваше тъмносиньо сияние.

— Трябваше да направя това — каза тя.

— В нито един момент не те заподозрях — отвърнах аз.

— Аз съм актриса — изрече сестра ми Морийн. — И то добра, нищо, че аз го казвам. Ролята на Корин Лайън ми се удаде лесно. Тя беше твърде превзета възрастна дама. Ролята не изискваше никакви фини нюанси, никакво действително голямо умение. Просто трябваше да говоря надменно, да вилнея, да важнича и да се налагам на всички. Гримът ми създаде най-много грижи, но скоро свикнах и с него.

— Защо? — попитах аз. — Защо направи това?

— Джулия… — прошепна тя. — Не ме питай. Моля те… просто си върви вкъщи. Никога не съм искала да те забърквам в тази работа. Не искам да те въвличам и сега. Ние ще заминем скоро, ти ще се върнеш в Лондон и всичко ще свърши. Ще ме послушаш ли?

— Ти си жената в случая Ман — казах аз.

— Нима знаеш за това?

— Съвсем малко ми е известно. Но достатъчно… — казах аз. Гласът ми беше студен.

— Ти… ме смяташ за престъпничка, нали?

— А не си ли? — запитах отривисто.

— Не! — възкликна тя страстно. — Не исках да става така! Не исках да се случва нещо подобно…

За миг си помислих, че тя ще се разплаче. Гласът й прозвуча неестествено, а в очите й се появи настоятелна молба. След това тя се овладя. Изправи рамене и преметна единия край на боата над тях. Жестът й беше царствен. Заговори с вродено достойнство, когато отново отвори уста.

— Никога не съм била съвършена — каза тя. — Живяла съм… така, както аз си знам, а това не е общоприетият начин на живот. Вършила съм неща, които болшинството хора няма да сметнат за благоприлични, но те бяха съвсем пристойни за мен, за моя начин на живот. Няма да се извинявам за тях, Джулия, дори пред теб. Живяла съм по този начин, защото така се налагаше. Не ми беше лесно.

— Зная това, Морийн.

— Не — каза тя. — Не знаеш и не искам да знаеш. Винаги съм искала ти да бъдеш… всичко, което аз никога няма да бъда. Това е една от причините, поради която не се опитвах да се срещам с теб. Пращах ти толкова пари, колкото имах възможност да заделя и оставях на Мати и Бил да те възпитават. Знаех, че ще сторят всичко по силите си за теб. Не бях в състояние да направя нещо повече.

Още стояхме до беседката. Вече беше тъмно. Мъгливо сини сенки изпълваха въздуха. Няколко ярки звезди почваха да обсипват небето, а луната се мъчеше да се издигне над куп облаци. Виждах ясно сестра си. Лицето й беше поруменяло от прилива на чувства. Беше красиво по един трогателен начин. Доплакваше ми се при вида й.

— Май трябва да ти кажа всичко — изрече тя. — Ще си помислиш още по-лоши неща за мен, ако не го направя…

— Кажи ми, Морийн. Трябва да знам.

— Да, разбирам те напълно. Но трябва да побързам. Той ще си дойде всеки момент и ще трябва да заминем. Не знам откъде да започна…

— Започни с Клинтън Ман — казах аз.

Тя се поколеба за миг. Очите й се взряха в моите. После заговори с прекрасно модулирания си глас.

— Срещнах Клинтън Ман в една галерия — каза тя. — Често ходя по тези места. Обичам да гледам прекрасните изделия, може би защото е имало толкова малко красота в живота ми. Почнахме да разговаряме и той ме покани на чаша чай. Той ми направи голямо впечатление. Усетих, че ме харесва. Беше много по-възрастен, разбира се, но беше много изискан и мил. В него имаше нещо… магнетично. Надявах се, че най-сетне в живота ми ще се появи някаква стабилност, дори ако цената за нея е да стана любовница на мъж като него. Това шокира ли те?

— Не, Морийн — отвърнах тихо.

— Той ми даде ключ за апартамента си на третия ден след нашата среща. Живееше над галерията, нали разбираш. Ключът отваряше главната врата на долния етаж. Спомена, че ще устройва изложба, но това ми се изплъзна от ума. После… как да ти кажа… Барт и Джери научили някак, че съм приятелка на Клинтън Ман. Те бяха отседнали в същия хотел, в който живеех и аз по това време. Това място беше много мръсно и отвратително. Преди това, когато бях буквално паднала в калта — нямах пари, храна, бях загубила всяка надежда — станах… приятелка… на Барт. Той беше същински звяр, истинско чудовище, но ме спаси от гладна смърт. Не обичам да си спомням за онези дни.

Не казах нищо. Треперех леко.

— Те ми откраднаха ключа. Отишли в галерията. Откраднали камъните и убили Клинтън Ман. Отидох там веднага след тях. Смятах, че съм загубила ключа, но когато видях какво е станало, се досетих, че те са го взели. Разбрах, че те стоят в дъното на тази работа. Ви… видях Клинтън Ман на пода. Видях кръвта…

— Морийн — помолих аз. — Недей. Недей да ми говориш повече. Съжалявам. Не искам да…

— Длъжна съм — каза тя е вече спокоен глас. — Длъжна съм да ти кажа всичко, за да не си помислиш… разни ужасни неща за мен. Барт и Джери се върнаха в хотела. Държаха се съвсем спокойно, сякаш не е станало нищо. Отидоха да вечерят и аз влязох с взлом в стаята им. Намерих скъпоценните камъни и ги взех. Бях… много уплашена.

Тя спря да говори за миг. Чувахме цвърченето на щурците под камъните и шума, който вдигаше реката, докато заливаше с вълните си брега. Беше студено. Обгърнах с ръце тялото си, тъй като треперех. Морийн сякаш не забелязваше колко е хладно. Не усещаше нищо около себе си. Единствено реален за нея беше ужасът от историята, която ми разказваше.

— Исках да отида в полицията, но знаех, че не съм в състояние да сторя това. Полицаите не уважават кой знае колко жените като мен. Досетих се, че ще си помислят, че и аз съм въвлечена… и така си и беше, само че непряко. Трябваше да се махна незабавно, преди Барт и Джери да се върнат в стаята си. Отидох в музикалния театър и разказах всичко на Мати. Нямах пари. Тя ми даде достатъчно, за да дойда тук в Лайън Хаус…

— Защо Лайън Хаус? — попитах аз. — Ти и Едуард…

— Познавахме се отпреди — изрече тя, преди да довърша въпроса си. — Отдавна се срещахме. Виждахме си всеки път, когато той идваше в Лондон. Не го обичах… той е себелюбив, суетен и доста жесток посвоему, но се привличахме чисто физически. Не се гордея с това. Това е нещо, срещу което не съм в състояние да се боря. То си е там и аз… съм негова робиня. Опитах се да скъсам с Едуард, но това беше невъзможно. Надявах се приятелството ми с Клинтън Ман да ми вдъхне силите, от които се нуждаех. Но не се получи така. Дойдох в Лайън Хаус. Дойдох през нощта, тайно, като носех скъпоценните камъни със себе си. Срещнах Едуард в градината.

— Тайнствената жена — казах си аз.

— По това време Корин Лайън беше още жива, но беше на смъртно легло. В това нямаше никакво съмнение. Беше твърде стара и си беше наложила твърде бесен ритъм на живот — яздела всяка сутрин и изпадала в гняв и за най-малкото провинение. Едуард ме вмъкна вътре. Настаних се в една стая на горния етаж. Там се криех денем. Нощем се срещахме в градината и разговаряхме. Обмисляхме план. Той каза, че ще ми помогне. След това Корин Лайън почина…

— И ти зае нейното място — казах аз.

— Да. Никой не знаеше, че тя е умряла, освен Агата Крендал. Едуард сключи сделка с нея. Разказа й какво е станало и й обеща да й даде нейния дял от парите, които ще получим след продажбата на скъпоценните камъни. Той не смяташе да ги връща на собственика. Не си е помислял и за миг нещо подобно, но аз не знаех това тогава. Планът му беше… невероятен, толкова невероятен, че повярвах, че ще се реализира. Трябваше да се скрия. Знаех, че ще ме търсят и полицаите, и Барт и Джери. Никой не знаеше за моето познанство с Едуард. Нищо не ме свързваше с Лайън Хаус.

— Значи така Корин Лайън оздравя — казах аз.

— Едуард я погреба тук в беседката. Беше скрил още отпреди това скъпоценните камъни. На следващата сутрин станах и „оздравях“. Първата ми работа бе да уволня всички слуги в пристъп на гняв. Корин сменяла много често слугите, така че в действията ми нямаше нищо необичайно. Нямаше особена вероятност новите слуги да разкрият измамата, тъй като едва ли бяха виждали отблизо възрастната жена. Свалих портрета на Корин Лайън, който висеше в галерията и се превърнах в нея. Носех нейните дрехи и нейната перука. Излизах да пояздя всяка сутрин също като нея. Измамих всички. Понякога дори на мен ми струваше, че наистина съм Корин Лайън.

Едуард отиде за малко в Лондон. Тръгна рано сутринта и се върна същата нощ. Помислих си, че е отишъл да върне скъпоценните камъни, но не беше така. Уредил продажбата им с помощта на един укривател на крадени вещи, мъж на име Херън. Той и преди това си имал вземане-даване с Херън, когато продавал дребни украшения и различни произведения на изкуството, които принадлежали на леля му. Разказа ми истинския си план през нощта, когато се върна. Ще продаде скъпоценните камъни и ще напуснем заедно страната с парите, които изкараме от тях. Аз… съм затънала много в тази история, Джулия. Налага ми се да вървя с него. Трябва да ме разбереш.

— Разбира се — отвърнах съвсем тихо.

— Дегизировката ми сполучи напълно. Никой не подозираше, че не съм Корин Лайън. Агата знаеше, разбира се, но на Агата й плащахме добре, за да си държи езика зад зъбите. Бояхме се, че ще се напие и ще разкаже всичко. Тя ставаше непредсказуема, когато се напиеше…

Морийн спря да говори за миг. И двете знаехме какво е станало на върха на стълбите снощи. И двете знаехме, че това не е злощастен инцидент. Някой блъсна Агата. Помислих си, че знам кой е сторил това. Досетих се, че и Морийн знае кой е виновникът. Очаквах да ми разкаже и за това, но по-късно.

— Защо трябваше да идвам в Лайън Хаус? — попитах аз.

— Барт и Джери знаеха за теб. Знаеха, че имам сестра, която работи в музикалния театър. Аз… се боях да не ти сторят нещо лошо. Върнах се тайно в Лондон… в един от лошите дни на Корин, когато всички предполагаха, че тя си почива в стаята. Отидох в пансиона. Ти спеше в твоята стая. Отворих вратата и влязох да те видя. Трябваше да те видя. Длъжна бях да се погрижа да бъдеш в безопасност.

— Ти прошепна моето име — казах аз.

— Събуди ли се?

— Помислих си, че сънувам — казах аз. — И ти слезе в гостната. Подслушах разговора на Мати и Бил. Имах чувството, че има и трети човек в стаята при тях.

— Да — продължи тя. — Мати ми каза, че Барт и Джери са обикаляли наоколо и са разпитвали за теб и за твоите връзки с мен. Явно се надяваха да се доберат до мен чрез теб. Мати ми разказа за някакъв странен мъж с белег, който вървял след теб и идвал всяка вечер в музикалния театър, за да гледа номера ти. Веднага се сетих, че това е синът на Клинтън. Бях го срещала само веднъж, за съвсем малко време, но се досетих, че това трябва да е той. Сигурно и той бе научил някак за роднинската ми връзка с теб. Очевидно и той се надяваше да ме намери чрез теб. Никой от тях не знаеше нищичко за мен, с изключение на факта, че имам сестра. Това беше всичко, с което разполагаха. Разбираш защо трябваше да се махнеш оттам.

Кимнах.

— Ти ли се криеше в гримьорните на горния етаж през нощта на празненството при сбогуването? — попитах аз.

— Заминах на следващия ден следобед, преди тържеството.

— Имаше някой на горния етаж — казах аз. — В гримьорните беше тъмно. Излязох от залата, за да ида да си видя куклите. Някой излезе от една от празните стаи, когато си тръгвах…

— Това е бил Барт — прошепна Морийн — или Джери.

Спомних си усещането за надвиснала опасност през онази нощ, когато видях тъмната фигура, която се промъкваше по коридора към мен. Потреперих при мисълта какво е могло да ми се случи, ако Лавърни не бе, дошла при мен в този момент.

— Върнах се в Лайън Хаус в частен екипаж — каза Морийн. — Излязох от него и тръгнах по алеята, като носех в ръка куфара си. За миг си помислих, че са ни разкрили. Една от прислужничките беше в градината с приятеля си. Стори ми се, че ме видя.

— Точно това е станало — отвърнах аз. — Тя си помислила, че си любовницата на Едуард, която се промъква в мрака за среща с него.

— Реших, че всичко ще стане по плана на Едуард, когато ти пристигна в Лайън Хаус. Той уреждаше продажбата с Херън, но трябваше да мине известно време, преди да успеем да получим парите за скъпоценните камъни. Ти беше на сигурно място и всичко вървеше по вода. Тогава излязохте на разходка с лодката и Едуард видя Барт и Джери да седят на една маса в хана. Бях му ги описала и той веднага се досетил кои са те. Бяха открили някак къде се намираш — сигурно някой в музикалния театър те е издал неволно — и дойдоха тук, тъй като ти беше единствената им връзка с мен. Появи се и Филип Ман.

— Защо не направиха нищо? — попитах аз.

— Те дебнеха и чакаха. Разпитваха за Лайън Хаус, за Корин. Убедиха се, че не съм тук, но вярваха, че ще дойда да те взема със себе си. Ман нае Дауър Хаус, а Барт и Джери, които се преструваха, че са земемери, се скриха в една стара изоставена къщурка край реката. Следяха какво става в къщата и чакаха.

— Един от тях ме преследваше в гората — изрекох спокойно.

— Кога? — попита тя с внезапно издрезгавял глас.

— Две нощи преди панаира — отвърнах аз.

— Боже май — прошепна тя. — Не знаех.

— Едуард ме помоли да не ти казвам.

— Знаел е, че това ще ме уплаши. Зверове! Вероятно са искали да те накарат да им кажеш кога ще дойда да те взема. Едуард е знаел, че ще се откажа от всичко, ако науча това. И без това нервите ми се бяха изострили до краен предел поради това, че Агата отиде на гости на Ман…

Тя изведнъж замълча. Не й се говореше за Агата. Знаех защо. Ще почакам.

Тя се засмя, но смехът й не беше никак приятен.

— Видях Барт и Джери една сутрин, докато яздех. Вървяха по пътя със земемерските си инструменти, така че да виждат Лайън Хаус. Минах в галоп покрай тях. Дори ги поздравих, като си докоснах шапката. Това беше уместен за случая, ироничен жест…

— Ако още се навъртат наоколо — казах аз — защо си се облякла така? Защо не си дегизирана?

— Играта свърши — каза тя. — Едуард се срещнал с Херън на панаира. Двамата направили окончателните уговорки. Едуард отнесе скъпоценните камъни в Лондон на оглед. Херън ще ни посрещне довечера на гарата и ще направим размяната. Едуард е купил два билета за Франция. Отиваме направо в Марсилия. Там ще хванем кораб за Южна Америка.

— Днес ли се върна, Едуард? — попитах нехайно.

— Не, снощи… — промълви тя и веднага се досети, че е допуснала грешка. Тъмните й хубави очи се втренчиха в мен и ме замолиха да не продумвам повече. Вятърът събори един голям абаносовочерен кичур върху слепоочието й. Вдигна ръка, за да го приглади назад. Ръката й се движеше като нежна бяла птица.

— Разбирам — изрекох простичко. Тези две думи изразиха всички чувства, които изпитвах в момента.

— Той трябваше да го направи, Джулия — прошепна тя.

— Агата е ходила пак при Ман снощи. Тя се страхуваше и възнамеряваше да му каже всичко, Едуард се прибирал в Лайън Хаус, когато я видял да излиза от Дауър Хаус. Мислел да го стори още тогава, но твоята прислужничка и нейният приятел вървели по пътя отпред. Той… изчакал и после се промъкнал вътре през френския прозорец. Знаеш останалото.

— Да — казах аз. — Зная останалото.

— Престорихме се, че не се е върнал от Лондон. Цял ден прекара в стаята си. Никой не разбра, че е там, дори и слугите. Джулия, не ме гледай така… Сякаш ме презираш. Аз… трябва да вървя с него.

— Каза, че не си престъпничка — отвърнах аз. — Каква си тогава, Морийн? Помогнала си му да прикрие едно убийство и сега напускаш страната с него. Виновна си не по-малко от Едуард.

— Трябваше да постъпя така — почна да протестира тя. — Трябваше.

— Защо? — запитах аз. — Няма никакво извинение…

— Трябваше — изрече тя с вече по-спокоен глас. — Исках да изляза от играта. Исках да отида в полицията с всичко, но той не ми позволи. Каза ми, че ако не се съглася, ще… те убие.

Тези две думи сякаш увиснаха във въздуха в настъпилата тишина. Луната изскочи иззад куп облаци и лъчите й осветиха сцената, като очертаваха по-ясно предметите и удължаваха сенките. Видях беседката с потъмнелите дъски, строшени отпред, зеещия вход и купчината пръст отзад. Видях и Морийн. Беше толкова спокойна и неподвижна, че приличаше на статуя. Лунната светлина се изля върху лицето й и разкри пред погледа ми изящно оформеното й лице и тъмните й трагически очи. Струваше ми се, че не познавам тази жена и не разбирам напълно драмата й.

— Той наистина мислеше да го стори — изрече тихо тя.

— Мислеше и още го мисли — каза Едуард Лайън.

Той излезе от сенките. Носеше тъмен костюм и черно късо наметало, подплатено с бял атлаз. Наметалото се вееше върху раменете му под напора на вятъра. Бялата копринена подплата проблясваше в мрака. Сигурно отдавна е стоял зад сечището и е подслушвал. Сега вървеше към нас с големи нехайни крачки, сякаш се намираше на градинско празненство. Нехайното му, любезно държане, движещите се сенки, лунните лъчи, които се изливаха върху обитаваната от духове беседка — всичко това изпълваше с неподправен ужас цялата сцена.

— Колко жалко, че не си държа езика зад зъбите и й разказа своята приказка — рече той на Морийн. Разговаряше съвсем учтиво с нея, ако се съди по тона му и това правеше думите му да звучат още по-ужасяващо. — Сега ще трябва да я убия. Това е само предпазна мярка. Налага се да я предприема заради теб. Добре ме разбираш, нали?

— Не — прошепна тя.

— Но съм длъжен да го сторя, скъпа моя. Всичко е уредено. Планът се реализира напълно. Корин Лайън и нейният племенник ще изчезнат и никой няма да ги свърже със случая Ман. Всичко върви по мед и масло. Не бива да позволяваме няколко капки катран да зацапат цялото буре с мед. А ако оставим Джулия да говори, ще оцапаме всичко, най-меко казано.

— Няма да ти позволя да направиш това! — заяви Морийн.

— Боя се, че нямаш думата по този въпрос — отвърна той с онзи сладък и мелодичен тон на гласа, който смразяваше въздуха наоколо.

Морийн се втренчи в нас за миг. Лицето й стана пепеливо от ужас. След това се нахвърли върху него с яростта и силата на млада лъвица. Ноктите й успяха да одраскат лицето му само веднъж, преди той да я блъсне назад. Тя залитна и се удари в беседката, а той надвеси над нея с развято наметало. Сви пръстите си в юмрук и я изгледа още веднъж, преди да я удари в челюстта. Ударът му беше мощен. Чух шума от него и трепнах, когато Морийн се свлече в безсъзнание на земята.

Едуард Лайън се обърна с лице към мен. Беше съвсем спокоен и непринуден. Лицето му беше като изваяно на лунната светлина, всеки щрих от него се очертаваше ясно. То беше въплъщение на безспорно мъжествената красота и изглеждаше още по-хубаво сега, когато заплашителността придаваше на всяка черта сила, която тя не бе притежавала преди. Голям кестеняв кичур бе паднал върху челото му, а върху присвитите му устни играеше лека усмивка. Той се наслаждаваше на самия себе си. Наслаждаваше се на силата си, докато тероризираше беззащитните жени.

— Как да го направим? — попита учтиво той, сякаш наистина искаше да узнае мнението ми. — Ще се държим ли кротко? Признай, че това е за предпочитане. Ще приключим ли набързо тази неприятна работа или ще пищиш и ще се бориш? Уверявам те, че ще умреш и в двата случая, Джулия, така че защо не проявиш малко здрав разум като за последно?

— Ти си луд — прошепнах с издрезгавял глас.

— Луд? Може би, ако притежанието на мечта е лудост. Имах мечта, Джулия, и я осъществих спокойно и логично. Признавам се за виновен, ако това е лудост.

— Наистина ли смяташ, че ще се измъкнеш безнаказано? — казах аз, като се опитвах да прикрия трепета в гласа си.

— Защо не? — попита той и се изкикоти леко. — Агата почина след злополуката, на която ти стана свидетелка, а леля ми почина в леглото си от старост.

— Ти си убил и Корин Лайън, нали?

— Тя беше една жалка старица, която нямаше никакво намерение да ми даде да се развихря. Държеше ме тук като някакво домашно животно и ме считаше за своя опитомен племенник. Знаех, че ако не направя нещо, винаги ще бъде така. Промених тази ситуация. Сложих няколко допълнителни капки лауданум в млякото й. Реших, че дори ако направят оглед на тялото й, ще си помислят, че е взела свръхдозата по погрешка. Така че, както виждаш, смятам да се измъкна безнаказано, както се изрази ти.

— Сторил си всичко това… за пари.

— Не за пари, скъпа Джулия, а заради свободата и властта, която те ще ми дадат. Разбрах какво трябва да правя веднага щом Морийн ми показа скъпоценните камъни. Тази глупачка искаше да ги връща на властите. Аз имах други планове. Тези планове ще се осъществят всеки момент, но първо трябва да се погрижа за теб. Загубихме доста време в безполезни разговори…

Той сграбчи ръката ми. Силните му пръсти я стегнаха като стоманени окови. Нямаше смисъл да опитвам да се освободя. Стискаше ръката ми толкова силно, че едва не припаднах от болка. Изведе ме от беседката. Накара ме да вървя пред него, докато излизахме от сечището.

— Къде ме водиш? — попитах аз.

— Към реката. Този начин ми се струва съвсем подходящ при настоящите обстоятелства. Смятам го за елегантен и в стил Офелия. Хората ще си помислят, че си се самоубила или че е станал някакъв нещастен случай, когато накрая тялото ти изплува. Да, реката предлага едно удовлетворително решение.

Бяхме навлезли дълбоко в гората и се насочвахме към шумолящата заплашително река, която заливаше с вълните си брега. Дървета и храсти растяха нагъсто от двете ни страни. Само няколко тънки лунни лъча се промъкваха с мъка през гъстия балдахин от клони над главите ни. Долових мириса на влажна почва, на мокра дървесна кора и лишеи. Бухал избуха зловещо от гъсталака. Веднъж се спънах в един камък и Едуард Лайън ме дръпна рязко.

Всичко, което беше станало в сечището, ми приличаше на страшен кошмар, който съществува само във въображението ми. Всичко ми се мержелееше, сякаш се движех насън. Образите около мен и самото движение като че ли нямаха нищо общо с действителния свят. Но сега, когато болката пронизваше ръката ми, осъзнах напълно в каква ужасна ситуация се намирам. Този мъж вече беше убил двама души и се готвеше да направи същото и с мен. Дишането ми се учести, докато той ме блъскаше по осеяната с камъни пътека, която водеше към навеса за лодки и кея.

— Съжалявам, че трябва да стане така — каза Едуард. Той сведе глава към рамото ми. Устните му почти докосваха моето ухо. Гласът му беше внимателен и едва ли не извинителен.

— Ти от самото начало почна да си пъхаш носа, където не ти е работа — продължи той. — Не исках да идваш тук, но сестра ти настоя и на този етап трябваше да й отстъпя. Това няма да става повече. От сега нататък тя ще прави каквото й заповядам. Връзката ни ще бъде здрава. Жените обичат мъжете да господстват над тях и Морийн не е изключение.

— Тя никога няма да тръгне с теб — казах аз.

— О, не… ще тръгне. И още как. Това убийство ще я накара да ме желае още повече, защото тя ще си мисли, че съм го сторил заради нея. Жените са склонни да се заблуждават така.

— Тя ще те намрази.

— Тя и сега ме мрази, винаги ме е мразила. Тази омраза я тласкаше много по-силно към мен от любовта. Любовта е слабо чувство и е за слабите.

Затворих очи. Помъчих се да не обръщам внимание на гласа му. Той като че ли се забавляваше и бе изпълнен със задоволство. Усетих, че желае да го моля на колене да ме пощади и после да се съпротивлявам отчаяно. Знаех, че това ще му предостави нова възможност да подхрани извратеното си усещане за власт. Трябваше да запазя спокойствие. Трябваше да съхраня цялата си енергия. Трябваше да съм готова да се боря с всички сили, щом настъпи подходящият момент.

Излязохме от гората. Лек склон водеше към реката. Изоставеният стар навес се издигаше до водата. Дървенията му беше изгнила, а покривът — хлътнал. Малки рачета се бяха прилепили към потопените във водата летви. Голям въжен куп висеше на един гвоздей близо до прозорец със строшени стъкла. Кеят достигаше далеч в реката и изглеждаше нестабилен и опасен. Самата река представляваше шумна черна стихия, придошла от неотдавнашните дъждове. Тя се носеше буйно в нощта и ревът й цепеше тишината.

— Водата е доста дълбока в края на кея — рече Едуард. Устните му не се бяха отдалечили от ухото ми. — Ще потънеш почти веднага с тези твои тежки поли. Невъзможно е да плуваш в това силно течение.

Беше съвсем прав. На никого не му беше по силите да плува в тази тъмна и гневна вода. Едуард счупи едно клонче от дърво и го хвърли във водата, за да ме впечатли още повече. Клончето се завъртя за миг на повърхността, преди водата да го погълне и отнесе. Едуард се засмя тихо и ме бутна напред.

— Ти… наистина ли мислиш да сториш това? — прошепнах аз.

— Разбира се. Трябва да призная, че ще изпитам по-голямо удоволствие, ако те удуша с голи ръце, но не бива да бъда егоист. Ще оставя на водата да свърши мръсната работа. Трябва да внимавам, нали разбираш. Трябва да изглеждаш така, сякаш си паднала… или скочила в реката, когато намерят тялото ти. Няма да има белези.

— Обмислил си всичко, нали?

— Хайде идвай — каза той. Това вече не беше учтивият глас на благовъзпитан джентълмен. Това беше грубият и гърлен глас на мъж, готов да убие.

Вече стояхме на кея. Дървените дъски на платформата стигаха почти до половината на реката. Имаше големи пукнатини между всички дъски. Една от тях се беше строшила на две, тъй като беше прогнила и на нейното място зееше голяма дупка. Ароматът на млечка и мъх се носеше над реката. Някаква жаба изкряка гневно от убежището си на един камък и цопна шумно във въртопа. Мокрият кей проблясваше злокобно. Сърцето ми биеше оглушително.

Пътят до края на кея беше дълъг и опасен. Едуард ще трябва да дойде с мен. Ще трябва да върви точно зад мен. Ще трябва да внимава да запази равновесие и няма да има възможност да стиска толкова здраво ръката ми. Може би ще успея да се изтръгна. Може би ще съумея да го бутна и да го накарам да загуби равновесие. Трябва да има някакъв начин да се спася. Затворих очи и направих първата стъпка по неустойчивата дървена платформа.

Дъските не опираха една до друга. Между тях имаше почти половинметров процеп. Затова човек трябваше да внимава много, докато крачи по тях. Едуард ме държеше за ръка и ме принуждаваше да вървя пред него. Водата се носеше стремително и с оглушителен рев точно под нас и се блъскаше в дъските. Кеят като че ли се люшкаше. Не смеех да погледна надолу. Прилошаваше ми при вида на всепомитащия водовъртеж на сантиметри под нас. Знаех, че ще загубя равновесие, ако се загледам в него. Пристъпих нерешително напред и протегнах крак към следващата дъска. Едуард ме последва, като стискаше неудобно ръката ми. Кеят беше твърде тесен, за да върви до мен.

Мокрото, прогнило дърво скърцаше и стенеше под тежестта ни. Бях уплашена, но умът ми се беше прояснил и съобразяваше бързо. Пръстите на Едуард вече не се впиваха в ръката ми. Бяха разхлабили желязната си хватка. Кеят се люлееше и стенеше, а водите се разбиваха яростно в него и плискаха ръба на полата ми. Цели пет минути ни трябваха, за да изминем половината път. Погледнах ужасено края на кея, който същевременно ме привличаше неудържимо. Нямах сили да продължа по-нататък. Тялото ми сякаш се вледени.

Едуард ме побутна, но вместо да тръгна напред, го бутнах с всичка сила. Той извика. Вятърът подхвана звука и го разкъса. След това се хвърлих напред. Паднах на ръце и колене и стиснах дъската пред мен. Извърнах се и го видях да полага отчаяни усилия да запази равновесие. Протегна ръце напред и сякаш прегърна въздуха. След това успя да се задържи прав. Не помръдна известно време. Гърдите му се издуваха, а вятърът вееше наметалото му и го караше да плющи около раменете му подобно на чифт демонични криле.

Изправих се. Стоях на кея с лице към него. Той беше само на няколко ярда. Лицето му се превърна в гневна маска, устните му бяха стиснати здраво и едната вежда повдигната. Направи крачка напред. Напрегнах сили и се приготвих да се боря до смърт. Треперех силно, докато го гледах как се приближава все повече до мен. Той се смееше тихичко. Това беше най-противният звук, който бях чувала през живота си.

Той посегна към мен. Изкрещях и после видях оранжева огнена линия. Чух експлозията от гърмежа. Едуард вдигна ръце, разтворил невярващо очи. Залитна назад. Крясъкът, който се опита да нададе, заседна в гърлото му. За секунда успя да се задържи на един крак, а после падна в бурните черни води.

Филип Ман стоеше на ръба на кея. В едната си ръка стискаше още димящ револвер, а на другата бе преметнал пелерината, която забравих в предната стая. Затъкна револвера в колана си и се отправи по дъските към мен. Стори ми се, че мина цяла вечност, преди да усетя как ръцете му намятат пелерината върху раменете ми.