Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (6)

Глава шеста

— Поразително — извика Корин, — просто поразително. Нямах и най-малка представа! Ако знаех колко си хубава, никога нямаше да те пусна тук. В никакъв случай! Представи си какво ще си помислят зелените младоци, ако ни видят една до друга. Ще им заприличам на крокодил!

Не знаех какво да отговоря. Стоях съвсем плахо, свела очи към земята.

— Ще трябва да те скрия някъде — изрече тя и закима с глава, сякаш за да потвърди правотата на думите пред себе си. — Ще се затваряш в килера, ако дойдат гости. Разбра ли?

— Виж какво, Корин — почна да протестира Едуард Лайън.

— Млък, Едуард. Дим да те няма! Какво правиш тук? Ние водим женски разговор. Джулия ще ми разкаже за любовните си връзки, а аз ще я накарам да се изчерви с пълно описание на моите.

— Ще ти трябват три седмици — отвърна уж сериозно Едуард.

— Разполагаме с цялото време на света — сопна му се Корин. — Хайде, изчезвай. Не искам да деля това сладко създание с друг!

Тя се усмихваше, докато племенникът й излизаше от стаята и затваряше вратата след себе си. Намирахме се в гостната — просторна, светла стая с бели стени и изящни френски мебели от бяло дърво и с тапицерия от небесносин атлаз. Дълги завеси от някакъв тънък син плат се спускаха до пода и закриваха френските прозорци, които водеха към градините. Корин дръпна завесите и отвори прозорците. После застана неподвижно за миг с ръце на перваза. Всички чудесни аромати от градините нахлуха в стаята. Успях да забележа алените и белите розови храсти в неясния синкав здрач.

— Значи Лайън Хаус ти хареса? — попита тя.

— Обожавам го — отвърнах аз. — Това е най-хубавото място, което съм виждала някога.

— Имението наистина е много хубаво — призна тя, — не е голямо и е малко скромно, но простотата и миниатюрността го правят различно от другите. Ненавиждам гигантските чудовищни постройки от сив камък, които обезобразяват околността със своите кули.

— Сигурно е чудесно да си господарка на Лайън Хаус и да те заобикаля такава красота — подметнах аз.

— Така е, скъпа моя, така е. Разбира се, тук беше много по-интересно в миналото, когато наоколо гъмжеше от хора, а алеята беше задръстена от карети и от всяка стая се носеха гръмки смехове и гласове. Всяка седмица устройвахме празненства и идваха толкова много хубави млади мъже… но, уви, боя се, че тези дни са безвъзвратно отминали. Вече рядко виждам някого.

— Не излизате ли навън?

— Само за да пояздя сутрин и да посетя арендаторите. Не съм ходила в селището от години, да не говорим за другаде. И хората идват рядко в Лайън Хаус. Наплашила съм ги. Жалко, че се получи така — в гласа й се появи нотка на тъга.

Тя забеляза, че я разглеждам внимателно, плесна с дантеленото ветрило по дланта си и така го затвори.

— Да не ме обвиняваш, че не искам да се виждам с хора?

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърнах аз.

— Хайде, хайде, скъпа. Ти си млада, но не си глупава и съвсем не си сляпа. Аз бях голяма красавица, славата ми се носеше по всички графства. Младите мъже бяха готови да загинат само за да ме зърнат. А сега… — тя отмести ръцете от лицето си. — И сама виждаш какво представлявам сега.

Корин Лайън със сигурност не беше красавица. Не беше стара, но лицето й се беше превърнало в мрежа от бръчки, зле прикрити от тежките пластове грим и пудра. Бузите й лъщяха от прекалено яркия руж. Беше си сложила твърде много от него. Тънките й клепачи бяха покрити със сребристосини сенки. Миглите й бяха дълги, извити и явно изкуствени, но очите й бяха на млада жена. Бяха тъмнокафяви и блестящи и надничаха тъжно през маската на времето, която възрастта беше сложила на лицето й. Косата й представляваше куп кестеняви къдри с отделни сребристи нишки. Заподозрях, че и тя не е истинска и всъщност виждам умело направена перука.

— За всичко е виновна треската преди седем години — обясни тя. — Исках да умра, когато оздравях и се видях за първи път в огледалото. Наистина исках да умра, но продължих да живея, макар и не както преди.

Тя тръгна горделиво из стаята. Движеше се с превзетостта и грациозността на голяма актриса, която преиграва. Беше облякла прекрасно ушит копринен пеньоар с чаен цвят и с бухнала кафява дантела около шията и китките. На ръката си носеше огромен пръстен с топаз. Завъртя се силно и се озова с лице към мен. После разтвори ветрилото си от жълта дантела с едно бързо движение на китката си.

— Никога не излизам без воал — каза тя. — Децата на арендаторите хукват да бягат, когато ме видят. Смятат ме за вещица. Какво мислиш за това?

— Мисля, че тези деца са много груби — отговорих аз — и са много зле възпитани.

— Така ли? А какво мислиш за мен?

Подвоумих се. Кафявите й очи ме гледаха предизвикателно и дръзко.

— Мисля, че сте невероятно суетна и горда. Всъщност ми правите впечатление на много глупава жена.

— Скъпа моя! Никой не си е позволявал да ми говори така!

— Съжалявам. Зададохте ми въпрос. Учили са ме да казвам истината.

Думите ми прозвучаха превзето. Изчервих се и сведох поглед към перленосивия килим. Усетих, че бузите ми пламват. Корин Лайън избухна в смях. Звукът беше доста груб и дрезгав и отекна злокобно в стаята. Вдигнах очи от гняв. Бях дошла да гостувам тук, а не да ми се смеят.

— И сте груба! — отсякох аз.

— Груба! Колко очарователно, скъпа моя! Ти си съкровище. Май ще си прекараме чудесно с теб. Харесвам смелчаците. Доста кураж ти трябваше, за да ми кажеш това, нали?

— Да — отвърнах аз и се намръщих от неприятната дума.

— Действително ли ме смяташ за суетна… и глупава, и груба?

— Да.

— Чудесно. Почти толкова хубаво е, колкото да ме смятат за порочна. Това ми действа стимулиращо. Все едно че съм изпила чаша шампанско. Чудесно е, че си тук, Джулия. Толкова мило от страна на Мати. Ще си прекараме добре…

Тогава я харесах за първи път. Реших, че позите й са пълна преструвка. Тя беше една самотна възрастна жена, която беше преживяла голяма трагедия и се опитваше да прикрие нещастието си с претенциозно и доста предизвикателно държание. Племенникът й ми беше казал, че в действителност тя е щедра и добросърдечна. Не се и усъмних в думите му. Разбрах, че позата й е нужна като въздуха и водата. На нея й се налагаше да създава напрегната и оживена атмосфера, за да привлича вниманието към себе си, внимание, което някога беше получавала заради хубостта си. Тя смяташе, че живее напразно, ако не предизвиква хорското внимание. Долових това и разбрах, че ще се справя лесно с Корин Лайън. Няма да е трудно да подхранвам самочувствието й и същевременно да отдам дължимото на истинските й качества, които позата й не бе в състояние да скрие.

— Сега трябва да видиш стаята си — изрече тя, прищрака с ветрилото и пак го затвори. — И може би ще поискаш да си починеш малко, преди да се преоблечеш за вечеря. Тази вечер ще си устроим малко тържество с шампанско на светлините на свещи. Толкова малко хора идват в Лайън Хаус — ето че сега имаме повод да празнуваме!

Тя ме изведе от гостната и двете тръгнахме по просторния ветровит главен коридор. Зърнах бегло перленосивите тапети по стените и проблясващата бяла дървения, преди да се качим по изящно виещата се бяла стълба. Стъпалата бяха застлани с небесносин килим, чийто мъх беше малко протъркан. Над стълбата висеше голям полилей, чиито кристални висулки проблясваха в цветовете на дъгата. Корин изкатери чевръсто стълбите. Чаеножълтите й поли вдигаха голям шум. Тя говореше оживено, докато ме водеше по коридора на втория етаж.

— Толкова е хубаво, че в къщата се появява нов човек — каза тя. — Понякога се чувствам страшно самотна. Бедната Агата не ми прави често компания. По-късно ще се видиш с нея. Едуард постоянно гледа да се събира с младежи на неговата възраст. Не го обвинявам. Май ти ще трябва, да ме търпиш.

— Тази идея ми се струва очарователна — отвърнах аз.

— Играеш ли карти?

— Не особено често. Но знам как да играя.

— Страхотно! Ще играем след вечеря. Едуард няма да играе повече с мен. Аз печеля винаги.

— Мамите ли?

— Едуард твърди така. Той е страшен лъжец!

Корин ме доведе до последната стая. Отвори вратата и ме пусна да вляза вътре. Една слугиня окачваше дрехите ми в гардероба. Чантите ми бяха отворени на пода. Половината им съдържание вече беше извадено. Корин остана за миг на вратата. Наблюдаваше ме, докато оглеждах стаята. След това си тръгна, като каза, че ще се видим на вечеря.

— Коя си ти? — запитах момичето, което окачваше дрехите ми на закачалката.

— Моли Дженкинс, мадам. Аз ще бъда личната ви прислужничка.

— Мили боже, досега не съм имала прислужничка.

— Аз пък не съм била такава досега — призна си честно тя.

— Как мислиш, ще ти хареса ли тази работа? — попитах аз.

— По-добре е, отколкото да ставам по тъмно всяка сутрини да доя двадесет крави. Толкова ми беше неприятно! А и пилетата… — тя поклати глава и потрепери. На лицето й се изписа гримаса.

— Във ферма ли живееш?

— Допреди две седмици. Много се развълнувах, когато татко ми каза, че ще работя в Лайън Хаус. Бърти не се зарадва много — той ми е приятел. Цялото му име е Бърт Мартин. Работи в мандрата и носи мляко в селището. Бърти не искаше да идвам тука. Каза, че няма да се задържа дълго.

— Защо смята така?

— Ще ме извините, дето говоря така, но той каза това заради старата дама. Тя е голям ужас. Уволнила всички слуги преди около две седмици, след като им вдигнала страшен скандал. Моята приятелка Лили Джоунс, тя е работила тук, каза, че за никакви пари няма да се върне. Обаче аз нямам нищо против старата дама. И с татко е много трудно да се разбираш понякога, така че тя изобщо не ме плаши.

Усмихнах се. Моли беше прямо, симпатично създание с рошави черни къдрици и яркосини очи. Имаше вирнат нос с няколко златистокафяви лунички. Бузите й бяха румени, а устата й беше дръзка и ярко розова. Каза ми, че е на шестнадесет години и скоро ще навърши седемнадесет, но изглеждаше по-зряла. Лесно се досетих, че животът във фермата е научил Моли на много неща. Тя беше хубавичка и весела. Помислих си, че на Бърти Мартин сигурно му е доста трудно да я запази само за себе си. Веднага си представих цяла тълпа силни, груби момчета, които се борят за привилегията да получат дързък отговор от нея.

— Тя, разбира се, е била болна — продължи Моли — наистина е била болна. Готвачката каза, че е трябвало да поръчат лекарства чак от Лондон. Лежала много дълго в кревата, стенела и чакала смъртта да дойде да я прибере. След това скочила изведнъж и се понесла из къщата като някаква дърта вещица, каквато си е всъщност, и обявила, че нищо не е както трябва. Крещяла и бесняла. Още преди залез-слънце ги уволнила всичките. Мистър Лайън видял доста зор, докато им намери заместници.

Представям си какво е станало — отвърнах аз.

— Тя, разбира се, никога не излиза. Затова е толкова лоша. Само язди всяка сутрин, но никога не ходи в селището. Лично аз я харесвам. Само се дръпвам настрана, когато почне да бълва огън и жупел.

Засмях се, защото думите на момичето ми доставиха голямо удоволствие.

— Не е като другата — каза Моли. — Нея изобщо не я харесвам.

— Другата ли?

— Оназ, дет я наричат Агата. Постоянно се налива, нали разбираш. Цялата й стая е пълна с бутилки. Не крещи и не прави сцени като старата дама, но ми прилича на призрак. Мотае се наоколо, без да каже и дума и гледа всички със страшна усмивка, сякаш току-що е глътнала канарчето. Не, изобщо не я харесвам. Побиват ме тръпки от нея.

Моли окачи всички дрехи и сложи чантите горе на лавицата. После потри ръце доволно, тъй като си беше свършила работата. Носеше рокля на синьо-бели ивици. Полата й беше малко вдигната нагоре и разкриваше ръба на колосаната й набрана фуста. Беше си вързала бяла престилка на кръста. Едно малко омачкано бяло боне се крепеше несигурно на гарваночерните й къдри.

— Желаете ли още нещо, мис Джулия?

— В момента не, Моли.

Мали направи малко несръчно реверанс. Личеше си, че още не е свикнала с новата си роля. Помислих си, че толкова сърцато и жизнено момиче трудно ще възприеме въздържания маниер на държане и начин на мислене, който отличава истинските прислужнички, но такава я харесвах повече.

— Нали ще ми простите, дето говоря толкова — изрече тя от вратата. — Татко ми казва, че това е най-големият ми недостатък — дето бъбря по цял ден. И Бърти Мартин страшно ми се сърди за това. Той не иска да говори, когато е с мен. Понякога направо полудява, докато ме слуша, но аз знам как да се справя с него. Да внимава какво прави или ще разреша на Стив Уудс да ме заведе на панаира.

— Панаира?

— Панаира на графството. След две седмици е. Мистър Лайън сигурна ще ви заведе. На ваше място няма да му откажа това.

Тя ми се усмихна дръзко и излезе от стаята, шумолейки с полите си. Застанах в центъра на стаята и я огледах за първи път. Беше много хубава. Всички детайли бяха ясно очертани. Стените бяха покрити с някакъв бледозелен, почти бял плат, украсен обилно с релефи, а килимът беше матовосив. Два френски прозореца водеха към малък балкон. Завесите, които висяха над тях, бяха нефритовозелени и тънки и напорът на вятъра ги повдигаше. Най-горе висеше балдахин от тъмнозелен атлаз, който изпъкваше на фона им. Покривката на леглото и гоблените над него бяха от същия материал. Мебелите бяха дъбови и бяха боядисани в ослепително бяло. Горната повърхност на табуретката беше тапицирана с яркожълт атлаз. Сребристосивата ваза на бюрото беше пълна с нарциси в същата жълта разцветка. Стаята беше уютна, макар и прекалено красива. Беше точно от този тип, който ме предразполагаше да се отпусна.

Дръпнах завесите и излязох на малкия балкон. Оттук се виждаха градините от западната страна на къщата. Последните слънчеви лъчи бяха угаснали, а луната още не се беше показала. Градините сякаш висяха в някаква празнота в неясния здрач. Очертанията им бяха неясни в полумрака. Долавях аромата на цветята от мястото, където се намирах.

Не знам колко дълго останах така загледана в сгъстяващите се сенки и се оставих лекият ветрец да гали бузите ми! Изпитвах нещо като дълбоко задоволство, трудно определимо чувство, примесено с тъга. Съжалявах, че се намирам далеч от Мати, Бил и всички други мои приятели, но се радвах, че ме обгражда такава красота и спокойствие. Много харесвах Корин Лайън и бях сигурна, че това чувство ще прерасне в обич. Едуард Лайън сякаш ме омагьоса с неотразимия си чар. Необяснимо защо изгарях от нетърпение да го опозная по-добре.

Вече беше почти осем часът, когато се върнах в стаята. Не затворих прозорците. Лампите горяха ярко и пръскаха жълта светлина по всички ъгълчета на стаята. Досетих се, че трябва да побързам, ако не искам да закъснея за вечеря. Ядосах се, че съм прахосала толкова време в мечтане, защото исках да изглеждам особена хубава тази вечер.

Избрах да облека една от новите рокли, които ми купи Мати. Тя беше от бяла коприна, по която бяха щампосани малки зелени листчета и розови пъпки. Кройката й не беше сложна. Имаше дълбоко деколте, което оголваше раменете над издутите ръкави. Разкриваше гърдите ми повече, отколкото беше прилично, но бях сигурна, че това ще хареса на Едуард Лайън. Ресах косата си, докато тя не проблесна в сребристо, а след това я привързах със сива кадифена панделка. Усещах, че никога не съм изглеждала по-привлекателна. Очаквах с нетърпение мига, в който ще видя погледа на очите му.

Излязох от стаята и закрачих бързо по коридора. Прозорците от двата края на коридора бяха отворени. От тях духаше слаб вятър, който побутваше завесите и внасяше свежест и хлад. Копринените ми поли издаваха лек свистящ звук. Чух една птица да пее навън и се запитах дали не е славей. В къщата цареше мир и спокойствие. Красотата сякаш бе пропила всичко около мен.

Когато влязох, трапезарията беше озарена от светлините на свещите. Меката светлина танцуваше по тъмножълтите стени и по лакираната махагонова ламперия. Тя проблясваше над хубавите сребърни прибори, омекотяваше обстановката и създаваше интимна атмосфера. В една сребърна купа по средата на масата бяха поставени няколко жълто-оранжеви рози, чиито венчелистчета се бяха пръснали по фината ленена покривка.

Едуард Лайън се изправи, когато ме видя. Тръгна напред, за да ме посрещне, спря на половината път и ми отправи продължителен поглед. Разбрах по блясъка в тъмнокафявите му очи, че оценява по достойнство моята рокля. Вдигна едната си вежда и поклати леко глава. После се усмихна. Изглеждаше много хубав в официалното си облекло. Беше в черен костюм с черни атлазени ревери и лъскав бял нагръдник, но черната му вратовръзка беше малко изкривена, а косата му беше разрошена по момчешки. Тя придаваше нотка на небрежност и непринуденост на външния му вид.

— Това ли е детето, което доведох този следобед в Лайън Хаус? — попита той с дрезгав глас и хвърли поглед на Корин, за да получи подкрепа от нея.

— Тази рокля е порочна! — извика Корин.

— Мати я избра — изрекох аз и се изчервих леко.

— Мати сигурно иска да те омъжи! С такава рокля няма как да не оплетеш в мрежите си някой мъж. Не ставай досадна, дете. Не се изчервявай! Трябва да я носиш като дама от висшето общество…

— Смятам изчервяването й за очарователно — каза Едуард Лайън. Хвана ме за ръка и ме отведе до моя стол. — Тя е невинна… съчетание от невинност и светски опит. Трябва да помним, че Джулия идва от театъра, а знаеш какви истории се носят за актрисите.

— Глупости! — възкликна Корин. — Актрисите са едни изморени, отегчителни създания, които водят робски живот, за да се прехранват. Освен това Джулия не е актриса, а кукловод. Дръж се както трябва, Едуард. Джулия е мое откритие. Харесваш ли си стаята, дете?

— Много е хубава — отвърнах аз.

— А прислужничката? Моли, мисля, че така се казва.

— Моли е очарователна. Тя ми каза, че сте боледувала.

Корин и Едуард Лайън си размениха погледи. Тя изгледаше раздразнена. Той сви устни и я погледна с вдигната вежда, сякаш очакваше да чуе какво ще каже тя. Усетих, че във въздуха внезапно се появи напрежение и се зачудих каква е причината за това. Корин смръщи чело.

— Колко досадно — промълви тя най-накрая.

— Сбърках ли нещо? — попитах озадачено.

— Н-не, не. Да й кажа ли? — попита тя племенника си, вперила поглед в него.

— Ти си знаеш, Корин. Постъпи, както сметнеш за добре.

— Тя и без това ще разбере някак, о, по дяволите! Какво пък! Не се срамувам от това. Виж какво, дете — изрече тя, като ме гледаше с кафявите си очи, обградени отвсякъде с бръчки — аз взимам лауданум. Иначе не мога да заспя. Бяха ми свършили запасите и стана страшно, повярвай ми. Наложи се да пратим човек в Лондон да донесе още. Чувствах се ужасно, докато не ми го донесоха — разболях се от треска и трябваше да лежа по цял ден. Е, сега вече знаеш! Сигурно си поразена, а?

— Разбира се, че не съм. Това е някакво лекарство, нали?

— Да… — отговори тя и провлeче думата. Едуард Лайън се засмя и тя го изгледа неприязнено. Вдигна разпереното си синьо ветрило и почна да си вее раздразнено с него. Беше облякла рокля от сребриста коприна. На шията й висеше ослепителна сапфирена огърлица. Тъмносините скъпоценни камъни припламваха на светлината.

— Заварих всичко в ужасно състояние, когато се оправих — продължи тя. — Проклетите слуги се бяха възползвали от обстоятелството, че съм болна, и бяха занемарили всичко. Принудих се да ги изхвърля до последния човек!

— Те напуснаха сами, след като тя им се разкрещя — изрече любезно Едуард. — Не ги обвинявам.

— Налей шампанското, Едуард! — сопна се тя. — Тази вечер ме дразниш повече от друг път.

Бутилката шампанско лежеше в гнездо от ледени късчета в една сребърна кофичка. Тъмнозелената бутилка беше покрита с капчици влага. Едуард Лайън махна златистото фолио и притисна отстрани тапата с палците си. Тя излетя с пукот и струя блестяща пяна бликна от бутилката. Виното искреше. На повърхността му подскачаха златисти мехурчета, докато той го наливаше по чашите. Спомних си за последния път, когато бях пила шампанско — това стана на празненството, преди да замина. Стори ми се, че оттогава е изминала цяла вечност. Бях се озовала в един съвсем нов свят, а другият ми се струваше неясен и обвит в мъгла.

— Мисис Крендал ще дойде ли при нас? — запитах аз.

— Рядко се виждаме с нея — отговори Корин.

— Разбирам — изрекох аз, докато отпивах от шампанското.

— На Агата не й харесва нашата компания — подметна Едуард Лайън.

— Глупости! Агата пие по цял ден и не й остава време да прави компания на никого, камо ли да го хареса — обясни Корин.

Ястията бяха великолепни. След вечеря се прехвърлихме в гостната. Един слуга донесе масичка за игра на карти. Приех да поиграя с Корин и седнах срещу нея.

Едуард Лайън ни гледаше. Беше застанал пред камината и беше облегнал ръка на покривката. Корин бърбореше непрестанно, докато играеше, но беше твърде хитра и опитна и скоро се почувствах беззащитна пред нея, въпреки че тя явно не хвърляше всичките си сили в името на победата. Едуард се засмя и я обвини, че мами. Тя го изгледа възмутено, но той само поклати глава и сви рамене с усмивка. Помислих си, че не е лесно да го предизвикаш да избухне и да се скара с теб.

Изпихме бутилката, докато седяхме в гостната. В Лайън Хаус цареше пална тишина. Помещенията бяха затворени, но чувахме песента на щурците в градината. Ветрецът побутваше завесите през отворените френски прозорци. Вече беше твърде късно и аз се уморих. Бях сигурна, че това се отнася и за Корин. Тя изглеждаше доста стара, а и на лицето й неочаквано се бе изписала тъга. Повъртя в ръцете си сапфирената си огърлица. Покритите й с ръкавица пръсти докосваха тъмните сини камъни. Корин носеше постоянно ръкавици, а роклите закриваха шията и раменете й. Реших, че не иска да излага на показ повече от повехналата си плът, отколкото е необходимо. Това беше поредният признак за нейната суетност.

— Боя се, че тук ще ти бъде доста скучно — обяви тя, докато се прехвърляхме на дивана. Едуард Лайън кръстосваше стаята подобно на добре охранено расово животно, което обикаля неспокойно клетката си. — Тук няма много забавления за младо създание като теб — продължи тя. Помислих си, че тези думи се отнасят също толкова и за племенника й.

— Ще й помогна да си запълни времето — изрече Едуард Лайън. — Утре ще я взема с мен на лодката.

— Така ли? — попита неодобрително Корин.

— Върбите са прекрасни. Ще стигнем с лодката до селото и после ще се върнем. Ще й хареса. А после ще ходим на панаира. Там винаги е било много забавно.

— Какво грубо забавление — възкликна Корин и разпери ветрилото си. — И все се бият. Представям си ги тези младежи от фермите с техните ботуши и загорели ръце и всичките прасета, крави, разните пилета и цялата воня, която се носи от тях. Прекалено грубо е за моя вкус.

— Корин не си пада по селската идилия — изрече с усмивка племенникът й. — През по-голямата част от живота си е живяла на село, но все още се отвращава от по-миризливите аспекти на ежедневието.

— Достатъчно, Едуард — изрече тя заядливо. — Иди виж дали всички врати са заключени и дали прозорците са затворени. Слугите са толкова небрежни! Време е да си лягаме!

Едуард Лайън тръгна из къщата, за да провери дали всичко е наред. Корин беше доста гневна на вид. Косата й се беше наклонила на една страна, което подсили подозренията ми, че тя носи перука. Тръгна заедно с мен по стълбите, като мълчеше и се мусеше. Зачудих се какво я безпокои. Пожелах й лека нощ и се прибрах в стаята си. Моли беше приготвила завивките за лягане и беше извадила нощницата ми. Съблякох се уморено и си облякох нощницата. Ветрецът, който влизаше през отворените прозорци, беше напоен с ухание на рози. Легнах на кревата и духнах лампата. Луната променяше цвета на мебелите и стените със сребристите си лъчи. Хармонията и спокойствието ме изпълниха с приятна възбуда. Зачудих се докога ще продължи така.