Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (13)

Глава тринадесета

Колелетата на каруцата скрибуцаха оглушително, докато конете припкаха по лъкатушещия мръсен път, който водеше към панаира. Дървеното седло беше доста неудобно. Задушавах се от силната миризма на мокро сено, но Едуард Лайън, типично за него, беше решил, че каруцата със сено е най-доброто средство за придвижване. Обяви, че тя ще ми оправи настроението. Седях до него високо на дървената седалка. Зад нас се издигаше огромна камара сено, което се смъкваше върху раменете ни, когато каруцата минеше върху някоя издатина по пътя. Каруцата скрибуцаше, впрягът дрънчеше и копитата на конете трополяха гръмко. Едуард Лайън стискаше здраво поводите в ръце. Беше се отпуснал и явно се чувстваше отлично.

Очевидно беше забравил за произшествието отпреди два дена. Явно искаше и аз да го забравя. Не споменаваше изобщо за него. Държеше се като възрастен, който гледа да разсее дете, току-що сънувало кошмари. Беше очарователен и духовит. Обръщаше ми много повече внимание от обикновено. И той, и Корин настояха да отида на панаира, колкото и да ги убеждавах, че не се интересувам от подобни събития. Днес следобед Едуард на практика ме качи насила на каруцата. Беше решил твърдо, че трябва да се позабавлявам.

— Много се надявам проклетото добиче да вземе първото място — подхвърли той. — Има големи шансове. Голям звяр е това животно. Трябва да дойдеш да го видиш, преди да отсъдят кой ще е победителят.

— Ще дойда — промърморих без ентусиазъм.

— Прекрасен ден. Идеален за панаир! — каза той.

— Времето наистина е хубаво — отговорих аз.

— Ще имаш възможността да видиш някои местни развлечения.

— Добре.

— Мусиш ли се?

— Просто съм отегчена.

Той се разсмя.

— Няма да е за дълго.

Не му отговорих. Каруцата мина над голяма издатина по пътя. Подскочихме. Наложи ми се да го хвана за ръката, за да не падна. Той се засмя и размаха поводите. Беше весел и сърдечен. По всичко личеше, че е в отлично настроение. Явно очакваше с голямо нетърпение предстоящото събитие. Исках да проявя поне малко интерес към панаира, но добитъкът и разните му там борби и други състезания изобщо не ме вълнуваха. Имах си твърде много грижи на главата, за да мога да се веселя. Киселото ми настроение явно изобщо не дразнеше Едуард.

— Ходила ли си досега на панаир? — попита той.

— Не.

— Понякога става доста напечено, да знаеш. Това е голям празник за селяните, а под празник те разбират бира и бой. Всички забрани се вдигат по време на панаира. Трезвите, трудолюбиви хора, които бъхтят по цял ден на полето, забравят за всички ограничения и изпускат парата, както те си знаят. Ще видиш търкалящи се в талаша тела и окървавени носове, но това не е сериозен бой, а само наужким.

— Нима?

— В действителност панаирът принадлежи на младите. Яки момци се възползват от възможността да си хванат момичето, на което са хвърлили око и ухажват страстно избраничките си. Танцуват полка и след това скитат покрай реката. Много момичета губят девствеността си.

— Колко мило — възкликнах аз.

— На всеки му се отразява добре, ако се поотпусне малко — подметна той.

— Разбирам — казах аз.

— Танцуваш ли полка? — запита той.

— Боя се, че не.

— Засрами се. Може би ще те науча.

— Не съм селско момиче — отвърнах.

— Приличаш на такава в тази рокля.

— Нима?

— Имаш сено в косата — каза Едуард. — То допълва картинката. Все едно, че си излязла току-що от обора. Свършила си с доенето на кравите и се готвиш да събереш яйцата. Я си представи, че някой як юначага те помисли за фермерка и те увлече във вихъра на полката.

— Не е особено вероятно — заявих му надменно.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна той с кикот.

Каруцата сви на завоя. Вече виждах сергиите и целия панаир, който се беше разпрострял покрай реката. Гледката наподобяваше много на сцена от „Хиляда и една нощ“ — палатки от всякакви размери, боядисани във всевъзможни цветове, се издуваха под напора на лекия ветрец. Продавачите бяха разпънали десетки сергии. Знаменца и флагчета се вееха върху тях. Шарена въртележка се издигаше и спускаше вихрено. Панаирът приличаше на ярко цветно петно, в което кипеше трескава дейност. Стотици хора вече обикаляха насам-натам. Нови каруци пристигаха непрестанно. Едуард размаха поводите и конете ускориха ход.

Каруци, двуколки и всякакви други превозни средства образуваха кръг около мястото на панаира. Едуард спря до една каруца, натоварена догоре със зеле. Подаде ми ръка да сляза и аз изтръсках сеното от полите си. Добитъкът тъпчеше земята наблизо в един ограден с въже район. От него ухаеше силно на тор и пот. Имаше и свинска кочина. Квичащите прасета се търкаляха в калта. Шумът беше оглушителен.

Едуард ме хвана за ръка и скоро се озовахме в центъра на панаира. Той представляваше някаква невероятна смес от гледки, звуци и аромати, която ни погълна мигновено. Пълни догоре каруци стояха до плуговете. Различни животни мучаха и кряскаха. Деца тичаха сред тълпата, смееха се и пищяха. Някакъв мъж в зацапана бяла престилка продаваше намазани с горчица кренвирши, които пускаха пара. Изгърбен сивокос старец на сергията до него държеше вървите на десетина ярки разноцветни балона, които се люлееха и подскачаха на ветреца. Двама високи здравеняци с червендалести лица и стиснати юмруци спореха ожесточено до една каца с туршия. Разменяха си най-долни псувни, докато едно момиче в яркочервена рокля не се хвърли помежду им. Тримата тръгнаха заедно, хванали се здраво за ръце, за да изпият чаша силна бира на следващата сергия.

Просто не беше възможно да устоя на трепета и възбудата на панаира. Сякаш се намирах в калейдоскоп от цветове, който се движеше непрестанно. Знаменцата се вееха, музиката свиреше оглушително, празничният дух изпълваше докрай самия въздух. Видях момичета, облекли рокли в ярки цветове, да флиртуват най-безсрамно със сериозни на вид младежи по ботуши и кожени жакети. Явно всички бяха решили да си прекарат добре времето и не виждах нищо страшно в това. Местеха се непрекъснато от едно място на друго, като бутаха и блъскаха всеки, който им се изпречеше на пътя, сякаш искаха на всяка цена да извлекат възможно най-голямо удоволствие от това. Видях лица, които бяха изопнати от напрежение, дори когато се усмихваха, и тела, които сякаш бяха готови да се пръснат от взривната енергия, насъбрала се в тях. Усетих, че всички са готови да избухнат и при най-малък повод и положението мигновено би станало неудържимо. Затова гледах да стоя близо до Едуард. Вълнувах се от обстановката, но и ме беше малко страх.

Едуард явно се забавляваше от всичко, което ни заобикаляше, но му личеше, че не е един от тълпата. Беше облякъл най-хубавия си сив костюм, черните му ботуши бяха излъскани до блясък, диамантена карфица беше забодена на небесносинята му вратовръзка. Приличаше много на възрастен, който гледа със снизхождение лудориите на палавите деца, но когато някой ни блъснеше, той протягаше силната си ръка и отместваше натрапника. Държеше се не по-малко грубо от другите. Шумът и веселието го забавляваха, но не докосваха никаква струна в душата му.

Забелязах, че непрекъснато се оглежда през рамо, сякаш търси да види някого. Не обръщаше почти никакво внимание на това, което вършехме. Ако спирахме пред някоя сергия, той хвърляше някой поглед на стоката, отвръщаше ми, ако се налагаше и пак се обръщаше да огледа тълпата. Веднъж го попитах дали не чака някого, но той отрече и ме хвана под ръка, за да ме отведе на следващата сергия. Беше много очарователен и коментираше духовито различните гледки, но чарът му беше някак механичен. Усетих, че не е с мен в мислите си. Постепенно в гласа му се появи леко раздразнение, сякаш нещо не се е получило така, както му се е искало.

Заведе ме да видя бика, който беше отгледан в една от фермите на неговите арендатори. Бикът беше огромен и страховит на вид звяр с гладка черна кожа. Той сумтеше, риеше земята с копита и се бореше с въжето, с което бе вързан за кола. Видях как мускулите му се издуват под атлазеночерната кожа. Никога не бях виждала толкова силно животно. Едуард ми разказа за неговия произход и за специалната храна, която са му давали да яде. Твърдеше, че този бик ще има великолепно потомство.

Търгът на добитъка се проведе следобед. Един мъж с жартиери на ризата удари с чукчето и обяви продажните цени. Насъбралата се тълпа от мъже почна да оглежда животните и да наддава шумно. Бикът на Едуард спечели синята панделка на победителя и бе продаден изгодно, но самият Едуард се държа така, сякаш не бе станало нищо особено. Тълпата се скупчи около загражденията, в които държаха животните. Въздухът беше изпълнен с мириса на тор, мокро сено, пот и престояла бира. Слънцето напичаше силно. Усетих, че ми се повдига, докато стоях в множеството, хванала Едуард за ръката. Търгът приключи някъде след пет и атмосферата, която цареше на панаира, се промени забележимо.

Продажбите свършиха. Добитъкът беше продаден. Тези, които бяха дошли само за това, скоро си отидоха. Повечето деца също си тръгнаха, а тези, които останаха, бяха уморени и противни. Лекомислеността и безгрижието бяха изчезнали. Мъжете, които се бяха наливали с бира цял ден, се бяха навъсили. Някои от тях залитаха и се клатушкаха. Въртележката се вдигаше и спускаше както преди, но оглушителната музика вече дразнеше слуха.

— Умори ли се? — попита Едуард.

— Много. Тук сме от часове.

— Какво искаш да правим сега?

— Предлагам да си тръгваме — казах аз.

— Глупости. Ела да ти спечеля някоя кукла.

Спряхме пред едно стрелбище с награди. Едуард плати и вдигна пушката. Облегна се на сергията и се прицели в балоните, които се въртяха на една платформа на двадесетина метра. Изведнъж стана спокоен и прецизен. Държеше здраво оръжието, без да го стиска прекалено силно. После изви съвсем леко ръката си, така че да образува ъгъл. Вслушах се в леките и бързи експлозии от изстрелите и чух как балоните се пукат. Главата малко ме болеше и когато Едуард остави пушката и ми връчи куклата, която беше спечелил, я приех с кисела усмивка. Той видимо се гордееше с постижението си и се усмихваше триумфално. Едно малко момиченце с мръсно лице стоеше до майка си на съседната сергия и се мъчеше да продаде вече увехналите си цветя. То изгледа с копнеж куклата и аз му я дадох. Едуард явно не оцени жеста ми.

— Вече съм твърде голяма за кукли — заявих му рязко. — Не съм дете.

— Започвам да забелязвам.

— Тогава защо се държиш с мен, сякаш съм малка? — попитах аз.

Той присви очи, но не отговори.

— Доста дълъг беше денят — казах аз. — Ще тръгваме ли?

— Още не — отвърна той. — След малко ще пуснат фойерверки. Няма да искаш да изпуснеш тази гледка.

— Продадоха добитъка — възразих аз. — Стигат ми толкова забавления. А и хората стават все по-неспокойни.

— Очакват всеки момент да започнат състезанията по борба. Ела да ти купя малко лимонада. Ще се почувстваш по-добре.

Не се оплаквах повече. Усетих, че не иска да си тръгваме. Привидно беше хладнокръвен и спокоен, по устните му играеше учтива усмивка, но имаше нещо необичайно в маниера му на държане. Купихме лимонадата и застанахме под сянката на един дъб, за да я изпием. Едуард Лайън се облегна на дървото. Сенки закриваха лицето му, докато наблюдаваше суетящите се хора. Очите му продължаваха да оглеждат изпитателно околните. Вече бях абсолютно сигурна, че чака нещо или някого. Отпих от студената лимонада и се почувствах малко по-добре, но бях озадачена от неговото поведение. Едуард не се забавляваше на панаира, но държеше да останем. Не го разбирах.

Състезанията по борба започнаха малко след шест часа. Това беше голямо събитие за мнозина от мъжете и главна причина за идването им на панаира. Очертаха с въжета тепих, простряха върху земята дебели рогозки и селските здравеняци почнаха да разкършват ръцете си, докато се готвеха за борбата. Гърдите им бяха голи, а мускулите — намазани с масло. Шампионът трябваше да получи парична награда и черен кожен колан със сребърни знаци. Но по всичко си личеше, че залаганията са действителната причина за провеждането на състезанията. Букмейкърите обикаляха сред множеството. Те гледаха лукаво, но зорко и не бяха от селото. Едуард ми обясни, че ходят от един панаир на друг и така обикалят цяла Англия. Печелели пари от залаганията по време на кучешки надбягвания, състезания по борба и други подобни работи, мамели наивниците и създавали неприятности навсякъде, където идели. Мъжете оглеждаха различните съперници и говореха за тях като за състезателни коне, преди да решат за кого да заложат. Явно всеки си имаше любимец. Едуард каза, че някои от младежите, които ще се борят, са тренирали цяла година с тайната надежда да спечелят парите.

Слънцето клонеше към залез. То приличаше на голяма оранжева топка на фона на все по-тъмносиньото небе. Сенките се удължаваха и уголемяваха и падаха върху сергиите и тепиха. Двама мъже обикаляха в кръг един срещу друг по рогозките, после единият се стовари върху другия и борците се превърнаха в едно цяло, от което стърчаха крака и ръце. Отвърнах очи. Загледах мъжете в тълпата. Телата им бяха напрегнати, очите — опулени, устите им се бяха разтворили, а лицата — почервенели. Крещяха с всичка сила. Жадуваха за кръв. Кълбото на тепиха си нанасяше удари и се мяташе насам-натам. Прилоша ми при тази гледка. Спомних си за римляните, които изпълвали амфитеатрите и карали гладиаторите да се избиват. Помислих си, че това е варварство.

Лека усмивка се появи по устните на Едуард Лайън, докато гледаше борбите. Те го забавляваха, но той очевидно беше над тази неща. Въпреки това заложи на един от мъжете, които излизаха на тепиха. Наблюдавах реакцията му по време на боя. Като че ли се наслаждаваше на гледката не по-малко от другите, когато телата падаха с трясък върху рогозката и се налагаха взаимно. В очите му пламтеше мрачен огън. Усмивката сякаш бе залепнала за лицето му. Зачудих се дали дълбоко в душата му не се таи известна склонност към жестокост, грижливо скрита под лъскавия гланц на изисканите му маниери. Звънецът дрънна и борбата приключи. Неговият човек спечели и излезе победоносно от тепиха, макар и да беше покрит със синини. Двама души изнесоха другия борец и навлажниха лицето му с мокра кърпа.

— Май спечелих — каза Едуард.

— Това е зверство — отвърнах аз. — Лошо ми е.

Той се засмя.

— Май борбата ти дойде малко в повече?

— Доста в повече.

— Ще ида да си взема печалбата. Ей сега се връщам.

Той отиде да си прибере парите. Усетих, че някой ме дърпа за ръката и се обърнах. Моли стоеше до мен. Червените й устни се усмихваха широко. Къдрите й се бяха сплели в черно лъскаво кълбо, което падаше върху рамената й, а очите й блестяха. Носеше яркосиня рокля с розови панделки на корсажа, който беше изпълнен докрай от големите й гърди. По роклята личаха следи от потни струйки, а по полата имаше ивици, които приличаха подозрително на петна от трева.

— Не е ли страхотно! — възкликна тя. — Прекарах чудесно досега!

— Не те видях днес, Моли — подметнах аз.

— Ами-и — каза тя, като разтегли доста думата. — Ами, Бърти и аз бяхме заедно досега, но ходихме надолу по реката гледахме лодките и другите неща — тя се усмихна престорено свенливо.

— Къде е твоят Бърти? — попитах аз.

— Ами, той ще се бори! Страхотно, нали? Много се надявам Бърти да спечели! А къде е мистър Едуард?

— Отиде да вземе парите от залагането, което спечели — отговорих аз.

— Вижте, ето го Бърти! Трябва да ида да му пожелая късмет.

Моли се втурна към младежа, за да му вдъхне кураж. Той беше гигант висок повече от шест фута. Мускулите се издуваха под загорялата му кожа. Кичури тъмноруса коса падаха върху челото му. Тъмносивите му очи гледаха уверено, докато увиваше лента около китките си. Носът му беше малко извит, а устните бяха дебели и чувствени. На лицето му се появи широка усмивка, когато Моли докосна рамото му и той направи страшна физиономия. Моли изхихика и се изправи на пръсти, за да му пошепне нещо в ухото. Той я погали по рамото. Устните му се дръпнаха назад и оголиха зъбите му. Моли се престори, че се нахвърля върху него. После се върна тичешком при мен, а звънецът удари и двубоят започна.

— Бърти е просто страхотен! — извика Моли. — Страшно е глупав и почти толкова дързък! Но какво друго можеш да очакваш от него?

Моли подскачаше и крещеше въодушевено през цялото време. Огледах се за Едуард. Къде ли беше, за бога? Мина почти половин час, откакто го нямаше. Боят приключи. Бърти загуби. Моли се намръщи и заяви, че той е прекалено самоуверен и прост, но въпреки това ще му разреши да потанцува с нея. Не обърнах внимание на бърборенето й. Тя забеляза това.

— Станало ли е нещо, мис Джулия?

— Чудя се къде е отишъл мистър Лайън.

— Трябваше да се е върнал досега — каза Моли.

— Знам. Смятам да ида да го потърся.

— По-добре изчакайте малко — предложи Моли. — Бърти ще дойде всеки момент, веднага щом се измие. Ще ви помогнем да потърсите мистър Едуард. Не е добре да оставате сама…

— Не ставай глупава — казах аз.

Моли като че ли се усъмни малко в думите ми, но беше твърде възбудена, за да обърне сериозно внимание на нещо. Каза, че ще се видим по-късно и се вдигна на пръсти, за да види къде е Бърти. Почнах да си пробивам път в тълпата.

Търсих навсякъде Едуард, но не го намерих никъде. Минах покрай пустите сергии. Стоките бяха разпродадени или прибрани. Въртележката беше спряла. Боядисаните коне изглеждаха уморени и мръсни. Някакъв мъж хвърляше дървени стърготини върху пустите заграждения за добитъка. Пара се вдигаше от торните купчини. Едно куче ровеше в съдържанието на преобърната каручка за зеленчуци. Хората, които не гледаха състезанията по борба, се разхождаха безцелно в очакване на вечерните тържества. Някакви хора закачваха японски фенери около палатката за танци. Един човек ръсеше с пясък дървения под. Куп празни столове около шатрата очакваха музикантите. Чувах някъде в далечината крясъците на тълпата около тепиха за борба. Слънцето се беше скрило и оставило тъмнооранжеви следи по небето. Все по-сгъстяващи се лилави сенки падаха върху земята.

Едуард стоеше до нашата каруца със сено и беше погълнат в разговор с някакъв мъж, когото не бях виждала досега. Беше нисък и набит. Носеше костюм на зелени и сиви карета, ябълковозелена вратовръзка и тъмнокафяво бомбе. Лицето му беше пълно, челюстта му висеше надолу, а малките кафяви очички се оглеждаха непрестанно, докато разговаряше с Едуард. Двамата спряха да говорят, щом наближих. И двамата видимо се засегнаха от неканената ми поява. Едуард се намръщи. Мъжът с бомбето ме изгледа дълго и преценяващо. Имаше вид на лондончанин. Не беше от букмейкърите. Стана ми интересно кой ли е той и какво общо има Едуард с него. Грубо прекъснатият им разговор сякаш увисна във въздуха и зачака да го подновят. Почувствах се неудобно.

— Мен ли търсиш? — попита нехайно Едуард. — Мислех, че още гледаш борбите.

— Не издържах повече. Теб те нямаше толкова дълго…

— Тъкмо си взимах парите, когато срещнах един стар приятел.

— Така ли?

Зачаках да ме представи на непознатия. Нищо подобно не се случи.

— Ще тръгваме ли? — запитах аз.

— Трябва да обсъдя едни работи — рече Едуард. — Танците ще почнат след малко. Хайде да се срещнем до шатрата, Джулия.

— Кое е това момиче? — попита непознатият. Гласът му беше доста груб.

Едуард не му обърна внимание.

— Ще се видим след малко, Джулия — натърти той.

Не ме представи на мъжа. Нямаше и намерение да го прави. За миг настъпи неловко мълчание. После се обърнах и се отправих към палатката за танци. Мъжете изчакаха да се отдалеча и едва след това подновиха разговора си. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от болка. Интересно защо Едуард не искаше мъжът да узнае коя съм и дали това е човекът, когото Едуард търсеше цял следобед.