Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (11)

Глава единадесета

Скоро присъствието на Филип Ашли стана твърде осезаемо. Той беше от тези мъже, които няма как да не забележиш. Смайваше или ужасяваше хората, където и да идеше. Явно действаше и по двата начина на жителите на селото. Ходеше в него всеки ден. Отначало селяните се отнасяха с голямо подозрение към демоничната фигура, която кръстосваше наперено улиците. Ръстът, гъвкавата походка и яркорозовият белег на силно загорялото лице го отделяха рязко от обикновените хора. Моли твърдеше, че отначало малките деца бягали от него. Купи всичко потребно на един художник от железарския магазин, разпъна триножника си до реката и почна да рисува. Ходи няколко пъти до хана и всеки път черпеше всички присъстващи с по едно питие. Пръскаше щедро пари по всички магазини и така спечели на своя страна селяните. Скоро същите деца, които бягаха от него, му позираха търпеливо, докато им правеше портретите, и стискаха в мърлявите си ръце монетите, които им беше дал.

Моли го беше виждала и го описваше възторжено. Твърдеше, че е смаял селските моми и че всяка от тях се опитва да спечели благоразположението му. Две от тях се сбили за привилегията да му донесат обяд от хана. Одумваната от всички Кони Браун, прелъстителната и сладострастна дъщеря на пекаря, предложила да му позира. Моли предположи, че позирането съвсем не било всичко, което тя искала да прави с него. Пристигането на Филип Ашли развълнува душите и сърцата на хората почти толкова, колкото и панаирът на графството, който предстоеше да се проведе извън селото.

В Лайън Хаус също усетиха присъствието на Филип Ашли. Не бях споменалата никого за кратката ми среща с него, но Корин скоро научи, че Дауър Хаус е нает. Тя се разяри особено много, когато разбра, че наемателят е художник — без съмнение, някаква отрепка на обществото. Заяви, че старата вещица в Лондон я мрази и нарочно е предоставила Дауър Хаус на толкова неподходящ наемател, тъй като е искала да я подразни. Разгневи се още повече, когато мъжът прояви дързостта да я навести, като се представи за стар семеен приятел.

Точно в този момент се намирахме в гостната. Агата Крендал беше заедно с нас. Лицето й бе леко зачервено от алкохола, който беше изпила. Агата бързо изправи гръб и впери зорко очи в Корин, когато прислужницата влезе и обяви, че един посетител чака на входната врата. Прислужничката връчи на Корин бяла картичка, на която беше изписано името Филип Ашли. Корин избухна от гняв и каза на прислужницата да го отпрати незабавно.

— Какъв нахалник! — извика тя.

— Той каза, че ви познава, мадам — изрече боязливо прислужничката.

— Абсурд! Къде сме се срещали, че да ме познава? Кажи му да си върви и да не се мярка повече тук. Да се представя с визитна картичка като джентълмен! Отпрати го, момиче. Нямам намерение да пускам такава отрепка в моята гостна!

— Не бързай толкова, Корин — изрече Агата със сладък като петмез глас. — Доста порядъчни господа рисуват в днешно време. Освен това, той твърди, че те познава. Искам да разбера дали това наистина е така.

— Това не е твоя работа, Агата!

— Може би правиш грешка — измърка Агата.

Прислужничката още стоеше в центъра на стаята. По приветливото й лице се четеше объркване. Корин се извърна рязко към нея с блеснали от гняв кафяви очи.

— Върви, глупачке! Прави каквото ти казах!

Момичето избяга от стаята с пламнало лице. Корин се излегна на дивана, смръщила силно лице. Агата Крендал стана. Виолетовите й тафтени поли прошумоляха. Дръпна завесите и надзърна през прозореца. Гледаше как мъжът си отива. Виждах го от мястото, на което седях. Вървеше по алеята с увиснали ръце. Ветрецът духаше тъмната му червеникавокафява коса. Не изглеждаше объркан от грубото отпращане.

— Много е висок — каза Агата. — Прилича на щъркел с тези дълги крака. Ела да го видиш, Корин. Може би ще го познаеш в края на краищата.

— Не ми досаждай — сопна се Корин.

Агата Крендал пусна завесите и те се върнаха по местата си. Усмихна се и приглади момичешките си къдри.

— Мисля, че все някой от Лайън Хаус трябва да прояви учтивост — каза тя. — Слугите разказаха много интересни неща за този млад мъж. Може би ще се отбия при него за малко.

Корин я изгледа вбесено.

— Да не си посмяла! — изрече разярено тя.

— Но, Корин, скъпа, разбира се, че ще посмея. Не съм вързана за този дом като теб. Имам право да влизам и излизам, когато ми хареса. Смятам за вълнуваща идеята да му изкажа почитанията си. Може би няма да има нищо против да ми направи портрет.

Тя излезе от стаята, като се усмихваше загадъчно. Корин се намуси. На лицето й се появи кисело изражение, което не изчезна през целия ден. Беше в по-лошо настроение от обикновено и гледах да стоя по-далеч от нея. Същата вечер тя и Едуард се затвориха в гостната под предлог, че трябва да проверят сметките. Това ми се стори странно, тъй като Корин до този момент не беше проявявала никакъв интерес към тях. И двамата гледаха мрачно, когато най-сетне излязоха от там — нещо ми подсказваше, че са разговаряли за новия арендатор на Дауър Хаус. Едуард отиде до бюфета и си наля някакво силно питие. Изпи го и след това си наля още. За пръв път го виждах да постъпва така и се зачудих каква ли е причината за това необичайно негово поведение.

Не спирах да мисля за всичко това, докато си лежах в кревата през нощта. На пръв поглед Филип Ашли беше точно такъв, за какъвто се представяше — художник, дошъл тук да порисува. Той се занимаваше постоянно с това и безспорно имаше известни способности на художник. Бързата скица на лицето ми, която направи, доказваше, че той поназнайва нещо за рисуването. Филип Ашли рисуваше на различни места край реката в селото и Моли ми беше споделила, че някои от платната му са много хубави, макар че едва ли тя беше най-подходящият човек, който би могъл да прецени достойнствата на едно произведение на изкуството. Изобщо не бих се усъмнила в него, ако не бях убедена, че той е мъжът, който ме преследваше в Лондон. Филип Ашли беше художник. Може би искаше да избяга за малко от шума и бъркотията в града, за да порисува на спокойствие. Това беше разбираемо. Много художници предпочитаха да работят на село.

Всичко това беше вярно, но също толкова вярно беше и че той идваше всяка вечер в музикалния театър и че Мати ме прати в провинцията, след като й казах за него. Сега беше дошъл в Девъншир. За него се носеха всякакви клюки, а той изобщо не се стараеше да живее незабележимо. Появи се малко след пристигането на двамата мъже, които бяха разпитвали Бърт за мен в Лондон. Едуард Лайън ги беше видял, позна ги и веднага се помъчи да ме скрие от тях. Те се махнаха от селото, но Моли ме увери, че още не са напуснали графството.

Вечерта Едуард ми изглеждаше разтревожен, а Корин — нервна. Агата Крендал подмяташе загадъчни забележки и се държеше така, сякаш знае някаква много важна тайна. Всичко това имаше нещо общо с мен, макар и да не ми беше ясно как и защо е така. Беше като колело, което се върти ли, върти, неясно защо. Аз се намирах в центъра на това колело, а въртенето около мен сякаш нямаше смисъл. Припомних си страшните мигове в Лондон, мрака и скритата заплаха. Струваше ми се невероятно тя да ме е последвала чак тук. Заплахата беше напълно несъвместима със слънцето, цветята и безоблачното спокойствие в Девъншир, но така или иначе се бе появила.

Затворих очи и направих отчаян опит да заспя. В съзнанието ми се носеше вихрушка от въпроси, лица и образи, които се сливаха един в друг. Видях спускащи се тъмни сенки и чух неясни гласове. Непрестанно виждах едно лице — лице, което като че ли обясняваше всичко, което ставаше с мен, но то беше неясно, чертите му се замъгляваха зад воала, който го скриваше. Бях убедена, че ако скъсам този воал, всичко ще ми стане ясно. Накрая заспах, но сънят ми бе пълен с кошмари.

Агата Крендал не слезе за обяд на другия ден, но дойде в гостната по-късно през същия следобед. Аз четях книга за дърветата, а Корин си правеше пасианс, като пляскаше безмилостно картите една върху друга и от време на време възкликваше раздразнено, когато не й излизаше подходяща карта. Вдигна глава при влизането на Агата, блъсна малката масичка и разпиля картите на пода. Агата изви вежда и закрачи величествено из стаята, като ходеше съвсем изправена. Ухаеше на джин.

Носеше костюм от тъмнолилава тафта. Сакото беше украсено с мънички парченца сиво кадифе. Огромна шапка от тъмнолилаво кадифе се издигаше на главата й. Десетина малко опърпани сиви пера се виеха по ръба. Тънък воал от тъмнолилав фин плат закриваше наполовина лицето й, но виждах, че очите й искрят от възбуда. Тя свали бавно едната си дълга ръкавица от сиво кадифе, хвърли я на дивана и почна да смъква другата, като нарочно превърна това просто действие в малко представление. В стаята цареше напрежение. Само шумоленето на тафтените поли нарушаваше тишината.

— Е? — изрече накрая Корин. — Къде си ходила?

— Отгатни!

— Не говори загадъчно!

— Излязох навън — тя произнасяше внимателно всяка дума така, сякаш й се налагаше да полага големи усилия, за да ги изрича отчетливо.

— Ходила си до кръчмата, като те гледам! Вониш на джин. Всички ще се издушим от изпаренията, които се носят от теб, ако не са отворени прозорците.

— Мистър Ашли ме почерпи с този джин — каза Агата и захвърли другата си ръкавица на пода. — Той се държа учтиво, много учтиво, наистина.

— Значи отиде да го видиш, в края на краищата?

— Разбира се, че отидох, скъпа — отвърна тя самодоволно, докато се отпускаше внимателно на дивана. После за малко не се свлече върху него, но остана да седи изправена, скръстила ръце в скута си. Устните й не преставаха да се усмихват леко.

— И той ли те напои така?

— Напои? Не, скъпа. Поднесе ми джина в чаена чаша, малка чашка със син ръб. Нямаше други чаши. В онази къща цари пълна бъркотия. Цялата стая беше пълна с рисунки. Чаршафите още закриват част от мебелите. Всичко е покрито с прах. Този мъж изобщо не го бива да се грижи за домакинството. В стаята имаше някакво куче, което гризеше кокал в краката ми. Беше доста неудобно, най-меко казано.

Корин мълчеше. Пръстите й помръдваха неспокойно в скута й. Беше гневна, но в очите й се четеше нещо, което ми приличаше доста на страх. Тя се боеше от нещо. Това личеше по движението на ръцете й и по начина, по който седеше на ръба на стола.

— Мистър Ашли е крайно интересна личност — продължи разказа си Агата. — Разказа ми всичко за своите рисунки и за заниманията си в Лондон. Той е богат човек и не му се налага да работи. Затова рисува. Гласът му е груб и суров. Като го слуша, човек може да го помисли за някой главорез. Само звукът е достатъчен, за да те стресне. На външен вид прилича на Мефистофел. Има големи извити вежди, остър нос и белег, скъпа, който минава по лицето му. Той ми обясни откъде има този белег. Каза, че го е получил на дуел.

Тя направи драматична пауза и зачака въпроси. Погледна първо Корин, а после прехвърли поглед върху мен. Изпитваше неимоверно удоволствие от постъпката си. Явно смяташе гостуването си за важно събитие и беше решила да изстиска и последната капка удоволствие от него.

— Да, дуелиране, но не е това, за което си мислиш. Взимал уроци по фехтовка в академията и предпазителят на шпагата на партньора му паднал случайно. Получил белега си в резултат на този инцидент. Поне така казва. Вероятно я е измислил. Сигурно белегът му е останал за спомен след някой уличен бой. Има вид на човек, който се забърква в кръчмарски свади, въпреки че се държа като истински джентълмен с мен, нали разбираш. Много е внимателен. И се интересува много от теб, скъпа моя.

Корин се напрегна. Понечи да каже нещо, а след това стисна здраво устните си. Агата изчака малко. После продължи монолога си. Протегна ръце и ги загледа нехайно, докато говореше.

— Много се интересува. Май те е срещал някога, когато е бил малко момче. Направила си му невероятно впечатление. Баща му е търговец на произведения на изкуството. Бил ти продал няколко хубави неща.

— Никога не съм познавала търговец на произведения на изкуството на име Ашли — заяви Корин. — Този човек лъже.

— Въпреки това те описа доста точно… или поне описа как си изглеждала тогава — тя отправи внезапно жестоката си словесна нападка и вдигна поглед, за да види ефекта й върху Корин. Корин дори не мигна. Тя се взираше със съвсем безизразен поглед в Агата.

— Искаше да узнае всичко за теб и Едуард. Много искаше да знае и какво е правил Едуард в Лондон, нали ходи няколко пъти там. И… — тя пак направи пауза. Този път впери поглед в мен. — Най-много разпитваше за мис Мередит. Да, поиска да узнае всичко за нея, защо тя е тук и колко дълго ще остане.

— Какво му каза? — попита Корин, като произнасяше отделно всяка дума. Гласът й беше станал твърд като стомана.

— Проявих тактичност, скъпа.

— Какво му каза, Агата?

— Нищо. Той продължи да ме пои с джин — ето, изричам твоята дума, пои. Продължих да пия, като се преструвах на съвсем пияна, а ти виждаш, че изобщо не съм пияна. Нищо не му казах. Отпусни се, скъпа. Бъди сигурна, че когато си тръгнах, той не знаеше нищо, което не бива да знае. Покани ме да намина пак. Явно много желаеше да дойда пак. Почерпи ме с много хубав джин. Може би ще се отбия някой ден пак.

Тя избухна в смях при тези думи. Звукът много приличаше на момичешки кикот. После се просна изтощена на дивана. Корин стана. Вече се беше съвзела и изглеждаше много величествена. Плесна силно с ръце и една прислужничка влезе в стаята. Корин каза на момичето да повика Кларк. Кларк беше градинарят — едър, мълчалив мъж, който всяка сутрин се появяваше безшумно в градината, а през свободното си време спеше в стаята си. Той влезе и Корин му посочи Агата, без да продумва. Кларк се наведе, помогна й да се вдигне и я облегна на рамото си. После я изведе навън. Агата залиташе. Нелепата шапка се беше килнала под доста чудноват ъгъл на главата й.

 

 

Бях в библиотеката, когато Корин дойде и каза, че Агата най-сетне се е прибрала в стаята си и е заспала благополучно. На лицето й беше изписано отвращение. Всички признаци на страх бяха изчезнали. Скицникът ми беше на бюрото. Тя го вдигна и запрелиства лениво страниците му. Досега не й бях показвала скиците си. Изведнъж спря и се обърна към мен. Показа ми рисунката на Филип Ашли, на която беше изобразено лицето ми. Обясних й причината и й разказах накратко за срещата с него, като премълчах повечето детайли. Тя се изплаши видимо. Изглеждаше много по-разтревожена, отколкото по време на разговора с Агата.

— Какво ти каза той? — попита предпазливо тя.

— Нищо особено. Той се държа… учтиво.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Защо не ми разказа за това по-рано?

— Аз… не смятах това за важно. Важно ли е, Корин?

Тя се подвоуми и реши да не го прави на въпрос.

— Не… — отвърна тя. — Не е… важно. Просто си мислех, че може би… може би се е държал грубо с теб.

— Не се държа грубо — отговорих спокойно аз. Озадачих се от думите й.

— Не ходи повече там, Джулия. Сигурно и сама се досещаш, че ако идеш отново на онова място, ще постъпиш доста… неприлично. Ти си съвсем млада.

— Разбира се, че няма да ходя в онази горичка — възкликнах безгрижно. — Изобщо нямаше да стъпя там, ако знаех, че някой е наел Дауър Хаус. Харесват ли ти скиците ми? — попитах аз, за да сменя темата. — Опитах се да изобразя точно детайлите. Харесва ми как съм нарисувала папратта, ти какво ще кажеш?

Корин беше необичайно оживена на вечеря, но бях сигурна, че се насилва доста, за да изглежда така. Беше неспокойна, нервите й бяха изопнати до краен предел и приказваше доста лекомислено. Пресуши три чаши вино, което не беше обичайно за нея. Обикновено не изпиваше и една. Едуард ни разказа за сергиите, които фермерите ще разпънат на панаира вдругиден. Спомена и за младия бик. Надяваше се да спечели първа награда с него и после да го продаде изгодно на пазара. И двамата бъбреха безцелно само заради мен. Усещах, че им се иска да останат сами и да обсъдят на спокойствие далеч по-неотложни дела от панаира. Прибрах се в стаята си веднага след вечеря, като се надявах, че така ще им предоставя възможността, за която копнееха толкова явно.

Доста по-късно пак слязох долу. Бях си забравила книгата в гостната и отидох да си я взема. Исках да почета малко, преди да заспя. Приближих се към гостната и забелязах, че вратата й не е затворена плътно. Чух някакви гласове, тъкмо когато слагах ръка на бравата. Застинах на място. Гласът на Едуард беше спокоен и сякаш галеше слуха ми, докато гласът на Корин звучеше така, сякаш тя всеки момент ще изпадне в истерия.

— Разбери, за бога, нужно е време — говореше Едуард. — Всичко ще свърши добре, точно както ти казвах, че ще стане. Просто е нужно време.

— Боя се — каза Корин. — Не за мен. Пет пари не давам за мен. Страхувам се за Джулия. Защо просто не зарежем всичко и не я махнем оттук? Боя се за нея. Тя е такова невинно агънце. Няма никаква представа…

— Успокой се. Всичко е наред. Това са нерви, само нерви. Нищо лошо няма да й се случи. Ще се погрижа за това. Тук тя се намира в безопасност. Овладей се! Трябва да се овладееш. Не ми е приятно да те гледам толкова разтревожена.

— Мати никога няма да ми прости, ако нещо се случи на Джулия.

— Нищо няма да й се случи. Просто се овладей…

— Никога няма да ми прости. И аз няма да си простя.

— Отпусни се — изрече той, като се мъчеше да я успокои. — Просто се отпусни…

— А сега това…

Някаква прислужничка слизаше по стълбите. Отправи се към гостната и аз отскочих бързо от вратата. Шмугнах се в трапезарията и после излязох в коридора. Но не Джулия вървеше по коридора. Това беше някоя друга. Нещо дълбоко в душата ми ме караше да се смея. Искаше ми се да избухна в смях и да се изкикотя оглушително. Не, не можех сама да се позная. Жената, която вървеше по коридора, сигурно беше някоя друга Джулия.