Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (7)

Глава седма

Събудих се от тропота на конски копита по алеята. Беше се зазорило, но небето беше мърляво сиво. По него се носеха купове от големи облаци. Духаше силен вятър, който люлееше завесите в моята спалня. Конският тропот затихна. Минаваше седем. Предположих, че Корин е излязла да поязди, както обикновено. Струваше ми се невероятно жена на нейната възраст да се подлага на такова сурово изпитание всеки ден. Помислих си, че всеки, който я види да галопира по пътищата в този час, ще я сметне за доста чудата и ексцентрична. Може би именно затова тя постъпваше така. Корин Лайън беше решила, че ако не привлича вече хорското внимание с красотата си, ще постигне тази цел по друг начин.

Вече се бях облякла. Тъкмо седях пред тоалетната масичка и си решех косата, когато Моли влезе в стаята. Беше забравила да почука и си спомни за това, едва когато вече беше вътре. Усмихна се и разтърси дългите си черни къдри. Отвърнах на усмивката й. Жизнерадостта й беше заразителна. Тя носеше яркосиня рокля с бяла престилка и надиплено боне. Очите й изглеждаха още по-сини на фона на ярките цветове на дрехите й. Момичето не беше хубаво, но от нея лъхаше на младост и здраве. Излъчването и пламът й правеха красотата излишна.

— Какво има, Моли? — попитах аз.

— Длъжна съм да проверя дали искате нещо. Ще сервират закуската след един час, когато старата дама се върне. Да знаете, че е луда, щом излиза така всяка сутрин и пришпорва коня до изнемога. Луда е! Старите дами трябва да си седят пред огъня, да плетат и да се държат изискано. Но не и тя! Прескача оградите и стоборите и вилнее като някой демон!

— Много говориш, Моли — смъмрих я аз, без да й се ядосвам. Тя беше твърде жизнена и очарователна.

Моли сви розовите си устни и се намръщи.

— Няма с кого да си поприказваш — оплака се тя. — Всички други слуги са възрастни. Готвачката няма да ме пусне да припаря в кухнята. След като преобърнах едно кафениче, а другите прислужнички… — лицето й се изкриви в гримаса. — Селяндурки, а са толкова надути и превзети. Смятат, че мястото ми е в конюшнята!

— Имаш много свободно време, нали, Моли?

— Не и сега, когато сте тук — изрече тя с усмивка. Забелязах пак пръснатите по носа и лунички. Те добавяха най-подходящия за лицето й щрих.

— Имате толкова хубава коса — каза тя и застана зад мен. — Тя е като от сребро. Почакайте… — тя взе гребена от ръката ми. — Дайте да ви среша, мис Джулия — тя се захвана с косата ми. Движенията й бяха умели и плавни.

— Приятно ли ви беше снощи? — попита тя.

— Да. Храната беше превъзходна.

— Нямах предвид това.

— А какво имаш предвид? — запитах аз. Вече знаех отговора.

— Той е хубав, нали? — каза тя и ме погледна в огледалото.

— Много — отвърнах аз. — Сигурна съм, че всички жени тичат по него.

— Наоколо няма много подходящи за него млади жени — каза тя. — Всички аристократи живеят на доста разстояние оттук. Мистър Едуард не си губи времето със селските момичета. Не обръща внимание даже на Кони Браун. Тя е дъщерята на пекаря и е страшно хубава. Всички мъже са луди по нея и чувството е взаимно, ако разбирате какво искам да кажа. Тя е голяма уличница. Само да е посмяла да хвърли око на моя Бърти! Мистър Едуард май предпочита дамите от Лондон.

— Често ли ходи в Лондон?

— Все там стои. Може би си има приятелка там.

— Може би — съгласих се аз. Въобще не се учудих на тази идея.

— Разбира се, имаше и една странна жена…

Вдигнах очи. Разбрах по изражението на лицето й, че Моли е чула всякакви най-пикантни слухове и изгаря от желание да ги сподели с мен. Знаех, че трябва да я смъмря и да й забраня да разпространява слухове за господарите си, но всичко, свързано с Едуард Лайън, будеше любопитството ми.

— Каква жена? — попитах аз, като се постарах гласът ми да прозвучи незаинтересовано.

— Никой не знае нищо за нея. Тя винаги идва нощем, в тъмнината. Мили каза, че я е виждала да се промъква в градината, когато тя е работела тук. Тя каза, че мистър Едуард излязъл да я посрещне. Двамата разговаряли дълго. После слезли в беседката. Мили каза, че жената идвала неведнъж, но винаги нощем и че той всеки път се срещал с нея. Мили, разбира се, е страшна лъжкиня. Затова отначало изобщо не й повярвах.

— Случи ли се нещо, което да те накара да й повярваш?

— Видях я — изрече скромно Мили.

— Наистина ли?

— Преди около една седмица. Беше късно. Бърти Мартин беше дошъл да ме види. Бяхме излезли в градината, седяхме на една от пейките под едно дърво и гледахме светулките. Бърти се държа ужасно нахално и се скарахме. Тъкмо се готвех да си тръгвам, когато забелязах жената. Вървеше по алеята, като гледаше да я закриват сенките на дърветата. Носеше куфар или нещо подобно. Качи се на верандата и повече не я видях. Бърти каза, че съм си въобразила всичко.

— Може би е прав — отвърнах аз.

— Не, мис Джулия. Видях я. Мистър Едуард си има тайна приятелка. Може би тя няма да се върне, докато сте тук.

Изчервих се и усетих, че руменината покрива бузите ми. Моли забеляза това и се усмихна. Тъмносините й очи блеснаха дяволито. Тя привърши с ресането и аз закрепих една жълта панделка върху косата си. Станах, като се опитвах да овладея раздразнението, което изпитвах. Не се сърдех на момичето. Ядосвах се на себе си. Какво ме интересува дали Едуард Лайън си има приятелка? Той беше хубав млад мъж, изпълнен с енергия и сила. Смятах, че е съвсем естествено той да поддържа връзка с жена. Знаех малко за тези неща въпреки разпуснатостта, която царуваше зад кулисите на музикалния театър, където всички момичета дърдореха непрестанно за любовници и често показваха скъпите подаръци, които бяха получили от тях. Мати и Бил ме държаха изкъсо, а момичетата се държаха с мен като с малка сестра и ме закриляха всячески всъщност всички винаги се бяха държали закрилнически с мен. Усещах, че не съм способна да овладея всички нови чувства, които почвах да изпитвам.

Моли беше земно и практично момиче, което същевременно бе доста умно и проницателно. Тя сигурно на десет години е познавала живота по-добре от мен сега, тъй като е живяла във ферма в груба селска среда. Намръщих се. Моли беше усетила мигновено колко ме привлича Едуард Лайън и явно намираше това за чудесно.

— Другата жена не бива да ви тревожи — изрече тя с палава усмивка.

— От къде на къде трябва да се тревожа от някаква жена?

— Не знам.

— Запознах се съвсем отскоро с мистър Лайън — изрекох раздразнено. — Освен това той е цели десет години по-голям от мен.

— Наистина ли? Значи е на двадесет и осем. Толкова ли е стар?

— Много си нахална — скарах й се аз.

— Знам. Ужасно, нали? Татко казва, че е трябвало да се родя няма. Роклята ви е хубава, мис Джулия — каза тя и смени темата. — Цветът й отива на косата ви. Приличате на ангел в нея.

Роклята беше яркожълта с малки кафяви цветчета по нея. Имаше много издута пола, беше стегната в кръста, а бухналите й ръкави оголваха леко рамената ми. Подхождаше повече на по-малко момиче от мен. Застанах пред огледалото и се завъртях бавно, докато наблюдавах отражението си. Вече не бях малко момиче. Бях жена. Детето с куклите беше изчезнало. Всичко се беше променило. Заболя ме от мъка при мисълта за всичко, което бе отминало безвъзвратно. Исках да избягам от новата си роля, да сграбча куклите си, да се усмихвам на изрисуваните им лица и да се чувствам добре защитена в невинния свят, който те представляваха. Но бях прибрала куклите в кутията им и бях пуснала капака. Сега ми се струваше, че съм спуснала капака върху много повече неща.

В далечината проехтя гръм. Излязох на балкона. Небето беше покрито от купища сиви облаци. Хоризонтът тъмнееше, а вятърът огъваше дърветата и храстите в градините. Вечнозелените растения се превиваха и люлееха. Заприличаха ми на живи същества, които се бореха с вятъра. По всичко личеше, че след малко ще се излее дъжд. Времето хармонираше на настроението ми, тъй като бях изпаднала в лека депресия. Слязох смръщила силно челото си и се огледах да видя дали Корин вече се е върнала.

Долният етаж изглеждаше пуст. Чух как някъде далеч в кухнята слугите приготвят закуската, но всички стаи около мен бяха празни. Почнах да се разхождам в тях в доста лошо и кисело настроение. Едуард Лайън вероятно още не беше станал. Корин яздеше въпреки вятъра. Влязох в гостната, след като се поколебах малко на вратата. Някой беше сложил на масата ваза с току-що откъснати бели рози. Докоснах набраздените им със златисти жилки цветове. Чух шум в другия край на стаята и вдигнах глава. Една странна жена ме гледаше втренчено. Явно и тя се беше стреснала като мен.

— Коя сте вие? — попита тя.

— Аз…, казвам се Джулия Мередит.

— А, малката гостенка на Корин. Бях забравила, че си пристигнала. Често забравям разни неща. Знаеш ли коя съм аз?

— Вие сте Агата Крендал.

— Точно така. Предполагам, че са ти говорили за мен.

— Ами…

— Хайде, хайде, дете. Не се стеснявай.

— Казаха ми, че сте компаньонка на мисис Лайън.

— Така е. Такава съм… или бях. Ти си много млада.

— Осемнадесетгодишна съм — изрекох малко високомерно.

— Глупости. Никой не е толкова млад.

— Няма да споря с вас, мисис Крендал.

— Добре. Ела насам. Искам да те огледам.

Пристъпих колебливо напред. В тази жена имаше нещо заплашително. Тя беше стара и рязка. Беше неприветлива и малко отблъскваща, но беше заела величествена поза. Яркосините й очи гледаха напрегнато, а косата й по момичешки се изливаше като водопад от къдрици върху тила й. Някога сигурно е била лъскаво черна, но сега беше прошарена със сребристи нишки. Лицето й беше слабо, с остри черти и големи вдлъбнатини под скулите й. Забелязах тънките лилави вени по кожата й, които преминаваха по протежение на ясно очертаните й кости — това беше проклятието на пиянството. Устните й бяха тънки и бледи. Тя ги стискаше здраво, докато се взираше напрегнато в мен. Носеше пеньоар от виолетово кадифе. Кадифето беше износено на вид. Дантелата по врата и китките беше пожълтяла с течение на времето.

— Ти си хубава — изрече тя язвително. — Твърде хубава. Такава беше и другата.

— Другата?

— Не задавай въпроси! Това е привилегия на по-възрастните. А аз съм много възрастна, както виждаш. Боиш ли се от мен?

— Съвсем не — отвърнах аз.

— Тогава се изправи, вдигни си лицето и спри да гледаш в пода. Защо си дошла тук?

— Мисис Лайън ме покани.

— Пфу! Искам да ми кажеш истинската причина.

— Това е единствената причина. Тя прояви любезност и ме покани.

— Значи са те забъркали в играта, нали? Жалко. Изглеждаш толкова невинна.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Нима? — Напрегнатите й сини очи се вторачиха изпитателно в мен. Почувствах се неудобно от суровия й поглед, но не отместих очи. След миг тя изрече с плътно стиснати устни: — Може би не са ти казали нищо, но ще трябва да те държа под око. Дръж се прилично, чуваш ли? Възможно е да бъркам… да, възможно е да бъркам.

— За какво говорите?

— Няма значение. Просто се дръж добре.

Тя говореше загадъчно и неразбираемо. Не разбирах какво означават странните й думи. Спомних си, че тя пие прекалено много. Мозъкът й вероятно беше замъглен от алкохола, въпреки че нямаше вид на пияна. Гледаше ме втренчено. В погледа й се четеше нещо, което ми бе трудно да определя. Дяволитост? Може би. Тази възрастна жена изглеждаше доста дяволита. Стори ми се, че тя е от този тип жени, които избягват истинските неприятности, но обичат кавгите. Не че не я харесах. Просто не харесвам непослушните деца, а тя ми заприлича точно на такава.

Предната врата се затръшна с трясък. След миг Корин влетя стремително в стаята. Беше облечена така, както ми я бе описал племенникът й. Носеше светлокафяв костюм за езда и шапка с мъхестозелен воал. Воалът скриваше наполовина покритото й с тежък грим лице и се развяваше зад нея, докато тя влизаше в стаята. Във въздуха сякаш потече електрически ток, когато тя се появи пред нас. Атмосферата се зареди с напрежение от нейната енергия и жизненост. Тя спря и прикова поглед в нас, когато забеляза, че съм с Агата Крендал. Това явно не й хареса.

— Значи си станала? — резкият въпрос беше отправен към Агата.

— Да, скъпа — отвърна Агата. Гласът й прозвуча кисело и язвително. Тя се усмихна на Корин, но усмивката й беше злобна.

— Това ме изненадва — изрече Корин. Гласът й съвсем не беше приятен и сърдечен.

— Така ли?

— Да. Изненадана съм, че си способна на това — тя натърти на думата „способна“.

— Май всички преувеличават страстта ми към пиенето — отбеляза Агата. — Това може би е малък порок, но поне не вреди на никого. Досещам се за много по-лоши неща, на които са способни някои хора.

— Какво искаш да кажеш? — запита Корин.

— Пфу, скъпа моя. Е, поведох ли в резултата?

Те се загледаха разярено. Долових взаимната им омраза. Сякаш бяха две котки. И двете едва се въздържаха, и двете бяха извили гръб и бяха готови да се нахвърлят една върху друга, да драскат и да хапят. Корин вдигна рязко шапката си и я хвърли. Воалът се развя неудържимо и шапката тупна върху дивана. Агата вдигна вежда и се усмихна надменно. Стана ми съвсем ясно, че тези две жени не могат да се понасят. Запитах се защо Корин държи Агата в Лайън Хаус при това положение на нещата.

— Какво ти наговори тя? — въпросът на Корин беше отправен към мен.

Понечих да отговоря, но Агата Крендал ме изпревари.

— Нищо, скъпа. Абсолютно нищичко. Само няколко малки шегички. Нищо друго… засега.

— Как смееш…

— Не, скъпа, недей да избухваш. Знаеш колко зле ти се отразява това — тя говореше със сладкия глас на платена компаньонка. — Просто си легни и недей да ставаш до вечеря и си вземи от неприятните лекарства. Освен това, добре знаеш, че е безсмислено да избухваш пред мен. Разигравай сцените си пред някой, който ще се впечатли от тях.

Корин я гледаше със затаена омраза. Тъмните й очи бяха изпълнени с гняв. Помислих си, че ще хвърли нещо по другата жена, но тя успя да се овладее. Устните й се вдигнаха нервно и тя сви ръцете си в юмруци. Завъртя се силно и се обърна с гръб към Агата Крендал. Раменете й трепереха.

— Така, така — каза Агата. — Така е по-добре. Знаеш колко са лоши последствията от тези пристъпи на гняв. Жена на твоята възраст просто трябва да ги избягва. Стараеш се толкова много, но напразно, като си помисли човек.

— Защо не идеш да си отвориш друга бутилка, Агата — предложи Корин. Гласът й беше изпълнен със злост.

— О, не съм съгласна, скъпа. Не мисля, че това е добра идея. Смятам да се въздържа от пиенето сега, когато и Джулия е тук. Трябва да бъда нащрек и да си отварям очите на четири. Човек никога не знае… — гласът й заглъхна, но усмивката не изчезна от лицето й. Имаше вид на човек, който знае голяма тайна и изгаря от желание да я каже, но се въздържа заради властта, която тя му дава.

Агата Крендал излезе от стаята. Беше напълно доволна от себе си. Корин стоеше до прозореца и се опитваше да овладее гнева си. Чувствах се крайно неловко. Бях доста озадачена от грозната сцена и не знаех какво да кажа сега, когато бях останала сама с Корин. Смутих се и се обърках. Хармонията и спокойствието, които отначало в Лайън Хаус, бяха грубо нарушени.

— Тази жена е непоносима! — извика Корин и се обърна с лице към мен. — Разбира се, че е ужасна, когато се напие, но става двойно по-неприятна, когато е трезвена! Проклета, ужасна жена!

— Мисля, че тя не искаше да стори нищо лошо — казах аз.

— Не била искала да стори нищо лошо! Старата вещица обича да ти трови нервите!

— Защо не се отървеш от нея, ако ти е толкова неприятна?

— Имах тази възможност — възкликна Корин със святкащи от възмущение очи. — Имах я! Как смее да се държи с мен сякаш съм…

Корин забеляза изражението на лицето ми и се успокои. Взе шапката и я задържа в ръце. Мъхестозеленият воал се влачеше по пода. Корин се наслаждаваше на сцените, които устройваше. Несъмнено извличаше огромно удоволствие от гневните си избухвания и от бъркотиите и безпорядъка, които настъпваха след тях, но на нея явно не й хареса скандалът с Агата Крендал. Чувствата й бяха непресторени. Беше свела рамене, а тъмните й очи гледаха загрижено.

— Какво ти каза Агата? — попита тя. — Стой по-далеч от нея — изрече Корин. — Тя е една проклета старица, която обича да създава неприятности. Смята живота за непоносим и затова през повечето време се опитва да го направи черен и за другите. Създава ми ядове, защото се държах мило с нея и се опитах да й помогна. Винаги става така, когато се опиташ да сториш добро на някого. Не знам защо я търпя.

Едуард Лайън влезе бавно в стаята. Косата му беше разрошена, а лицето му сънено. Носеше кафяво кадифено сако, черни панталони и чехли от кафява кожа. Спря и поклати глава, когато видя изражението на Корин. След това се престори, че иска да избяга.

— Едно от онези утра — изрече той с усмивка.

— Агата — промълви Корин така, сякаш една дума обясняваше всичко.

— Разбирам — каза Едуард Лайън. Погледна ме и вдигна вежда. — Досади ли ти Агата? — попита любезно той.

— Съвсем не — отговорих аз.

— Тя пак е бръщолевила нейните глупости — каза Корин, — наговорила е на детето бог знае какви дивотии! Ще трябва да намерим начин да я спрем. Просто ще трябва да направим нещо, Едуард. Не издържам повече!

— Така ли мислиш? — попита той нехайно.

— Да. Тази жена е невъзможна!

— Много добре — каза той, — не се вълнувай толкова. Все ще измислим нещо. А сега предлагам да идем да закусим. Видях, че готвачката внася в трапезарията чиния с разкошни бисквити.

— Това е ли е всичко, което ще кажеш? — извика Корин.

— Да, скъпа, поне за момента. Гладен съм.

— Не й отстъпваш по проклетия!

— Тук кипят бурни страсти — обясни ми Едуард Лайън. — Това ще ти подейства ободрително.

Корин беше мрачна и кисела по време на цялата закуска, а Агата Крендал седеше с характерната за нея лека усмивка и едва докосваше храната. И аз нямах апетит. Само Едуард Лайън си похапваше здраво. Покриваше с масло бисквитите и ги мажеше със сладко от ягоди. Явно беше свикнал с тези сцени и нямаше намерение да им позволи да му развалят спокойствието. Настроенията на леля му не му действаха никак. Наслаждаваше се на закуската така, сякаш наоколо цари безметежен мир.

Почти веднага след закуската заваля. Дъждът се лееше като из ведро и превърна гледката отвън в мътна сива вихрушка. Дъждът запръска прозорците и в къщата притъмня толкова, че се наложи да запалим лампите. Агата Крендал се качи в своята стая, а Корин се настани в гостната и загледа умислено едно тесте карти. Очевидно не искаше никой да й прави компания, затова гледах да стоя по-далеч от нея. Едуард Лайън си побъбри малко с мен и обеща да се поразходим с лодката утре. После отиде да види някакви сметки в счетоводната книга и останах сама.

Поскитах из къщата и накрая влязох в библиотеката, за да си взема книга за четене. Извадих един от романите на Дикенс и се свих на дивана. Някой беше дръпнал завесите и виждах как дъждът чука по прозорците. Опитах да почета, но дори мистър Дикенс не успя да ми донесе обичайната утеха. Не бях в състояние да се концентрирам. Гледах стените, чиито лавици бяха отрупани с прекрасно подвързани томове. Позлатените им заглавия проблясваха на светлината на лампата. В библиотеката имаше огромна сива мраморна камина с високи черни подпори и параван. Големите кресла бяха тапицирани със зелена, кожа, също като дивана. Един очарователно потъмнял глобус, обагрен в златисто, червено и кафяво, стоеше на въртяща се поставка. Стаята беше уютна, но не се чувствах удобно в нея. Така и не успявах да забравя грозната сцена, която се разигра тази сутрин. Имах чувството, че случаят е много по-сериозен, отколкото изглежда, и че думите и на двете жени не са допринесли за изясняването му.