Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (1)

Глава първа

През деня бе валял дъжд и по улиците имаше гладки черни локви. Те блестяха загадъчно на уличната светлина, като понякога отразяваха зелените, сините и жълтите светлини от кафенетата от двете страни на улицата. Още беше рано и тези заведения не бяха шумни и оживени. Само един случаен файтон изтрополи по паважа, газейки локвите. Мъглата още не се беше сгъстила. Тя беше лека и белезникава. Извиваше се високо около стълбовете на това място, където мъждукаха газените лампи.

Крачех бавно. Насилвах се да ходя спокойно и да не се втурна да бягам. Не бързах да стигна до музикалния театър. Разполагах с повече от час. Тичаше ми се, но не защото закъснявах. Изпитвах същото тревожно чувство, което имах от седмица насам. Усещах, че някой ме преследва. Дори когато неочаквано спирах и се извръщах и не видех никого, пак усещах, че някой ме наблюдава. Това ме караше да потръпвам и превръщаше разходката от пансиона до музикалния театър в неприятно преживяване. Преди шляенето по улиците ми доставяше удоволствие, но сега вече ме изпълваше със страх.

Имах възможност да изляза с Мати и Бил, но знаех, че на Мати това ще й се стори странно и тя щеше да поиска обяснение. Не бях в състояние да й го дам. Не ми се приказваше за тревожното чувство, което ме владееше. И без това ме смятаха за фантазьорка — чудеха се на склонността ми да се унасям в собствените си мисли, да поглъщам книгите една след друга и да измислям невероятни истории, които разигравах с куклите си. Мати и Бил щяха да си умрат от смях, ако им кажех за новото си усещане. Мати сигурно щеше да ми предпише някакво отвратително домашно лекарство, за да ме отърве от натрапчивите идеи, а Бил щеше да ми заговори добродушно и не след дълго щеше да подхване някоя от безкрайните истории за своята младост.

Обичах ги и двамата. Те ме гледаха от малка и се държаха с мен като със свое дете. Чувствах ги толкова близки, сякаш бяха наистина мои родители. Майка ми и баща ми са били членове на малката театрална трупа на Бил. Пътували по цяла Англия и играели за кратко в разни третокласни театри. Баща ми починал от туберкулоза. След смъртта на хубавия й мъж мама сякаш загубила воля за живот. Умряла след три години и оставила сестра ми Морийн и мен без нито един близък родственик. Бил и Мати ни осиновили неофициално. Те ни водеха със себе си от град на град и се стараеха да ни дадат възможно най-доброто образование при тези условия.

Когато мама почина аз бях петгодишна, а сестра ми Морийн караше петнадесетата си година. Морийн остана с нас пет години. После избяга с един актьор на средна възраст, който й бил обещал, че ще живее с него в разкош. Но актьорът скоро се запилял някъде и я оставил сама да се грижи за себе си. Морийн беше твърде горда, за да се върне при Бил и Мати. Нямах и най-малка представа какво става с нея, макар че често получавах кратки писъмца от различни краища на Англия, като напоследък в пликовете имаше дори и по няколко банкноти. Не бях я виждала от осем години, от деня, в който тя избяга със своя актьор.

И така, нямах си никого, освен Мати и Бил. Те се отнасяха към мен като към своя дъщеря и особено държаха на моето образование. През последните години ми наемаха домашни учители. Дори ходих на частно училище няколко месеца, но финансовото ни положение постоянно беше нестабилно, а училищните такси бяха твърде високи. Бил вече беше разпуснал трупата и беше купил музикалния театър. Беше се нагърбил с управлението му и изкарваше малки печалби. Не след дълго купи и пансиона. Мати го ръководеше с твърда ръка и стоеше ту вкъщи, ту в музикалния театър. За пръв път от дълги години в живота на Джеймсънови се беше появила някаква сигурност, въпреки че им се налагаше да полагат титанични усилия, за да се задържат на повърхността.

Не желаех да ги безпокоя с моите проблеми. И без мен си имаха достатъчно грижи. Всъщност не бях сигурна дали наистина си заслужаваше. Не знаех дали не си въобразявам всичко това. Крачех по улицата, като се опитвах да се отърва от чувството, което ме терзаеше.

Цялата работа беше започнала отпреди седмица. Вървях си към музикалния театър в обичайния час точно след залез-слънце. Мракът тъкмо беше почнал да се спуска над града, когато чух стъпки зад гърба си. Обърнах се, но не видях никого зад себе си. Стори ми се, че някакъв мъж с карирано наметало бързо влезе в един тъмен вход. Продължих си по пътя и макар че вече не чувах стъпки зад мен, не можех да се отърва от чувството, че някой ме преследва. Пристигнах в музикалния театър и забравих за тази случка до другата нощ, когато тя се повтори.

Преди три дена видях една старица, която продаваше теменужки. Спрях да си купя едно букетче. В мига, в който подавах монета на жената, погледнах случайно към тротоара, по който бях минала току-що. Някакъв мъж стоеше под стълба на лампата на ъгъла, на половин пресечка от мен. Не го виждах ясно заради мъглата, но забелязах, че носи карирано наметало. Той пресече улицата и се изгуби в мъглата, докато стоях неподвижно с букет теменужки в ръка. Това ме разтревожи и оттогава бях нащрек.

Когато излизах късно нощем от музикалния театър, бях винаги с Бил и Мати. Обикновено с нас идваха и някои от музикантите, които бяха отседнали в пансиона. Нищо не се случваше, докато вървях с шумната компания. Винаги имах това странно чувство, когато бях сама. Отначало се чудех дали мъжът не е някой Ромео, който ме е видял на сцената и е твърде плах, за да ме заговори открито. През последните години се бяха появили мнозина ромеовци, но аз ги обезкуражавах с нескритото си пренебрежение. Бях осемнадесетгодишна и нямах нищо против да се влюбя, но бях твърдо решила да не се захващам с актьори или с непостоянните контета, които се навъртаха край театъра. Бях си създала представа за романтичната любов от купищата романи, които бях изчела, и не откривах нищо романтично в мъжете, които бях виждала да ухажват момичета от музикалния театър.

Мислех си, че ако мъжът, който вървеше подире ми — ако изобщо имаше такъв — беше някой обожател от обожателите, които ме причакват при задната врата на театъра, той непременно би ме заговорил. Нямаше да броди след мен и да се крие да не го забележа. Опитах се да си внуша, че всичко е плод на моето въображение, че в действителност никой не ме преследва, но така и не успявах да се отърся от това чувство.

Вървях по улицата и фустите на кринолина ми шумоляха. Вече се намирах почти на две пресечки от музикалния театър. Мъглата се сгъстяваше. Валмата й се спускаха бързо и обвиваха всичко с белезникавата си пара. Токчетата ми звънко потропваха по паважа. Звукът отекваше зад гърба ми и потропването се повтаряше, но този път гръмко и отчетливо. Знаех, че това е ехо. Знаех, че никой не върви подире ми. Спрях. Чух ехото от последната ми стъпка, а след него един по-плътен звук. Беше нещо като скърцане. Не беше ехо. Там имаше някой. Вече бях съвсем сигурна.

Хвърлих поглед към пътя, по който бях дошла. Мъглата се виеше леко около стълба на лампата и обгръщаше сградите. Влажният паваж слабо проблясваше. Забелязах една тъмна, неясна фигура точно пред едно от кафенетата. Но не бях сигурна, че това е мъж, тъй като мъглата беше твърде гъста. Продължих да вървя, като се вслушвах напрегнато в собствените си леки, отчетливи стъпки. Но вече се долавяше и някакъв по-плътен звук, който се чуваше едновременно с шума от моите стъпки.

По гърба ми полазиха студени тръпки. Едва се удържах да не побягна. Ако пристигнех задъхана и запъхтяна в музикалния театър, щеше да ми се наложи да отговарям на различни въпроси. Не исках това. Не желаех околните да ме гледат със загрижени лица. Ами ако имаше наистина някой зад мен? Всеки има право да върви по улицата. Вероятно имаше няколко разумни обяснения за това. Въпреки всичко много ми се искаше да го видя, който и да бе той. Но още повече ми се искаше в този момент да видя някой полицай в тъмна, лъскава пелерина и с пристегнат шлем, който да върти палката си, докато обхожда своя район.

Ускорих ход, без да обръщам внимание на шума, който вдигах. Не знаех дали някой още ме преследва или не. Бях решила да стигна на всяка цена до музикалния театър. Пресякох мократа улица. Забързах към тясната пресечка, която водеше към задния вход на театъра. Свърнах в тъмнината по нея. Прииска ми се да бяха запалили лампата, която висеше над вратата. Спрях и се облегнах на тухлената стена. Помъчих се да се посъвзема, преди да вляза вътре.

Погледнах назад към началото на уличката. Мъглата там се сгъстяваше. Един файтон изтрополи по облите камъни на паважа. Ослушвах се напрегнато. Долових стъпки, които ставаха все по-ясни. Някакъв мъж отмина бавно пресечката. Той беше с карирано наметало, чиито едри и дълги дипли покриваха тялото му. Носеше висока шапка и периферията й закриваше лицето му. Пресече нехайно уличката, не спря. Не надзърна в мрачната ниша, в която се бях спотаила. Нямаше нищо необичайно в държането му. Шумът от стъпките му заглъхна. Вече не чувах нищо, освен туптенето на сърцето си.

Останах още малко така, за да се съвзема. Реших все пак да кажа на Мати за този мъж. Ще й го спомена уж случайно и ще видя как ще реагира. Няма да й говоря за тревожното ми чувство. Може би тя ще се обезпокои, когато й разкажа за мъжа. Вероятно ще предложи да идвам по-рано в музикалния театър или ще нареди на някой от келнерите да ме изпраща вкъщи всяка нощ. Живеехме в съвсем порядъчен район на Лондон. В него рядко ставаха някакви произшествия. Единствено пияниците и гуляйджиите, които се веселяха до зори, създаваха понякога проблеми. Тук не се срещаха на всяка крачка крадци и разбойници, както в някои други части на града.

Отворих задната врата и влязох вътре. Радвах се, че вече не съм навън сред мъглата и сенките. Вдъхнах с удоволствие всички изумителни аромати, които долитаха иззад кулисите. Долових мириса на маслена боя, на тебешир, изтъркано кадифе и ръжда. Минах покрай куповете от несръчно изрисувани картонени проспекти и прокарах ръка по перилото на желязната стълба, която водеше към гримьорните над сцената. Сцената беше тъмна. Тя беше едно празно, грозно и прашно пространство, но което придобиваше невероятен чар, щом го осветяха светлините на лампата. Протърканите златистожълти завеси, които висяха около нея, скриваха от погледа местата зад кулисите и падаха на тежки дипли, стелейки се по пода.

Предната завеса от прокъсано червено кадифе не пропускаше нито един звук от голямата зала, в която келнерите сервираха храна и бира на множеството хора, които се бяха скупчили около малките маси.

Бил сигурно е зад бара и лъска гладката му мраморна повърхност, докато си бъбри с някой клиент. Мати може би се е настанила на табуретката зад касата или е в канцеларията и попълва счетоводната книга. Тя беше много трезва и разумна и проявяваше голям усет, когато ставаше дума за сметки. Благодарение на нея всичко вървеше по мед и масло, а Бил допринасяше за успеха на заведението с приветливите си обноски и с непринудения си чар. Всички клиенти си отиваха доволни след срещата с него.

Музикалният театър на Джеймсънови беше второкласен. Той не притежаваше блясъка и великолепието, които отличаваха по-скъпите заведения, но беше най-добрият второкласен музикален театър. Ястията бяха хубави, питиетата — превъзходни, бирата не беше разредена, а сценичните номера бяха шумни и забавни. Заведението беше оживено и в него се вдигаше много врява. Клиентите обикновено се държаха добре, колкото и бурно да се веселяха. Бил и мускулестият охранител бързо разтърваваха побойниците, ако станеше някое сбиване. Повечето клиенти идваха редовно, два или три пъти седмично, за да се отпуснат и насладят на тукашната атмосфера, която беше по вкуса им.

Веднъж при нас дойде една знаменитост. Много се вълнувах в онази нощ. Това стана преди три години, когато бях петнадесетгодишна. Вече бях почнала да водя кукленото шоу между антрактите. Бях го почнала като временно на мястото на някои номера, които нямаше как да се изпълняват вече по една или друга причина, но публиката толкова го хареса, че моите кукли станаха неотделима част от представлението. Във вестника излезе малка статийка за тях: Джулия Мередит и нейните кукли дебютират в музикалния театър на Джеймсън. Авторът на статията споменаваше на колко години съм и какъв топъл прием е получило изпълнението ми. Именно тази статия доведе мистър Дикенс в нашия театър.

Той седна на предната маса. Беше едър червендалест мъж с гъста тъмна коса и ясносини очи, които блещукаха весело. Носеше жилетка с ярки цветове, на ръба на която висеше внушително златната верижка на часовника му. Косата му беше малко разрошена. Често поглаждаше своята дълга брада. По време на моя номер с куклите той се смееше гръмко и удряше по масата с юмрук. Смехът му беше мек и мелодичен. Прекрасният му звук сякаш изпълни залата. Другите клиенти бяха изпълнени с благоговение към великия човек. Смееха се едновременно с него и мълчаха, когато той мълчеше. Поиска да ме види след края на представлението и Бил го доведе зад кулисите.

Бях объркана и смутена, тъй като не знаех какво да кажа на толкова знаменита личност. Той като че ли разбра това. Разтърси ръката ми и ми каза, че съм му доставила огромно удоволствие. Отговорих смутено, че той ми е доставял удоволствие години наред, тъй като съм чела всяка негова книга веднага след излизането й. Той се засмя и каза, че се надява и следващата да ми хареса толкова. Обеща да ми прати един брой от нея. Бях забравила това обещание до деня, в който ми донесоха зад кулисите един пакет, увит в кафява хартия. Скъсах обвивката и открих „Легенда за два града“. Тя ми стана любимата негова книга.

Вече се намирах зад кулисите и си свалях ръкавиците. Закачих пелерината си на закачалката и пригладих полите си. Тук беше малко студено, въздухът беше хладен и освежителен. Застанах пред дългото огледало, което висеше до входа. Косата ми се беше намокрила и се спускаше на хубави сребристоруси къдри по раменете ми. Пригладих назад един кичур от слепоочието и се загледах изпитателно в лицето си. Бях малко бледа, въпреки че скулите ми розовееха. Тъмносините ми, почти виолетови очи изглеждаха уголемени и уплашени. Дългите тъмни мигли, над тях почти докосваха веждите ми. Край клепачите си имах светлосиви сенки, които бяха много фини и повечето хора се съмняваха, че са естествени. Изящните трапчинки под скулите ме правеха да изглеждам тъжна, дори когато се усмихвах. Устните ми бяха плътни, с цвят на светъл корал, което изобщо не се дължеше на червило. Възможно е да не бях толкова хубава, колкото сестра си Морийн на моите години, но поне лицето ми бе интересно и с необичаен тен.

Лавърни Мадокс слезе по стълбата, докато се гледах в огледалото. Токчетата й изтрополиха по железните стъпала. Тя беше едра, напета и червенокоса. Имаше огромни кафяви очи и палава усмивка, която доставяше удоволствие на клиентите. Лавърни изпълняваше малко неприлични песни, а публиката пееше заедно с нея във всички припеви. Имаше остър език, държеше се свободно и беше сърдечна и щедра по природа. Тя живееше в пансиона на Джеймсънови. Стаята й беше вдясно от моята по коридора. Смятах я за най-добрата ми приятелка, въпреки че тя наближаваше четиридесетте. Лавърни беше облякла розова рокля с блестящи пайети. Червената й коса беше вдигната нагоре и привързана с голяма розова панделка. Беше се изпотила въпреки студа.

— Дявол да го вземе! — извика Лавърни, като ме видя. — Като си помисля, че с часове стоя пред огледалото, за да си гримирам лицето, а не успявам да постигна и половината от ефекта, който ти постигаш само като си отваряш очите. Не си ли дошла малко рано?

— Нямах повече работа в пансиона. Свърших с шиенето на завесите във всекидневната и сгънах цялото пране.

— Ще се съсипеш от работа — каза Лавърни. — Винаги правиш нещо, никога не сядаш и не оставяш краката ти да починат.

— Това е най-малкото, което съм длъжна да направя — отвърнах аз. — Мати и Бил са толкова добри с мен…

— Права си — съгласи се Лавърни. Тя смръщи чело. — Довечера ще трябва да излезеш по-рано на сцената, дете. Бърт пак се е напил. Сара е с него в гримьорната. Опитва се да му помогне да изтрезнее, за да излязат най-накрая на сцената. Ако този човек не се откаже от пиенето, Бил ще го изхвърли на улицата.

Бърт и Сара Клемънс пееха и танцуваха. Номерът им се харесваше на публиката вече почти двадесет години. Те бяха членове на някогашната трупа на Бил. Знаех, че той никога няма да ги уволни, колкото и да пие Бърт. Детето им почина преди няколко години и от тогава Бърт започна да пие с течение на времето все повече и повече се впиянчваше. И той, и Сара бяха тихи и кротки. И двамата притежаваха някакъв непринуден чар. По време на представлението носеха черни костюми, пристегнати с колани с големи сребърни катарами. Облеклото и бавните им отмерени движения караха публиката да въздиша, носталгично. Те също живееха с нас в пансиона. Понякога, когато си седях сама в гостната, Бърт влизаше в стаята, сядаше при мен и ми разказваше за моите родители, които му били най-добрите приятели.

— Смяташ ли, че синята ми рокля ще е готова до събота? — попита Лавърни.

— Вече шия пайетите и прикрепвам перата — отговорих аз. — Трябва да стане дотогава.

— Искам да я нося в събота вечерта — изрече тя. — Омръзна ми този парцал — тя прокара ръцете си по розовата рокля. — Сигурна съм, че и другите момичета мислят така.

Аз изпълнявах номер с куклите, но освен това бях и костюмиерката на музикалния театър. Шиех повечето неща в моята гримьорна. Правех ярките, украсени с пайети костюми на цялата трупа. Освен Лавърни и семейство Клемънс за Бил работеха и осем момичета, които пееха заедно. Те имаха една обща голяма гримьорна, която приличаше на хамбар. Тя се намираше близо до тавана. От нея се носеха такива звуци, сякаш тя беше птичарник, пълен с екзотични пернати. Повечето момичета бяха по на двадесет и пет — тридесет години. Те бяха гръмогласни, шумни създания, които се държаха с мен като с любимо дете. Постоянно се отбиваха в моята гримьорна, за да им пришия някое перо или за да им вдигна ръба на костюма. Всичките си носеха роклите при мен, когато трябваше да им се оправи нещо. Два пъти годишно им шиех нов комплект костюми. Обичах си работата. Това беше един от начините, по който се отплащах на Бил и Мати за тяхната доброта.

— Има ли много хора днес? — попитах Лавърни.

— Както обикновено. Съвсем нормално за четвъртък вечер. Ще дойдат накуп по-късно — винаги става така. Между другото, и твоят приятел е дошъл днеска.

— Моят приятел ли? — попитах стреснато.

— Ами да. Не ми казвай, че не си го забелязала.

— Не, не съм.

— Винаги сяда на една и съща маса, ей там, отпред. Седи с една чаша бира, докато се появиш на сцената. След като ти свърши номерът, си плаща бирата и си отива. От една седмица идва и винаги постъпва така.

— Сигурна ли си, Лавърни?

— Да. И тази вечер е дошъл и седи на същата маса. Много добре изглежда този момък. Личи си, че е от висшето общество. Всички момичета говорят за него. Казват, че идва само заради теб.

Лавърни се усмихна с ръце на хълбоците.

— Сигурна ли си, че не е наминал да те види? Да не въртиш тайно любов с него, а?

— Нищо подобно — почнах да протестирам аз. — Искам да разбера коя е тази забележителна личност — опитах се да произнеса думите безгрижно, но гласът ми трепна леко.

Тръгнах след Лавърни по тъмната сцена, като заобикалях всички въжета, скрипци и подпори. Стигнахме до завесата и открехнахме малкия процеп, през който изпълнителите имаха възможност да огледат публиката. Лавърни надникна за миг и след това ми даде знак да надзърна. Каза ми къде седи мъжът и ми го описа.

Залата беше голяма и препълнена. Келнерите се движеха сред масите. Носеха умело подносите с бира върху дланите си. Край масите седяха мъже с костюми и жени с пъстри рокли и кожи около врата. Те ядяха, пиеха и се смееха. Чакаха представлението да започне. Видях Бил зад бара. Той лъскаше сребърната канелка на едно от големите дървени бурета. Мати се беше настанила зад касата и оглеждаше обстановката около себе си с леко неодобрение.

— Ето го, на втората маса вдясно от тебе — каза Лавърни.

Мъжът седеше непринудено. Пръстите му обгръщаха бирената халба, от която той не отпиваше. Беше сам. Неизвестно защо изглеждаше различен от другите клиенти. Сякаш не беше един от тях. На облегалката на стола до него беше провесено жълто-кафяво карирано наметало.