Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (14)

Глава четиринадесета

Състезанията по борба бяха завършили. Тълпата още не се беше разпръснала. Хората разговаряха гръмко. Небето беше станало съвсем тъмносиньо и придобиваше все по-лилав оттенък. Въздухът беше потъмнял от все по-гъстите сенки. Музикантите свиреха в шатрата. Звукът стигаше чак до мястото, на което стоях. Бях се облегнала на една празна сергия. Виждах в далечината японските фенери, които приличаха на подскачащи в мрака цветни петна. Един мъж се спъна и залитна към мен. Отдалечих се бързо от него. Никак не ми се искаше да оставам сама. Спомних си, че Моли и Бърти ще бъдат в шатрата и се насочих натам. Не знаех колко време ще мине, преди Едуард да приключи с обсъждането на деловите си въпроси.

Мракът обгръщаше плътно шатрата. Сенките около нея се бяха сгъстили, но тя приличаше на кутийка за бижута, пълна със светлини и багри, фенерите се люлееха от ветреца и изливаха цветни потоци върху танцьорите. Едри селски моми танцуваха с мускулести момци. Момичетата носеха ярки цветни рокли. Полите им проблясваха като крила на пеперуди, когато вихрено се завъртаха. Младежите носеха ботуши, черни панталони и кожени жакети над белите ризи. Ръкавите им бяха набрани и се издуваха над китките. Лицата на всички бяха зачервени. Телата им се движеха бързо в такт с музиката. Тропотът на ботушите по дървения под ми заприлича на шум от паническо бягство на стадо добитък. Той почти заглушаваше музиката. Младежите държаха момичетата за кръста и ги завъртаха. Музиката ехтеше и телата се въртяха. Стори ми се, че съзерцавам оживели скулптурните изображения на някой фриз, които пращят от енергия, мощ и жизненост.

Музиката спря и танцьорите престанаха да се движат. Гърдите им се вдигаха и спускаха, а челата им бяха лъснали от пот. Стоях сред сенките, малко извън осветеното пространство, и наблюдавах. Направи ми впечатление едно извънредно хубаво момиче със златисточервена коса. То носеше жълта рокля и буквално докарваше мъжете до полуда. Момичето въртеше полите на роклята си и се полюшваше леко напред-назад, а поне десет младежи го бяха наобиколили и го молеха да им разреши да потанцуват с нея. Чух един от тях да го нарича Кони. Сигурно тя бе прочутата дъщеря на пекаря. Гледах я така, сякаш е някакво особено екзотично животно в зоопарка.

Музиката почна отново. Тропотът и въртенето се подновиха. Забелязах Моли, която сияеше в ръцете на Бърти. Дълго гледах танцьорите и през цялото време се питах кога ще дойде Едуард. Времето си минаваше, а той не идваше. Танцьорите почнаха да се изморяват и музиката се промени — от шумна полка към някакъв по-бавен и по-труден за изпълнение танц. Телата се приближиха едно до друго, а лицата станаха по-изразителни. Ръката на Моли галеше тила и шията на Бърти, докато танцуваха, а устните й се бяха разтворили. На мястото на буйната страст се появи задушевна интимност. Всяко движение придоби скрит смисъл.

Почувствах се самотна и изоставена, скрита в сенките и загледана в сцената, в която не вземах участие. Имах чувството, че съм сираче, което стои пред голяма къща и гледа празнично тържество през отворените прозорци. Това беше абсурдно, разбира се, но именно така се чувствах. Бях съвсем самотна. Не се засрамих при тази мисъл. Около мен винаги беше имало много хора и беше кипяла трескава дейност. Но наситеният със събития и хора живот в Лондон беше приключил. Бяха ме прогонили оттам по причини, които не знаех. Намирах се в непозната и чужда за мен част на страната. Не бях оттук и нямах към кого да се обърна. Досега не бях усещала с такава сила липсата на близък човек.

Всичко беше обвито в сенки. Само палатката за танци беше ярко осветена. Двойките почнаха да се измъкват крадешком, хванати ръка за ръка. Шубракът се изпълни с шумове. Студен нощен вятър задуха. Ръцете и раменете ми се вледениха. Бях съвсем изтощена от толкова много ходене и преживявания. Исках да се върна в Лайън Хаус. Не бях оттук, но поне имах собствена стая, в която да се радвам на известен уют.

Отношението на Едуард към мен ме накара да се почувствам като захвърлено коте. Днес открих някои страни на неговия характер, за които не бях подозирала. Той беше чаровен и лекомислен на пръв поглед, но под тази лъскава повърхност се криеха много повече неща, които не се виждаха отвън. Стори ми се, че нещо го тревожи. Може би това беше някой дълг на карти. Това обясняваше неговата изнервеност днес. Може би непознатият мъж беше дошъл да си получи парите от Едуард — пари, с които той не разполагаше. Моли спомена, че Едуард играе на комар. Тя каза, че Корин му се е карала за това и е отказала да плати дълговете му.

Тъкмо си мислех за това, когато чух шум от приближаващи се стъпки. Отначало си помислих, че Едуард идва да ме отведе. После видях двама младежи. И двамата бяха пияни. Веднага познах това по миризмата, която се носеше от тях. Те бяха едри и руси селски момчета, които стояха през повечето време зад ралото и нямаха навик да гуляят. Спряха, щом ме зърнаха да стоя сама в сенките и се ухилиха един на друг. Явно не бяха в състояние да си намерят момиче по вкуса им или се готвеха да се смесят с другите танцьори на дансинга.

Направих крачка назад. Усетих, че ще си имам неприятности. Стори ми се, че нищо около мен не съществува в действителност, докато те се приближаваха. Сутринта Едуард на шега предрече, че ще ми се случи нещо подобно. Младежите се приближиха още повече.

— Хей, Род — каза единият от тях, — я виж какво намерих. Вече е готова и само чака някой хубав момък като мен да мине да я вземе. И нея си я бива.

Гласът му беше малко груб и езикът му се плетеше. Раменете му изпъваха плата на ризата му. Големите му кафеникави ръце висяха отстрани. Беше глупав и застрашителен на вид.

— Не е честно — каза другият. — Аз я видях пръв, Клем.

— Намери си сам момиче. Тази е моя.

Двамата се вторачиха разярено един в друг. Свиха ръце в юмруци, без да ме поглеждат. Бяха млади, груби и грозни. Държаха се с мен като с красива играчка, която са намерили на пътя. Този, който се наричаше Род, изблъска другия настрана и ме сграбчи за ръката, преди да успея да помръдна. Изпаднах в ужас.

— Искаш ли да танцуваш, сладурче? — попита той.

— Не, благодаря ви — отвърнах рязко с треперещ глас.

— О-о, хайде. Бъди по-мила.

— Пуснете ме.

Той не обърна внимание на думите ми. Почна да се кикоти от удоволствие, горд с играчката, която си беше намерил.

— Махайте се, момчета!

Веднага познах гласа. Мъжът излезе от сенките и се отправи бавно към нас. Младежът, който ме държеше за ръка, видимо се обърка.

— Хей, ти за кой се мислиш? Това тук е…

— Казах, махайте се!

Грубият глас прозвуча заплашително. Филип Ашли се изправи пред нас на лунната светлина и се надвеси застрашително над Род. Приличаше на същински демон. Момъкът ме пусна веднага щом видя лицето му. Двамата младежи отскочиха настрана и потънаха в мрака. Филип Ашли ги изчака да си отидат. После веждата му се повдигна и той се обърна към мен.

— Добре ли си? — попита той.

— Още треперя малко, но… да, добре съм.

— Май свърших доброто си дело за деня — каза той.

— Благодаря ви — отвърнах аз.

— Много глупаво е от твоя страна да стоиш така, момиче. Трябваше да си в леглото… с чаша топло мляко.

— Мога и сама да се грижа за себе си — заявих леденостудено.

— И аз така забелязах — изрече той с усмивка.

Изчервих се. Това явно го развесели.

— Къде е твоят мистър Лайън? — попита той.

— Той е… разговаря с един приятел.

— Заговорничи е по-точната дума. Сигурно е с мистър Херън.

— Херън ли? — повторих аз.

— Забелязах го преди малко. Тъкмо се питах какво прави по тези краища. Значи е приятел на мистър Лайън, така ли?

— Не съм го виждала до днес.

Филип Ашли кимна. Виждах съвсем ясно лицето му. Лунните лъчи го обагряха в сребристо и хвърляха сенки върху него. То беше остро и сякаш се състоеше само от ъгли. Назъбената линия на белега приличаше на черно петно на светлината. Тъмните му очи ме оглеждаха изпитателно.

— Имах късмет, че минавахте оттук — казах аз.

— Наистина — отвърна той.

— Да не сте бил там през цялото време?

— През цялото време ли?

— За да ме шпионирате.

— Да те шпионирам, как ли не.

— Признавате ли?

— Признавам, че стоях в сенките и те наблюдавах, но просто гледах да не ти се случи нещо. Исках да предотвратя всяко произшествие от рода на това преди малко.

— Защо? — попитах аз.

— Видях те да бродиш сама сред сергиите. Досетих се, че е възможно да си имаш неприятности. Това задоволява ли те, момиче, или искаш да ми зададеш още въпроси?

— Защо вървяхте по петите ми в Лондон? — попитах безцеремонно.

— Значи знаеш за това?

— Да, знам.

— Гледах да не ме забележиш. Не исках да те уплаша.

— И след това идвахте в музикалния театър, за да ме видите.

— Вярно е, че идвах в музикалния театър, но не само заради теб.

— Тръгвахте си веднага след края на моя номер.

— Така е.

— Обяснете ми това — изрекох твърдо аз.

— Когато му дойде времето — каза той.

— Искам да узная още сега!

— Спокойно, моето момиче. Изпускаш си нервите.

— Кажете ми — настоях аз.

Той се засмя тихо. Обърнах се, за да си отида.

— Къде смяташ да идеш? — попита рязко той.

— Ще се опитам да намеря Едуард… мистър Лайън.

— Той трябва да те намери — отвърна Филип Ашли. — Проклетият глупак трябва да е полудял, за да те пусне да обикаляш така. Ще получи хубав урок, ако ти се случи нещо.

— Не ми трябва придружител — възкликнах гневно.

— Но си имаш един — каза той и стисна здраво ръката ми.

— Вие сте непоносим — казах аз.

— Значи ще трябва да пострадаш малко.

— Ще ме пуснете ли, мистър Ашли?

— Не, няма. Идваш с мен.

— Никъде няма да ходя — отвърнах аз.

— Нямаш избор. По-едър съм от теб и далеч по-силен.

— Вие ми се подигравате!

— Констатирам факт. Хайде, идвай.

— Къде отиваме?

— При реката.

— Ако смятате…

— Не храни празни надежди. Там е тихо и ще виждаме фойерверките. Твоят галантен кавалер мистър Лайън сигурно ще успее да свърши „деловия си разговор“ до техния край и може би ще си спомни, че носи отговорност за теб.

— Какво знаете за мистър Лайън?

— Предостатъчно, момиче — каза той.

Не проговорих повече. Закрачих мълчаливо до Филип Ашли. Сякаш цялата ми енергия беше изчезнала някъде. Още не се бях съвзела от срещата с двамата селски грубияни. Минахме покрай тъмните пусти сергии, стъпвайки по разпилените боклуци. Скоро почнах да чувам ромона на реката, която течеше стремително край бреговете. Светлините и звуците от музиката в палатката за танци останаха далеч зад нас. Шумът от музиката приличаше на слабо, пронизително ехо, а светлините не бяха нищо повече от цветни сенки в далечината. Усетих как студеният нощен въздух докосва раменете ми и потреперих. Земята беше влажна и блатиста. Всички храсталаци около нас шумоляха. Филип Ашли ме заведе до една пейка под огромен дъб, който растеше почти до ръба на реката. Даде ми знак да седна и аз му се подчиних.

— Какво предлагате да правим сега? — попитах язвително.

— Ще чакаме — каза той.

— Искам да си вървя вкъщи.

— Много лошо. Ще чакаш.

— Вие сте най-отвратителният…

— Замълчи — отсече той. — Омръзна ми да те слушам. И на мен не ми е приятно, момиче. Отдавна да съм те пуснал да вървиш, където искаш, ако не смятах, че някой хулиган ще те отвлече.

— Защо се интересувахте какво ще стане с мен? — сопнах му се аз.

— Казах ти да млъкваш — отговори той с дрезгав глас.

Наоколо царуваше пълна тишина и спокойствие. Водата ромолеше. Сребристи стружки подскачаха на местата, където лунните лъчи докосваха повърхността й. Една жаба скочи от пън и цопна във водата. Ароматът на млечка се смесваше с мириса на влажна земя и сухи листа. Небето беше съвсем черно. Луната го позлатяваше леко с лъчите си. Гневът ме гризеше отвътре, бузите ми се сгорещиха, а устните ми се свиха. Искаше ми се да хвърля нещо по този грубиян, който ме държеше в плен, но в същото време се чувствах поласкана. Той поне ми обърна малко внимание, за разлика от Едуард. Знаех, че трябва да се страхувам от него, но не се боях.

— Какво искате от мен? — попитах аз.

— От теб? Нищо, скъпа моя.

— Защо ме преследвахте онзи ден? — запитах аз.

— Моля?

— Онзи ден през нощта, в гората.

— За какво говориш?

— Първо ме дебнехте. После хукнахте подире ми.

— Не — рече той — не съм бил аз.

— Ходехте подире ми в Лондон. Шпионирахте ме тази вечер…

— Но не съм търчал подире ти в гората.

— Тогава… кой е бил?

— Разкажи ми за тази случка — каза той. Гласът му стана удивително дълбок. Стоеше свел на една страна глава и слушаше много внимателно, докато му разказвах за станалото. Лицето му изглеждаше мрачно на лунната светлина. Видимо се ядоса и напрегна.

— Проклет глупак! — възкликна той. — Кой ли е бил този? Тебе трябва да те държат под ключ. Ако не участваш във всичко това…

— В какво?

Той не обърна внимание на въпроса ми.

— Сигурна ли си в това, което ми разказа? Абсолютно сигурна ли си, че всичко това не е плод на въображението ти?

— Така мисли и Едуард. Никой не ми вярва.

— Аз ти вярвам — каза той.

— Не разбирам — казах аз. — Нищичко не разбирам.

— Ще разбереш — отвърна той — с течение на времето.

Филип Ашли знаеше нещо, но нямаше намерение да ми го казва. Сведох поглед към ръцете в скута ми. Доплака ми се от безсилие. Сякаш всички участваха в някакъв безмълвен заговор, включително и този мъж. Нещо се криеше зад това мълчание и то ме заплашваше. Защо отказваха да ми кажат какво става?

— Защо да ви вярвам? — попитах аз. — Защо? Вие вървяхте подире ми в Лондон. Вие ме проследихте тази вечер. Защо да ви вярвам, когато казвате, че не сте били в гората?

— Тук си съвсем права.

— Не… не знам дали да ви вярвам или не.

— Вярно е, че не знаеш. В такъв случай трябва да се боиш от мен. Нищо не ми пречи да те хвърля още сега в реката.

— Как смее…

— И ще го направя, ако не пазиш тишина. Мисля. Искам да запазиш спокойствие.

— Вие запазете спокойствие! — възкликнах раздразнено. Филип Ашли се засмя силно. Смехът му прозвуча така, сякаш някой дявол се кикоти в мрака. Той загреба шепа камъчета и започна да ги хвърля в реката. Всяко от тях цопваше шумно във водата. Една жаба изкряка гневно. Щурци цвърчаха близо до корените на едно дърво. Жуженето на насекомите изпълваше въздуха. Филип Ашли хвърли едно по едно всички камъчета. После скръсти ръце на гърдите си и се облегна на ствола на едно дърво. Лунните лъчи очертаваха силуета на лицето му. Острият му нос изпъкваше ясно на тъмния фон, а челюстта му се издаваше. Изглеждаше така, сякаш е забравил за моето присъствие. Това ми се стори по-непоносимо от обидите му.

— Направихте голямо впечатление на мисис Крендал — подхвърлих след малко.

— Забележителна дама — рече той. — Забележителна.

— Вашият джин й направил неотразимо впечатление.

— Пресуши почти цяла бутилка от него — каза той. — Досега не бях виждал нещо подобно.

— Не смятате ли, че това е доста нечестно от ваша страна? — казах аз.

— Нечестно ли?

— Да я напоите така, за да изстискате от нея всичко, което знае.

— Това ли съм направил?

— Не е ли така?

— Може би. Тя ми каза някои интересни неща.

— Корин се ядоса много. Тя твърди, че не ви е виждала досега.

— Може и да не ме е виждала.

— Защо се интересувате толкова от нас? — попитах рязко.

— Да кажем, че искам да узная повече за моите съседи — отвърна бързо той.

— Много ми се иска да знам кой сте вие всъщност.

— Филип Ашли, художник и негодник, на твоите услуги.

— Защо сте тук? Каква е вашата цел? Знам, че не сте дошъл в Девъншир само за да рисувате.

— Досетлива си.

— Ще разкажа всичко на Едуард. Ще му предам всички ваши думи.

— Ако съм на твое място, няма да постъпя така — отвърна тихо Филип Ашли.

— Заплашвате ли ме?

— Може би.

— Кой сте вие? Какво възнамерявате да правите?

Той се изкикоти.

— Май ме мислиш за някакъв доста зловещ тип — каза той. — Може би замислям някакво ужасно престъпление. Никога не ми се изпречвай на пътя. За момента ми е изгодно да те пазя, но друг път едва ли ще бъда толкова милостив. Не ми се мотай в краката и се дръж прилично.

— Склонна съм да ви вярвам — казах аз. — Никоя ваша постъпка няма да ме изненада. Всеки, който напива една бедна неразумна жена и после й се присмива, е способен на най-отвратителни злодеяния.

— Точно така — потвърди нехайно той.

Потънахме в мълчание. Питах се кой ли е този циничен и самоуверен мъж с насмешлив език. Той ме озадачаваше и дразнеше. Не бях в състояние да устоя на магнетичния му чар. Казах си, че го мразя и трябва да се боя, но изпитвах необяснимо спокойствие, докато седях до него, и се радвах, че ме доведе тук. Главоболието ми изчезна. Стори ми се, че цялата ми душа е изпълнена с жизненост и блика от енергия. Филип Ашли беше причината за това. Не знаех как го постига и защо го прави, но тайничко се наслаждавах на това усещане.

— Ще ми кажете ли поне кой е мистър Херън? — попитах аз.

— Един човек от Лондон.

— Чудя се за какво му е притрябвал Едуард.

— И аз се чудя.

— Приятел ли сте на мистър Херън? — попитах аз.

— Имах си веднъж работа с него.

— Добре ли го познавате?

— Не много добре, но достатъчно, за да не го харесвам.

— С какво се занимава той?

— С нищо интересно за теб, моето момиче. Задаваш твърде много въпроси. Всеки момент ще загубя търпение и ще съжаляваш горчиво, че си ме ядосала.

— Никой не ми казва нищо — възкликнах разочаровано.

— Значи имаш голям късмет — отбеляза той.

— Всеки се държи с мен така, сякаш съм дете!

— А ти се държиш точно като дете, скъпа.

Запазихме мълчание, докато първите цветни ивици на фойерверките озаряваха небето. Една ракета разсече мрака, избухна и се пръсна на малки сребристосини огнени частици, които се понесоха бавно надолу и угаснаха. Последва я друга, която посипа небето със зелени снежинки. След това се появи червена, а после златиста. Гледката беше невероятно красива. При всяко изстрелване на ракета се чуваше оглушителен трясък, а после красотата се възпламеняваше на небето в абсолютна тишина. Искрящите фойерверки се извиваха във форма на сребърни колела. Зрителите в далечината викаха от удоволствие. Огненото представление продължи петнадесет минути. То беше смайващо ослепително. Небето, ми се стори по-тъмно отпреди, щом настъпи краят му. Вятърът никога не ми бе изглеждал по-студен и пронизителен.

— Да вървим — рече Филип Ашли. — Твоят придружител може би си е спомнил най-сетне за теб. Ще те търси. Ще те заведа при каруцата.

— Благодаря ви — казах аз.

Чувствах се съвсем изтощена. Изпълненият със събития ден си казваше думата. Вече исках единствено да бъда сама. Крачех до Филип Ашли. Налагаше ми се почти да тичам, за да не изоставам от него. Изведнъж се озовахме пред каруците. Голямата купа сено биеше на очи, Едуард стоеше до нашата каруца. Очевидно се намираше в отлично настроение. Филип Ашли спря.

— Ще те оставя тук — каза той. — Твоят мистър Лайън те чака.

— Пред… предполагам, че трябва да ви благодаря — промълвих неловко.

— Няма нужда. Удоволствието беше изцяло мое.

— Довиждане — казах аз.

— Довиждане — отвърна той.

После потъна в сенките и се изгуби от поглед. Останах за миг на място. Мислех си за този мъж. Той беше толкова особен и озадачаващ. Питах се защо не се уплаших от него. Бях имала всички основания за това. Отправих се бавно към каруцата.

— Ето те и теб — каза Едуард. — Търсих те навсякъде.

— Срещнах един приятел — отвърнах аз.

— Така ли? Хубаво. Ще тръгваме ли?

— Да — отговорих аз.

Обърках се. Едуард изобщо не изглеждаше разтревожен от моето изчезване. Необяснимо защо се намираше в добро настроение. Помогна ми да се кача в каруцата и се метна до мен с момчешки ентусиазъм. Усмихваше се на себе си и пляскаше весело с юздите, докато се отдалечавате от мястото на панаира.

— Добре ли мина срещата… с твоя приятел? — попитах аз.

— Какво? А, ти имаш предвид човека с когото разговарях. Да, всичко се нарежда добре, положението е отлично.

— Просто… се питах.

— Хубава нощ, нали? — каза Едуард.

Пътят приличаше на сребриста лента на лунната светлина. Мастиленочерните ивици на дърветата и храсталаците го ограждаха от двете страни. Конете припкаха бодро по него. Явно и те копнееха час по-скоро да се приберат вкъщи. Каруцата подскачаше на издатините по пътя и сеното падаше върху раменете ни. Усещах, че Едуард е в приповдигнато настроение и ако не съм аз, ще почне да си подсвирква. Обидих му се малко за това, че прие толкова равнодушно моето изчезване. Изобщо не ме попита къде съм била. Реших да не му казвам нищо за Филип Ашли. Всички други си имаха тайни. Срещата с мистър Ашли ще бъде моята тайна.