Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (2)

Глава втора

Той беше сравнително млад. Изглеждаше на не повече от тридесет години. Имаше изискан вид, който го караше да изпъква на фона на другите посетители. Носеше елегантни дрехи — тъмнокафяв костюм и жилетка от жълт атлаз, бродирана с кафяви цветни мотиви, които показваха, че той има превъзходен вкус и отличен шивач. Косата му беше яркокестенява с лек червеникав оттенък. Един гладък кичур се беше спуснал над челото му. Очите му бяха тъмнокафяви. Черните му вежди се извиваха изящно над леко сведените клепачи. На лицето му изпъкваше светлорозов белег от едната скула до брадичката. Следата от раната му придаваше необяснима привлекателност. Имаше здрав загар и силно мускулесто тялото като на човек, който прекарва повечето си време на открито.

— Нали е хубав? — прошепна Лавърни.

— Интересно, кой ли е той?

— Нямам представа. Но съм сигурна, че не е от обичайните ни клиенти. Той е от тия, дето носят бяла вратовръзка и фрак, а не ризи и бомбета като местните, които висят тука. Вероятно е дошъл при нас от любопитство. Обаче винаги е сам. Хората като него обикновено идват с цял куп свои приятели, за да се присмиват и подиграват на всички останали.

— Значи идва от седмица? — попитах аз.

— Точен е като часовник — отвърна тя.

Мъжът сякаш се чувстваше като у дома си на масата. Беше се облегнал, подвил единия си крак небрежно върху другия и отпуснал ръка на гърба на стола до него. От него лъхаше сила и бързина, сякаш спотайваше огромна мощ, която той сдържаше умело и обуздаваше старателно. Плътните му розови устни се бяха разтворили в полуусмивка. Сториха ми се твърде големи. Устата му беше жива и изразителна. Той беше човек, който се разсмива лесно и също толкова лесно избухва.

Извърнах се и се постарах лицето ми да изглежда безизразно. Бях почти сигурна, че това е човекът, който, ме преследваше. Сега, когато се превърна в реалност и престана да бъде сянка в мъглата, се боях още повече от него. Тръпка на ужас пролази по гърба ми и гърлото ми пресъхна. Какво искаше? Защо ме преследваше? Защо идваше тук всяка вечер, само за да ме зърне ли?

— Твоят човек е някакво конте — подхвърли Лавърни, докато се отдалечавахме от сцената.

— Сигурна съм, че бъркаш — казах аз. — Никога по-рано не съм виждала този мъж. Защо, за бога, му е притрябвало да се интересува от мен?

— Виж се пак в огледалото, дете — отвърна тя.

— Това изобщо не ми харесва — казах аз. — Ще кажа на Бил.

— И какво ще направи Бил?

— Ще го изхвърли оттук — отсякох категорично.

— Почакай сгоден случай, дете. Той не ти е сторил нищо лошо.

— Така ли?

— Защо се разтревожи толкова? — попита тя загрижено. — Пребледняла си. Ръката ти трепери. Хайде, кажи ми истината. Досажда ли ти този момък?

— Аз… не. Казах ти, че не съм го виждала по-рано.

— Е, добре, ако направи нещо, просто ми кажи. Ти си още дете, не си една от онези хористки, които насърчават мъжете да се държат дръзко с тях. Кажи на Лавърни, ако този човек се опита да ти стори нещо.

— Ще ти кажа — обещах аз. — Ще се кача в гримьорната да се подготвя, Лавърни.

— Да-а, музикантите си настройват инструментите. Още малко и трябва да изляза да си изпълня номера. Ще се видим после.

Тръгнах нагоре по витата желязна стълба. Три от хористките излязоха стремително от тяхната гримьорна, докато минавах покрай нея. Те бяха едри руси жени с гримирани лица и пронизителни гласове. Носеха зелени рокли, украсени със сини пайети. В косите им бяха затъкнати зелени и сини пера. Те ми махнаха и заговориха шумно, докато слизаха по стълбата. Моята гримьорна беше съвсем малка. Мъничък прозорец гледаше към улицата долу. Стаята беше отрупана с костюми, които оправях в момента. На стената висяха ярко оцветени рокли. На един стол имаше куп пера и мъниста. Голяма камара книги беше струпана на пода до едно детско креватче. В единия ъгъл беше печката, която ми осигуряваше малко топлина. Стените бяха влажни. Мазилката се беше пропукала, а на тавана се бяха образували кръгли кафеникави петна. Това беше моето убежище, единственото място, където се чувствах удобно и в безопасност. Тази вечер то почти не ми действаше успокоително. Бях се изнервила, а главата ми пулсираше от болка.

Седнах на детското креватче и извадих куклите от дългата им плоска червена кутия. Преди много години Бил ми подари кукла, с която да си играя. Тя възбуди толкова любопитството ми, че скоро се научих да я карам да върви, да танцува и да се движи като истинска личност. Нея вече отдавна я нямаше, но четирите, с които разполагах сега, си ги бях направила сама. Издялах ги грижливо от меко дърво и ги боядисах. Уших им всички дрешки. С течение на времето те се превърнаха за мен почти в човешки същества: Гретхен с големите й сини очи, Ханс с гъстата, рошава руса коса, Дракона Дил със зелените си люспи и смешен розов език, Миранда с яркочервената уста и блестящите кафяви очи.

Бил ми построи миниатюрен театър. Нищо не му липсваше. Имаше въртяща се сцена, кадифена завеса и подвижни проспекти. Моите кукли играеха ролите си на фона на декори и подпорни колони съвсем като в истински театър. Аз стоях зад сцената и дърпах конците. Публиката ме виждаше чак след края на представлението, когато пуснеха сценичното осветление. През повечето време бях скрита от погледите на зрителите. Хората ме виждаха само за няколко секунди, докато им се покланях.

Сметнах за странно един мъж да идва всяка вечер само заради тези няколко секунди. Искаше ми се да вярвам, че има някакво друго обяснение за присъствието му, но не успях да се сетя за такова. Не беше ясно на какво се дължи интересът му към мен, но той имаше достатъчно силни подбуди, за да върви подире ми до музикалния театър всяка вечер и да стои до края на представлението, когато излизах, за да изпълня краткия си номер. Това ме ужаси. Почувствах се уязвима и беззащитна пред човека, който се държеше толкова необяснимо.

Чух как Сара говори на Бърт и се мъчи да го накара да изтрезнее. След няколко минути самият Бърт се появи с клатушкане в коридора и влезе в моята гримьорна. Беше облякъл син костюм с широка ярко синьо-зелена вратовръзка. Големите му сиви очи гледаха тъжно. Побеляващата му руса коса беше разчорлена. Държеше сгънат вестник и се наведе леко, докато стоеше на вратата.

— Здрасти, бебче — изрече сърдечно той. — Ще имаш ли нещо против да излезеш малко по-рано на сцената? Съжалявам, наистина съжалявам. Сара се ядоса страшно. Много ми е неприятно, че те моля за това.

Усмихнах се.

— Нямам нищо против, Бърт. Дил ми изглежда доста разтревожен, но Ханс бързо ще го вкара в правия път.

— Мило малко момиче — каза той. — Малко момиче с нейните кукли. Действително ми е неприятно да те моля за това. Наистина.

— Ще се оправиш ли? — попитах аз.

— О, да… да. Сара вари още кафе в момента. Изплъзнах й се, когато не ме гледаше, за да дойда да ти се извиня. А, между другото, да си получавала някакви вести от сестра ти напоследък?

— Не. Преди три месеца ми прати писмо от Бристол.

— Прати ли ти пари?

— Ами-и, да, няколко лири — отвърнах аз. Изненадах се от въпроса му.

— Не че искам да ти се бъркам в работите — каза Бърт и се облегна на рамката на вратата, — но един човек ме питаше за нея тази вечер. Искаше да разбере дали си я виждала и дали знаеш къде е сега. Май се интересуваше наистина от нея. Попита дали тя ти праща пари и ако е така, колко. Казах му, че това не му влиза в работата. Този момък изобщо не ми хареса.

— Как… как изглеждаше? — запитах аз, като се постарах гласът ми да прозвучи както обикновено.

— Заприлича ми на боксьор, защото бе едър и с много широки рамене. Май и носът му беше счупен. Неприятен тип, много неприятен. Носеше голямо синьо палто и сиво копринено шалче. Гласът му беше дрезгав и пресипнал. Хич не ми хареса този човек.

— Къде ти зададе тези въпроси?

— Ей там долу, в бара на Финиган. Момъкът ме почерпи. Сам настоя за това. Той и един друг тип си стояха на бара, когато влязох. Имам чувството, че са ме чакали да дойда.

— Как изглеждаше спътникът му?

— Висок, слаб, скромно облечен. С руса коса, сиви очи и тънки устни. Много ми приличат на престъпници тия двамата. Чудно ми е защо се интересуват толкова от малката Морийн.

— Нямам представа.

— Лошо се получи. Имам предвид с Морийн. Позор. Да избяга така и да не казва какво става с нея. Не казва с какви хора се е забъркала — особено ако тези типове са нейни познати. Казах им да не ти досаждат с въпроси, защото не знаеш за нея нищо повече от мен.

Бърт въздъхна и поклати глава. Почти веднага след това си тръгна. Забелязах, че е изпуснал вестника си на пода. Вдигнах го и го хвърлих на детското креватче. За миг си помислих, че мъжът, който го е разпитвал, е същият, който върви по петите ми, но описанието на Бърт изобщо не му подхождаше. Зачудих се кои са тези хора и защо сестра ми е възбудила любопитството им. Бяха доста страшни, ако се съди по думите на Бърт. Не ми беше приятна мисълта, че се е забъркала с подобни типове.

Не хранех почти никакви илюзии за Морийн. Доколкото си я спомнях, тя беше хубава, доста навъсена млада жена, която беше вечно недоволна от всичко, което я заобикаляше. Беше жизнена. Имаше тъмнокафяви очи, лъскава черна коса и нацупена червена уста. Бяхме различни във всяко отношение. Тя се беше метнала на баща ни, докато аз приличах повече на майка ни. Двете с Морийн бяхме много близки. Тя разби сърцето ми, когато избяга с актьора. Разбира се, получавах писма от нея, но в никое от тях не ми разказваше нищо за себе си. Споменаваше за някакви малки роли в театъра. Непрестанно пишеше, че ще ме повика да дойда при нея, когато събере достатъчно пари и получим възможност да живеем прилично. Знаех, че това никога няма да стане. Морийн се беше превърнала в спомен за мен. Струваше ми се, че писмата ги пише някоя непозната жена.

Хвърлих поглед към малкия порцеланов часовник на работната ми маса. Оставаше половин час до излизането ми на сцената. Седнах на креватчето и разтворих вестника. Надявах се той да ме разсее, докато дойде време да сляза. Беше някакъв жълт вестник, едно от многото скандални издания за забавление на читателите, които водят скучен и монотонен живот. Имаше статия за един херцог, който заварил жена си да се развлича с коняр, и подробен разказ за някакво убийство с брадва. Цялата първа страница беше посветена на последните новини по случая Ман, както го бяха нарекли служителите от Скотланд ярд. Преди две седмици заможният търговец Клинтън Ман показал на неколцина познати колекция от нешлифовани скъпоценни камъни в художествената галерия Ман. Същата нощ крадци влезли с взлом в галерията и откраднали камъните, като пребили жестоко Ман, чийто апартамент се намирал на горния етаж. Ман починал от нараняванията. Служителите на Скотланд ярд не разполагали с никакви улики по случая. Това беше тъкмо такава история, каквато най-много обичат читателите: скъпоценни камъни, влиятелен търговец на произведения на изкуството, грабеж и убийство. Захвърлих вестника на пода. Почувствах се по-угнетена и потисната от всякога.

Отпуснах се на креватчето. Ханс и Миранда се намираха до мен, Дил беше в краката ми, а Гретхен — в скута ми. Взрях се в яркообагрените създания. Техният свят беше толкова простичък, толкова невинен, толкова изпълнен с шеги, развлечения и комични злополуки. Те танцуваха и подскачаха всяка нощ пред изрисуваните декори и караха зрителите да се смеят гръмогласно. След края на представлението се връщаха в своята кутия. Не знаеха ни скръб, ни мъка. Така ми се искаше животът в реалния свят да е също толкова лесен, колкото този в света на изрисуваните ми кукли.

 

 

От петнадесет минути стоях в тъмнината зад ярко осветената кутия. Пръстите ми дърпаха чевръсто конците. Чух гръмогласен смях и след това върху сцената се изля порой от аплодисменти. Запалиха лампите и аз се поклоних, като се усмихвах скромно. Куклите лежаха безжизнено накуп на пода на техния театър, докато завесата се спускаше. Прекосих бързо сцената и излязох зад кулисите. Веднага надзърнах през тайния процеп. Мъжът плащаше на келнера. Той остави бакшиш на масата и тръгна да си върви. Вървеше бавно. На устните му още играеше лека усмивка.

Сценичните работници махнаха кукления театър и хористките започнаха да се подреждат. Намирах се зад притъмнелите кулиси, когато завесата се вдигна бавно и светлините на рампата обляха с лъчите си момичетата. Пайетите проблясваха, а грубите изрисувани пера придобиха неочаквана привлекателност. Музикантите засвириха и момичетата запяха. Гласовете им не бяха съвсем хармонични и бяха малко пискливи, но доставяха удоволствие на публиката. Качих се по малката стълба, която водеше към коридора. Пробих си път през препълнената зала и стигнах до бара, зад който стоеше Бил.

— Беше страхотна тази вечер, Джулия — изрече той и ми се усмихна. — Всички харесаха изпълнението ти, както обикновено.

Бил беше висок, леко прегърбен мъж. Имаше орлов нос и голяма грозна уста, но в ясносините му очи винаги лумтяха весели пламъчета, а на лицето му постоянно беше изписана усмивка. Косата му някога е била наситено кестенява, но сега беше оредяла и се беше прошарила. Ушите му стърчаха като дръжки от двете страни на главата. Бил беше толкова симпатичен, че навсякъде го посрещаха радушно. Той беше естествен и непринуден и се разбираше отлично с всички.

— Искаш ли нещо, сладурче? — попита той.

— Бил… познаваш ли този човек, който излезе току-що, мъжа с карираното наметало?

— За хубавеца с белега ли питаш?

— Да.

— Не, не знам кой е той. Идва всяка вечер от една седмица. Не пие нищо друго, освен бира, но оставя голям бакшиш. Учтив момък. Добре е възпитан, за разлика от другите ни обичайни посетители.

— Всяка вечер излиза по едно и също време — подхвърлих аз.

— Като си помисля, да, така е, тръгва си веднага след твоето изпълнение. Май си имаш поклонник, сладурче. Може би е журналист и е решил да напише статия за теб. Надявам се да е така. Рекламата ще ни свърши добра работа.

— Мати в канцеларията ли е? — попитах аз.

— Да, и е в лошо настроение. Преглежда книгите. Знаеш какво означава това за нея. Ще гледаш да й оправиш настроението, нали, сладурче?

— Ще опитам, Бил — отвърнах аз.

Бил се засмя и ми намигна. Наточи халба бира за един клиент, после взе гюдерията и затърка повърхността на сивия мраморен бар. Бил си беше създал приятен и удобен свят, чийто най-голям недъг беше жена му, която, според него, вечно била в лошо настроение. В това нямаше нищо вярно, защото всички знаеха, че „проклетията“ на Мати е плод на въображението му.

Разтворих зелените кадифени завеси, прекосих фоайето и отворих вратата на канцеларията. Мати седеше зад огромно махагоново бюро. Беше отворила пред себе си голяма счетоводна книга. Умните й сиви очи бяха съсредоточено присвити. Гризеше крайчеца на един молив. Косата й беше хубава и стоманеносива. Мати я беше събрала в стегната плитка на върха на главата си. Чертите на лицето й бяха сурови и почти груби, но скулите й бяха изящно оформени. На пръв поглед беше безцеремонна, рязка и страховита. Говореше отсечено, а движенията й бяха решителни, но тези, които знаеха каква е в действителност, разбираха, че това е само поза.

Всъщност Мати беше дори прекалено мекосърдечна, но прикриваше добротата си зад маската на безцеремонност и непреклонност. Никой обаче не се подлъгваше и не вярваше на външността й. Тя с готовност правеше всичко възможно, за да помага на другите, но й беше приятно да я смятат за коравосърдечна. Това беше своеобразната й защита срещу непринудеността и любезността на Бил.

Вдигна поглед. Явно не се зарадва, че я прекъсвам. Беше облякла светлозелена рокля и я бе украсила с брошка. На ръкавите си имаше колосани бели маншети. Пръстите й бяха изцапани с мастило.

— Добър вечер, Джулия — каза тя. — Как мина представлението?

— О, както обикновено.

— Чудесно. Дори тук ги чух как се смеят.

— Те винаги се смеят — изрекох съвсем обезсърчено.

— Станало ли е нещо? — запита тя. — Защо не се радваш? Струва ми се, че нещо те безпокои.

— Така е, Мати.

Мати затвори книгата и ме погледна. Намръщи се. Имах странното чувство, че знае какво ще й кажа още преди да почна да говоря. Тя се намръщи още повече, докато говорех. Бръчката на челото й се превърна в дълбока бразда между веждите й. Сивите й очи потъмняха и ъгълчето на устата й трепна леко. Разказах й всичко за мъжа, който ме преследваше, и че идва всяка вечер, и си отива веднага след като напусна сцената. Разказах й дори за човека, когото Бърт срещнал в бара и как отначало съм си помислила, че моят преследвач е същият мъж, който е задавал въпросите. Мати мълча известно време след като свърших. Беше скръстила ръце пред себе си и ги гледаше съсредоточено.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Ами… не знам какво да ти кажа, Джулия. Знаеш, че мъжете и по-рано са проявявали интерес към теб. Вече не си малко момиче. Нищо чудно, че ти обръщат внимание.

— Този път е различно — почнах да протестирам аз.

— Така ли? — Тя вдигна лицето си. Сивите й очи ме изгледаха предизвикателно. Блъфираше умело, но не успя да ме заблуди. Тя стана енергично и се захвана да подрежда някакви документи в стройна купчина. Като че ли забрави напълно за моя проблем, но знаех, че това не е така. Виждах колко е разтревожена. Ръцете й трепереха леко, докато се занимаваше с документите. Явно положението беше много по-сериозно, отколкото предполагах. Мати знаеше нещо и не искаше да го разбера и да се изплаша още повече. Това, което й казах, беше само част от много по-голяма история. Тя се страхуваше. Никога по-рано не я бях виждала да се бои.

Мати прибра документите в едно чекмедже и втренчи поглед в мен. Устните й се бяха разтворили в усмивка, но тя ми се стори не по-малко неискрена от грубото й сопване. Усетих, че се преструва, а Мати не беше добра актриса. Заговори твърде бързо и прекалено весело за една дреха, която й шиех. Мати знаеше нещо, нещо важно, но я беше страх да ми го каже. Зачудих се какво ли е то. Защо се старае толкова да скрие тревогата си?