Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (4)

Глава четвърта

Някой беше дръпнал яркосините завеси на трапезарията и ослепителните слънчеви лъчи се изливаха в нея и очертаваха сребристи петънца по полираната повърхност на дългата маса. Листата на дъба отвън бяха обагрени в жълто, а земята приличаше на подвижна мрежа от непрекъснато редуващи се светлини и сенки. Една птичка пееше страстно, като подскачаше от клонче на клонче. Около пансиона се носеха всички ободрителни и приятни звуци на трудовия Лондон: тракането на колелетата по паважа, провикванията на вестникопродавеца, непрекъснатото дрънчене на звънеца, който висеше над вратата на пекарницата отсреща.

Вътре обаче цареше пълна летаргия. Вече беше следобед, но обитателите на пансиона бяха станали току-що. Седяхме в трапезарията и гледахме сънливо храната, която Мати носеше от кухнята. Бил и Бърт четяха вестници, чиито страници шумоляха при обръщането им. Шефът на сценичните работници, старият Грийнли, дремеше в стола си. Сара седеше в един ъгъл и се занимаваше със своето плетиво. Тя беше похапнала по-рано в кухнята заедно с Мати. Хористките Ади, Стела и Жанет седяха с ролки на косата. Лицата им лъщяха от крема, с който се бяха намазали. Още не се бяха събудили съвсем и вродената им жизненост сякаш се беше изпарила. Лавърни беше облегнала лакти на масата и четеше подпряния пред нея роман от заемната библиотека. Червените й къдри се спускаха върху приведеното й лице. Аз седях до прозореца и гледах птицата, която подскачаше по клончетата.

Попитах Ади дали е оставила отворени портата и вратата. Тя почна да протестира и заяви, че е невинна. Огромните й сини очи почнаха да примигват, когато се кълнеше, че е затворила както трябва портата и е пуснала резето. Изглеждаше съвсем сигурна, че това, което казва, е истина, и затова реших да не я притискам много с въпроси. Събитията от последната нощ ми се струваха сън на ярката слънчева светлина. Струваше ми се, че съм преживяла нещо неприятно и същевременно нереално. Единствените неща, които съществуваха в действителност, бяха проблясващата повърхност на масата, сребърната купа със сини и лилави ралици, сънливите лица на хората, които познавах толкова добре и обичах. Всичко беше наред. Всичко си беше както обикновено. Струваше ми се невъзможно тъмната сянка на страха да е падала върху този дом.

Бях съвсем будна, въпреки че бях спала твърде малко. Главата ми се беше прояснила напълно и долавях необикновено силно присъствието на всички предмети около мен. Сякаш ги виждах за първи път: нащърбените сини чаши и чинии, избелелите перленосиви тапети със син ръб, стария сив килим, който на места се беше съвсем протрил. Това беше моята реалност. Това беше обстановката, която познавах. Последната нощ и всичко, което стана преди нея, беше само един лош сън. Не вярвах, че е имало фигура в мъглата, че съм чула гласа в мрака откъм вратата на стаята ми и че се е провел напрегнатият загадъчен разговор, който подслушах неволно, докато стоях в тъмнината.

— Някакъв лондончанин е спечелил цяло състояние от залаганията на конните надбягвания — подметна Бърт, докато обръщаше шумно една страница на своя вестник. — Бедният човек. Сигурно ще се ожени за херцогиня и ще живее кучешки живот.

— Жалко, че и аз нямах малко късмет — заяви Стела. — Загубих десет лири миналата седмица. Един човек ми обясни как да заложа на сигурно, но единственото сигурно нещо е, че половината ми месечна заплата отиде на вятъра.

— Никога не залагам на коне — й каза Ади.

— Не си и помисляй, скъпа — изрече язвително Стела. — За това се иска мозък. Човек трябва поне да може да събере две и две.

— Наистина ли? — попита Ади, като примигваше с дългите си клепачи. — Не знаех това. А ти как се справяш?

— Нищо ново по случая Ман — изрече Бърт. — От Скотланд Ярд смятат, че някаква банда е извършила престъплението. Май и една жена била замесена. Ман се забъркал с някаква загадъчно, тъмнокосо създание малко преди обира и убийството. Полицията търси и нея, и съучастниците й.

— Винаги е замесена някаква жена — отбеляза Жанет.

— Бедният човек — въздъхна Сара и вдигна очи от плетивото си. — Да умре толкова мъчително и всичко това за шепа камъчета.

— Тези камъчета струват почти един милион лири — каза й Бърт. — При това не са шлифовани и е лесно за престъпниците да ги пласират някъде. Нищо чудно полицията изобщо да не ги открие.

— Толкова страшни неща стават — промърмори Сара. — Чудя се…

— Аз пък се чудя дали да не си взема още една кифла — подметна Ади, докато гледаше лакомо буркана с оранжев мармалад. — Вече изядох три. Трябва да внимавам за фигурата си.

— Не разбирам защо — изрече язвително Стела. — На кой му пука дали си дебела или не?

— Момичета, не се карайте — изрече Мати, докато влизаше в стаята с чиния, от която пускаха пара наденици и бъркани яйца. — Поупражнявайте се малко, ако имате излишна енергия. Май и двете объркахте стъпките снощи.

Разговорът заглъхна и продължихме да се храним мълчаливо. След малко всички се разотидоха по своите си работи. Изчистих масата и отидох в кухнята, за да помогна на Мати да измие съдовете. Тя ми се стори малко нервна. Разбрах веднага, че не иска да се въртя около нея, но настоях да остана. Взех кърпата за бърсане на съдове от ръката й и почнах да подсушавам чиниите. После ги подреждах умело на мястото им. Мати потопи ръце в пълната с пяна мивка и затърка съдовете с насапунисан парцал.

Усещах, че нервите й са изострени. Няколко пъти едва се сдържа да не ми каже нещо, но успяваше да стисне устни в последния момент. Носеше домашна розова памучна рокля и колосана бяла престилка. Стоманеносивата й коса беше събрана в кок, а върху едното й ухо беше закрепен молив. Пръстите й, както винаги, бяха изцапани с мастило. Лицето й беше малко изпито от недоспиване. Интересно дали ще ми каже това, което изглеждаше толкова важно снощи.

Свършихме с миенето на съдовете. Чак когато кухнята блесна, тя събра смелост да ме заговори. Помещението беше изпълнено със светлина, жълтият кахлен под лъщеше, а слънчевите лъчи позлатяваха белите стени. На поставката до прозореца бяха сложени няколко саксии с бръшлян. Зелените му листа бяха лъскави и с ярки разцветки. Мати сложи жълтата мушама на масата и извади купата с грах, който се готвеше да почисти. Седна до масата и се зае с граха. Аз застанах до печката и зачаках. Домашният котарак се прозя, скочи на пода и изви гръб. Мати стискаше устни. Гледах я как се мъчи да проговори.

— Щастлива ли си, Джулия? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Просто се питах. Знаеш какъв живот водим. Никак не е здравословен. А имаме и толкова необичаен дневен режим! Обстановката в музикалния театър не е особено подходяща за подрастващо младо момиче. Шумът, хората… не, не мисля, че това място е за теб.

— Преди не се тревожеше за това, Мати — отбелязах аз. — Обичам музикалния театър. Обичам хората в него. Всички са чудесни. Съвсем щастлива се чувствам с тях.

— Наистина ли?

— Сигурна съм.

— Джулия… мислех си… — тя се подвоуми.

— Да?

— Една промяна ще ти се отрази добре. Напоследък ми изглеждаш бледа и уморена. Трябва ти малко чист въздух. Трябва да идеш някъде, където бузите ти пак ще порозовеят. Искаш ли да идеш за един-два месеца в Девъншир?

— Девъншир?

— Да. Там е чудесно по това време на годината. Съвсем различно е в сравнение с Лондон. Няма мъгла, врява и замърсен въздух. Навсякъде гледката е прекрасна. Където и да погледнеш, има цветя, дървета и малки поточета, а и морето е наблизо. Въздухът ухае на сол…

— Откъде знаеш, Мати?

— Родена съм в Девъншир. Живях там преди да се омъжа.

— Искаш да ме изгониш — изрекох съвсем спокойно. В гласа ми прозвуча тъга.

— Не, скъпа. Не това…

Мати ме погледна. Сивите й очи гледаха загрижено. На челото й се появи бръчка. Знаех, че й е трудно. Тя не умееше да се преструва. Не й беше лесно да изглежда безгрижна и нехайна при положение, че едва не се беше поболяла от тревога. Мати разбра по очите ми, че не е успяла да ме заблуди. Обърна се към купата с грах. Зачисти го припряно, като хвърляше обелките в една книжна кесия в краката си. Толкова я обичах! Реших да я улесня.

— Значи искаш да отида там? — запитах аз.

— Да, Джулия. За малко.

— Ще ми кажеш ли защо държиш на това?

— Нямам право, скъпа.

— Има… има нещо общо с онзи мъж, който вървеше подире ми, нали?

— Да… да, има. И Бил, и аз се тревожим за теб. Смятаме, че трябва да се махнеш за известно време оттук.

Забелязах, че тя отбягва някаква тема. Имаше нещо, което не ми казваше. Не се и съмнявах, че мъжът, който ме е преследвал до музикалния театър, носи донякъде вината за решението й да ме отпрати, но усещах, че тя има и някакво друго основание. Но Мати не възнамеряваше да го сподели с мен.

— Кажи ми истината, Мати — изрекох аз. — Не се страхувам от нея. Искам да знам защо настояваш да отида в Девъншир.

Мати бутна настрана купата с граха. За миг сведе очи към изцапаните с мастило пръсти. Като че ли вземаше някакво решение. После ме погледна. Лицето й беше спокойно. Ясните сиви очи се взираха невъзмутимо в мен.

— Джулия — изрече тихо тя, — имаш ли ми доверие?

— Знаеш добре, че винаги съм ти имала доверие — отговорих аз.

— Вярваш ли, че ти желая само доброто?

— Разбира се, Мати.

— Много добре. Трябва да ми имаш доверие. Повярвай ми, това, което искам, е най-доброто за теб в момента. Няма да те пратя никъде, ако нямам солидно основание за това. Моля те, не ми задавай повече въпроси. Нямам друг изход, освен да избягвам някак отговорите, а мен не ме бива много да се изплъзвам.

— Добре, Мати — изрекох покорно.

— Имам една много добра приятелка в Девъншир. Казва се Корин Лайън. Тя е малко особена, но иначе е весела мила старица. Ще я харесаш. Има хубаво имение на име Лайън Хаус. То се намира малко извън едно очарователно селце. Отвсякъде го заобикалят гори и полета. Една река тече през имението. Корин живее заедно с платената си компаньонка Агата Крендал и с младия си племенник Едуард Лайън, който е завършил току-що следването си в Оксфорд. Писах й за теб и тя очаква с нетърпение да пристигнеш в Лайън Хаус.

— Всичко ли е готово за заминаването? — попитах аз.

— Да. В неделя сутринта има влак за Девъншир. Ще пътуваш с него. Днес и утре ще пазаруваме. Ще ти трябват доста неща. Да знаеш само как ще се позабавляваме в магазините!

Мати продължи да говори. Разказа ми за детството си в Девъншир и ми описа великолепно тамошната природа. Разказа ми и за Корин Лайън, която била ужасът на графството, въпреки че вече наближавала шестдесетте. Слушах безучастно, без да задавам въпроси. Отговарях само когато беше нужно. Мати белеше граха и говореше. Като че ли изпитваше облекчение. Когато отправи пак поглед към мен, в очите й се четеше нежност, която не се опитваше да прикрие. Знаех, че ме обича. Знаех, че прави това, което смята за най-подходящо при сегашната ситуация. Нямаше да ме отпрати без сериозни основания. Приех решението й. Засега това беше достатъчно.

 

 

В събота вечерта представлението в музикалния театър завърши по-рано от обикновено. Устроихме си тържество само за нас. Имаше огромна торта и няколко бутилки евтино шампанско. Старият Грийнли завърза няколко знаменца от крепирана хартия над сцената, а хористките му помогнаха да сложи другата украса. На масата ме очакваха цял куп подаръци в шарени обвивки. Полунощ отдавна беше отминала. Всички обикаляха с чаши шампанско в ръце и се опитваха да внесат нотка на веселие в един тъжен празник. Момичетата носеха костюмите си на пайети, а Лавърни беше в новата си рокля, която бях завършила току-що. Тя седеше на пианото и свиреше песен след песен, а няколко от момичетата пееха. Бърт и Сара бяха изпълнили любимия си номер. Бърт вече беше малко пиян и седеше усмихнат до уши на един стол.

Реших да видя какво са ми подарили. Открих няколко панделки за коса, портмоне, чифт алени чехли, комплект от четка и гребен с посребрени дръжки и копринено бельо, скрито под няколко пласта розова тънка хартия. Опитах се да се засмея, за да изглеждам благодарна. Опитах се да се престоря на щастлива от моя „празник“, но не успях да се справя както трябва. С мъка сподавих готовите да бликнат сълзи. Мати сякаш усети това. Тя обикаляше по цялата сцена подобно на кокошка с ято печални пиленца. Пълнеше непрестанно чашите и гледаше да оживи поне малко обстановката. Накрая и тя седна и се остави в ръцете на скръбта, която несъмнено изпитваше.

Бил дойде при мен и сложи ръка на рамото ми. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче всеки момент. Усетих, че е изпил прекалено много чаши с шампанско. Разрязах тортата, като си желаех всичко да свърши добре. Ади понесе тортата, за да нагости другите и почна да ръси малки шоколадови късчета по цялата сцена. Мина един час. Всички бяха решили да се преструват на много радостни, но накрая едно от момичетата се напи и избухна в сълзи. Лавърни се опита да я успокои. Успях да се измъкна навън по време на бъркотията, която настъпи.

Музикалният театър беше потънал в пълен мрак. Няколко светлини озаряваха само сцената. Зад кулисите беше тъмно, макар че няколко оскъдни лунни лъча се процеждаха през високо разположените прозорци. Заизкачвах се по желязната стълба. Движех се бавно, като се стараех да не вдигам шум. Горе беше студено и влажно. Ясната луна обливаше всичко с лъчите си. Имах чувството, че съм се озовала в свят, изпълнен с кадифени сенки, черни подове и сребристосиня мъгла. Отворих вратата на моята гримьорна. Отдолу се носеха звуците на празненството — приглушени и далечни. Седнах на креватчето и извадих дългата червена кутия.

Измъкнах от нея Ханс, Гретхен, Миранда и Дил. Взех ги в скута си и сълзи изпълниха очите ми. Куклите бяха най-обикновени дървени играчки с изрисувани лица. Сигурно съм глупава, щом се разревах, когато ги взех в прегръдките си. Но не плачех заради куклите. Плачех, защото трябваше да оставя всичко, което познавах и обичах, а куклите бяха символ на моя свят. Усещах с всички фибри на душата си, че вече нищо няма да бъде същото. Ще ида в Девъншир и ще се върна, но няма да бъде същото.

Последните два дена бяха изминали в някакво шеметно темпо. Подготовката за пътуването беше единственото ми занимание. Мати се опита да превърне обиколките ни по магазините в празник. Изхарчихме твърде много пари, но това не ми достави удоволствие. Нервите на Мати се бяха изопнали до крайност, въпреки че се насилваше да изглежда весела. Забелязах, че се озърта през рамо, докато обикаляхме из магазините. Веднъж ме хвана за ръка, поведе ме бързо зад ъгъла и ме бутна да вляза в първата врата, която ни се изпречи. Реших, че това е странно, но Мати обърна всичко на шега. Докато стояхме в магазина и оглеждахме бонетата, Мати надзърташе непрестанно през прозореца от шлифовано стъкло, сякаш очакваше някой да мине.

Вечер не ходехме в музикалния театър. Оставахме в пансиона. Шиехме и подреждахме багажа. Тази вечер се връщах за пръв път тук. Мати и аз дойдохме късно, но точно навреме за тържеството. Не бях изпълнявала моя номер пред публиката. Върнах куклите в кутията и се зачудих дали някога пак ще играя с тях пред зрители. Пригладих къдриците на Гретхен и оправих яката на Ханс. Стори ми се, че изрисуваните дървени лица гледат тъжно, докато слагах капака.

Не бях запалила лампата. Лунните лъчи, които се процеждаха през прозореца, осветяваха гримьорната. Всичко беше обагрено в синьо, черно и неясно сребристо. Реших, че ако запаля лампата, обстановката ще е много по-прозаична и груба. Седях си на креватчето и съзерцавах милионите миниатюрни прашинки, които се въртяха бавно в снопа лунни лъчи. Мислех си за всички години, които прекарах тук, в гримьорната, и колко я обичах, как тя ме превърна в част от този свят. Сега ме гонеха оттук. Девъншир не е моят дом. Никое друго място по света няма да се превърне в мой дом. Трябваше да изоставя уютното си гнездо и се чувствах самотна и изгубена в мрака.

Чух, че някой върви по коридора към една от гримьорните. Стори ми се странно, защото не го бях чула да се качва по стълбите. Не се разтревожих. Бях се унесла в мислите си. Сигурно някое от момичетата е дошло в гримьорната, без да го усетя. Беше малко необичайно, че не е запалила лампата, но и аз не запалих моята. И някоя друга беше поискала да се измъкне от угнетяващата атмосфера на празненството и да поостане сама със себе си.

Излязох в коридора. Чух приглушения шум от тържеството да се издига на талази към мен. Някой пееше, а друг свиреше на пианото. Стоях на вратата на гримьорната и се двоумях. Не исках да се връщам долу, но предполагах, че съм длъжна да сторя това. Ще забележат, че ме няма. Изпънах рамене и изтрих една сълза от бузата си. Не желаех да разберат, че съм плакала.

Тръгнах по коридора към стълбата. На стената бяха подпрени няколко стари мукавени проспекти. Върху тях имаше брезентово покривало. На пода имаше навито на куп въже и счупен скрипец. Чух, че някой излиза от една гримьорна в другия край на коридора. Сигурно това беше едно от момичетата. Вероятно също като мен беше решило да се върне долу. Шум от стъпки отекна по коридора. Извърнах се. Коридорът беше дълъг и тъмен. Лунната светлина сякаш караше прашинките да танцуват в него. Подът проблясваше леко. По всяка стена имаше сенчести чупки. Забелязах, че някой се спотайва в сенките, сякаш се боеше да не го видят.

— Слизаш ли? — извиках аз. — Ще те изчакам.

Никой не ми отговори. Едва съзирах очертанията на тъмната фигура, която се промъкваше бавно покрай стената. Побиха ме ледени тръпки. Стиснах перилото на стълбата. Пръстите ми затрепериха. Парализирах се от страх и не бях в състояние да помръдна. Сърцето ми сякаш скочи в гърлото. Стиснах здраво парапета, за да не падна. Долавях злото във въздуха. То беше истинско, вълни от зло се носеха в коридора като нещо съвсем осезаемо. Те бяха също толкова реални, колкото и миризмата на влажна мазилка и на стара пудра за лице. Един лунен лъч се плъзна по върха на стълбата и я посребри. Който и да се намираше в другия край на коридора, ме виждаше ясно, докато аз едва различавах фигурата му на тъмния фон. Стори ми се, че шумът от празненството идва отнякъде много далеч.

— Кой е там? — попитах аз. Думите отекнаха гръмко в мъртвата тишина. Скоро ехото заглъхна, сякаш ги бях запратила в някаква пропаст.

Чух тропот от стъпки по стълбата. Лавърни се качваше към мен. Спря на половината път, когато ме видя. На лицето й беше изписана тревога. Въздъхна облекчено и поклати глава възмутено.

— Ето къде си била! А ние те търсихме навсякъде. Да избягаш от собственото си тържество — не бива така, дете, не бива. Хайде слизай. Момичетата ще изпълнят техния танцов номер, а после ще хапнем няколко сандвича. По дяволите! Вбесяваш ме…

Хвърлих поглед пак към коридора. Той беше дълъг и тъмен както преди, но никой не се спотайваше покрай стената. Неясната фигура беше изчезнала. Ярките сребристосини лъчи озаряваха стълбата и коридора и осветяваха зейналите врати и сенчестите ъгли. Малка черна мишка се втурна стремително по пода. Тялото ми потръпваше, докато Лавърни се качваше по стълбите. Тя взе ръката ми в своята и я стисна. Слязохме заедно. Вървях като в транс.

Сякаш сънувах това празненство. Нищо не ми се струваше реално. Усмихвах се, говорех, кимах и се движех наоколо с пресилена усмивка на уста, но имах чувството, че съм част от мираж. Виждах цветните светлини, изтърканите знаменца от крепирана хартия и останките от тортата. Всичко това не съществуваше в действителност. Струваше ми се, че по нищо не се различавам от моите кукли. Като че ли се придвижвах като тях, а някой невидим кукловод ми дърпаше конците. Помислих си, че тържеството ще продължи вечно като онези ужасни игри на отгатване на думи.

Седнах в ъгъла и загледах другите, които се насилваха да се веселят. Прииска ми се да избухна в бурен смях и да извикам, че това не става в действителност. Единственото реално нещо беше опасността. Тя беше там горе и ме дебнеше. Не знаех защо. Не знаех как да си я обясня, но тя ме преследваше вече повече от седмица. Мати ме изпращаше в Девъншир на сутринта, за да ме отдалечи от нея. Зачудих се дали опасността ще ме последва там.