Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (16)

Глава шестнадесета

На другия ден валя дъжд. Същото се случи и на следващия. Небето стана оловносиво, а навън ръмеше непрекъснато. Не се изливаше като порой, но валеше постоянно. Капките трополяха по покрива и падаха с плисък върху терасата. Навън беше влажно и неприятно. Градината се превърна в мокър куп от растения, обагрени в черно, сиво и мръснокафяво. Вятърът духаше яростно към храсталака и късаше листата, които залепваха за мократа настилка. Лайън Хаус сякаш се откъсна от света и се превърна в мрачно и тягостно място. Сивото небе сякаш обгръщаше земята под него и изтриваше всички цветове. Къщата стана студена и безрадостна.

Корин не беше напускала стаята си след заминаването на доктора. Носеха й дори храната горе. Едуард беше в Лондон, а Агата също не излизаше от стаята си. Моли се беше скарала с Бърти след панаира. Дъждът развали дори нейното вечно добро настроение и тя престана да бърбори оживено. Имах чувството, че се намирам в капан и съм откъсната от целия свят. В къщата беше настъпила пълна тишина. Само монотонното почукване на дъждовните капки я нарушаваше.

Опитах да почета. Свих се в библиотеката пред жълто-белия огън, който не успяваше да затопли стаята. Държах в скута си „Отрантския замък“ на сър Хорас Уолпол, но историята беше прекалено страшна и угнетяваща, за да я чета в сегашното си състояние. Оставих книгата настрана и надзърнах навън. Всичко беше сиво и съвсем мокро. Дъждовните капки се стичаха по стъклата на френските прозорци и правеха неясни рисунки по тях. Стори ми се, че надзъртам през искряща, подвижна паяжина. Прииска ми се да изкрещя, да хвърля нещо в стаята и да прогоня гробната тишина.

Дълго седях и се взирах навън. Дъждът сякаш ме хипнотизираше. В него се криеше някакъв ужасяващ чар. Той беше грозен и подвижен, скриваше от погледа прекрасната градина и не пропускаше слънчевата светлина. Беше изтрил всички багри, всяка изящност и красота от повърхността на Лайън Хаус и го беше превърнал в студен и забулен с влажен саван затвор. В дъжда имаше нещо символично. Помислих си, че той прилича на моя живот. Радостта и щастието бяха изчезнали от него. Нещо необяснимо, не по-малко грозно от дъжда, беше подкопало основите на живота ми, откакто напуснах Лондон. Питах се дали дъждът ще спре да вали някой ден. Чудех се дали слънцето ще блесне пак на небето и ще върне красотата и светлината. Исках да знам дали нещата ще се нормализират някога.

Отидох до френските прозорци и ги отворих. После застанах до рамката им и надзърнах навън. В градината имаше грозни кафяви локви. Кафяви ручейчета бяха зацапали плочките на терасата, посипана с опадали черни и зелени листа. Вятърът духна няколко капки дъжд върху мен. Усетих ги как се стичат по бузите ми. Мокри петна се появиха по сините ми поли и постепенно се уголемиха. Влажните кичури на косата ми прилепнаха към слепоочията ми. Не знам колко дълго съм стояла така, преди да затръшна прозореца и да погледна отражението си в огледалото.

На лицето ми бе изписан ужас. Очите ми бяха виолетово-сини, тъмни и уплашени. Около тях имаше сиви сенки. Лицето ми беше бледо, трапчинките под всяка скула се очертаваха ясно. Дали не полудявам, попитах се аз. Дали това не беше крайната им цел, да ме подлудят? Дали не губех здравия си разум? Пригладих назад мокрите си руси къдри и се втренчих в отражението си в замъгленото огледало. Не биваше да си позволявам да изпадам в такова състояние. Трябваше да овладея нервите си и да се стегна. Дъждът ще спре. Положението ще се оправи и ще стане пак такова, каквото беше по-рано. Трябва да повярвам в това.

Не биваше да бродя повече из къщата. Не биваше да обикалям из тъмните, празни стаи, подобно на дух сред сенки. Трябваше да се захвана с нещо, което да ми отвлича вниманието. Нямаше с кого да си поговоря и не успявах да се концентрирам достатъчно, за да чета. Трябваше да се заема с нещо друго. Реших да порисувам. Донесох скицника, моливите, водните бои в библиотеката и ги сложих върху полицата на камината. След това седнах на пода пред немощно горящия огън и почнах да правя скица.

Нахвърлих една скица на градината такава, каквато я виждах през френските прозорци. Бях се облегнала на лакът и постоянно вдигах глава, за да запаметя подробностите. Накрая скъсах големия бял лист и го погледнах със задоволство. Реших да нарисувам хубава картина с водни бои. Топнах самуреночерната четка в една чашка с вода и смесих боите. Загубих представа за времето. Едва долавях пращенето на огъня, докато той поглъщаше един пън, и приглушеното тиктакане на часовника върху полицата на камината.

Вдигнах готовата рисунка, за да я видя на светлината от огъня. Тя ми хареса. Беше прелестно произведение в синьо, сиво и кафяво, всичките слети заедно. Боите още проблясваха, тъй като не бяха изсъхнали. Помислих си, че това е най-хубавата рисунка, която съм правила някога. Щом изсъхне, ще добавя няколко щрихи с черно мастило, за да очертая по-ясно контурите и после ще я покажа на Корин. Тя ще се гордее с нея.

Отидох да затворя кутията с водните бои и бутнах без да искам чашата с вода. Тъмната вода се плисна върху камината и почна да се излива на килима, който опираше до ръба на една тухла. Сетих се, че ще останат петна, ако не почистя веднага. Скочих и излязох бързо от стаята, за да намеря нещо, с което да почистя. Всички слуги бяха заети и не исках да ги безпокоя. Приготвянето на подноси с храна и задоволяването на прищевките на две полуболни жени поглъщаше цялото им време.

Попитах една прислужница на долния етаж къде има няколко парцала и тя смотолеви неясно нещо за принадлежностите за чистене. После се отдалечи бързо. Опитах се да си представя къде е мястото, за което ми говори, и си спомних бегло за малкия килер под стълбите. Май бях виждала слугинята да оставя там бърсалка с дръжка. Тръгнах бързо по полутъмния коридор и скоро видях вратата на малката стаичка под стълбите. Тук беше много тъмно, сякаш нямаше прозорци наоколо. Стана ми студено на ръката при докосването на старата месингова брава на вратата. Натиснах я леко и разбрах, че вратата е заключена.

Бях се изнервила и страшно бързах. Представях си как синьо-черната вода се стича по килима и оставя тъмни петна. Нямаше за кога да търся слугинята и да й искам ключа за вратата. Извадих една фиба от косата си и я пъхнах в ключалката. Тя беше стара и съвсем обикновена. Надявах се, че да я отворя така, ще ми отнеме много по-малко време, отколкото да тръгна да търся ключа. Натиснах фибата, извих я и скоро се чу леко прищракване. Отворих вратата.

В малката стаичка беше тъмно. Миришеше силно на плесен и мухъл. Прокарах ръка по повърхността на лавицата, която беше закачена на стената и напипах няколко восъчни свещи. На лавицата имаше и кутия кибрит. Взех я и запалих една свещ. Видях на мъждукащата оранжево-жълта светлина бърсалки с дръжки, кофа и кутии с лак за мебелите, но никъде нямаше парцали. Купчини от изпокъсани стари книги бяха струпани в единия ъгъл. Стар шивашки манекен се беше килнал настрана. По цялата стая имаше купища всякакви вехтории. Паяжини се простираха от ъгъл до ъгъл. Огледах се бързо за някой парцал, но не намерих нито един. Тъкмо се готвех да изляза от стаята, когато видях куфара.

Беше изящно изделие от лъскава кожа с цвят на волска кръв. Месинговите закопчалки също лъщяха като нови. Тази прекрасна вещ имаше такъв вид, сякаш бе току-що извадена от витрината и това привлече вниманието ми. Зачудих се какво прави тук сред всичките тези боклуци и вехтории. Пъхнах свещта в един стар месингов свещник, който висеше на стената и коленичих, за да огледам куфара. Напълно забравих за разлятата вода и за килима в библиотеката.

Куфарът не беше заключен. Закопчалките се отвориха с прищракване, когато ги побутнах леко с връхчетата на пръстите си. Отворих го и се заех да оглеждам съдържанието му. Веднага ми стана ясно, че той принадлежи на някаква жена, и то жена с доста необичаен вкус при избора на дрехи. Вътре имаше шал-боа от черни пера, който беше пухкав и нов, и рокля от червен атлаз, украсена с лъскави черни мъниста. Извадих един пеньоар от жълта коприна, фусти от кремаво оцветена дантела, костюм от пурпурен ленен плат със сини фестони от рипсено кадифе на полата и сакото. Имаше и батистени носни кърпички и чифт дълги черни ръкавици, комплект четка и гребен от черупка на костенурка и плоска кутия с козметични средства. Огледах всички неща и после ги върнах на място. Накрая затворих куфара. Бях доста озадачена.

На кого принадлежеше той и какво правеше тук? Вратата на килера беше заключена без никакви основания. В него бяха всички принадлежности за чистене. Той трябваше да стои отворен, за да влизат лесно слугините в него. Някой беше скрил куфара вътре. Отначало не го забелязах, защото някой го беше прикрил зад куп стари списания и няколко бидона с масло от лимон. Изобщо нямаше да го забележа, ако лъскавата кожа не беше блеснала на светлината на свещта. Някой го беше скрил. Но кой?

Затворих вратата на килера и останах в коридора за малко. Държах свещта, а лицето ми се мръщеше поради царящото в душата ми объркване. Куфарът и дрехите не принадлежаха на никого от Лайън Хаус. Това беше очевидно. Те принадлежаха на някаква жена с доста ексцентричен вкус, която явно не беше дама — никоя добре възпитана жена нямаше да се съгласи да носи такива дрехи. Помислих си, че те са точно по вкуса на някоя хористка или на момиче с още по-съмнителна професия.

Веднага се сетих за „тайнствената жена“, за която ми говореше Моли, жената, която идвала тайно в Лайън Хаус, за да се среща с Едуард в беседката. Тогава почти не обърнах внимание на бърборенето на Моли, тъй като смятах думите й за най-обикновени слугински клюки, но сега вече не бях толкова сигурна. Опитах се да си спомня какво ми каза Моли.

В този миг самата Моли се появи в коридора. Лицето й беше малко бледо, а обикновено ведрите й очи гледаха унило. Предположих, че тя и Бърти пак са се карали.

— Ето ви и вас — каза тя. — Търсех ви.

— Исках да намеря някакви парцали — почнах аз.

— И ми е ясно защо! — извика Моли. — Влязох в библиотеката и видях онази бъркотия. Старата дама ще получи удар, ако я види! Почистих всичко. Мисля, че няма да останат никакви петна.

— Благодаря ти, Моли. Мислех сама да свърша това.

— Не е нужно да се занимавате с такива неща, когато всички ние сме ви под ръка — каза Моли. — Търсех ви, както казах. Готвачката поиска да узнае дали искате да ви донеса обяда на поднос в библиотеката. Старата дама и другата наредиха да им носят подноси с храна в стаите.

— Добра идея, Моли — казах аз.

— И, ъ-ъ, мис Джулия…

— Да?

— Мога ли да изляза за малко довечера?

— Заради Бърти ли? — попитах аз.

— Той иска да се помирим. Ще изляза с Теди Роулсън, за да го накарам да ревнува. Ще разбере, че трябва да внимава как се държи с мен, когато ме види с Теди.

Искрицата се върна в очите й, докато тя излагаше плана си. По бузите й се появиха румени петна. Казах й, че няма да ми трябва довечера, но я спрях, когато тя понечи да се върне в кухнята.

— Моли… — изрекох неуверено, — спомняш ли си, че ми разказа за някаква загадъчна жена, когато дойдох тук?

— Разбира се — отвърна тя. — Нали ви казах, че я видях с очите си. Защо ме питате, мис Джулия?

— Просто… искам да знам — казах аз. — Разкажи ми пак за нея, Моли.

Моли сви устни и вирна глава. Молбата ми явно й хареса. Обикновено я мъмреха заради клюкарстването. Доста рядко получаваше възможност да се развихри и да излее всичко, което й напира под езика.

— Моята приятелка Мили беше първата, която ми разказа за нея. Мили работеше тук, преди старата дама да се разболее. Мили каза, че е виждала жената да се промъква крадешком в градината. Мистър Едуард излизал да я посрещне и двамата отивали в беседката. Не й повярвах, разбира се. Зная, че Мили е голяма лъжкиня, но после видях тази жена с очите си. Вървеше по алеята и държеше куфар, сякаш мисли да остава тук дълго време.

— Куфар ли? — прекъснах я аз.

— Така изглеждаше. Беше много тъмно, така че не съм съвсем сигурна.

— Мисис Лайън не беше ли още болна?

— Не. Преди това беше скочила от леглото и уволнила всички слуги. Бях една от новите прислужнички, наети след оздравяването й.

— Ти… имаш ли някаква представа коя е била тази жена?

— Всички предположихме, че това е приятелката му от Лондон, която е дошла да го види.

— Той има приятелка в Лондон?

— О, да, всички знаят за нея. Била много излъскана мадама, ако е вярно това, което казват за нея.

— Виждала ли си я пак по-късно?

— Не. Тогава я зърнах за последен път. Това стана няколко дена, преди да дойдете.

— Значи е идвала и по-рано?

— Да, докато старата дама боледуваше. На мистър Едуард му се наложи да остане тук, докато тя е толкова тежко болна. Нямаше възможност да се измъкне от къщата, за да се среща с други жени, затова тя дойде тук. Сигурно е пратил някой да я повика. Чудя се дали не отиде в Лондон заради нея.

Не й отговорих. Пуснах я да си върви и се върнах в библиотеката. След няколко минути влезе друга прислужничка с поднос. Сложи го на масичката за пиене на кафе пред дивана. Нямах много апетит и едва се докоснах до храната. Бях твърде погълната от мисли за новото развитие на нещата, за да ям с охота.

Едуард Лайън има приятелка в Лондон, „излъскана мадама“, и често ходи там, за да се среща с нея. В това нямаше нищо необичайно. Бях прекарала твърде много време в музикалния театър, за да храня някакви илюзии относно нравите на „джентълмените“. Посещавал я редовно до разболяването на леля му. След това известно време нямал възможност да ходи в Лондон и затова жената дошла тук и една от прислужничките я забелязала. Корин оздравяла забележително бързо. Уволнила всички в типичен за нея изблик на гняв, подновила утринната езда и продължила да си живее постарому. Едуард вече не бил длъжен да остава в къщата заради нея, но жената дошла пак, като носела куфар. Бях убедена, че това е същият куфар, който намерих в килера.

Защо жената се е върнала с куфар и какво й се е случило? На Едуард може би му се е удавало да мами Корин, докато е била на легло, може би е успявал да се люби с метресата си на спокойствие, но той никога няма да съумее да поддържа положението в това състояние, ако Корин е на крака. Това ми беше абсолютно ясно. Корин беше проницателна и схватлива. Веднага ще разбере, ако племенникът й си е свил любовно гнездо наблизо. Гневът й ще бъде унищожителен. Защо бе дошла жената и къде бе отишла? Защо някой беше скрил куфара й в килера? Защо, всъщност, Едуард замина толкова неочаквано в Лондон? Дали тръгването му имаше нещо общо с тази загадъчна жена или бе свързано с човека, с когото той бе разговарял на панаира? Мистър Херън, така го нарече Филип Ашли. Кой беше мистър Херън? Коя беше жената, на която принадлежеше този куфар? Размишлявах върху тези въпроси, докато седях на дивана пред подноса с обяда.

Вдигнах глава стреснато. Дъждът беше спрял. Именно внезапното прекратяване на шума ме беше стреснало. Замести го абсолютна тишина. Изведнъж библиотеката ми се стори непоносима. Огънят беше угаснал в камината. Беше се превърнал в най-обикновена купчинка пепел. Въздухът в затвореното помещение беше задушен. Отидох до френския прозорец и го дръпнах, за да се отвори и малко да се проветри.

Навън беше мокро и мръсно. Всичко беше обагрено в различни оттенъци на кафявото и сивото, беше кално и влажно. Небето беше необичайно зеленикаво и потъмняваше. Невидимото слънце залязваше. Дълги черни сенки се спускаха върху градината като пръсти на скелет. Въздухът беше леко зеленикав, също като небето. Дъждовните капки продължаваха да се стичат от стряхата, но монотонното им трополене беше престанало. В библиотеката нахлу свеж въздух, изпълнен с ароматите на влажна почва и загнили листа. Оставих отворен френския прозорец и се върнах на дивана.

Не бях усетила колко съм уморена. Облегнах се на възглавниците. Мислите ми още кръжаха около тази нова загадка. Клепачите ми натежаха. Не знам колко дълго съм спала, но когато се събудих, стаята беше потънала в мрак. Един-единствен лунен лъч се процеждаше през отворените прозорци. Беше бял като мляко и трепкаше неуверено. Прашинките танцуваха и се движеха така, сякаш някой току-що ги е духнал.

Събудих се изведнъж и веднага всички следи от дрямка изчезнаха от съзнанието ми. Бях изтръпнала от студ. Стаята беше леденостудена, но имаше друга причина за хладните пръсти, които пълзяха по гърба ми. Имах чувството, че някой току-що е минал през стаята, като се е движел безшумно. Вперих поглед в лунния лъч, в който прашинките все още подскачаха лудо. Помъчих се да се убедя, че съм имала кошмар, но знаех, че това не е така. Чувството беше съвсем истинско. Струваше ми се, че някой друг е дишал въздуха, който ме вледеняваше сега.

Напрегнах се и ръцете ми стиснаха възглавницата. Чувах тиктакането на часовника и лекото шумолене на завесите, които вятърът поклащаше. От останалите части на къщата не долиташе и звук. Наоколо цареше мъчителна, изпълнена с тайни, тишина. Толкова бях уплашена, че нямах сили да помръдна.

Очите ми постепенно свикнаха с мрака. Луната озари ясно стаята. Убедих се, че стаята изглежда така, както и преди. Нищо не се беше променило. Кутията с водните бои и празната чаша още стояха на лавицата над камината до рисунката, която бях направила. Ъгълчетата на хартията се бяха извили нагоре. Подносът с обяда още се намираше на масичката за пиене на кафе. Романът на Уолпол още лежеше на подпората на дивана. Въпреки това знаех, че някой е прекосил стаята, след като е влязъл през отворения прозорец.

Отидох до прозореца, за да го затворя. Вгледах се в мокрите плочки на терасата. Дали тези тъмни петна не бяха следи от стъпки? Цялата повърхност беше покрита с кал, така че нямаше как да бъда сигурна. Затворих здраво прозореца, дръпнах завесите и пропъдих млечната светлина. Спрях и се ослушах. Стори ми се, че чувам шум от тътрене на крака някъде в предната част на къщата.

Спомних си, че на малката масичка в коридора има лампа и кибрит. Прекосих бързо стаята и излязох навън. Мигновено намерих лампата и я запалих. Зачудих се какво да правя. Знаех, че градинарят Кларк е в своята стая в отделението за слугите, но се страхувах да ги будя. Ще настъпи голяма бъркотия и ще се почувствам като най-голямата глупачка на света, ако се окаже, че всичко това е плод на въображението ми. Може би това, което изпитвам, си има най-обикновено обяснение. Може би някоя от прислужничките е излязла на среща с приятеля си като Моли и е решила да се прибере незабелязано.

Тръгнах по коридора, като държах високо лампата. Сенките по стените заподскачаха като пъргави черни танцьори. Влязох в гостната. Тя беше празна. Нямаше никакви следи от нечие пребиваване. Трапезарията също бе празна. Колебливата светлина проблесна по лъскавата махагонова ламперия. Чух ясно някакъв шум в другата част на къщата, докато оглеждах стаята. Прозвуча така, сякаш някой се беше спънал в табуретка или нещо подобно.

Излязох бързо в коридора и извиках. Никой не ми отговори. Вместо това се възцари напрегната тишина. Отидох в голямото преддверие. Видях как кристалите на полилея се спускат надолу, улавят светлината и я отблъскват назад. Видях предната врата и растенията в големи саксии, които стояха от двете й страни. Стълбата зад мен се издигаше нагоре и краят й се губеше в сянка. Обърнах се. Нещо ме докосна леко и лампата угасна.

Затаих дъх. Всичко стана толкова бързо, че не знаех какво точно е станало. Стоях неподвижно и държах угасналата лампа в треперещата си ръка. Дали някой внезапен порив на вятъра не беше минал покрай мен и не беше угасил лампата? Не, не, казах си аз, каквото и да беше това, което ме докосна, то беше много по-осезаемо от порива на вятъра. Сега отвсякъде ме заобикаляше непроницаем мрак и знаех, че не съм сама.

Чаках. Нямах сили да помръдна. Усещах нечие чуждо присъствие в преддверието. Чувах леко дишане. Някой ходеше много, много бавно, но долавях движението му. Цялата се бях вледенила и ръката ми трепереше толкова силно, че се уплаших да не изпусна лампата на пода. Чаках ли, чаках, но нищо не се случваше.

Постепенно предметите почнаха да изплуват в мрака. Първо забелязах очертанията на мебелите. После открих, че тънки лунни лъчи се процеждат през дръпнатите завеси. Чу се съвсем тих звук, сякаш нещо се хлъзга. Той се отдалечаваше от мен. Тръгна нагоре по стълбите. Още една сянка потъна в тъмното гнездо, което се виеше горе. Тази сянка беше малко по-тъмна от другите, но се движеше и аз знаех, че е това е човек. Реагирах мигновено.

Втурнах се безшумно в мрака и стигнах до масата. Прокарах ръка по повърхността й, за да намеря кутията с кибрита и съборих една ваза. Тя се строши на пода с оглушителен шум, но треперещите ми пръсти намериха плоската кутия. Миг по-късно реших, че съм възвърнала спокойствието си и съм в състояние да драсна една от клечките, но ми се наложи да изгоря три, преди да успея да запаля фитила.

Хукнах стремително към преддверието, фитилът на лампата се люшкаше силно, а сенките траеха демоничен танц по стените. Застанах в подножието на стълбите и извиках. Никой не ми отговори, но ми се стори, че сенките горе се мърдат. Нещо се движеше там. После чух странен звук. Не разбрах дали е смях или истерично ридание.

Агата Крендал излезе от сенките. Тя носеше изтъркан розов пеньоар. Дантелата по врага и китките се беше протрила. Косата й беше разчорлена, а бузите й аленееха. Впери поглед, към мястото, на което стоях, но сякаш не ме виждаше. Държеше в едната си ръка бутилка джин, а с другата правеше такива движения, като че ли блъска сенките, които я обграждаха.

Тялото й се клатушкаше напред-назад, ту се показваше от сянката, ту потъваше в нея. Виждах розовото петно на пеньоара й и бялото й лице. Гледах с ужас как тя залита и се препъва с чехлите на високи токове. Тя отпусна крака си на първото стъпало надолу и после го дръпна назад. Размаха буйно ръце, без да изпуска бутилката джин. Сякаш водеше бой с невидим противник в тъмнината. После падна. Строполи се на земята и тялото й почна да се подмята по стълбите.

Гърбът ми опираше плътно в стената в подножието стълбите. Едната ми ръка държеше високо лампата. Опитах да изпищя, но от гърлото ми не излезе и звук. Втренчих се ужасено в тялото, което се беше проснало в краката ми.

Агата Крендал вдигна глава и впери поглед в мен. Очите й приличаха на извори на скръбта. Тя повдигна немощно ръка, а джинът почна да се излива от бутилката и да се отцежда с бълбукане по килима. Устата й се размърда и от нея се разнесе тих шепот. Наведох се над Агата и приближих лицето си до устните й.

— Ман — каза тя. — Ашли. Иди да видиш Бо, Джулия. Иди да видиш Бо. Той е… побързай, преди да… преди да. Изиграха ме. Измамиха ме. И теб също. Никога не съм имала намерение да… — очите й се разшириха, а тялото й трепна. — Ман… — извика тя с дрезгав глас. Тялото й потръпна пак конвулсивно.

След това замлъкна. Знаех, че няма да проговори повече.