Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (5)

Глава пета

Стоях на перона на малката гара. Багажът ми беше струпан на спретната купчина до мен. Влакът отдавна беше заминал, като пускаше светлобели струйки пара във въздуха. Никой не бе дошъл да ме посрещне. Чувствах се като изоставено сираче. Постарах се да изглеждам любезна. Усмихвах се на всички хора, които минаваха край мен, тъй като се надявах един от тях да дойде при мен и да ме попита как се казвам. Никой не стори това. Мати ми каза, че племенникът на Корин Лайън ще ме чака на гарата. Нямаше и следа от него. Почна да ми се гади под лъжичката. Отпъдих мисълта, че някой си прави доста нескопосана шега с мен.

Да пътуваш с влак се бе оказало приятно. По-рано не бях се качвала на влак. Отначало се поуплаших, но постепенно монотонното движение и шумът от колелетата, които се търкаляха с пронизително стържене по релсите, ме унесе за кратко в сладка дрямка. Възбудата ми нарасна, когато се отдалечихме от Лондон и край прозореца се занизаха различни природни гледки. Забравих всичко, което стана напоследък — виждах само зелените възвишения, по чието било растяха високи дървета, пръснатите по полето жълти лютичета, тясната искряща ивица на реката, която течеше през виолетово-сивата долина. Понякога минавахме през грозни градове с промишлени предприятия, в които се издигаха много комини и покрити със сажди къщи, но по-често съзирах китни и чисти села, които изскачаха като красиви макети от дебрите на пейзажа.

Девъншир беше прекрасен. Високите дървета протягаха величествените си клони към бледосиньото небе и хвърляха светлолилави сенки върху земята. Диви цветя растяха навсякъде по ливадите и долините, през които минавахме. Пред всички къщи, които видях по пътя, имаше добре поддържани цветни лехи, а и селото, в което се намирах, не беше изключение. Виждах градския площад от мястото, на което бях застанала. Той представляваше яркозелено петно, по чиито краища се простираха лехи със сини, оранжеви и бели минзухари. На площада имаше и потъмняло старо оръдие, на което си играеха две малки момчета. Оттук виждах високата бронзова камбанария на църквата, извисяваща се към небето, и дъбовете, които хвърляха сянка върху тротоара и улиците. Атмосферата беше невероятно мирна и ведра. Никога не бях виждала толкова красиво място.

Зад мен на перона беше отворила врати една малка чайна, построена от розови тухли. Вратата, прозорците и сенчестият навес бяха бели. Видях през прозореца няколко торти с фина глазура и сребърен чайник. Беше късно и бях почнала да огладнявам. Мати ми беше подготвила кошница с храна за пътуването, но отдавна бях изяла студеното пържено пиле и сандвичите. Тъкмо се готвех да вляза в чайната, когато забелязах един екипаж да свива по улицата. Целият беше лъскав, а един прекрасен сив кон на петна го теглеше напред.

Екипажът спря и един мъж слезе от него. Той се огледа и се усмихна, щом ме видя. Отправи се към мен, като си снемаше в движение жълтите ръкавици. Досетих се, че той сигурно е Едуард Лайън, който най-сетне бе дошъл за мен.

Едуард Лайън беше хубав млад мъж с гъста кестенява коса, която лъщеше и имаше тъмнобакърен оттенък. Лицето му беше силно загоряло, а очите под извитите тъмни вежди бяха големи и кафяви. Имаше римски нос и големи устни, които се бяха разтворили в приятелска усмивка. Беше много висок и слаб. Раменете му бяха огромни. Спомних си думите на Мати, която спомена, че той е играл футбол в Оксфорд. Не ми беше трудно да й повярвам. Тялото му беше силно и мускулесто и от него лъхаше здраве и сила. Дрехите му бяха много спретнати. Той носеше лъскави кафяви ботуши и ръждивокафяв костюм с тъмни ревери. Жилетката му беше тъмнозелена, шалчето му — на черни и бели ивици. Хвана ме за ръка и я раздруса сърдечно.

— Мис Мередит? Аз съм Едуард Лайън. Много съжалявам, че закъснях. Бях излязъл да пояздя и съвсем забравих, че трябва да дойда да ви взема днес. Корин беше изпаднала в ярост, когато се прибрах. Едва намерих време да се преоблека. Ще ми простите ли?

— Разбира се, мистър Лайън.

— Не се дръжте толкова официално. Казвайте ми Едуард или само Ед. Така ще е по-добре.

— Може би след известно време ще ви наричам така — отвърнах аз.

Тонът ми беше доста хладен, но това не беше нарочно. Този мъж имаше толкова поразително излъчване, че малко ме плашеше. Беше мъжествен и жизнен. От него сякаш изскачаха искрици живот. Бях смутена. Той пращеше от мощ, енергия, мускули и сила, съчетани с един небрежен, естествен чар, който се долавяше мигновено. Гласът му беше спокоен и дрезгав. Очите му изказваха това, което не съумяваха да предадат думите му. Той притежаваше това, което театралите наричат властност — някакъв магнетизъм, който привличаше незабавно вниманието на всеки и приковаваше погледите към него. Това беше рядко качество и Едуард Лайън го притежаваше в изобилие.

Той още ме държеше за ръка. Издърпах внимателно пръстите си. Едуард Лайън се усмихна. Той ме разглеждаше невъзмутимо, без да се прикрива. Това ме накара да се почувствам твърде неудобно.

— Има ли някакъв проблем? — запитах аз.

— Не. Грубо ли се държах?

— Впили сте поглед в мен.

— Съжалявам. Просто още не мога да се съвзема от изненадата.

— Изненадата?

— Ами да. Нали разбираш, очаквах да видя съвсем друг тип жена. Когато Корин ми каза, че трябва да дойда на гарата, за да доведа младата повереница на една от нейните стари приятелки, си представях, че ще заваря тук някоя обикновена на вид, доста превзета стара мома, много по-възрастна от теб.

— Разбирам.

— Ще си призная откровено, че се ужасих. Представих си как през следващите няколко седмици играя на карти с две жени, придружавам старата мома до благотворителните разпродажби и църковните забави и слушам само скучни разговори за котки, плетене и отглеждане на домати. Бях решил да избягам.

— Да избягате?

— Да напусна Лайън Хаус, докато си тук.

— А сега?

— Сега очаквам с нетърпение близките няколко седмици.

— Вие сте много галантен, мистър Лайън.

— Надявам се да ти се струвам толкова искрен, колкото и галантен.

Усмихнах се, тъй като не успях да устоя на чара му. Той ме хвана под ръка и ме поведе към екипажа, който представляваше лека черна двуместна каляска с тъмножълта тапицерия. Подаде ми ръка да се кача. Разстлах полите си по седалката, докато той струпваше багажа отзад. Едуард Лайън се метна на седалката до мен и вдигна поводите. Дръпна ги умело и петнистият сив кон се понесе по улицата в бавен тръс. Минахме под прекрасните дъбове, прекосихме центъра на селището и скоро се озовахме на един лъкатушещ сив път, който водеше към околностите.

— Разкажи ми за себе си — помоли Едуард Лайън.

— Нямам много за разправяне. На осемнадесет години съм. Живея в Лондон с Мати и Бил Джеймсън. Имам четири кукли. Изпълнявам номер с тях в музикалния театър. Родителите ми са починали, когато съм била малка.

— Нямаш ли близки роднини?

— Имам една сестра, Морийн. Не съм я виждала от осем години.

Отговарях доста рязко на въпросите му. Изобщо не ми харесваше, че ме разпитва толкова настоятелно. Той като че ли усети това. Усмихна се и ъгълчетата на устните му се вдигнаха нагоре. В тъмнокафявите му очи танцуваха весели искрици, когато се обърна отново към мен.

— Сигурно смяташ, че се държа просташки — изрече той лекомислено. — Не искам да се държа грубо, но май винаги се получава така. Не мога да се удържа. Когато срещна хора, които ми харесват, веднага искам да науча всичко за тях. А най-добрият начин да узнаеш нещо е като задаваш въпроси.

Широка усмивка озари лицето му. Той притежаваше непосредствеността и привлекателността на малко момче. Разказах му за моя живот в Лондон, докато пътувахме. Разказах му за музикалния театър, пансиона и всичките ми приятели. Разказах му за срещата с Чарлз Дикенс и за всяка от куклите. Те ми се струваха тъй далечни, докато се носехме по прелестния път, че в гласа ми се прокрадваше нотка на тъга.

— Живяла си чудесно в Лондон, ако се съди по описанията ти — подхвърли Едуард Лайън. — Защо твоята опекунка ще иска да те отпраща оттам?

— Ами… всъщност не знам. Тя си мислеше, че няколко седмици в провинцията ще ми се отразят добре.

— И така ще стане — отвърна Едуард Лайън. — Така ще стане. Все пак, това ми се струва малка странно.

— Мати имаше причини да постъпи така — казах аз.

Нямах намерение да му говоря за другото. Исках да го забравя напълно. Нямаше да си и помисля за него, ако това ми се удадеше. То също беше далеч от мен и вече се беше превърнало в част от миналото, в бегъл, неясен кошмар, който ми изглеждаше съвсем нереален.

— Разкажи ми за Лайън Хаус — помолих аз, за да сменя темата.

— Лайън Хаус е прекрасно имение. Не е прекалено обширно, но все пак е доста голямо. Лайънови живеят в него от двеста години. Сградата е построена по времето на кралица Елизабет. Според слуховете самата велика кралица веднъж преспала тук, но досега не съм намерил потвърждение за това. Имението ще стане мое след смъртта на Корин. Не съм сигурен, че искам да се нагърбя с тази отговорност.

— Отговорност?

— Сграда като Лайън Хаус изисква много големи разходи за ремонт. Около имението има и седем ферми на арендатори. Много енергия му трябва на човек, за да поддържа в ред такова домакинство — няма да ми остава много време за развлечения.

— Толкова ли са важни развлеченията? — попитах аз.

— За мен да. Искам да се забавлявам. Искам да пътувам, да се срещам с интересни хора, да яздя, да ходя на лов и на празненства. Не искам да бъда вързан с железни вериги към един дом, колкото и да е голям и величествен.

— Това е абсурдна гледна точка — изрекох аз. — Смисълът на живота не се състои в това да се забавляваш, когато имаш… ами, традиция, която да продължиш. Трябва да се гордееш с това. Трябва да се смяташ за щастливец.

— Казваш го така, сякаш си аристократка — отговори той. Засмя се и отметна глава назад. Забелязах пак тъмнобакърения оттенък на кестенявата му коса. Вятърът разрошваше гъстите кичури и те се спускаха по тила на шията му. Той имаше чудесно оформени дълги бакенбарди. Всичко, свързано с този мъж, беше спретнато и отлично поддържано.

— Сигурно ме смяташ за егоист — каза той. — Но в действителност обичам имението. Наистина уважението към традициите не е дълбоко вкоренено в мен. Тъй като чичо ми нямаше синове, всички винаги са предполагали, че аз ще получа Лайън Хаус и ще тръгна по славните стъпки на моите предци. В къщата има цяла галерия от фамилни портрети. Плашех се от тях, когато бях малък — те са едни такива сурови стари мъже. Очите им гледат спокойно, а устните им са стиснати. Не се виждам да вися до тях в натруфена златна рамка.

— Винаги ли си живял в Лайън Хаус? — запитах аз.

— Да. Баща ми е вторият син. Това е неговото нещастие. Той отишъл в армията. После майка ми се присъединила към него. Роден съм в Калкута. Тамошният климат погубваше бавно майка ми. Тя почина три години след раждането ми. Върнаха ме в Англия, за да живея тук, в Девъншир. Баща ми почина от малария в Бенгал, когато бях седемгодишен. Така и не ги опознах и двамата.

— Колко тъжно! — възкликнах аз.

— Значи ние двамата с теб имаме нещо общо — изрече нехайно той и изплющя с камшика над гърба на коня. — И двамата сме сираци, но се справяме отлично, нали?

Разпитах го за Оксфорд, тъй като исках да сменя темата на разговора, който почна да ми звучи твърде сантиментално. Едуард Лайън се впусна в ярки и цветисти описания на своите подвизи сред хълмовете от бръшлян. Той бил ужасно слаб ученик. Успял да завърши училище с помощта на армия от частни учители и благодарение на славата на фамилното име. Разказа ми как пиел, играел на комар и натрупал планина от дългове и как за малко не го изхвърлили най-позорно от училището заради големите му лудории. Разказа ми колко искал да захвърли всичко и да избяга в Гърция с един свой приятел, за да пише поезия сред руините.

— Под влияние на Байрон, нали разбираш. Така и не направих нищо. Останах в Англия, за да си взема изпитите и ако щеш вярвай, но ги издържах всичките. Голям майтап е това учение.

— И после се върна в Лайън Хаус, защото си изгарял от нетърпение да се озовеш час по-скоро в него — подметнах аз.

— Не може да се каже, че съм изгарял от нетърпение. Чувствах се неспокоен… или поне допреди малко не ме свърташе на едно място. Сега Лайън Хаус ми се струва доста примамлив.

— Пак се държиш галантно — изрекох аз.

— Страшно съжалявам. Ще трябва да се примириш с моето държане, Джулия.

Конят се носеше в бърз тръс по криволичещия сив път. Минахме покрай няколко полета с жито, което люлееше златистокафявите си стъбла под напора на ветреца, и продължихме покрай фермите на арендаторите. Те бяха чисти и спретнати. Състояха се от квадратни бели къщи със сламени покриви, просторни червени плевни и ливади с крави, които пасяха под дърветата. Светлосиньото небе се замъгли за миг, докато свръщахме по дълъг път с дървета, чиито клони се сплитаха над главите ни и образуваха нещо като тунел. Слънчевите лъчи се процеждаха през тях и обагряха пътя със златисти петна и шарки. Вдигнах поглед към тъмнозелените листа. От време на време виждах малки късчета от небето през пролуките. Копитата на коня удряха силно утъпканата земя.

— Девъншир е прекрасен! — изрекох аз.

— Особено по това време на годината — отбеляза Едуард Лайън. — Навсякъде растат цветя, ако се интересуваш от такива неща.

— А ти не се ли интересуваш?

— Не си падам много по тях, но Корин — да. Градините й са прочути по тези места. Те са голямата й гордост.

Минахме по сив каменен мост, който се извиваше над една малка рекичка, която ромолеше по плоски бели камъчета. Върбите спускаха нефритовозелените си клони над белия пясъчен бряг и ги потапяха в синята вода. Едуард Лайън ми каза, че потокът тече през цялото имение, минава през селището и накрая се влива в морето, на няколко километра оттук. Подминахме поредната ферма. Един фермер обръщаше плодородната черна почва с примитивното си рало. След фермата навлязохме в малка горичка. После се озовахме в едно сечище, осеяно с аленооранжеви макове. Вдъхнах от тежкия им аромат. Затворих очи, за да му се насладя.

— Провинциалната природа оказва необяснимо въздействие върху хората — подметна Едуард Лайън, докато минавахме по друг каменен мост. — Едни се влюбват веднага в нея, а други мигновено се изнервят и почват да си мечтаят за градския паваж. Аз се намирам някъде между двете категории. За пръв път ли излизаш от Лондон?

— Да — отвърнах — и природата е вълшебна.

Той се усмихна. Изплющя пак с камшика и конят ускори ход.

Понесохме се покрай дълга редица високи брястове, които се люшкаха грациозно зад белите дървени огради от двете страни на пътя. Зад тях се издигаха зелени склонове. В далечината се забелязваше билото на планина, която изглеждаше като пурпурнолилава мъгла, подобна на облак. Едуард Лайън ми каза, че сме съвсем близо до Лайън Хаус. Усетих, че сърцето ми заби по-бързо от възбуда.

— Безпокоя се малко от срещата с мисис Лайън — признах аз. — Чувствам се като някаква натрапничка.

— Глупости. Корин за малко не припадна от вълнение, когато получи писмото от старата си приятелка. Понякога тя се чувства доста самотна в Лайън Хаус. Старата дама си няма никого, освен слугите, Агата и мен. Ще те посрещне с ентусиазъм. Ти ще разсееш скуката й и ще я развлечеш.

— Каква е тя по характер?

— Корин ли? Същински огнедишащ дракон. Доста е страшна, докато не я опознаеш. Винаги си е била такава. Властна, темпераментна и деспотична, но и величествена и благородна. Тя е мила, щедра и сърдечна, въпреки че съвсем не изглежда такава, и е свикнала да прави каквото си иска. Обикновено се налага във всичко. Никой в графството не се осмелява да й се възпротиви. Тя обича да поразява и възмущава хората. Смята, че трябва да излиза от кожата си два-три пъти дневно, само за да си поддържа формата.

— Почвам да се изнервям, като те слушам — казах аз.

— Недей. Изправи се смело пред нея и й отвърни рязко и Корин ще те обикне. Тя е сърцата и смела жена и харесва войнствеността в другите. Жизнена е за двама. Тя е една мила възрастна ексцентричка от старата школа. Обожавам я. Тя ме понася.

— Тя е вдовица, нали?

— Да, чичо ми почина преди пет години. Хората от графството се надяваха смъртта му да смири духа й, но Корин излезе да поязди на сутринта след погребението. Тя се устреми към хълмовете и се впусна в галоп по пътищата на хубавия си бял жребещ. Хората се възмутиха и ужасиха от липсата й на почит към покойника, но всъщност очакваха нещо подобно от Корин. Тя не ги разочарова и както винаги не се държа като другите вдовици.

— Още ли язди?

— Всяка сутрин в седем. Вече е на около петдесет и пет, но пращи от здраве. Носи светлокафяв костюм за езда и кафяви високи обувки. Дългият й мъхестозелен воал се вее зад гърба й като знаме. Това е една от най-прочутите гледки в графството.

— Звучи ужасяващо.

— Не е така. Ще го разбереш, след като се съвземеш от шока от първата ви среща. Всички я обичат, въпреки свадливия й характер и острия й език. Арендаторите на Лайън Хаус я почитат дълбоко. В тази част на страната няма по-хубави ферми от техните. Затова хората са щастливи и работят добре.

— Разкажи ми за Агата Крендал. Тя е платена компаньонка, нали? Мисля, че така ми каза Мати.

Едуард Лайън се намръщи. Дълбока бръчка проряза челото му, а очите му потъмняха. Загледа навъсено напред. На лицето му внезапно се изписа неудоволствие и той заприлича на сприхав ученик.

— Агата е била приятелка на Корин още когато и двете са били малки. Заедно са ходели на училище. Мъжът на Агата почина скоро след чичо ми и тя дойде на гости в Лайън Хаус. Беше останала без стотинка. Нямаше къде другаде да иде и затова просто остана. Корин я прибра така, както човек приютява някаква улична котка. Мисис Крендал не й прави кой знае колко компания. През повечето време стои в стаята си, износва старите дрехи на Корин и се опитва да пресуши избата.

— Не я ли харесваш?

— Ще кажа само, че не я одобрявам. Но щом Корин иска да я държи при себе си, това си е нейна работа и мен не ме засяга.

— Колко слуги имате? — попитах.

— Готвачка, икономка, две слугини и градинар. Всички са отскоро. Няма и месец, откакто са в Лайън Хаус. Корин сменя много често слугите. Избухне ли два-три пъти, те искат да им плати и си отиват. Надявам се новите да изкарат тук повече от обикновено.

Екипажът се клатушкаше по алеята с брястовете. После сви и мина през два сиви каменни портала. Изведнъж се озовахме в голяма градина с ябълки. Плодовете висяха неподвижно от клоните на дърветата. Ябълките още не бяха узрели, макар че някои от тях бяха леко порозовели. Дърветата хвърляха дебела сянка върху земята под себе си. Тя беше застлана с изсъхнали листа и гниещи плодове. Долових острата им миризма. От другата страна на овощната градина имаше малка къща, построена от кремави тухли. Изглеждаше висока и не особено просторна. Имаше два етажа и тъмнокафяв покрив, а пред прозорците кафяви капаци. Бръшлянът беше обвил едната страна на къщата. Тъмнозелените му прашни нишки прилепваха плътно към тухлените стени. Верандата беше от лъскав златист дъб. До нея имаше малък портик от същия материал. Един гигантски дъб, който растеше отпред, хвърляше виолетовата си сянка върху двора. От двете страни на къщата имаше запуснати градини. През тях се виеше настлана със сивкави плочи пътека. Това място беше очарователно. Запитах се дали не е част от Лайън Хаус.

— Това е нещо като клон на Лайън Хаус — обясни Едуард Лайън. — Първоначално са го построили за новобрачните двойки от семейството, за да се отделят от родителите си за малко и да се уединят. Преди петдесет години дядо ми в някакъв изблик на демократичност подарил къщата и седем акра на своя управител и оттогава то вече не е собственост на семейството. Сега го владее някаква старица в Лондон. Тя често го дава под наем на хора, които искат да поживеят за малко в провинцията. В момента в него няма никой.

Вече наближаваше залез-слънце. Синьото небе постепенно избледняваше до ослепително сребристо със само няколко по-тъмни ивици по него. Силуетите на дърветата се очертаваха край пътя. Дългите им виолетови сенки, го пресичаха на места. Свихме още веднъж и видях Лайън Хаус за първи път. Още беше далеч от нас. Конят препускаше бавно в тръс и сякаш докарваше все по-близо къщата. Съзерцавах я напрегнато и съсредоточено. Не бях способна да откъсна очите си от красивата гледка.

И Лайън Хаус беше изграден от кремаво оцветени тухли. Последните слънчеви лъчи ги милваха леко. И Лайън Хаус беше двуетажен и се издигаше грациозно към сребристото небе. Стройни бели колони отпред подпираха портик с ронещ се син таван, който беше избелял и беше станал почти безплътна сянка на минало величие. Покривът на къщата също беше боядисан в избеляло синьо. Върху него стърчаха три комина от светлооранжеви тухли. От двете страни на прозорците имаше тъмносини капаци, които им служеха за рамка. Самите прозорци бяха от някакво непрозрачно стъкло, което отразяваше слънчевите лъчи. На мястото на отражението се виждаше синкаво сияние. От двете страни на предните стъпала беше приседнал по един малък лъв от бял мрамор. Високи вечнозелени дървета растяха покрай кръглата алея от натрошени раковини, която водеше към стъпалата. Това беше най-хубавата къща, която бях виждала някога. Тя беше невероятно съчетание от форми, светлини и приятни за гледане цветове и красеше мястото, на което се издигаше.

Едуард Лайън усети, че изпитвам благоговение. Не каза нищо, но на устните му се появи усмивка и той ме погледна със задоволство. Не казах нищо, защото реших, че думите ще развалят магията на този миг. Едуард Лайън подкара екипажа по алеята и спря пред стъпалата. Усетих как се придвижихме по инерция още малко напред и след това окончателно спряхме.

За миг останах неподвижна. Едуард Лайън забеляза в какво настроение съм и реши да не ме безпокои. Държеше непринудено поводите в скута си и се радваше на моето възхищение от неговия дом. След малко се измъкна навън, хвана ме за ръка и ми помогна да сляза. Застанахме на стъпалата. Хвърлих поглед на белите мраморни лъвове, които сякаш стояха на пост пред сградата.

Застанах под портика, който покриваше цялата дълга предна веранда. Забелязах, че вратата е огромна и бяла. В центъра й имаше месингово чукче с форма на лъв, който в устата си държеше месингов пръстен. Леки сенки се спускаха върху верандата. Зачаках на нея Едуард Лайън да извади багажа ми от екипажа. Междувременно открих, че от двете страни на къщата се простират терасирани крилообразни градини. Чух плисъка на фонтани някъде в далечината. Звукът бе много мелодичен и силно наподобяваше музика. Една птица чуруликаше в розовия храст, а насекомите вече бяха подели нощната си серенада.

Едуард Лайън струпа багажа ми на спретната купчина на верандата и се изправи с лице към мен, с юмруци на хълбоците. Кичур кестенява коса се бе надвесил над челото му. На лицето му се беше появило изражението на малко момче, което показва „съкровището“ си на някое свое приятелче.

— Харесва ли ти? — попита тихо той.

— Нямам думи, с които да опиша възхищението си.

— Добре дошла в Лайън Хаус — изрече той.