Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (8)

Глава осма

Градините бяха прелестни. Слънцето ги къпеше с лъчите си, които проблясваха в бяло на фона на сребристосивото небе. Разхождах се бавно по добре поддържаната пътека с плочки и спирах ту за да се възхитя на лехата с яркосини тинтяви, ту за да разгледам леха розово и лилаво мушкато. Пътеката се виеше сред лехите. Крачех под сводовете от бели дървени решетки, които придържаха виещите се рози. Благоуханието на цветята беше замайващо и упоително. Затворих очи, за да му се насладя по-добре. Долавях мириса на сол във въздуха, въпреки че се намираше на около пет километра от морето. Денят беше великолепен. Струваше ми се невероятно времето вчера да е било толкова мрачно и угнетяващо. Дъждът, беше изчистил всичко до пълния му блясък, а слънчевите лъчи караха растенията да изглеждат ярки.

Чаках Едуард Лайън. Той ми беше обещал, че ще ме води на разходка с лодката тази сутрин. Не спах добре през нощта, но се събудих рано. Изскочих навън веднага, след като закусих сам-самичка. Никой друг не беше станал в този ранен час, но нямах нищо против да разглеждам сама градините и да мисля за това, което засягаше единствено мен.

Мислех предимно за Едуард Лайън. Той разговаря дълго с мен, след като ме завари в библиотеката след обяд. Изтегна се като някакъв мързелив котарак на дивана и ме загледа. Клепачите му се отпускаха сънливо над очите. Поиска да узнае всичко за музикалния театър и за хората, които работят в него. После взе да ме разпитва за сестра ми Морийн. Скоро усетих, че му казвам всичко, което си спомням за тази прекрасна, но вече непозната за мен жена. Той ми разказа на свой ред за своето детство в Лайън Хаус. Оказа се, че бил немирно, раздразнително момче, което вечно си навличало беля. Този мъж имаше несъмнен чар и всяка негова дума будеше интерес у мен. И най-малката подробност от живота му ми се струваше невероятно важна. Същевременно се страхувах малко от него.

Но може би не се боях толкова от него, колкото от себе си. Нямах абсолютно никакъв опит с мъжете и се обърквах от чувствата, които изпитвах в негово присъствие. На пръв поглед се държах вежливо, сдържано и скромно като добре възпитана млада жена, но това, което ставаше в душата ми, ми изглеждаше напълно неприлично. Съжалявах, че нямам възможност да го обсъдя с Лавърни или Мати, но знаех, че при това положение ще трябва сама да се грижа за себе си. Съзнавах, че Едуард Лайън представлява истинска заплаха за мен. Съзнавах и че не съм способна да се справя с него, ако реши да прояви настойчивост.

Той беше вежлив, изтънчен, истински светски мъж, хубав, добре възпитан и ужасно интелигентен, въпреки че не се беше представил добре в Оксфорд. Притежаваше самоувереността и изискаността на много по-възрастен мъж, докато аз бях изключително неопитна и „зелена“. Никога досега не се бях влюбвала, а не исках чак толкова опитен мъж да ме посвещава в мистериите на живота, за които бърбореха толкова хористките.

Спомних си за тайнствената жена, за която спомена Моли. Опитах се да си я представя. Сигурно е красива, с голям светски опит, подходяща жена, за да застане редом с този мъж. За какво му е някоя като мен, щом си има такава като нея. Съзнавах това. Съзнавах, че си търся белята, щом мисля за него по този начин, но преживяването беше възбуждащо. Ще си мисля каквото си искам, но имам достатъчно здрав разум, за да не позволя на никого да заподозре какво ми се върти в главата. Ще продължа да се държа учтиво и приятелски с Едуард Лайън и ще се задоволя с ролята на дете, за каквото ме смята.

В този миг той излезе от къщата, примига на силната слънчева светлина и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса. Беше облякъл костюм от някакъв светъл плат на сиви и бели ивици и държеше в ръка сламена шапка. Сложи шапката на главата си и се насочи бавно към мен, пъхнал ръце в джобовете си. Зелената вратовръзка се извиваше леко и не беше отпусната съвсем по правилата, а шапката му беше наперено накривена.

— Добро утро — промълви той. — Отдавна ли си тук?

— От часове — признах аз. — Слязох доста преди Корин да излезе да поязди. Преди малко я видях да се прибира.

— Невероятно — възкликна той.

— Кое?

— Че някой е в състояние да става толкова рано. Лично аз по цял ден ще си лежа в кревата, ако Корин ми позволи. Нали знаеш, че съм мързелив по природа. Да се шляя без работа цял живот — това е за мен.

— Тогава защо си гребал и играл футбол в колежа?

— Спортовете са игра, а не работа.

— Не обичаш ли да работиш?

— Че кой обича? — отвърна на въпроса с въпрос.

— Не това имах предвид — отговорих високомерно.

Едуард Лайън отметна глава назад и се засмя. Звукът беше приятен и плътен. Изчервих се леко, тъй като разбрах, че той ми се надсмива. В тъмнокафявите му очи блеснаха весели искрици, той ме прегърна нехайно през рамо и ме поведе по пътеката. Чувствах се неудобно, но се постарах да изглеждам спокойна. Долових силния аромат на крема му за бръснене. Тежестта на отпуснатата върху рамото ми ръка ме накара да се почувствам неловко.

— Ти си забележително дете — каза той. — Колко хубаво, че дойде при нас. Корин тепърва ще се бори с мен за правото да бъде в твоята компания. Ей, това слънце не грее ли твърде силно? Направо ще ме ослепи!

— Слънцето е приятно — подметнах аз.

— Но не и по това време на деня. Сигурна ли си, че не искаш да отложим разходката за следобед?

— Ти обеща — казах аз, — но ако смяташ, че няма да успееш да се справиш…

— Глупаво дете. Разбира се, че ще се справя. Та аз съм гребал и в буря. Да не ме смяташ за някой слабак, а?

— Не точно.

— Бях шампион по бокс в колежа. Спечелих и няколко награди. По едно време дори мислех да си изкарвам хляба с това, но я си представи един Лайън по боксови гащета! Помислих си, че ако наистина се кача на ринга, предците ми сигурно ще се преобърнат в гробовете си. Освен това, един професионален боксьор трябва да полага доста усилия. Въпреки това, ако някой ти досажда, само ми кажи и ще просна на земята този простак само с един удар.

— Това няма ли да те накара да положиш твърде много усилия? — попитах аз със сладък глас.

Той се изкикоти.

— Предполагам, че ме смяташ за някакъв безчестен и безсрамен тип?

— Донякъде — признах аз.

— Прекрасно — възкликна той. — Жените никога не са успявали да устоят на мерзавците. Добродетелността подобава единствено на жените.

— Тогава защо мъжете толкова обичат да се намират в компанията на недобродетелни жени?

— Виж я ти! — възкликна той и пак се изкикоти. — Има неща, които не са за толкова млади уши като твоите.

Междувременно бяхме излезли от градините и вървяхме по пътеката към реката. От двете й страни растяха дървета. Листата им бяха тъмнозелени и леко шумоляха от ветреца. Прекосихме едно малко сечище с лютичета, които образуваха яркожълти петна по тревата. По средата на сечището се издигаше старинна беседка. Покривът й беше хлътнал и висеше надолу, а бялата боя се беше олющила. Сигурно някога е била хубава, но сега беше обкована безпорядъчно с дъски, които закриваха и осемте ъгъла. Попитах Едуард какво знае за беседката.

— Доколкото знам, тя е била любимото място за усамотение на баба ми — отговори той. — Преди много време тук е станал някакъв нещастен случай. След това са я обковали с дъски и оттогава никой не е влизал в нея.

— Намира се на доста уединено място — отбелязах аз. — Сигурно някога е била идеалното място за тайни срещи.

Наблюдавах внимателно реакцията му. Спомних си, че според Моли приятелката й видяла Едуард Лайън и някаква загадъчна жена да вървят към беседката и се опитах да го подлъжа да падне в капана. Той само се усмихна. Моята забележка изобщо не го изкара от равновесие.

— Несъмнено — отвърна той. — Вероятно точно за това е служела. Моите предци си ги е бивало въпреки брадите и суровите им и добродетелни изражения.

Прекосихме сечището. Пътеката продължи да се извива около няколко дървета. Вече виждах реката. Водата беше небесносиня. Върху повърхността й падаха сребристи сенки. Върби растяха нагъсто на единия бряг. Изящните им нефритовозелени листа се потапяха в нея. На брега имаше и един навес за лодки и малък кей. Лодката вече се намираше във водата. Беше вързана за кея и подскачаше под напора на малките вълни. Изглеждаше страшно неустойчива и затова се поколебах малко дали да се кача Едуард Лайън забеляза опасенията ми и се разсмя.

— Няма от какво да се боиш — каза той.

Хвана ме за ръка и ме поведе по дървения кей. Помогна ми да се кача в лодката, като държеше здраво ръката ми, докато съдчето се подмяташе под краката ми. Уплаших се, че ще падна във водата.

— Устойчива е, не се безпокой — каза той. — Внимавай. Седни на онези възглавници. Отпусни се. Изглежда крайно нестабилна, но няма да се преобърне, освен ако не направиш внезапно движение.

Той се качи в лодката. Движеше се стремително и уверено. Лодката подскочи и водата плисна около нас, но Едуард Лайън само се засмя и развърза въжето, което я задържаше за кея. Мигновено се понесохме надолу по реката. В средата на лодката имаше кошница с храна. Върху нея беше сгъната карирана покривка. Забелязах, че в нея има парче хляб. Върхът на една бутилка вино стърчеше от другия й край.

— Това е моя идея — обясни той. — Реших да спрем някъде по пътя за вкъщи и да си направим пикник. Ще охладим виното във водата.

— Много мило от твоя страна — отбелязах аз.

— О, аз съм и много мил. Не съм само безчестен.

Вдигна очи и се засмя, а аз му се усмихнах в отговор.

Носехме се кротко и безметежно по реката и аз се отпуснах напълно. Почти неусетното движение на лодката, докато тя се хлъзгаше по реката и равномерният звук от потапящото се във водата весло ме отпуснаха и ми подействаха успокояващо. Всички тревожни мисли изчезнаха. Едуард Лайън гребеше отмерено и умело. Виждах очертанията на усилено напрягащите се мускули под ръкави те му. Знаех, че задачата му е тежка, но той като че ли не полагаше никакви усилия. Беше съвсем отпуснат, устните му се усмихваха леко, а бялата сламена шапка се беше килнала настрани.

Лежах на възглавниците и гледах късчетата небе, които се виждаха между клоните на дърветата. Носехме се под върбите. Дългите листа се разтваряха, за да ни пропуснат и милваха лодката подобно на парчета мек нефритовозелен плат. Брегът беше сенчест. Тъмнозелен мъх и хлъзгава кафява кал го покриваха на много места. Сребристите проблясъци на слънцето по средата на реката бяха ослепително ярки. Те се разпадаха и караха водата да блещука на сребристи ивици, когато лодката минаваше над тях. Не се чуваше никакъв друг звук, освен постоянния монотонен шум от топването на веслото, плисъкът на водата и крясканията на някаква птица в гъсталака.

— За какво си мислиш? — попита той.

— За това колко е тихо тук. По нищо не прилича на Лондон.

— В Лондон не е тихо, нали?

— Изобщо не е тихо, но аз си го обичам.

— Тогава защо го напусна? — запита той.

— Не аз реших така.

— Така ли? Мисля, че това е доста странно. Доколкото разбрах, твоят номер с куклите е бил една от главните атракции на музикалния театър. Интересно защо в такъв случай твоята опекунка те изпраща в провинцията.

— Бърт и Сара ще запълнят програмата на моето място. Те отдавна са станали любимци на публиката.

— Липсват ли ти вече?

— Малко, но се радвам, че се возя по реката.

— И аз се радвам, не си тук. Тяхната загуба е моя печалба. Няма да им позволя скоро да те вземат обратно. Смятай се за моя пленница в Лайън Хаус. Само опитай да избягаш и ще трябва да се разправяш с мен.

— В такъв случай предполагам, че трябва да се насладя на моето пленничество — изрекох лениво.

— Точно така трябва да се държиш, момиче. Не ми създавай главоболия и ще си прекараме чудесно. Ставам много лош, когато някой ми се изпречи.

— Не си представям да се държиш като злодей при каквито и да е обстоятелства — заявих му аз.

— О, мога да се сравнявам и с най-големите престъпници. Дай ми черно наметало и намазан с восък мустак и ще се превърна в истински злодей, който тероризира вдовиците и души беззащитните девици.

— Явно си човек с много лица.

— Дръж другите в неизвестност. Това е моят девиз.

Той вдигна веслото и остави лодката да се носи по течението. Минахме под един каменен мост. По повърхността на водата се носеха малки парченца мъх. Дългата сянка на моста падаше върху реката. Наведох се и потопих ръката си в нея. Водата беше леденостудена, въпреки че слънцето грееше силно. Насекоми се стрелкаха по нейната повърхност и се плъзгаха на ефирните си крилца. Слънцето стопляше приятно бузите ми.

— Надявам се, че леля ти няма нищо против нашата разходка — казах аз.

— Корин е ревнива, но ще превъзмогне това неприятно чувство. Тя смята, че се отнасят зле с нея. Обича да се цупи почти толкова, колкото и да избухва в гняв.

— Наистина ли ще се ядоса?

— Разбира се, че не. Тя иска да се забавляваш.

— Вчера ми изглеждаше доста разтревожена.

— Вчера й беше един от лошите дни — отбеляза Едуард. — За съжаление това беше първият ти ден в Лайън Хаус, но не позволявай на тази случка да ти развали настроението. Корин избухва често, но гневът й отминава бързо като буря. Винаги след това е в много по-добро настроение. Днес вероятно ще е самото въплъщение на очарователността и добрите обноски.

— Разбирам — отвърнах аз. — Мисля, че е много мила.

— Тази дума не ми звучи като най-подходящия епитет за леля ми.

— Не познавам никого като нея. Тя се различава от всички хора, които съм срещала досега.

— Такава е.

— Мисля, че ще я харесам. Но сцената между нея и мисис Крендал вчера беше наистина страшничка. По едно време си помислих, че ще се нахвърлят една върху друга.

Едуард Лайън се намръщи. Тъмните му вежди се навъсиха, а очите му потъмняха.

— Агата влияе зле на Корин — каза той. — Те някак си приличат твърде много. И двете са възрастни и упорити. Но Агата е лукава и потайна, докато Корин е буйна и избухлива. Ако съм на твое място, няма да й обръщам внимание, Джулия.

— Съжалявам я — признах аз.

— Кого, Агата ли? Не ставай глупава — гласът му беше мрачен.

— Защо Корин не й каже да си върви, щом двете се мразят толкова?

Той сви рамене, изопна ръце и ме погледна.

— И аз се чудя — изрече той. Гласът му стана по-ведър. Той се засмя. — Мисля, че Корин я държи само за да има с кого да се кара. Нали разбираш, обикновените слуги са лесно заменими. Достатъчно е да им вдигне един скандал и те си взимат багажа и си отиват, докато, виж, Агата остава за следващия рунд. И двете си падат по кавгите. Старите дами са толкова ексцентрични и особени понякога… — той се разсмя при тези думи. Изпитах облекчение при мисълта, че чувството му за хумор се върна.

Лодката се носеше все по-далеч. Минахме под още един мост и скоро течението на реката се разшири значително. Върбите се появяваха все по-рядко и почнах да виждам обработваемите поля. Те се простираха далеч от брега и бяха на няколко равнища — кафяво, златистокафяво и зелено. На хоризонта се виждаха волове и хора, които бутаха плугове. Понякога кравите слизаха на речния бряг на водопой. Скоро около нас не се виждаше нищо друго, освен небето, а течението се усили. Едуард Лайън пак вдигна веслото и се зае да гребе енергично, но без видимо усилие. Съзрях селото далеч пред нас, на завоя. Дърветата, камбанарията и покривите изглеждаха съвсем малки.

— През селото ли протича реката? — попитах аз.

— Да. Пак се стеснява, после минава право покрай църквата и зад хана и пощата. Ханът има тераса отзад. Гостите седят на маси върху нея и гледат движението по реката. Днес то не е кой знае колко оживено, но понякога минават десетки лодки. Рибарите излизат почти всеки ден. Реката води към морето.

Приближавахме се все повече и повече към селото, а реката се стесняваше. Вече се движехме покрай къщи и дървета и скоро минахме под един голям каменен мост. Едно малко момче се беше настанило отгоре с въдица в ръка. Намирахме се в селото и се разминахме с няколко други лодки. Гледах как хората вървят по сенчестите крайбрежни тротоари. Един старец се трудеше над стара сива рибарска мрежа, опъната на колове и поправяше скъсаните места. Някаква жена буташе количка за зеленчуци, натоварена с моркови и цвекло. Къщите бяха обърнати с гръб към реката, но дворовете на някои от тях се простираха до бетонния бряг. Видях задните прозорци и на места простори с пране. Стори ми се, че без да искам прониквам в будещите любопитство интимни тайни на селото.

Движението по реката се оживи. Няколко рибарски лодки се носеха надолу по течението. Покрай нас минаха и една платноходка с избеляло синьо платно, и голям плосък шлеп, натоварен догоре с риба. Чух провикванията и крясъците на купувачите.

— Обичам реките — казах аз, докато гледах суетнята на погълнатите от работата си хора. — Обичах да седя по бреговете на Темза и да гледам как плуват шлеповете, когато бях малко момиче. Беше страшно увлекателно.

— Това не е Темза — отвърна ми той с усмивка.

— Виж, ето го хана — възкликнах аз.

Терасата стигаше до ръба на речния бряг. Застилаха я плоски червени плочи, а по самия бряг минаваше перило. Огромен дъб растеше по средата на терасата. Дългите му клони хвърляха сянка върху десетината маси, сложени отвън. Няколко души пиеха бира. Закръглен келнер в зацапана бяла престилка вдигаше празните халби от една маса. Жена с две малки дечица отпиваше от чая си, докато децата си хапваха торта. Грозен мъж с огромни рамене и счупен нос седеше начумерен на стола. Лицето на спътника му не се виждаше от вестника, който четеше. Едно от децата ми махна и аз му вдигнах ръка с усмивка.

Едуард Лайън погледна в тази посока. Очертанията на устата му внезапно загрубяха, а в тъмните му очи се появи твърдост и решителност. Той насочи мигновено лодката към брега, където бетонната стена я скриваше от погледа на хората в хана. Стори ми се, че лицето му е пребледняло. Той проговори тъкмо когато се готвех да го питам какво става.

— Трябва да се върнем — заяви той категорично.

— Но… защо? — бях доста озадачена от изненадващата промяна.

— Не задавай въпроси — изрече той рязко.

Извърна лодката назад и почна да гребе в посоката, от която бяхме пристигнали току-що. Усилията му този път бяха видими. Цялото му тяло се напрягаше, докато той размахваше енергично веслото. Мускулите му изпъкваха ясно под ръкавите. Спря за миг, за да си свали сакото. Седях намръщена, но той не ми обръщаше внимание. Стараеше се с всички сили да се отдалечим възможно най-бързо от селото.

На лодката цареше пълна тишина. Минахме под моста, от който ловеше риба малкото момче. При него бяха дошли две негови приятелчета, които ни махнаха. Не им отвърнах, а Едуард Лайън дори не забеляза децата. Селото ставаше все по-малко, а ние все повече се отдалечавахме от него. Вече бяхме стигнали широката част на реката и скоро се озовахме зад завоя. Селото вече не се виждаше. Едва сега Едуард Лайън се отпусна.

Беше видимо уморен. По челото му беше избила пот, а по ризата му имаше влажни петна. Прибра веслото и остави лодката да се носи по течението. Изгледа ме продължително, без да продума. Лодката се носеше по леха от водни лилии. Розовите и бели цветчета се бяха отпуснали върху плоските си зелени листа. Той бръкна във водата и откъсна едно цвете. Връчи ми го с кимване.

— За теб е — каза той.

— Благодаря ти — изрекох аз малко високомерно.

— Предполагам, че искаш да разбереш за какво беше всичко това?

— Сигурна съм, че си имал основателни причини — отвърнах аз.

— Да, имах основателни причини.

Погалих влажното цветче, без да го поглеждам.

— Ще ми задаваш ли въпроси?

— Не.

— Добре. Бързо се учиш. Искаш ли да излезем на брега и да си направим пикник?

— Не, м… мисля, че предпочитам да се върна — промълвих аз. Струваше ми се, че се държа като нацупено дете.

— И аз нямам настроение за пикник. Връщаме се вкъщи.

Той загреба равномерно и скоро върбите пак замилваха ръцете ни. Водни кончета се стрелкаха покрай лодката. Веднъж и една риба подскочи точно пред нас. Стигнахме до навеса и Едуард ми помогна да сляза на кея. Проговори чак когато вече вървяхме към градините.

— Няма да ходиш сама в селото — каза той. — При каквито и да е обстоятелства. Разбра ли?

Отправих поглед към лицето му. Очите му гледаха съвсем сериозно, а устата му беше присвита мрачно. Кимнах покорно. Не зададох въпроси. Учех се.