Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (10)

Глава десета

Минаха три дена. По нищо не личеше, че мъжете в селото имат зловещи намерения спрямо нас. Моли ми съобщи, че са излезли на полето със земемерски инструменти и са огледали някои участъци от него. Вчера си отишли. Платили на ханджията и напуснали селото. Но според Моли те още се намирали в Девъншир и не били никак далеч от нас. Забелязали ги да вървят по пътя. Един от фермерите съобщил, че ги видял да пресичат полето. Моли твърдеше, че са се преместили на някое място, където ще привличат по-малко внимание, и очакваше с нескрито вълнение драмата, която предполагаше, че ще се разиграе в близките дни. Не бях толкова сигурна като нея. Може би бърках в преценката си за тях. Може би наистина бяха агенти по покупко-продажбите на земя. Реших, че не е никак трудно да почнеш да си въобразяваш разни неща, особено когато те измъчват тежки мисли.

Едуард Лайън беше постоянно зает и ту се прибираше, ту пак заминаваше. Твърдеше, че обикаля по фермите на арендаторите, за да провери положението, и се усмихваше леко, докато ми разказваше за кравите, торта, оборите и обработваемите поля, като описваше с голямо чувство за хумор и себе си на този фон. Това едва ли беше най-подходящото място за човек с неговите вкусове, но той свиваше рамене и споменаваше нещо за чувството за дълг. После влизаше целият кален и потен вкъщи, с прах по ботушите, с разчорлена коса и с кисела усмивка на лице. Надяваше се да продаде малко добитък на панаира, а повечето му арендатори се готвеха да разпънат сергии, за да си продадат продукцията. Едуард се държеше мило и очарователно. Нямаше и следа от мрачността и сериозността, които той прояви през онази сутрин, в която се върнахме с лодката.

Агата Крендал не излизаше от стаята си през по-голямата част на деня. Не слизаше да се храни с другите. Една вечер тя отвори своята врата и втренчи поглед в мен, докато си вървях по коридора към стаята. Очите й гледаха уплашено. Изпитваше видимо напрежение, защото се притискаше към вратата и се взираше страхливо в мен. След това сложи пръст на устните си, сякаш за да ме предупреди за нещо и поклати глава. Долових силния мирис на алкохол от стаята й. Стори ми се, че я чух да се смее, докато се отдалечавах по коридора, но имах странното чувство, че това съвсем не бе смях. По-скоро приличаше на ридание. Явно беше изпаднала в пиянски пристъп.

Корин постоянно беше напрегната и се раздразваше лесно. Обикаляше по стаите, надзърташе пред прозорците и се сопваше на всеки, който се приближеше до нея. Изобщо не излизаше навън, освен за обичайната езда. Имах чувството, че ограничението, което сама си е наложила, се отразява зле на нервите й. Лайън Хаус сякаш се бе превърнал в затвор за нея, макар и разкошен, и тя обикаляше като някой див звяр, който копнее за свободата, но не смее да си покаже носа навън. Веднъж една прислужничка изпусна поднос по пътя към трапезарията и Корин се разяри толкова, че се уплаших да не получи удар. Веднага уволни момичето, въпреки пороя от сълзи и извинения, който се изля от бедното създание. Корин я гледаше така, сякаш наистина я мрази, докато тя си отиваше с очукан куфар в ръка. Същата вечер Корин седя до късно в гостната, като се мръщеше, без да продумва. Досетих се, че уволняването на прислужничката е само начин да се освободи от напрежението, породено от нещо друго, което явно постоянно занимаваше мислите й. Държеше се любезно с мен, но гледах да стоя по-далеч от нея през повечето време.

Стоях в библиотеката през по-голямата част от деня. Времето беше студено и облачно, а в библиотеката беше топло и уютно. Натъкнах се на куп опърпани романчета с мека подвързия и омазани страници. Четях ги часове наред, свита на дивана с ябълка в ръка. Избягах в света на хубавите девойки, смелите войници и замъците с ровове и кули. След като изчетох романите, намерих една увлекателна книга по ботаника с големи цветни гравюри.

Винаги съм се интересувала от цветя и листа и си нахвърлих бележки за различните видове растения, които се срещаха в този район. Четвъртият ден след разходката с лодката до селото беше горещ и слънчев. Реших да изляза и да потърся растенията, които събудиха любопитството ми. Реших да взема скицник и водни бои и да нарисувам някои от тези, които открия по време на обиколката.

Идеята ми се хареса много на Корин. Тя се впечатли от бележника със записките ми и кимна одобрително, когато й разказах какво съм научила от книгата по ботаника.

— Чудесно! — извика тя. — Явно жадуваш за още познания. Това ще ти се отрази много по-добре от четенето на онези романчета. Искам да научиш много неща и да станеш по-умна. Ходила ли си на училище?

— От време на време — отвърнах аз. — Мати и Бил не можеха да си го позволят.

— Глупост! Тази твоя сестра не ти ли праща пари?

— Понякога. Но те не стигат за училищните такси.

— Харесваше ли ти да ходиш на училище?

— Много — признах аз.

— Добре, аз те обичам, дете. Ще се погрижа да те запишат в най-доброто училище за млади дами, когато се върнеш в Лондон. Музикалният театър не е подходящо място за теб. Ти имаш добри обноски. Това си личи. Искам да развия заложбите ти!

— Много мило от твоя страна — изрекох учтиво, — но…

— Никакво „но“! Ама защо всеки трябва да спори с мен?

Гласът й беше отривист и прозвуча малко раздразнено, но в очите й се четеше истинска загриженост. Замислих се защо Корин Лайън полага такива грижи за мен. Огнедишащият дракон, който беше уволнил набързо прислужничката, искаше да поеме разходите по обучението ми. Защо? Предположих, че богатите и ексцентрични хора са импулсивни и имат всякакви приумици. Сигурно и това бе някаква прищявка от нейна страна. Тя сигурно ме усети какво мисля, защото ми се сопна неприязнено и ми каза да вървя да си гледам работата. Интересно дали лошото настроение и избухливостта не й служат за затвор също като къщата. Дали те не държаха в плен Корин, която иначе беше мила и добра?

Не ми се мислеше за това, докато вървях по алеята. Толкова се радвах, че съм излязла на слънце и бродя навън сред природата, че отпъдих всички сериозни и тежки мисли. Носех рокля в бяло и розово, а косата ми се вееше назад и се закачаше по къпинаците. Роклята ми скоро се изцапа с кал и се скъса на едно-две места, но не ме беше грижа. Струваше ми се великолепно, че дишам свеж въздух, че се чувствам млада и здрава и че долавям всичко около себе си, след като бях стояла затворена в къщата цели три дена. Гледах с възторг воднистосиньото небе, фините жилки на едно зелено листенце и лишея, който се беше долепил до кората на едно дърво. Тичах сред дърветата като малко зверче, което нехае за благоприличието. Чувствах се така, сякаш са ме пуснали от моя собствен затвор. Наслаждавах се на усещането за току-що получена свобода.

Седнах задъхана на брега на реката. Много се срамувах от своята невъздържаност, но имах чувството, че животът изпълва и последната клетка на тялото ми. Усещах как мускулите ми се напрягат, кръвта тече по вените ми и животът протича като ток през мен. Това беше необичайно усещане, която рядко бях изпитвала преди. Може би това бе облекчението, че скучните и монотонни дни са отминали или се дължеше просто на младостта ми. Извадих скицника и се заех да рисувам папратта, която растеше по песъчливия бял бряг. Облегнах се боса на един стар пън, заровила пръстите на краката си в топлия пясък. Първата рисунка не ме задоволи и почнах нова, като се взирах внимателно в папратта и също толкова внимателно пресъздавах клонките й на грубата хартия. Птици пърхаха сред клоните на дърветата, а водата бълбукаше приятно, спускайки се над камъчетата. Насекомите жужаха и се стрелкаха сред слънчевите лъчи, които се процеждаха между клоните.

Прегледах си бележките, установих със сигурност, че се намирам наистина пред папрат, и написах името й под завършената рисунка. Това местенце беше идилично и очарователно. Не ми се искаше да си тръгвам оттук, но реших да намеря друг растителен вид, който да скицирам. После ще покажа гордо рисунките на Корин. Знаех, че ще й харесат много. Усмихнах се при мисълта за това, което тя каза тази сутрин. Ще ми бъде доста приятно да ходя на училище и да уча история, математика и всички други неща, които не знаех. Но може би това изказване беше само моментно хрумване, което тя ще забрави бързо. Все пак беше мило от нейна страна, че спомена за това.

Разхождах се бавно сред дърветата. Вече бях по-спокойна и малко уморена от по-раншния си ентусиазъм. Видях една скала в сечището. Жълт слънчев лъч падаше точно върху нея. Малка тревистозелена змия се беше свила на кълбо в основата й, сякаш се грееше на топлината й. Видях няколко трепетлики с неспокойни листа, които се разлюляваха и при най-малкия порив на вятъра. Имаше и брястове, кленове и дъбове. Събрах листа от всички тях и ги сложих в книгата. Дълги слънчогледи растяха точно зад един стобор, който обграждаше близкото поле. Яркожълтите листа на цвета заобикаляха от всички страни големите им кафяви средини. Стана ми приятно, когато видях едно цвете, което не разпознах и се наложи да надникна в бележките си, за да го определя.

Прекарах три часа по този начин, като скитах из горите и обикалях из полята, обработвани от арендаторите. Пресякох един ручей, стъпвайки внимателно от камък на камък. Водата плискаше босите ми крака, тъй като държах обувките си в ръка. Прескочих потъмнялата сива греда на стобора при един прелез и се озовах в ябълковата горичка, която ми посочи Едуард в деня, в който пристигнах в Девъншир. Клоните на дърветата бяха отрупани с плодове, които тепърва почваха да зреят. Земята под тях беше влажна и сенчеста. Сухи листа я застлаха като килим. Долових тежкия аромат на гниещи плодове. Пчелите жужаха около ябълките, които бяха паднали на земята и още не бяха събрани. Те бяха станали кафяви и негодни за ядене. Откъснах една зелена ябълка от един клон и я опитах. Беше кисела и тръпчива, но въпреки това я изядох. Пръстите ми скоро се изцапаха от сока. Изядох още две, седнала на прелеза със скицник в скута.

После нарисувах едно ябълково дърво, като се стремях да възпроизведа точно формата и цвета на клона и листото. Дъвчех парчета зелена ябълка, докато рисувах.

Произведението ми не ми хареса, затова нарисувах един-единствен лист, като се опитвах да възпроизведа абсолютно точно жилките на листа, който държах в ръка и гледах като образец. Толкова бях погълната от работата, че не чух стъпки да се приближават към мен. Не забелязвах никого, докато една дълга сянка не падна върху хартията.

Вдигнах стреснато глава. Беше един мъж и веднага се сетих кой е той. Познах го по тънкия розов белег, който прорязваше бузата му от скулата до брадичката. Това беше мъжът, който вървеше подире ми в мъглата. Бях сигурна в това, както и че това е същият мъж, когото видях да седи на една от предните маси в музикалния театър. В момента не носеше карираното наметало. Беше по бяла риза, която се спускаше свободно по тялото му, и по вълнени панталони, които бяха затъкнати във високите му черни ботуши с подвит нагоре връх. Винаги си бях представяла, че пиратите носят такива ботуши. Той приличаше малко на пират с острия си нос, със силно загорялата кожа, която се беше изпънала по костеливото му лице и с дългия розов белег, който му придаваше страшноват и суров вид на нейния фон.

Първият ми порив беше да хукна да бягам. Гледах го втренчено. Бях твърде изплашена, за да помръдна. Той стоеше с ръце на хълбоци и ме гледаше с тъмнокафявите си очи, които бяха почти черни. Очите му гледаха напрегнато. В тях гореше тъмен пламък. Този мъж беше много висок, по-висок от Едуард Лайън. Имаше слабо тяло, което наподобяваше върлина, но въпреки това беше мускулесто и силно. Помислих си, че е гъвкав и стремителен и че тялото му сигурно става твърдо като стомана по време на схватка.

— Кой… кой сте вие? — попитах аз, когато най-сетне съумях да проговоря. Гласът ми трепереше и ми се наложи да стисна здраво скицника в ръце, за да овладея страха.

— Казвам се Филип Ашли — отвърна той. Гласът му беше груб и гърлен, дрезгав глас, който притежаваше необяснима привлекателност. Казах си наум, че това е глас на морски разбойник. — Какво правите в моята ябълкова горичка?

— Вашата ябълкова горичка?

— Току-що наех Дауър Хаус. Ябълковата горичка върви с нея. Предполагам, че това я прави моя, докато плащам наема.

— Вие… вие живеете там?

— Засега — отвърна той рязко. — Не отговорихте на въпроса ми, млада жено. Коя сте вие?

Бях съвсем наясно, че той знае коя съм. Понечих да се нахвърля грубо върху него и да го обвиня, че е вървял подире ми в Лондон и ме е шпионирал, но нещо ме възпря. Вече не се страхувах. Просто бях омагьосана подобно на малка птичка пред отровна змия. Този мъж явно се преструваше, че не ме познава. Реших, че и аз мога да се преструвам. Ще се държа простодушно и наивно и може би ще науча защо става всичко това. Възможно е това да се окаже опасна игра, но пренебрегнах всички опасения и се вторачих в него с големите си сини очи.

— Казвам се Джулия Мередит — отговорих аз. — Гостувам на владетелката на Лайън Хаус. Смятах, че тази горичка е част от нейното имение. Не знаех, че някой живее тук или че съм нахлула в чужд имот.

Той се намръщи и ме погледна гневно. Нямаше и следа от любезност и учтивост в държането на Филип Ашли. Той изобщо не беше хубав — не това е думата, която подхождаше за негово описание. Беше висок, слаб, с дълги ръце и крака и стройни рамене, които стърчаха изпод леките гънки на ленения плат. В него имаше нещо омагьосващо. Трудно ми беше да си го представя в салон, той изобщо не подхождаше на такава светска обстановка. Реших, че ще се чувства като у дома си на палубата на някой пиратски кораб с къса закривена сабя в ръка или ако предводителства армия и води хората си на бой. Гледаше ме така, сякаш иска да ме заколи и аз се дръпнах уплашено на прелеза.

— Не гледай така — изръмжа той.

— Как?

— Сякаш ще те удуша само защото си откраднала няколко ябълки.

Сведох виновно поглед към огризките от ябълките на крачка от мен. Той видя изражението ми и се засмя. Смехът беше същият като гласа му — груб, гърлен, отблъскващ и същевременно привлекателен. Мъжът имаше силен характер и мощно излъчване, което излиташе от него на съкрушителни вълни. Нямаше човек на света, който да мине покрай него, без да го забележи. За разлика от Лондон сега го виждах ясно. Вече не беше някаква смътна фигура в мъглата. Вече не беше мистериозният мъж, който идваше всяка вечер в музикалния театър, за да гледа как изпълнявам номера си. Беше човек от плът и кръв и не беше толкова ужасяващ, въпреки че изпитах лек трепет, когато той впи очи в мен и повдигна вежда.

— Какво държиш? — попита той.

— Скицника ми. Скицирах растенията.

— Дай ми го — това беше заповед и аз му подадох скицника. Той прелисти набързо страниците и огледа произведенията ми. Тънките му устни се присвиха в едното ъгълче. Усмивката му беше доста кисела. Сбърчи вежди и ми върна скицника.

— Отвратително! — обяви той.

— Благодаря ви — отвърнах студено.

— Рисувала ли си по-рано?

— Не особено често.

— Личи си. Така… — той взе пак скицника от мен. — Дай да ти покажа как се рисува. Веднага ми стана ясно, че не знаеш най-важните неща за скицирането. Дай ми молива.

Закрепи блокчето на горната греда на оградата, обърна нов лист и няколко секунди остана неподвижен. Просто гледаше бялото пространство пред себе си. После хвана молива и почна да рисува. Пръстите му изглеждаха твърде кафяви и прекалено силни за художник. Хвърли поглед към мен. Нямаше и помен от веселие в очите му — вече беше съвсем сериозен. На челото му се появи бръчка. Мъжът като че ли фокусираше мислите си върху някакъв вътрешен образ. Продължи да ме гледа, без да ме вижда, а след това се извърна пак към скицника. Направи още няколко движения с молива, вдигна блокчето, за да провери крайния резултат и ми го връчи. Беше изобразил лицето ми на листа. Изумих се от приликата. За няколко секунди постигна това, което не бих сторила за седмици.

— Така се прави — каза той. — Представи си ясно рисунката в съзнанието си, съсредоточи се върху нея и я нахвърляй бързо на хартията, преди образът да е изчезнал. Не се безпокой за нищо. Не си тревожи мозъка с мисли за точността и прецизността на рисунъка. И най-важното, не гледай какво правиш, просто рисувай.

— Художник ли сте? — попитах аз.

— Едва ли имам право да се нарека така. От време на време драскам по някой лист. Затова съм дошъл тук.

— За да правите скици?

— За да рисувам.

— Какво работите? — попитах аз.

— Нищо особено — отговори той. — Драскам листовете. Купувам тук, продавам там. Повечето време се скитам без работа, много пътувам.

— От Лондон ли сте? — запитах аз.

— От един от най-благородните родове — отвърна той и ми се поклони насмешливо.

— Лондон е чудесен град. И аз живея в него — казах аз.

Той не се хвана на уловката. Явно не възнамеряваше да обсъжда забележителностите на града. Стоеше с ръце на хълбоци, широко разтворил крака и ме гледаше невъзпитано как си събирам нещата. Слязох от прелеза и си пригладих полата. Внезапно си представих как изглеждам отстрани с мръсната си и скъсана рокля и разчорлената си коса. Сигурно и по лицето ми имаше кални петна. Изправих се пред него с всичкото достойнство, на което бях способна при тези обстоятелства.

— Сега трябва да си вървя — обявих студено.

На лицето му се появи дяволската усмивка. Изчервих се.

— Приличаш на хлапачка, а се опитваш да говориш като херцогиня — каза той. — Не се дръж като престъпничка, хваната на местопрестъплението, и в никакъв случай не се изчервявай. Отвращавам се от младите дами, които се изчервяват. Те смятат това за признак за свенливост, който ги разкрасява, докато всъщност изчервяването ги прави твърде непривлекателни.

— Вие сте невероятно груб — казах аз.

— Отвращавам се и от мъжете, които се държат превзето и се суетят около младите дами, само защото те имат хубаво личице. Между другото, и твоето лице е хубаво. Искам да го рисувам някой ден.

— Това е напълно изключено — заявих хладно аз.

— Жалко. Ще стане хубаво платно, ако все пак ми разрешиш.

— Ще си вървя, ако ми се махнете от пътя. Обещавам да не ви тревожа повече, мистър Ашли.

Той се засмя и отстъпи настрана, след като направи превзет жест с дългата си ръка.

— Твой съм по всяко време на денонощието, момиче. Безпокой ме колкото си искаш, стига да не рисувам в момента. Тогава вероятно ще те замеря с палитрата.

Тръгна редом с мен. Крачките му бяха големи. Беше много висок и хвърляше дълга сянка върху пътеката. Прекосихме ябълковата горичка и стигнахме до Дауър Хаус. Веднага си пролича, че мястото е обитавано. От комина излизаше дим, а предната врата беше отворена. Прекрасно ръждивочервено куче се беше свило на кълбо пред нея. То държеше вдигната главата си, докато минавахме покрай него. Беше ирландски сетер и едно от най-хубавите кучета, което бях виждала някога. Скочи от верандата и дойде при нас. Филип Ашли обгърна главата му с ръце и почна да го гали.

— Какво хубаво куче — отбелязах аз.

— Никъде не отивам без Хариган — отвърна той. — Искам да ви кажа нещо, преди да си отидете, мис Мередит. Не бива да бродите сама из околността. Не е безопасно.

— Съвсем безопасно е — сопнах му се аз. — Какво толкова ще ми се случи?

— Да предположим, че бях някой развратник, който си пада по русокоси млади дами. Нищо не ми пречеше да ви грабна и отнеса, където поискам, и после да ви сполети съдба по-лоша и от смъртта. За щастие не си падам много по блондинки.

— Това, което говорите, е нелепо — заявих аз.

— Точно обратното, говоря съвсем сериозно.

Вперих поглед в него. Лицето му беше безизразно. Тънкият розов белег се беше превърнал в обезпокоителна черта по загорялата му кожа. Говореше сериозно. Интересно каква ли игра играе. Тя беше озадачаваща, най-меко казано. Той беше вървял подире ми в мъглата вечери наред, след което влизаше дръзко музикалния театър и сядаше на една от предните маси, без да прави никакъв опит да се прикрие. Беше ме проследил чак в Девъншир и ме предупреждаваше да не скитам навън сама. Какво беше замислил? Беше му се отдала възможност да ми стори нещо лошо, ако това беше целта му. Вместо това изказваше сериозна загриженост за моята безопасност. Нямах му никакво доверие. Явно чакаше удобния момент, за да осъществи някакъв план. Бях съвсем сигурна, че тогава ще прояви онова безсърдечие, което беше изписано на лицето му.

— Май всеки е решил да ме предупреждава да внимавам — изрекох аз.

— Нима?

— Едуард Лайън ми забрани да ходя сама в селото.

— Ами тогава не ходи сама — посъветва ме Филип Ашли.

— Това е Девъншир — заявих рязко. — Това не е Лондон. Тук няма търговци на бели робини, които да се спотайват зад всеки ъгъл. Няма крадци, джебчии или главорези, които да дебнат жертвите си. Най-голямата опасност, която заплашва човек по тези места, е да те достигне някой избягал на свобода бик или да докоснеш по погрешка отровен бръшлян. Аз съм осемнадесетгодишна. Вече съм голяма. Мисля, че съм в състояние да се грижа за себе си.

— Изглеждаш на дванадесет години — изрече той — с тази кал по бузата си.

Изтрих гневно бузата си. Той се засмя широко.

— А сега ми разкажи за Лайън Хаус — каза той. — Твоето семейство ли живее там?

— Нямам семейство. Дошла съм на гости на мисис Лайън.

— Доста съм слушал за нея. Трябва да й се обадя. Длъжен съм, нали съм й вече съсед.

— Не ви препоръчвам да ходите при нея — изрекох рязко. — Тя не обича непознати, мистър Ашли.

— Необщителна ли е?

— Изключително много.

— И аз така чух. Чудя се защо е такава. Не е характерно за онази Корин Лайън, която някога познавах.

— Вие познавате Корин?

— Срещнах я веднъж, когато бях малко момче. Баща ми я познаваше много добре. Той й продаде няколко ценни екземпляра.

Един кълвач дълбаеше кората на дъба в предния двор. Аленочервената му глава приличаше на ярко петно, прикачено към сивото му тяло. Ударите му бяха отчетливи и монотонни. Кучето излая по птицата и се втурна към дървото. Филип Ашли спря, за да види отлитането на кълвача, и се закара на неканения гост. Ръждивочервената кожа на кучето заблестя на слънцето. То почна да тича в кръг по двора, докато кълвачът не се изгуби от поглед. След това дойде с подскоци при господаря си видимо доволно от себе си.

— Тази сутрин видях мисис Лайън да язди по пътя — изрече той. — Ако кажа, че летеше вихрено, може би ще се изразя по-точно. На лицето й имаше дълъг зелен воал, който се развяваше след нея. Доста енергична стара дама, нали?

— Язденето й служи за отдушник на емоциите й — обясних аз. — Казахте, че баща ви й е продал няколко неща. Търговец ли е той?

Той не обърна внимание на въпроса ми. Явно мислите му витаеха другаде. Междувременно бяхме стигнали до портата на оградата, която обграждаше моравите на Дауър Хаус. Някой беше привързал с верига портата към първата дъска на оградата. Ръждив катинар скрепяваше здраво двата края на веригата. Огледах се отчаяно, като се питах какво ще правя сега. Филип Ашли се усмихна и докосна устната си с върха на езика си. Сви рамене.

— Нямам ключ — заяви той. — Май съм го загубил някъде. Ще трябва да прережа веригата в близките няколко дена. Поне отпъжда амбулантните търговци. Лично аз минавам през задния двор. Там оградата е от камък и е лесно да я прескочи човек.

Очевидно не го беше грижа, че съм изпаднала в трудно положение. Усетих, че пак се изчервявам и извърнах лице, тъй като не желаех да изглеждам свенлива или простодушна.

— Имате ли някакво друго предложение? — попитах, с леденостуден глас.

— Искаш ли да пийнеш чай? Ще сваря малко само за няколко минути.

— Не, благодаря ви.

— Ако искаш, ела да видиш рисунките ми — предложи нехайно той.

— Вие сте отвратителен! — извиках аз.

— Сигурно си права. Всички приятели ми казват същото.

Страшно му се ядосах, но нямах намерение да го оставя да ме победи. Стъпих на долната напречна греда на оградата и почнах да се катеря, като се олюлявах леко. Филип Ашли не си помръдна пръста, за да ми помогне. Стоеше с ръце в джобовете, свил леко глава на една страна. Изкатерих се сръчно горе, като внимавах да не ми се виждат фустите. Скочих на земята от другата страна на оградата и в този миг чух силен шум от разпаряне на плат. Полата ми се бе закачила на един пирон, който скъса плата и оголи почти изцяло надиплената фуста. Ахнах и се извъртях така, че той да не я види. Филип Ашли се засмя. Още се смееше, докато тичах по пътя към Лайън Хаус.