Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (17)

Глава седемнадесета

Корин седеше в гостната със смъртнобледо лице. Черни ръкавици покриваха ръцете й, които помръдваха в скута й като пърхащи птици. Носеше рокля от черен памучен плат. Воалът, който закриваше лицето й от зори, сега беше вдигнат над кестенявата й коса. Тя се държа прекрасно и величествено тази сутрин, когато дойдоха представители на властите, за да задават въпроси. Изглеждаше истинска дама от висшето общество. Нито веднъж не даде израз на буйния си нрав и не даде воля на злобния си език. Не беше обзета от скръб заради смъртта на Агата Крендал. В действителност изпитваше голямо облекчение, но докторът и другите мъже, които дойдоха, нямаха представа за това. Те задаваха вежливо своите въпроси и кимаха важно с глава, а Корин дори вдигаше от време на време кърпичка към очите си. Веднъж гласът й пресекна и те всички я изчакаха учтиво да се съвземе.

Решението по случая със смъртта на Агата Крендал беше съвсем просто. Сръбнала си е твърде много, загубила е равновесие и е паднала по стълбите. Едно от високите токчета на пантофите й се беше счупило. Сметнаха това за главната причина на инцидента. Бутилката джин, която тя стискаше дори след смъртта си, беше приета за допълнително доказателство, ако изобщо бяха нужни доказателства по случая. Мъжете преместиха тялото в погребалното бюро и си отидоха, като изказаха най-дълбоките си съболезнования.

Корин се справи чудесно в тази трудна ситуация. Тя даже се извини на доктор Редмънд и му разреши да я прегледа през някой от следващите дни. Докторът великодушно се съгласи да уреди погребението вместо нея. Накрая всички мъже си отидоха. Корин влезе в гостната, отметна назад воала и си наля пълна чаша бренди.

— Жалко, че Едуард не е тук — рече тя, като помръдваше нервно ръце в скута си.

— Той ще се върне довечера, нали?

— Така каза. Но при него никога нищо не е сигурно. Може би ще се върне другата седмица.

— Сигурна съм, че ще дойде навреме — изрекох тихо. — Защо не се качите горе да си починете, Корин? Преживяхте доста мъчително изпитание.

— Така беше — потвърди простичко тя.

Видях Агата Крендал да губи равновесие и да пада по стълбата. Именно това им казах. Цялата къща светна след инцидента, отвсякъде заприиждаха слуги. Нямаше и най-малък признак чужд човек да е влизал вътре. Казах си, че случилото се преди това може би изобщо не е старало. Силният вятър е побутнал френския прозорец, накарал го е да се затръшне и така ме е събудил. Уплашила съм се от толкова внезапното събуждане, а всички събития след това са плод на развихреното ми въображение.

Непрекъснато си повтарях това, но не бях убедена, че си вярвам напълно.

Загадъчните думи на Агата преди смъртта й може би не са нищо друго, освен безсмислено ломотене на пияна старица. Не откривах никакъв смисъл в тях. Усещах, че тя се опитваше да ме накара да сторя нещо. Възнамерявах лично да се заема с тази работа. Знаех, че това, което Агата се опитваше да ми каже, е свързано по някакъв начин с Филип Ашли. Тя спомена името му.

Вярвах, че ми е посочила името на убиеца. Помъчих се да прогоня тази мисъл. Ако Филип Ашли се е вмъкнал в къщата, и се качил по стълбите, ако негова е била тъмната фигура, която ми се стори, че се плъзга покрай стената, то къде е изчезнал след „инцидента“? Няколко секунди по-късно слугите осветиха всички стаи и заключиха здраво прозорците и вратите. Лично аз ги проверих.

Бях объркана и озадачена. Опитах се да мисля ясно и логично. Това се оказа невъзможно. Нямаше никакви улики, които, да свидетелстват, че е извършено престъпление, но гнездото от сенки на върха на стълбата не ми излизаше от ума. Спомних си, че Агата се въртеше и ръкомахаше така, сякаш се бори с някой зад нея. Дали не видях една тъмна ръка да се подава и да я блъска точно преди да падне? Не бях съвсем сигурна.

— Всичко ли видя? — попита Корин.

— Да.

— Колко… вероломно. Разкажи ми пак какво стана, Джулия.

— Тя беше на върха на стълбите. Беше много тъмно. Отвсякъде я обграждаха сенки, а аз разполагах само с една лампа. Тя ръкомахаше в сенките. След това се строполи по стълбите.

— Ужасно — каза Корин. — Ужасно. Винаги съм знаела, че Агата ще свърши така. Нямаше мярка в пиенето. Истинско чудо е, че това не се случи по-рано.

Втренчих поглед в Корин. Гласът й беше студен. Изумих се от нейното коравосърдечие. Тя сякаш прочете мислите ми. Странна усмивка заигра по ъгълчетата на устните й.

— Не очаквай да се държа като лицемерка, Джулия — отсече тя. — Твърде стара съм за това. Разбира се, че съжалявам за смъртта й. Но не скърбя за нея. Тя беше същинска напаст, алкохолизирана стара напаст. Не знам как съм я търпяла толкова дълго.

— Разбирам — отвърнах аз.

— Надявам се да е така — заяви рязко тя. — Ти си много млада. Младите са склонни да се ръководят от чувствата си. В бъдеще ще научиш, че трябва да пазиш чувствата си за по-достойни обекти. Агата определено не заслужава да я жалиш.

Тя стана и приглади твърдите черни поли на роклята си. В очите й се четеше тъга, която опровергаваше думите й. Усетих, че е много по-разстроена, отколкото показваше. Вдигна ръка, за да отстрани една кестенява къдрица от слепоочието си и ми каза, че ще се върне пак в стаята си. Съобщи ми, че няма да слиза за вечеря, но помоли да я уведомят незабавно щом пристигне Едуард, независимо от часа. Излезе бавно от стаята. Движенията й бяха доста сковани.

Останах сама с мислите си, а те не бяха никак приятни. Реших да се кача в стаята си и срещнах Моли в коридора.

— Добре ли прекара снощи? — попитах аз, като съзнавах колко невинен трябва да изглежда този въпрос при настоящите обстоятелства.

— О, да — отговори Моли. — Теди ме заведе в хана. Бърти дойде и ни видя двамата. Направо побесня! Едва не се стигна до бой, но Теди избяга… и ме остави с Бърти. Беше страхотно! Изглеждате малко бледа, мис Джулия…

— Нищо ми няма — казах аз.

— Още сте разстроена и нищо чудно! Бедната стара дама…

— Не ми се говори за това, Моли — казах й аз.

— Снощи я видяхме с Бърти — продължи тя така, сякаш не бях изрекла нищо. — Споменах на Бърти колко е странно, че старата дама излиза така…

В действително не слушах какво ми говори Моли, но сега наострих уши. Моли знаеше, че разполага с важни сведения и се зае да разправя за случката надълго и нашироко, като се впускаше в прекомерни подробности и украсяваше събитието със собствените си измислици.

— Бърти и аз идвахме от хана. Беше късно и луната грееше силно — всичко беше ярко осветено. Земята беше още влажна и от листата се стичаха капки, въпреки че дъждът беше спрял да вали преди часове. Връщахме се, както споменах, и видях тази жена да пресича пътя на излизане от Дауър Хаус…

— Агата ли беше това? — подсказах й аз.

— Носеше дълга, тъмна пелерина. Отначало си помислих, че това е загадъчната дама — приятелката на мистър Едуард — защото току-що бяхме говорили за нея, спомняте ли си? След това видях, че е мисис Крендал. Лицето й беше много разтревожено. Тя се озърташе така, сякаш очакваше някой да изскочи от гората. Въпреки това не ни видя. Ние се размотавахме…

— От Дауър Хаус ли излизаше?

— Където е отседнал онзи побъркан мистър Ашли. Чудя се защо й е притрябвало да ходи при него. Казах на Бърти, че това е много странно. Не се сещам защо е била там. Но си е загубила времето снощи. Това го знам със сигурност, защото той не си беше вкъщи.

— Как разбра? — попитах аз.

— От два дни го няма — отвърна Моли. — Не знаехте ли? Онзи ден излязъл с куфар в ръка и хванал влака. Оставил онова ръждивочервено куче на един от фермерите и го помолил да го гледа няколко дена.

— Защо ли е заминал? — запитах аз.

— Казал, че отива да купи някакви специални принадлежности за рисуване.

Не ми се стори странно, че Моли знаеше всичко това. При нас и в селото се случваха много малко неща, които да не станат всеобщо достояние само след час. Толкова поразителен и необикновен мъж като Филип Ашли ставаше прицел на хорските клюки дори когато си купуваше цигари.

— Още ли не се е върнал? — попитах аз.

— Не. В Дауър Хаус беше съвсем тъмно снощи. Мисис Крендал изглеждаше много разтревожена, както казах.

— Кога стана това, Моли?

— Късно. Някъде след полунощ.

— Споменавала ли си за това на някой друг?

— Вие сте първата, на която казвам. Тука цареше такава бъркотия, че нямах време да кажа за това на някой друг.

— Искам да го запазиш в тайна, Моли — казах аз.

— Важно ли е?

— Всъщност не — отвърнах бързо. — Просто предпочитам да не говориш за това засега. На никого — подвоумих се за миг и след това я попитах сигурна ли е, че мистър Ашли още не се е върнал.

— Още не си е дошъл — увери ме тя. — Бърти отнесъл следобеда някои стоки от бакалията. Каза, че къщата е още затворена.

— Благодаря ти, Моли — изрекох аз. Видът ми показваше недвусмислено, че въпросът е приключен.

— А, между другото — каза тя, когато понечих да тръгна по коридора — спомняте ли си онези двама мъже, за които ви говорих — онези, дето твърдяха, че са земемери? Дето бяха толкова подозрителни…

— Разбира се. Какво знаеш за тях?

— Ами, още се навъртат наоколо. Всички смятаха, че те са си отишли, но всъщност са още тук. Бърти ги видял да обикалят из едно поле наблизо през онази нощ, когато, ъ-ъ, си тръгвал след среща с мен в градината. Тръгнал подире им. Те се били настанили в някаква изоставена къщурка долу край реката.

— Може би имат основание да постъпват така — отвърнах аз.

— Защо тогава разпитваха толкова за мистър Едуард и за старата дама? Държаха се много подозрително. Разбира се, възможно е и да са земемери, но на мен ми приличат повече на престъпници. Готвят се да сторят нещо лошо, нещо много лошо…

Моли явно изгаряше от желание да обсъди този въпрос надълго и нашироко. Обезкуражих я с гневния си поглед. И аз исках да знам повече за двамата мъже и изпитвах още по-силни подозрения и от Моли, но сега се налагаше да свърша малко работа.

След половин час излязох от къщата. Беше студено. Затова си сложих тъмносиня пелерина над светлосинята рокля. Прекосих бързо градината и една малка горичка и се озовах на пътя, който водеше към Дауър Хаус. Беше късен следобед. Небето приличаше на бледозелена сянка, която потъмняваше бавно. Дърветата хвърляха черните си сенки върху пътя. Духаше режещ вятър, който караше пелерината да плющи върху раменете ми. Сърцето ми туптеше силно при мисълта за престъплението, което се, готвех да извърша, но нищо нямаше да ме спре в този миг.

Нещо ставаше, нещо, което беше започнало в Лондон. Филип Ашли беше забъркан в него от самото начало. Той вървеше подире ми в мъглата, и когато дойдох в Лайън Хаус, се появи и тук. Изникваше най-неочаквано всеки път, когато се случваше нещо или пък името му се споменаваше във връзка със събитието. Агата Крендал му отиде на гости и се върна пияна вкъщи, като мърмореше нещо загадъчно, което вбеси Корин.

Снощи тя отиде да се види пак с него и умря. Бях сигурна, че между тези две събития има връзка. Смъртта на Агата се дължеше на посещението й в Дауър Хаус. Моли каза, че той не си бил вкъщи, но може би се е върнал рано, без някой да го забележи. Може би е тръгнал след Агата и е стигнал до Лайън Хаус, промъкнал се е вътре през отворения прозорец и се е качил на горния етаж. Някой бутна Агата Крендал по стълбите. Това, което видях, не беше неволно спъване на пияна старица. Пред очите ми се водеше бой между жена, която се бори за живота си, и невидим за мен нападател в сянката. Бях убедена в това.

Вече вярвах, че Филип Ашли е бил нападателят.

Дауър Хаус изглеждаше тихо и закътано място на фона на падащия здрач. Последните лъчи на слънцето заливаха кремавите тухли с меките си отблясъци. Кафявите капаци на прозорците бяха затворени и заключени. Вятърът караше стъблата на тъмнозеления бръшлян, който се беше притиснал кум тухлите, да шумолят. Ябълковата горичка зад къщата й служеше като безмълвен фон в розово и златисто, който избледняваше с удължаването на сенките. Мястото беше прелестно. Беше много спокойно и съвсем невинно на вид, но се питах какви ли страшни тайни се крият в него.

Наложи ми се да прескоча предната ограда. Спомних си какво стана предишния път, когато се прехвърлих над нея. Полата ми се скъса, а Филип Ашли се изсмя грубо. Още чувах този смях. Това беше демоничен звук, изпълнен с присъствието на злото. Къщата изглеждаше празна. Въпреки това застанах до предната врата и почуках силно. Чух как звукът отеква в празните стаи зад вратата.

Какво ще правя, ако Филип Ашли отвори вратата? Как да му обясня безразсъдното си държане? Но в къщата нямаше никой. Усетих, че вътре е празно, когато почуках отново. Натиснах бравата на вратата. Вратата беше заключена. Реших да вляза някак.

Слязох от верандата и закрачих около къщата, като проверявах всеки капак дали е отворен. Като че ли всички бяха залостени отвътре. Трябваше да ги махна, за да проникна в къщата. За това ми бяха нужни инструменти. Почти се бях отказала, когато открих, че кепенците на един прозорец в задната част на къщата не са толкова добре затворени. Бяха заключени с резе, но то беше старо и ръждиво. Дръпнах кепенците с всичка сила. Те се отвориха рязко, след като резето не издържа на натиска, и увиснаха надолу. Знаех, че той ще ги забележи и ще разбере, че някой е счупил резето, но не ме интересуваше какво ще си помисли.

Прозорците под капаците бяха затворени, но не заключени. Намерих една пръчка в двора и я вмъкнах между дървения перваз и долната част на рамката на прозореца. Натиснах пръчката и вдишах прозореца дотолкова, доколкото да имам възможност да пъхна ръцете си вътре. Рамката прилягаше плътно, тъй като дървото се беше издуло с течение на времето. Загубих доста време, докато успея да вдигна достатъчно прозореца, за да се вмъкна вътре. Накрая постигнах целта си и паднах на ръце и колене в стаята. Имах чувството, че съм постигнала невероятен триумф, докато ставах и се оглеждах.

Това беше спалня. Всичко беше подредено спретнато и акуратно. Надзърнах в шкафа. Дрехите му висяха вътре, а обувките му бяха подредени в стройни редици на пода. Отворих всяко чекмедже на бюрото и огледах всички дрехи. Хвърлих един поглед дори под куповете от носни кърпички. Не знаех какво точно търся, но бях сигурна, че ще го позная, когато го намеря. Върнах всичко на мястото му и излязох от спалнята.

Отправих се предпазливо по коридора към предната част на къщата. Знаех, че няма никой наоколо, но се чувствах неловко. Нервите ми бяха изопнати докрай. Необичайната обстановка и дръзкото ми нахлуване ме караха да бъда особено бдителна. Стъпките ми отекваха гръмко в празния вестибюл. Подът скърцаше и стенеше под мен. Струваше ми се, че някой ще изскочи от всяка врата, покрай която минавах.

Цялата предна част на къщата представляваше една огромна стая, в която беше толкова мръсно и разхвърляно, колкото чисто и подредено беше в спалнята. Една голяма маса беше отрупана с парцали, вестници и кутии с боя. На нея имаше и палитра със засъхнали петна от боя. Готови да паднат купчини платна се опираха на стената, свити топки хартия запълваха камината. Стопанинът беше струпал книги и списания на всеки стол и беше нагласил огромния диван точно пред камината. Пружините му бяха скъсани. Мъхът на килима се беше протрил. Чиния с остатъци от храна и празна бутилка джин бяха оставени на пода до дивана. Миришеше силно на боя, терпентин и мъжко тяло.

Присъствието на Филип Ашли изпълваше стаята, въпреки че в момента го нямаше в нея. Чашата с бръснарските принадлежности и четката му стояха на едно бюро. Нащърбено огледало се облягаше на дръжката си пред тях. Чифт ботуши бяха подпрени небрежно на един стол. Една от ризите му беше провесена на облегалката на друг стол. Обстановката беше такава, сякаш Филип Ашли е излязъл за малко и ще се върне всеки момент. Стоях на вратата. Страхувах се да вляза в стаята, в която всичко напомняше за човека, когото подозирах в убийство.

Отидох до бюрото. Предположих, че важните документи ще се намират в някое от чекмеджетата. Отворих най-горното от тях. В него имаше моливи, листа, печати и различни други дреболии, които не събудиха моя интерес. В следващото чекмедже нямаше нищо, но когато се опитах да отворя най-долното, се оказа, че то е заключено. Не се подвоумих и за миг. Пак извадих една фиба от косата си и се захванах с ключалката. Почвах да ставам истински експерт в тази област.

Ключалката щракна. Чекмеджето се отвори бавно. Извадих една тъмнозелена папка и пръснах съдържанието й върху бюрото. Дълго го оглеждах. Отначало се разочаровах, тъй като си помислих, че това са куп ненужни вехтории, които той е запазил за спомен от сантименталност. В папката имаше няколко изрезки от вестник, евтина фотогравюра, обява за откриването на изложба и писмо. След това видях, че писмото е пратено от Скотланд ярд до Филип Ман.

„Скъпи Ман,

Отново ви уверявам, че нашите хора правят всичко възможно, за да изяснят обстоятелствата около този случай. Смятам за искрени вашите съвети и усилия, но те започват да стават досадни. Ще ни помогнете много повече, ако оставите тази работа на нас. Ще имате сериозни неприятности, ако продължите да се месите. Нещо повече, ако пак се появите тук, аз лично ще се погрижа да ви арестуват. Достатъчно ясно ли се изразих?

Ваш, Инспектор А. Д. Кларк“

Прочетох пак писмото. То ми звучеше безсмислено. Кой беше Филип Ман? Заех се да оглеждам гравюрата. Тя беше зле отпечатана на парче твърд картон. Цветовете се сливаха. Изображението върху гравюрата представляваше едно женско лице. Бузите бяха кестеняви, очите — кафяви, а цветът на лицето — жълто-кафяв благодарение на лошия печат. Умело навитата и накъдрена коса беше черна. Почти не различавах останалите части на лицето поради ужасните цветови нюанси. Коя беше тя? Някоя жена, която Ашли издържаше в Лондон? За какво му беше нейната снимка?

Обявата за откриването на изложбата беше отпечатана с бакърено на цвят мастило на скъпа кремава хартия. Най-отгоре беше написано Галерия Ман. Отдолу беше посочен лондонският й адрес в престижен район. Обявата описваше колекция от произведения на изкуството и нешлифовани скъпоценни камъни, които ще бъдат изложени пред широката публика на посочените по-долу дати. Нещо щракна в главата ми, докато я оглеждах изпитателно. Спомних си една случка, един подслушан разговор. Но в съзнанието ми не изплуваха подробностите от него.

Изрезките от вестниците изясниха този въпрос. Те излагаха много подробно случая Ман, за когото приказваха доста в Лондон преди няколко седмици. Спомних си, че чух Бърт и момичетата да го обсъждат една сутрин на закуска. Самата аз прочетох статия за него през една нощ в гримьорната. Почнах да проучвам внимателно изрезките.

Клинтън Ман, собственикът на Галерия Ман, устроил изложбата, за която пишеше в обявата. Същата нощ крадци влезли с взлом в галерията и откраднали скъпоценните камъни. Мистър Ман, който живеел в апартамент над галерията, се опитал да спре крадците и те го убили. Пребили го брутално и жестоко. Скотланд ярд разполагал с малко следи, но детективите търсели хубава брюнетка, която правела компания на Ман през седмицата преди грабежа. Смятали, че жената е член на банда и стои в дъното на грабежа. Във вестниците не се споменаваше нищо за другите членове на семейство Ман.

Върнах изрезките на място и вдигнах една книга, която лежеше на бюрото. На първата страница беше изписано името Филип А. Ман по средата на прелестно релефно изображение. Не се изненадах. Вече се бях досетила, че Филип Ман е синът на Клинтън Ман. Той провеждаше собствено разследване на престъплението, тъй като не беше доволен от работата на Скотланд ярд. Припомних си малкото неща, които той каза и свърши. Всичко си дойде на мястото.

Озадачих се. Защо той вървеше подир мен! Та аз нямах нищо общо с престъплението. Полицейските служители твърдяха, че е замесена жена, но тя беше брюнетка. Тя беше жената на фотогравюрата. Бях убедена в това. Никога не бях виждала тази жена преди или пък все пак бях я зървала някъде? Трябваше да има някаква причина, поради която Филип Ман да проявява такъв интерес към мен. Когато го обвиних, че ме шпионира, той каза, че „ме охранява“, сякаш ме заплашваше някаква опасност, за която той знае.

Като че ли всички се бяха наговорили да ме охраняват. Мати и Бил, Едуард Лайън и Корин, Филип Ашли Ман. Всеки от тях проявяваше загриженост за моята безопасност по един или друг начин, всеки от тях ме беше предупредил. Не ходи сама в селото, не скитай нощем в гората, не говори с непознати. Мати ме отпрати от Лондон, тъй като беше опасно да оставам там. Сега вече и Девъншир не ми осигуряваше закрила.

Това, което ставаше, имаше нещо общо със случая Ман — вече знаех това. И аз бях замесена по един или друг начин. Дали не бях видяла случайно нещо, което не си спомнях? Дали пък мистериозната брюнетка не е някое от момичетата в музикалния театър и аз съм забелязала някаква улика, която доказва вината й, улика, която ми е изскочила напълно от ума? Тези въпроси ми се въртяха наум и ме терзаеха. Вдигнах ръце към слепоочията си и се опитах да спра пулсиращата болка. Пелерината се смъкна от раменете ми и падна на пода във вид на тъмна синя купчина.

Изрезките от вестниците пресъздаваха картината на убийството с всичките й кървави подробности. Те описваха съдбоносния побой с наслада и не подхранваха по никакъв начин въображението. Обявяваха престъплението за едно от най-жестоките убийства на века. А сега тези убийци търсеха мен. Това беше причината за цялата тази потайност и за всички предпазни мерки. Хората, които бяха погубили Клинтън Ман, възнамеряваха да убият и мен. Не знаех защо, но бях убедена в това и тази мисъл вледени кръвта ми.

Вече бяха убили Агата Крендал. Не бяха далеч. Може би влизаха в къщата в този момент.

Не знам колко дълго стоях там, парализирана от страх. В стаята почна да се стъмва. Дебели сенки затулиха ъглите и затъмниха ръбовете на мебелите и на платната. Само няколко оранжеви лъча на залязващото слънце се процеждаха през плътно затворените кепенци. Досетих се, че след малко тук ще падне пълен мрак. Къщата сякаш се затваряше около мен. Тя беше тъмна и откъсната от целия свят. Вятърът хлопаше по капаците, които бях счупила. Те се удряха гръмко в рамката на прозореца.

Подът скръцна в една от задните стаи.

Втурнах се към предната врата. Сърцето ми биеше силно. Вратата беше заключена отвътре. Почнах да дърпам непохватно резето с омекналите си пръсти. Подът скръцна пак. Чу се тих звук като от тътрене на крака. Не бях сама в Дауър Хаус. Някой се промъкваше предпазливо в коридора. Месинговото резе отскочи с гръмко прищракване. Отворих вратата, без да се колебая и миг. Прекосих стремително ливадата, прескочих мигновено оградата и хукнах да бягам по пътя. Тичах до пълна изнемога.

По едно време спрях, тъй като имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат.

Хвърлих поглед на Дауър Хаус, който вече се намираше много далеч. На вид беше много мирно и спокойно място. Последните слънчеви лъчи очертаваха едно неясно оранжево петно върху стените. Дълги кафяви сенки пълзяха по двора. Вратата стоеше отворена така, както я оставих, но никой не излизаше отвътре. Потреперих, докато стоях насред пътя. Бях си забравила пелерината и голите ми ръце се вледениха бързо на вятъра. Никой не ме преследваше. Бях се поддала на някакъв временен пристъп на истерия и буйното ми въображение се бе разиграло.

Стоях задъхана и се опитвах да си възвърна спокойствието.

Тръгнах бавно по пътя към Лайън Хаус. Страните на лицето ме боляха от тичането. Главата ми още пулсираше от болка. Чух някакъв вътрешен глас. Беше някакъв шепот на пресекулки, който повтаряше непрестанно едни и същи думи. Разтърсих глава, но гласът продължаваше да шепти: „Ман“, казваше той, „Ашли. Иди да видиш Бо. Иди да видиш Бо“. По-рано не долавях смисъла на пиянското ломотене на Агата, но сега го разбирах. Тя ми говореше за Филип Ман. Сега ми се изясни това, което звучеше като „Иди да видиш Бо“ в накъсания шепот.

Имаше нищо в беседката.

Знаех какво трябва да направя. Трябваше да отида при Корин и да й кажа какво съм открила или да изчакам завръщането на Едуард от Лондон и да кажа на него. Бях замесена в нещо, което представляваше изключителна опасност за мен. Знаех, че ще постъпя много глупаво, ако действам импулсивно, но не ми беше възможно да чакам повече. Облаците на мистерията ме обвиваха от толкова отдавна, че нямаше да издържа повече така. Трябваше да действам веднага. Трябваше да видя лично какво означава загадъчното послание на Агата.

Заобиколих градината на Лайън Хаус. Промъквах се бързо и безшумно сред сгъстяващите се сенки. Светлината беше изчезнала от небето. То беше тъмносиньо, на черни ивици. Въздухът беше замъглен, а клоните на дърветата приличаха на мастиленочерни пръсти, които се протягаха от здрача. Чух шума от течението на реката. Огрях на края на сечището, в което се намираше беседката.

Дъските отпред бяха махнати и виждах вътрешността на беседката. Веднага забелязах, че някой е идвал тук съвсем скоро. Прекосих сечището, застанах пред беседката и вперих поглед вътре. По пода нямаше дъски. На тяхно място се издигаше купчина пръст. Това беше гроб.

Не чух кога жената е дошла и застанала зад гърба ми. Тя беше само на няколко метра от мен, когато се обърнах. Носеше роклята от червен атлаз, която беше украсена с лъскавочерни маниста. Беше увила около ръцете си черния шал с перата. Тъмните й очи се впиха в моите и след това се насочиха към купчината пръст.

— Корин Лайън — изрече жената. — Тя така и не оздравя.