Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (3)

Глава трета

Пансионът представляваше голяма сграда с пристройки. Основният му корпус беше боядисан в сиво, а капаците на прозорците бяха тъмнозелени. Покривът беше запуснат и зеленясал. Три ронещи се червени тухлени комина се бяха наклонили нестабилно под странен ъгъл. Пансионът се извисяваше в мъглата като изморено чудовище с изпилени нокти. Каменна стена отделяше малкото дворче от улицата и криеше от хорските погледи жалките туфи трева и една злополучна цветна леха. Около пансиона растяха три високи дъба. Зад къщата имаше тъмна алея, която се простираше успоредно на улицата. Някога пансионът е бил величествен палат, но сега представляваше една занемарена постройка, чието присъствие изглеждаше неуместно на фона на преуспяващите търговски фирми наоколо.

Обитателите му спазваха странен и необичаен дневен режим. Те спяха до късно сутрин и не си лягаха почти до зори. Обикновено всички се връщахме от музикалния театър между полунощ и един часа и вечеряхме късно в трапезарията: менюто ни се състоеше от наденица, бира, късове печено месо и мариновано цвекло. Седяхме на масата до три. Обикновено две или три от хористките си уговаряха срещи след края на представлението и се връщаха много късно, като бъбреха непрестанно колко хубаво си прекарали. Бил и Бърт Клемънс играеха на карти в предната гостна с шефа на сценичните работници, стария Грийнли. Сара сядаше до някоя лампа и пишеше писма до далечни роднини и стари приятели. Понякога Лавърни свиреше на пианото. Музиката отекваше гръмко в нощта, а Лавърни пееше неприлични песнички. Мати обикаляше чевръсто от стая в стая и се грижеше за всичко. Аз й помагах или сядах в гостната да пошия или да почета някой роман.

Всичко в този дом беше ексцентрично и необикновено. Пансионът кипеше от живот нощем, когато навсякъде наоколо беше тъмно и тихо. От сутринта, до обяд в него цареше пълна тишина, докато всички околни магазини се отваряха и вдигаха врява до Бога. Бяхме свикнали с това. Всички харесвахме тази стара сграда, колкото и да беше занемарена и овехтяла. Тя беше моят дом. Обичах оживлението, което цареше в него. Харесваше ми да стоя до късно нощем. Обичах си малката стаичка под корниза на горния етаж. Нравеше ми се миризмата на варено зеле и стара мас, която се беше просмукала в тапетите.

През нощта, след като се върнахме от музикалния театър, не можех да заспя. Мъчеше ме мисълта за озадачаващото държане на Мати. То доста ме разтревожи. Минаваше три часът и къщата отдавна беше притихнала. Последната хористка се беше завърнала преди повече от час. Всички си легнаха рано. Мъжете не играха карти. Лавърни не свири на пианото. Мати се прибра в стаята си веднага след вечерята и не се показа повече оттам. Всички като че ли бяха паднали духом и бяха без настроение. Нямаше го обичайното веселие. В момента аз бях единствената, която още не спеше. Седях на леглото и гледах недружелюбната звездна светлина, която се процеждаше през прозореца и озаряваше насрещната стена с танцуващи сребристи пайети.

Мислех си за човека, който беше вървял след мен в мъглата. На пръв поглед постъпката му нямаше никакво обяснение. Ако искаше да ми стори нещо лошо, отдавна вече да го бе направил. Ако е такъв злодей, едва ли ще бъде чак толкова безочлив, че да идва всяка вечер в музикалния театър и да си тръгва демонстративно след края на номера ми. Момичетата обсъждаха поведението му, Лавърни го беше забелязала и го нарече мой близък приятел. Помислих си, че ако един мъж е воден от някакви лоши намерения, той ще се държи много по-потайно. А аз бях съвсем сигурна, че мъжът, който идваше в музикалния театър, без да се прикрива, и човекът, който се промъкваше незабелязано в мъглата, са едно и също лице. Какво искаше той?

Следеше ме. Защо? Държеше се така, сякаш е детектив от Скотланд ярд, който ме държи под наблюдение. Защо се интересува от това, което върша? Мислех си за това и се сетих за хората, с които бе разговарял Бърт в бара на Финиган. Спомних си какви въпроси му бяха задавали. Имаше ли някаква връзка? Онези двамата са били доста страшни на вид, ако се съди по описанието му. Радвах се, че Бърт им е казал да си гледат работата.

Не знам колко дълго седях така свита на кълбо върху възглавниците. Гледах как светлинките от звездите танцуват по протърканите стари тапети. Бях съвсем будна и знаех, че още дълго няма да заспя. Вслушвах се във всички звуци, които се носеха от старата къща. Те ми бяха познати и не ме плашеха. Клоните на един дъб дращеха стъклото на прозореца. Когато бях по-малка, си мислех, че звукът от допира е такъв, сякаш някой се опитва да влезе в къщата. Сега дращенето се беше превърнало в непрестанен монотонен шум, на който обикновено даже не обръщах внимание. Старата къща хлътваше в земята и дъските по пода скърцаха. Чуваше се скрибуцане, сякаш някой се качва дебнешком по стълбата. Знаех, че това е вятърът, който блъска задната врата, провиснала на ръждивите си панти.

Вятърът изсвири леко. Шумът прозвуча като стон. Поривът на вятъра накара хлабавите капаци да се разлюлеят и да се ударят леко в прозорците. Долавях цяла симфония от звуци, които някога ми вдъхваха страх, а сега спокойствие. Това беше моят дом. Тук бях защитена от мъглата, студения нощен въздух и сенките, които се спотайваха по тъмните входове. Тук се намираше топлината и всички обикновени неща, които виждах всеки ден, докосвах и обичах.

Капаците хлопаха, клоните дращеха, вятърът стенеше. Всички тези звуци ми действаха успокояващо. Не зная в кой миг изведнъж усетих, че нещо не е наред. Ритъмът беше нарушен. Долових звук, който не беше от къщата. Нещо изтрополи по алеята отзад, но това не беше необичайно. Котките често се катереха по кофите за боклук. Понякога бутаха някоя кофа на земята или събаряха с трясък похлупака й. В този миг чух продължително скърцане, сякаш някой отваряше предпазливо задната врата. Не обърнах особено внимание на този звук.

Настъпи продължителна тишина. Стори ми се, че къщата си поема дъх, а след това пак почна да се шуми. Звуците бяха леки, заглушени, съвсем не гръмки и непрестанни. Нещо не беше наред. Приседнах. Всичките ми сетива се бяха изострили. Ставаше нещо. Не успях да определя източника на необичайния шум, но инстинктивно долавях, че не е от този дом. Наострих уши. Чух шумно скърцане. Тишина. Сумтене. Още едно скърцане. Прозвуча така, сякаш някой изкачва задните стълби. Не беше вятърът. Не бяха капаците.

Шумът не се повтори. Заглъхна напълно. Седях уплашена на ръба на леглото. Изминаха няколко минути. Не долавях нищо необичайно. Тъкмо почнах да мисля, че съм си въобразила всичко, когато усетих, че нещо не е наред. Познавах отлично тази къща. Бях свикнала с нея. Познавах „настроението“ й, атмосферата в нея, нейните аромати и звуци. За мен тя беше живо създание, беше ми като стара приятелка, а сега ставаше нещо, което не се вписваше в обичайната обстановка. То се долавяше във въздуха. Беше почти осезаемо.

Чух скърцане по пода на коридора. Звукът беше като от леко хлъзгане, сякаш някой се движеше опипом в тъмнината. Усетих, че китките ми омекват, а гърлото ми изсъхва. Помъчих се да запазя спокойствие, но не успях. Бях парализирана от страх. Исках да изпищя, но от гърлото ми не излизаше и звук. Слушах напрегнато всеки шум в нощта. Цареше пълна тишина. Тя ме плашеше дори повече от онзи звук. Усетих, че нещо тъмно и страшно се навърта навън.

Светлинките от звездите танцуваха по стената срещу леглото ми и очертаваха сребристи петънца, които се движеха по старите сини тапети, но другите части на стаята бяха потънали в сянка. Очертанията на мебелите бяха неясни в тъмнината. Прозорецът беше леко отворен и завесите шумоляха, докато се издуваха навътре под напора на вятъра. Виждах вратата на стаята и потъмнялата стара месингова дръжка. Вратата не беше заключена.

Дръжката се завъртя бавно. Гледах вцепенена от ужас как тя се върти съвсем бавно и много предпазливо. Спря. Вратата се открехна. Отвори се няколко инча и видях тъмния коридор. Сърцето ми биеше толкова гръмко, че сигурно се чуваше чак навън. Гледах как вратата се открехва почти наполовина с леко свистене, което бе едва доловимо. Забелязах една висока неясна тъмна фигура да стои на самия праг. Разтърсих глава и се опитах да се убедя, че това не е истина. Това, което ставаше, беше някакъв кошмар, изобщо не беше реално. Единственото реално нещо беше биещото ми силно сърце и ръцете ми, които стискаха здраво ръба на леглото.

— Джулия… малката Джулия…

Това беше само дрезгав шепот, тихо произнесени слова, отправени в мрака.

Запазих присъствие на духа и запалих лампата. Ръцете ми се спуснаха към клечките кибрит на нощната масичка. Пръстите ми трепереха, докато драсках една. Внезапно лумналият жълто-оранжев пламък ме заслепи. Потърсих слепешком лампата и едва не я бутнах. Допрях клечката до фитила. Ярката светлина озари в миг стаята, като прогони сенките и възстанови всичко както си беше преди. Тапетите бяха избелели и сини. Звездните светлинки вече не ги украсяваха. Мебелите бяха от дъб и бяха боядисани в бяло. Завесите бяха бели, със зелени панделки по ръба. Вратата беше затворена. Тя представляваше една плоска дървена повърхност, боядисана в зелено. Потъмнялата месингова дръжка не помръдваше и си стоеше съвсем невинно.

Страхът изчезна с появата на светлината. Същото сполетя и чувството ми, че на нощните звуци им липсва хармония. Стаята си беше такава, каквато е била винаги. Струваше ми се невероятно само преди няколко секунди нещо тъмно и страшно да е стояло пред вратата и да е заплашвало да наруши неприкосновеността на стаята. Сама си бях виновна, че се уплаших толкова. Затреперих от яд, а не от страх. Кошмарът беше толкова ярък, толкова реален. Бях съвсем будна или поне така си мислех. Реших, че това преживяване е кулминационната точка на една напрегната и изнервяща седмица.

Станах и си облякох синия пеньоар с воланчетата над бялата ми нощница. Застанах пред огледалото и огледах лицето си. Виолетово-сините ми очи изглеждаха огромни. Около тях имаше сенки, а бузите ми бяха пребледнели. Явно съм заспала. Унесла съм се без да усетя, а кошмарът се е смесил по някакъв удивителен начин с реалността. Затърках бузата си. Втренчих се в лицето, което отвърна на погледа ми към мътното огледало. Бях си пуснала две дълги руси плитки. Те се бяха отпуснали на раменете ми. Всяка от тях беше пристегната със синя панделка.

Усещах присъствието на старата къща навсякъде около мен. Тя беше просторна и в нея цареше тишина. Имах странното чувство, което обзема човек, когато всички други спят. Чувствах се като единствената оцеляла в дома на смъртта. Стана ми приятно при мисълта, че ако реша да вдигна шум и събудя всички, ситуацията веднага ще се промени. Вдигнах лампата и излязох от стаята. Реших да се убедя, че съм имала кошмар. Знаех, че няма да заспя, докато не си го докажа.

Вървях по дългия коридор. Пантофите ми шумоляха леко по протъркания килим. Светлината на лампата хвърляше трепкащи сенки по стената. В къщата беше много студено. Почувствах се така, сякаш се намирам в гробница. Въздухът също беше мразовит. Свих на ъгъла и застанах на върха на задната стълба. Тя беше стръмна и тясна и се извиваше рязко на половината път. Поколебах се за миг и се взрях в мрака под мен. Боях се, но изпитвах само обичайния страх, който усеща всеки, когато навлезе в тъмнината. Сподавих го лесно, вдигнах високо лампата и тръгнах надолу.

Петите на пантофите ми изтрополиха по изтърканите дървени стъпала. Трябваше да се държа за парапета. Ръката ми се хлъзгаше по студената дървена повърхност. Имаше прозорец високо над стълбата. Той се беше отворил и вятърът нахлуваше вътре в сградата, като караше завесите над главата ми да плющят. Долавях миризмите от кухнята, която се намираше точно под стълбата. Мати беше пекла хляб този следобед. Още ухаеше на прясно печиво, примесено с ароматите на восък, бакър и въглища.

Застанах в подножието на стълбата. Лампата освети с трепкащите си лъчи кухнята. Светлинните струи затанцуваха по старата дъбова маса, лъснаха медните тигани, които висяха на стената, и сякаш възпламениха повърхността на огромната черна желязна печка, която стоеше в единия ъгъл със зейнала паст. В другия ъгъл беше подпряна на стената стара сламена метла. Домашният котак спеше свит на кълбо на един сламеник пред вратата на килера. Стъпих мълчаливо по наскоро намазания с восък кахлен под и се отправих към задната врата. Тя беше здраво заключена. Никой не я беше пипал и не се беше опитвал да я отвори. Резето беше пуснато в гнездото му. Натиснах дръжката. Тя изобщо не се поддаде на натиска. Прозорецът над умивалника също беше затворен.

Надзърнах през прозореца. Погледът ми се спря на алеята зад къщата. Виждах ронещите се тухлени задни стени на сградите от другата страна на алеята. Различих един тъмен вход и купчина боклук до него. Дълги черни сенки се плъзгаха по стените подобно на огромни галещи пръсти. Бели късчета хартия и малки боклучета, носени от вятъра, летяха над алеята като призрачни нощни пеперуди. Един черен котарак се промъкваше безшумно сред камарите боклук.

Останах доволна от видяното. Задната врата и прозорец бяха затворени. Никой не се спотайваше в алеята зад къщата. Почувствах се доста неловко, докато стоях в празната кухня с лампа в ръка, защото всички други спяха дълбок спокоен сън. Реших да прекося коридора и да проверя предната врата, само за да се уверя, че всичко е наред, преди да се кача пак в моята стая.

Бутнах леко кухненската врата и тя се отвори. Гледах да не вдигам шум, но пантите проскърцаха. Шумът прозвуча малко обезпокоително в мрака. Вратата се затръшна зад мен. Тръгнах бавно по дългия тесен коридор. Минах покрай стария часовник, който се намираше от другата страна на предната гостна, и видях, че минава четири сутринта. Прекосих антрето и докоснах дръжката на вратата. Тънките сини пердета се спускаха на стегнати дипли пред стъклата на прозореца и бледите лунни лъчи проникваха свободно през тях. Дръжката се завъртя в ръката ми и вратата се отвори. Лунната светлина се изля върху краката ми. Рамката с мрежата се беше вдигнала и вятърът я удряше лекичко във вратата. Стоях няколко мига така и оглеждах малкото дворче, което беше заградено от каменната стена. Тежката желязна порта, която водеше към улицата, беше затворена. Интересно дали резето бе спуснато.

Минах през тясната предна веранда и слязох по плоските стъпала на двора. Нощният въздух беше студен и клоните на дъбовете стенеха. Една котка се беше свила на кълбо върху стената. Тялото й се беше опънало върху камъните. Отидох до вратата и докосвах ръждивото резе. То висеше надолу. Не беше на мястото си. Вдигнах го и го нагласих. Страшно се ядосах. Хористката, която се е прибрала последна, не само беше оставила отворена портата, но и не беше заключила предната врата. Реших, че сигурно е била Ади — симпатично, но разсеяно момиче, което вечно забравяше нещо.

Върнах се в къщата. Заключих вратата, която служеше за външна преграда на главната порта, и бутнах отвътре мандалото. Прекосих предната гостна. Изведнъж се стреснах и спрях, докато се насочвах към стълбата. Долових гласове — тихи, приглушени гласове, които идваха откъм една стая от другата страна на къщата. Пак минах през гостната и забелязах тънка сребриста ивица светлина под вратата на малката всекидневна, която служеше на Мати за работен кабинет. Зачудих се кой още не спи по това време на нощта.

Загасих лампата, тъй като не желаех да ме видят. Знаех, че ако ме открият, ще се наложи да обяснявам постъпката си. Не исках да обсъждам с никого кошмара и обиколката из къщата след това. Спрях пред вратата на всекидневната. Не смятах да подслушвам. Просто исках да чуя гласовете и да разбера кой се намира в стаята. Облегнах се на вратата, скрита в пазвите на мрака. Чух гласа на Мати. Той звучеше гръмко и ясно. Гласът на Бил беше глух и неясен. Звучеше така, сякаш му се спи. Не чух друг глас, но имах странното усещане, че в стаята има трима души.

— Разбира се, че стана страшна бъркотия — изрече Мати, — но какво точно предлагаш да направим?

— Не знам — отвърна Бил съвсем тихо.

— Нищо. Както винаги, нищо. Никога не си имал собствени идеи. Все трябва аз да мисля за всичко.

— Хайде, Мати. Успокой се…

— Да се успокоя ли? Момичето е в опасност.

— И какво искаш да правя? Няма как да отидем в Скотланд Ярд.

— Измисли нещо по-добро, ако не ти харесва моята идея. Не желаеш да я отпращаш. И аз не искам да се разделям с нея. Искам да е близо, за да мога да я наглеждам, но това не е разумно. Знаеш, че не е. Няма да е в безопасност. Не бива да мислим за това, което ни се иска. Трябва да мислим за Джулия и нейната сигурност… — гласът й пресекна.

— И аз се тревожа като тебе — отвърна Бил, като се опитваше да я успокои. — Добре разбирам колко е сериозно положението.

— Бедното дете… — каза Мати почти шепнешком. — Тя си няма представа какво става. Не бива да й казваме нищо.

Раменете ми затрепериха. Опитах да се овладея и да отблъсна вълните на ужаса, които заплашваха да ме погълнат. Искаше ми се да отворя вратата с ритник и да се втурна в стаята. Искаше ми се да се озова в обятията на Мати. Мечтаех тя да ме увери, че това е само продължение на кошмара, който беше започнал в моята стая. Облегнах се на рамката на вратата, притиснах чело към студеното дърво и затворих очи.

— Лайън Хаус е единственият изход — заяви категорично Мати.

— Предполагам.

— Там тя ще бъде на сигурно място.

— Това е единственото, което има значение — добави Бил.

За миг настъпи тишина. Чух някой да се върти в стола и шум от нещо тежко. Бил се изкашля. Не знам защо имах чувството, че в стаята има още някой. Мати и Бил не бяха сами във всекидневната. Бях сигурна в това. Де да имах смелостта да отворя вратата и да видя с очите си кой е вътре! Но целият ми кураж се беше изпарил. Съмнявах се, че са ми останали сили да се върна в стаята си.

— Ще й кажа утре — продължи Мати. — Трябва да внимаваме много. Тя не бива да заподозре нищо.

— Ще е трудно — каза Бил, — дяволски трудно.

— Знам — отговори Мати. — Тя е като нас. Не ми е приятно да я отпращам, но това е единственият изход. Трябва да се разделим с нея.

Един стол скръцна по пода, когато някой се вдигна от мястото си. Дръпнах се бързо от вратата и потънах в мрака. Хукнах по коридора и после се втурнах по задната стълба. Струваше ми се, че къщата се върти около мен, черните стени се опитваха да ме смачкат. Не знам как успях да се добера до моята стая. Хвърлих се на леглото и зарових лице във възглавниците. Идеше ми да заплача, но от очите ми не се пророни и сълза. Лежах на кревата и гледах втренчено тавана, докато тъмнината се топеше бавно. Чух тиктакането на часовника върху бюрото. Не знам колко време мина така. Стаята посивя. Всички мебели изплуваха сякаш мигновено от мрака. Очертанията им се виждаха малко замъглено. Една птица запя на дъбовия клон отвън. Първите розови пръсти на зората се провряха в стаята, преди сънят най-сетне да ме споходи.