Дженифър Уайлд
Господарката на Лайън Хаус (15)

Глава петнадесета

Станах рано на другата сутрин. Тъкмо слизах по стълбите, когато Корин отвори с трясък предната врата и влетя в къщата в костюма си за езда. Мъхестозеленият воал на шапката й се беше увил около раменете й. Тя го размота и хвърли настрани шапката. В същото време ме поздрави. Нито една от нас не беше закусвала. Затова отидохме заедно в стаята за закуска. Това беше една малка стая с яркожълти тапети, близо до кухнята. Слънчевите лъчи проникваха вътре през прозореца и очертаваха ослепителни кръгчета по бялата ленена покривка на масата. На нея имаше купа със сини цветя и храна и прибори за трима души. Сините ленени салфетки бяха сгънати до чиниите. Корин се настани стремително на мястото си и дрънна със звънчето, за да повика прислугата.

— Едуард ще дойде ли да закусва с нас? — попитах аз.

— Така изглежда — отвърна язвително тя. — Станал е от часове и вдига ужасен шум! Подсвирква си, обикаля из стаята и си стяга багажа.

— Така ли?

— Ще ходи за малко до Лондон. Поне така ми каза. Прав му път!

— Някой да говори за мен? — попита Едуард.

Той стоеше на вратата и ни се усмихваше. Носеше тъмни панталони, кожени пантофи и прекрасно ушит халат от атлаз на кестеняви и черни ивици. Косата му беше разрошена. Тъмнокестенявите кичури се спускаха върху челото му. Едуард съумяваше да изглежда елегантен дори в този час. Той седна на мястото си. Тъмнокафявите му очи гледаха дяволито.

— Какво разправяше по мой адрес? — въпросът му бе отправен към Корин.

— Казах й само, че се радвам, че ще се отърва от теб за няколко дена.

— Само три, ако държиш на точността — отвърна той.

— Мога ли да дойда в Лондон с теб? — запитах аз.

— Изключено! — отсече Корин.

Извърнах се към нея. Тя усети, че се е намесила прекалено грубо в разговора и опита да замаже положението с нещо смешно.

— Това ще ни даде възможност да ходим на гости — каза тя, — щом няма да го има Едуард да ни се пречка. Освен това няма да ми е приятно да остана сама.

— Тук е мисис Крендал — казах аз.

Корин изсумтя и пропъди всяка мисъл за общуване с Агата Крендал.

— Какво те прихвана толкова внезапно, че реши да ходиш в Лондон? — обърна се Корин към Едуард.

— Работата — отвърна той с усмивка.

— По-вероятно някоя лека жена — каза Корин.

— Не и този път — отвърна племенникът й, — въпреки че ако намеря време, ще навестя някои стари приятелки.

— Ще намериш време — отвърна кисело тя. Прислужничката влезе с подноса със закуската. На него имаше чиния с хрускав, крехък бекон и куп златисти бъркани яйца, късчета шунка и препечени филийки. Едуард намаза своята филийка със сладко от ягоди. Прислужничката почна да налива кафето и Корин я смъмри, когато няколко капки от него паднаха върху чинийката. Поиска да й донесат нова чашка и чинийка и загледа гневно прислужничката, докато тя вършеше тази работа. Едуард избухна в смях след излизането на готовото да се разплаче момиче.

— Как не те е срам! — извика Корин.

— Бедното момиче за малко не припадна — каза Едуард. — Не смяташ ли, че прекали малко тази сутрин?

— Не се държах по-зле от теб — сопна му се тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Пристъпът на добро настроение, който си получил! Повдига ми се от него.

— Имам си причини — обяви той. — И ти ще се радваш. Почакай само няколко дена.

— Много се съмнявам — каза Корин.

Гласът й беше сериозен и безстрастен. Тя изгледа рязко Едуард и за миг погледите им се кръстосаха. Сякаш си отправяха предизвикателство над масата. Ръцете на Корин потрепваха от възбуда на ръба на масата. Погледът на Едуард беше мрачен и съвсем не доброжелателен. Двамата стояха известно време така. После Едуард сви рамене, усмихна се и почна да яде своя бекон с яйца. Никой не продума повече на закуска.

След един час бях в предния коридор. Екипажът чакаше на алеята. Багажът на Едуард вече беше качен на капрата, а кочияшът седеше на седалката, готов да се отправи към гарата. Едуард слезе по стълбите, като си слагаше в движение чифт жълти ръкавици от ярешка кожа. Беше облякъл кафяв костюм. Около шията си беше увил жълто копринено шалче. Приличаше на весело момче, което си тръгва от училище за ваканцията.

— Ще тръгвам — извика той.

— Виждам — отвърнах аз.

— Не увесвай нос — каза той. — Ще се върна тук, преди да си мигнала. Ще ти донеса подарък.

Начумерих му се престорено.

Едуард се отправи жизнерадостно към екипажа. Корин излезе от гостната и го придружи навън. Няколко минути разговаряха до екипажа. Корин като че ли го убеждаваше разпалено за нещо, а Едуард й възразяваше. Едва чувах техните гласове и не различавах отделните думи. Екипажът потегли. Корин влетя стремително в къщата. Очите й блестяха от гняв.

— Станало ли е нещо? — попитах аз.

— Какво? Дали е станало нещо?

Тя се приготви да излее гнева си върху мен, но се овладя. Приглади полите си и влезе в гостната. Изведнъж се разнесе оглушителен трясък. Застанах на вратата на гостната и видях, че Корин се е изправила пред камината и гледа разярено статуетката от дрезденски порцелан, която беше строшена на парчета. Унищожаването на хубавото изделие очевидно беше дало отдушник на гнева й, защото тя беше видимо по-спокойна.

— Прости ми — изрече тя. — Това момче ще ме съсипе! Не знам защо го държах досега тук. Предполагам, че заради проклетия му чар. Възрастна жена като мен е склонна да върши какви ли не глупости под влияние на нечий чар. Внимавай с тези неща, Джулия. Когато му дойде времето, влюби се в глупак, ако искаш, но внимавай с чаровниците.

— Не възнамерявам да се влюбвам в никого — заявих й аз.

— Виж ти, виж ти! — възкликна тя. Доброто й настроение явно се беше върнало. — Ще се влюбиш, дете. Разбира се, че ще се влюбиш.

Тя се усмихна и се излегна на дивана във видимо по-добро настроение в сравнение с времето преди избухването. До обяд ме забавляваше с разкази за своята младост. Спомни си своите весели и приятни приключения и ми ги разказа духовито и с нескрита наслада. По всичко личеше, че е забравила напълно за спора с Едуард.

Прекарахме следобеда в утринната стая. Това беше една малка стаичка до гостната. Тапетите й бяха в зелено и бяло. В нея имаше само кремав диван, бяло бюро и розов стол. Върху бюрото бяха сложени сребърна мастилница и перо. Виждахме през прозорците розите и една част от алеята. Корин се беше свила на дивана и почти не обръщаше внимание на романа, който й четях на глас. Тя беше предложила да й чета. Явно имаше намерение да запълни времето ми с работа по време на отсъствието на Едуард.

Обърнах една страница и се подвоумих.

— Наистина ли се интересувате от този роман? — попитах аз. — Намирам го за доста скучен.

— Всеки глупак ще се сети, че момичето ще избяга с моряка — каза Корин. — Май ще трябва да си поръчам няколко нови книги от Лондон. Всичко това е толкова досадно… — тя млъкна внезапно и се вслуша в шума навън.

Колелетата на някакъв екипаж заскърцаха на алеята отпред. Надникнах през прозореца и видях, че една елегантна двуместна карета е спряла пред къщата. Дребен плешив мъж стоеше на капрата. Корин стана. Лицето й беше бледо. Стреснах се, когато забелязах страха в очите й. Тя сви на топка парче плат от полата си и го стисна. Устните й се разтвориха.

Нечии стъпки отекнаха на верандата и се чу шум от удрянето на чукчето по портата. Звукът отекна гръмко в тишината, която цареше в къщата. Една прислужничка заситни по коридора и отвори. Слугите бяха получили заповед да отпращат всеки гост, но прислужничката явно се натъкна на големи затруднения при изпълнението на задачата си. Долових гласа на мъжа. Той беше твърд и настойчив.

Прислужничката застана на вратата на утринната стая и каза на Корин, че някой си доктор Редмънд я търси и няма да си тръгне, без да я види. Корин се втренчи за миг в прислужничката. Очите й бяха широко отворени. После каза на момичето да отведе доктора в гостната. Гласът й трепереше леко.

— Няма да се срещам с този мъж — прошепна тя. — Няма! Ама че нахалник, как смее да идва тук! Сама ще го повикам, ако искам да го видя! Джулия, иди и поговори с него. Кажи му, че си почивам. Точно така, почивам си и нямам възможност да се срещам с никого. Отърви се някак от него!

— Не смятате ли, че все пак трябва да се видите с него, Корин? Едва ли без причина е изминал целия път до Лайън Хаус.

— Отказвам — заяви тя, — отказвам… категорично.

Доктор Редмънд стоеше до камината, когато влязох в гостната. Представих се и той кимна очаквателно. Беше по-нисък от мен, спретнат дребен мъж, облечен в плътно прилепващ черен костюм и тъмнолилава жилетка, върху чиято лъскава повърхност беше провесена верижката на златен часовник. Бръчки покриваха розовото му лице, а погледът на светлосивите му очи беше интелигентен. Тънък мустак се извиваше над малката му уста, а върхът на плешивата му глава блестеше като лъснато стъкло. Бе оставил черна чанта встрани от себе си.

— Мисис Лайън си почива — казах аз. — Няма възможност да ви приеме сега.

— Ще почакам — заяви доста категорично той.

— Боя се, че срещата помежду ви е изключена — отвърнах аз не по-малко категорично. — Тя ми заръча да ви отпратя.

— Разбирам — рече той и сви предизвикателно устни.

— Съжалявам, че сте изминал напразно толкова път — изрекох неловко аз.

— Правех обиколка, за да видя пациентите си и мислех да прегледам Корин. Не го преживявайте толкова, млада госпожице. Свикнал съм с нейните капризи и избухвания. Трябва да ви кажа, че е постъпила като голяма страхливка, щом е пратила вас да ме изгоните. По-рано тя лично нахлуваше в стаята, обиждаше ме с всякакви думи и после бърбореше приятелски, докато я преглеждах. Действително искам да я видя — настоя той.

— Може би някой друг ден — казах аз.

— Отдавна не съм я преглеждал — продължи той. — Тя беше твърде болна преди няколко седмици, нали разбирате, твърде болна. Имаше известни съмнения… — той се поколеба. — Тя винаги е била забележителна жена — поде той отново. — Много се изненадах от нейното възстановяване. Очаквах да ме повикат всеки момент след последната визитация. Бях поразен, когато узнах, че е станала на крака! Поразен! — повтори той.

— Тя се чувства добре — уверих го аз.

— Аз трябва да преценя това.

— Напоследък изобщо не е боледувала.

— Чух, че пак язди. Аз, разбира се, й забраних да се качва на коня, но забраната само е насърчила Корин. Язденето ще я погуби. Нищо чудно да се изтърси някоя сутрин от коня. Глупава жена, проклета глупачка.

Не знаех какво да кажа. Докторът явно нямаше никакво намерение да си тръгне. Скръсти ръце зад гърба си и закрачи из стаята, като спираше ту тук, ту там, за да разгледа някой предмет. Приличаше ми на наперен малък червеногуш дрозд с черния си костюм и тъмнолилавата си жилетка.

— През последните три седмици все мислех да намина — каза той. — Но, за съжаление, ражданията, отсечените по невнимание пръсти на небрежни фермери и измислените страдания на разстроени стари моми ми отнемаха цялото време. Действително бях много зает. Но всеки ден очаквах да ме повикат от Лайън Хаус. Настоявам да я прегледам — продължи той. — Моят лекарски дълг изисква…

— Корин ще прати да ви извикат, ако е нужно — изрекох аз и го прекъснах. — Тя категорично отказа да ви приеме.

Той сви рамене и направи гримаса. Отвори чантата си и извади малка кафява бутилка. Сложи я на масата и я погледна, свел глава на една страна.

— Личен лекар съм на Корин от двадесет години — каза той — и вече става двадесет и първата. Познавам я отлично. Целият този фарс, нейната свръхраздразнителност — това действително е проклета глупост, нали разбирате. Да създаваш толкова затруднения в името на самите затруднения — тя е твърде голяма дама, за да върши такива неща. Не е нужно да постъпва така.

Той поклати глава. Сивите му очи бяха изпълнени с гняв.

— Някога не беше такава. Не сте в състояние да си представите по-хубаво и по-мило създание от нея. Такава красота. Голяма трагедия беше, че я загуби по такъв начин. Предполагам, че това я промени.

— Може би — изрекох аз раздразнено.

— Съвсем естествено е, че се бои.

— Бои?

— От смъртта. Ето защо не иска да ме види. Тя се страхува.

Изчаках го търпеливо да свърши. Той направи още няколко забележки и после протегна ръце. Огледа ги за миг. После ги затърка бързо, сякаш за да измие ръцете си от отговорността.

— Корин е вече възрастна жена — рече той — и, боя се, никак не е здрава. Трудно е да повярва човек на колко години е тя в действителност, като я гледа как говори, вилнее и размахва ръце. И тя самата не иска да погледне истината в лицето. Ето защо се носи като вихър по полята и се прави на толкова страшна. Но тя е една възрастна жена. Удивителна, но възрастна.

Стоях съвсем тихо. Думите му ме отрезвиха.

— Пак ли няма да ми позволите да я видя? — попита той.

— Не, докторе.

— Много добре — каза той. — Няма да нося отговорност, ако й се случи нещо. Ще се постарая да стане всеобщо достояние фактът, че съм искал да я прегледам и съм получил отказ. Правя го, за да си защитя репутацията, нали разбирате.

— Напълно ви разбирам, докторе — отвърнах аз.

Доктор Редмънд си вдигна чантата и излезе от стаята. Излязох заедно с него на верандата. Той спря на най-горното стъпало и отправи поглед към двуместната карета. Слънчевите лъчи пробляскваха по повърхността на алеята. Конят стоеше търпеливо и чакаше стопанина си. Беше прекрасно животно с кафеникавочервена кожа. Доктор Редмънд се обърна към мен и заговори сериозно.

— Нямам нищо против ексцентричността, нали разбирате — каза той, — но Корин прекалява. Погрижете се да взима редовно лекарството, което оставих. Тя знае каква доза да пие. Говорете с нея, госпожице, и я накарайте да спре да язди всяка сутрин. Някой ден конят ще се върне с празно седло, ако не я възпрете.

Той се качи на каретата и потегли на път. Отправих се незабавно към утринната стая.

Корин се беше отпуснала на давана, облегнала гръб на възглавниците. Лицето й беше бледо и безкръвно. Приличаше на страшна маска. Тя самата изглеждаше като ужасяваща кукла, захвърлена от малко демонче. Бях сигурна, че е подслушвала разговора в гостната. Стискаше в ръце скъсано на парченца японско ветрило. Беше строшила бамбуковите пръчици и скъсала изящно изрисуваната хартия. Парченцата и късчетата лежаха в скута й. Сякаш не съзнаваше какво върши.

— Чух — каза тя. — Чух какво каза този човек.

— Съжалявам — отвърнах аз. Трябваше да затворя вратата на гостната. Не исках да чуете нашия разговор.

— Не е вярно — рече тя.

— Хайде, хайде — замолих я аз. — Вие сте разтревожена…

— Всичко ми е наред — каза Корин. Стана. Парченцата от счупеното ветрило се разпиляха по пода. За миг изглеждаше много стара и съвсем крехка. Разбрах, че докторът е бил прав. След това изпъна гръб и сведе брадичка. Изглеждаше величествена и непоколебима.

— Изкуфял стар глупак! — отсече тя.

— Корин…

Тя нахлу стремително в гостната. Полите на оранжевия й пеньоар се развяха. Хвърли се към масата, на която беше поставена кафявата бутилка и сграбчи лекарството. После го запрати в другия край на стаята.

— Там ти е мястото! — извика тя. — Същото заслужава и доктор Ричард Редмънд!

Застанах на вратата. Бях изумена от изблика й на гняв. И уплашена. Корин обикаляше из стаята като някакво диво животно. Очите й блестяха от ярост. Кестенявата перука се беше килнала настрана, а ужасно изрисуваното лице се беше разкривило. Всичко това ми приличаше на сцена от някаква страховита мелодрама, на нещо напълно нереално — сякаш някоя претенциозна, царствена актриса се нагърбва да изпълни невъзможна роля.

— Той е толкова дребен — извика тя. — Толкова нищожна, незначителна личност! Няма широта на възгледите, няма бляскава външност… няма смелост! Смята, че всички трябва да се държат като… като подсмърчащи стари моми! Няма да се държа така. Отказвам! Няма да се уплаша от диагнозата на някакъв незначителен глупак! Няма да ме уплаши. Много му се иска… о, да. Но няма да ме уплаши! Отказвам да се уплаша и да стоя до края на живота ми в леглото с ароматични соли, лекарства и в нощница от розова дантела!

Тя прекрати изведнъж разпалената си реч. Стоеше по средата на стаята и ме гледаше разярено. Гласът й се сниши и загрубя.

— Той смята, че умирам — изрече тя. — Глупак. Лешояд! Вярно е, че не бях добре… всъщност бях доста зле… и този глупак се опитва да накара всички да повярват — това е абсурдно! Чуваш ли?

Тя като че ли очакваше отговор. Само я гледах. Тя ме омагьосваше и ужасяваше едновременно.

— Той беше влюбен в мен — продължи тя. — Всички бяха влюбени в мен по онова време. Такъв един подсмърчащ дребен човек, толкова угнетително ми действаше със своя букет с цветя и с тъжните си очи. Отказах му презрително, разбира се. Сега си отмъщава, като се опитва да ме уплаши. В мен има повече живот, отколкото е имало някога в този доктор и в подобните на него!

Тя спря, за да си поеме дъх и после сякаш силите я напуснаха изведнъж подобно на играчка, чийто механизъм е спрял. Вдигна ръка към едната страна на лицето си и отпусна пръсти върху бузата си. За миг си помислих, че ще заплаче. Цялата жизненост беше изчезнала от очите й и те ме гледаха така, сякаш не ме виждат.

— Вие сте уморена — казах аз. — Ще ви заведа във вашата стая.

За моя изненада тя не протестира. Тръгна покорно с мен, след като я хванах за ръката. В къщата цареше тишина, която изглеждаше още по-пълна след шумното словоизлияние на Корин. Тръгнахме нагоре по стълбите. Корин ходеше нестабилно като истинска старица. Усетих, че всеки момент ще се строполи на земята. Стълбата беше слабо осветена. Закриваха я дълги сенки. Чувах как часовникът тиктака монотонно в коридора долу. Агата Крендал отвори вратата на стаята си, щом се качихме на горния етаж.

Тя се втренчи в нас и после застана на вратата с усмивка на уста. Усмивката й беше доста особена. Замириса ми на алкохол, но Агата Крендал не изглеждаше пияна. Лицето й беше поруменяло, а очите й пробляскваха злобно.

— Видях доктора да идва — изрече тя с момичешкия си глас. — Доста дълго се забави. Видя ли се с него, Корин?

— Аз разговарях с доктора — аз рязко отвърнах вместо Корин.

— Така ли?

— Корин не пожела да се срещне с него.

— Не смяташ ли това за странно? — каза Агата Крендал. — Трябваше да се видиш с него, Корин. Или по-точно трябваше да му позволиш да те види. Защо не му разреши, скъпа? Боеше ли се? Не искаше ли докторът да те огледа хубаво?

Тя почна да се смее тихо. Смехът й ни преследваше, докато вървяхме бавно по коридора към стаята на Корин.