Джек Слейд
Неверни приятели (14)

14.

Ласитър бе спал. Колко време? Не знаеше. Трябваше вече да е малко преди съмване. Опита да се раздвижи. Тези кучи синове! Не само бяха закопчали ръцете му със стоманените белезници отзад на гърба. А по някое време, без той да усети, някой бе дошъл и завързал краката му с въже. Лежеше под едно дърво, за чийто ствол го бяха оковали, за да не избяга. Вдигна глава. Двата огъня догаряха. Никъде не видя пост или стража.

— Тихо! — пророни Лейди толкова близо до него, че той можа да вдъхне аромата на косите й.

Тя го бе събудила! Едва в този момент разбра това.

— Ключът е у мен! — прошепна тя.

Търколи се настрани. По причини, които самият той не знаеше, въобще не бе изненадан. Тя свали всички въжета, докато той напрегнато се опитваше да прониже с поглед тъмнината и непрекъснато се ослушваше. Но не виждаше и не чуваше нищо. Никъде не можа да открие постови, който да се движи нагоре-надолу или пък да е седнал. Не се виждаше дори пламъче на цигара в нощта. Само светлият пушек на догарящия огън се извиваше нагоре на фона на тъмната скала.

След като го освободи, той се обърна към нея. Тя го прегърна и целуна.

— Хайде да бягаме! Бързо! — прошепна тя. — Тук са коланът ти с револвера и твоят „Паркър“.

Изненадан, той потърси погледа й в тъмнината.

— Познавам Лагър отпреди — промълви тя. — И той знае, че ми дължи още нещо. Трябва да бягаме на изток! Към пътя!

Лагър! Кой бе този тип? Какво значение имаше? Той бе свободен и Лейди бе до него. Бързо сложи колана си с револвера. Взе пушката в лявата ръка и хвана Лейди. Приведени, те се промъкнаха до скалистата стена. Ласитър потърси и намери файтона. Приближи се до него с най-голяма предпазливост. Надеждата, че Елмо ще използва за спане едната от тапицираните пейки, остана празна. Никъде нямаше постови, файтонът стоеше в нишата, празен и изоставей, с вдигнат ок.

Ласитър се прикри между стената и колата.

— С това ли искаш да бягаш? — попита Лейди, не разбирайки нищо. — Те пуснаха моите коне ей там.

Той я притисна до себе си и я целуна.

— Не говори толкова много — прошепна й развеселен. Прекрасно бе да усеща отново стройното й тяло и стегнатите гърди. Бе така топла!

Тя почувства нарастващата му възбуда, прегърна го и отговори на целувките му с пламенна страст. Когато усети желанието му, вдигна полата си с две ръце нагоре и му се отдаде. Изпъшка щастлива, но и малко смаяна. Когато понечи да се обърне и да погледне към огньовете, той здраво притисна главата й: той щеше да бъде на пост!

С поглед над главата й, той се взираше към лагера на Елмо и хората му, от които никой не се помръдваше. Облада я права, притисната в стената на колата, а тя движеше хълбоците си на ритмични тласъци срещу него, разкопча сакото и ризата му и направо заби зъби в широките му окосмени гърди, когато в тялото й запулсираха спазмите на страстта във все по — чести интервали и я понесоха в такива шеметни висини, че за малко да загуби способността на сетивата си да възприемат.

— По дяволите! — прошепна тя след известно време. Все още изтощена и обезсилена, но щастлива. — Какво правиш с мен, Великане! Вместо да спасяваме живота си, стоим тук и…

Ласитър я притисна до себе си. Това сливане на телата и това щастие на границата със смъртта! Беше й благодарен.

На изток небето започна да изсветлява.

Ласитър отвори вратата на файтона, без да предизвика и най-малък шум.

— Влез вътре и легни на пода! Не вдигай глава и не мърдай!

Видя големите й, озадачени очи. После затвори вратата. Нямаше време.

Приближи се до сандъка на файтона, в който бяха нещата му. Измъкна от джоба на седлото си кутия патрони за своя „Паркър“. След това закрачи покрай скалата към лагера.

Не бе необходимо дълго да търси Виктор Елмо. Неговите хора спяха един до друг на разстояние, по-малко от половин крачка. Той спеше встрани, сам, върху леглото от куп палта и завивки, които наемниците му бяха преотстъпили. Къде беше Фац? Ласитър продължаваше да се взира. Не беше ли опасен и този Лагър? Потърси и онзи дявол — Плейтър. В първата дрезгавина на новия ден обаче всички мъже изглеждаха еднакви.

Зад лагера течеше малка рекичка. Там бяха конете. Ласитър имаше намерение да напои животните, но не можа да го направи.

Конете се движеха! И тогава видя двамата мъже, които бяха на стража там. Те бяха по-близо до Виктор Елмо, отколкото той.

Не можеше да чака повече. Тук-там спящите се размърдваха, някои — само за да се обърнат на другата страна и да продължат съня си, други пък въобще не се събуждаха. Това бе най-лекият сън, малко преди да се събудиш. Точно пред скалистата стена Ласитър замря и зашари с поглед. Колебливо залюля двуцевката в ръката си и най-накрая тръгна.

След три крачки се наведе и се затича.

Мъжете при конете щяха да го видят, ако гледаха в тази посока! А дали гледаха? Той рискуваше.

Не го видяха и той незабелязано стигна до Виктор Елмо, който единствен надуши опасността, отвори очи, завъртя глава и видя пред себе си лицето на Ласитър, проснат до него на земята. Въпреки оскъдната здрачевина, веднага разпозна своя смъртен враг и понечи да се изправи. Поиска да извика, но успя само да отвори уста. Ласитър бе вече вдигнал своя „Паркър“ и опрял дулата под брадичката му.

— Ако натисна спусъка… Знаете какво ще стане. Затова ще си спестя думите. Станете и тръгнете с мен!

Елмо преглътна.

— Как… — не можа да произнесе друга дума.

— Ще ви разкажа по-късно — каза Ласитър, протегна светкавично ръка и махна одеялото от Елмо. Имаше колан с револвер и ръката му Вече бе върху ръкохватката. — Струва ми се, че не ви се живее повече!

Ласитър взе оръжието му, напъха го в колана си, изправи се и повлече Елмо със себе си.

Момчетата при конете си говореха и гледаха навсякъде другаде, но не и към тях. Ласитър хвана Елмо над лакътя и хукнаха към скалата. Спряха там и докато бандитът си поемаше дъх, едрият мъж зорко се огледа.

Никой от шайката не бе забелязал нищо, дори и стражата при конете. Нищо чудно! Те смятаха, че Ласитър е вързан за дървото, и то с белезници на ръцете. Пък и от кого ли още трябваше да се пазят в тази местност? Джентълмена бе мъртъв. Стареца също. Търговецът на фуражи и Брентууд не бяха хора, които биха се осмелили да предприемат нещо сами срещу Елмо и бандата му. Това Ласитър Въобще не можеше да си го представи.

— Ласитър, още веднъж ще ви направя предложение! — каза Елмо тихо и с пресипнал глас. — Предполагам, че вече сте си взели бележка. Вероятно ще си тръгнете от това място като победител. Но вече разбрахте колко бързо могат да се обърнат нещата.

— Пестете си въздуха! — Ласитър продължи и отново го повлече със себе си. — Елате!

Развиделяваше се. Предметите израстваха от тъмнината на отиващата си нощ.

Лейди ги чу да идват. Отвори вратата. Не можа да повярва на очите си, когато разпозна Виктор. Елмо погледна към лагера.

Елмо леко се препъна, когато Ласитър го бутна на задната седалка и забеляза Лейди до другата врата. Сега вече предполагаше как се е освободил Ласитър.

Едрият мъж закопча бандита за мястото му, после отиде отпред и смъкна ока на файтона. Натисна последователно двата спусъка и сачмите полетяха във въздуха.

Гърмежите мигновено изправиха бандата на крака. Всички се надигнаха, скупчиха се и погледнаха към файтона. Ласитър им помаха с двуцевката, която бе заредил отново.

— Един да доведе впрегнатите коне! — извика с гръмлив глас, за да бъде разбран от наемниците. — Но бързо! Няма да чакам дълго.

Върна се и седна отзад между Елмо и Лейди, която го хвана под ръка и напрегнато се взря към лагера, за да види какво ще стане там.

Най-напред не се случи нищо. Мъжете се съвещаваха. Ласитър разпозна Плейтър, великана Фац и Филип, бандита с продълговатото лице и позлатени зъби. Това трая само минути. После няколко души закрачиха към животните. Един хвана впрегатните коне и тръгна към тях. Това бе Филип.

Ласитър опря пушката в хълбока на Елмо и викна на Филип:

— Впрегни конете и отново се оттегли. Не искам да виждам никой от вас на пътя! — натисна Лейди надолу, за да не я забележи Филип.

Той се подчини, без да пророни нито дума. Впрегна конете, провери ремъците и се отдалечи. Оттегли се обратно така безмълвно, както бе дошъл и свършил работата си.

Ласитър също не виждаше причина да говори. След като Филип се отдалечи достатъчно, той слезе, прекара поводите на задните седалки, отново зае мястото си и подкара конете. Направи завой и мислено си взе сбогом с цялата банда, останала с празни ръце.

Те стояха почти в редица, като войници, и гледаха към тях. Гледаха след файтона, докато той се скри от погледа им.

Още петнадесет мили до Сакраменто! Ласитър подкара конете в галоп. Двамата с Лейди отново и отново се оглеждаха. И Елмо гледаше назад. Крадешком, разбира се. Но Ласитър го забеляза. С всяка измината миля Елмо наближаваше към своя край. Стопяваше се и надеждата, че хората му ще успеят още веднъж да надхитрят Ласитър и да го очистят.

Съжаляваше, че не разстреля Ласитър Веднага щом го видя пред себе си победен и окован. Това беше грешка! В главата му се въртяха и гонеха най — различни мисли. Погледна повторно назад и като не видя нито един от хората си, реши, че им е нужно време. Ласитър, в края на краищата, имаше всички предимства, защото той бе в ръцете му. Франко Плейтър бе човек, който не го бе разочаровал никога досега и за когото знаеше, че има талант не само да крои смели планове, а и да ги осъществява.

Пътят водеше към Сакраменто Ривър и следваше брега й през една необозримо голяма гориста местност. Дърветата на места бяха нагъсто, на места — нарядко.

Ласитър отдавна гледаше не само назад. Нито една кола не би имала шанс да избяга от ездачи. И най-добрите коне не биха се справили. Колелата ги принуждаваха да се придържат към пътя, който следваше всички завои на реката.

Нито за миг не бе изпускал от погледа си бандита с продълговато лице, докато онзи впрягаше конете. Въпреки това на един стръмен участък главните ремъци се скъсаха и окът падна. Конете запазиха темпото си, но колата се засили и теглилката се блъсна в задните им крака, удари ги в ставите и ги накара да се впуснат в галоп. Те се отдръпнаха встрани и колата препусна между тях надолу по пътя. Поводите се опънаха и повлякоха и животните. Лейди извика ужасена и се вкопчи в Ласитър, който ругаеше бандита с продълговатото лице, защото този подлец сигурно бе успял да отреже стремената, без Ласитър да го забележи. Затова ругаеше и себе си. Но каква полза от това!

Виктор Елмо предусещаше катастрофата и се оглеждаше уплашено и отчаяно. Вероятно очакваше неговите хора да се появят и спрат колата. По какъвто и да е начин! Главното бе да направят така, че файтонът да не се сгромоляса и той да си счупи главата. Колата се засилваше все повече и повече. Изведнъж окът започна да подскача като луд и да се люлее, като извади файтона от пътя.

Ласитър окачи пушката си за колана и извади от джоба ключа за белезниците. Искаше да скочи с Лейди от впряга, но нямаше намерение да остави Виктор Елмо на съдбата му. Той не трябваше да намери смъртта си в отломките на файтона.

Ласитър отключи белезниците.

— Скачай! — извика той, обърна се на другата страна, отвори с крак вратата и скочи с Лейди.

Файтонът тъкмо бе излязъл на пътя и препускаше през вала надолу към Сакраменто.

Ласитър държеше Лейди здраво в ръцете си. Бе скочил по гръб в едни храсталаци, които доста бяха омекотили удара. Но центробежната сила ги завъртя, те преминаха през пояса храсти и продължиха да се търкалят по прашния коловоз на пътя, докато не се блъснаха в едно дърво от другата страна. Ударът изкара всичкия въздух от дробовете на Ласитър. Лейди извика сподавено, макар че не й се бе случило нищо.

Колата вече не се виждаше. Затуй пък се чуваше ужасен трясък и пукот. Двата коня се бяха отделили. Продължиха да препускат покрай пътя и след около сто ярда изчезнаха надолу към реката.

Беше ли скочил Виктор Елмо от файтона и къде се намираше сега?

Ласитър стана, изправи и Лейди на крака и изпсува. Петима ездачи излязоха от гората и веднага откриха огън по тях.

Двамата се затичаха се с нея през пътя. Стрелбата спря едва тогава, когато стигнаха гъсталаците и намериха прикритие в тях. Тъкмо се промъкваха към брега, когато в ушите им прозвуча тропот от копита. Втора група от хората на Елмо се приближаваше от юг. Ласитър ясно чу, че тя не бе само от петима ездачи. Разбираше отлично, че той и Лейди са загубени, ако не успее отново да вземе в свои ръце Виктор Елмо.

Файтонът бе изпотрошен. Части от него плуваха надолу по реката. Навсякъде бяха пръснати отломки. Елмо не бе успял да излезе! Белезниците ли не бяха отворени?

Ласитър се изкачи по камъните и останките от файтона и стигна до него. Елмо се бе освободил. Но не се бе осмелил да скочи.

Ласитър измъкна мъртвеца от развалините и се огледа за място, където би могъл да се защитава и да скрие Виктор Елмо от хората му.

Лейди разбра намерението му и му посочи сипея скали надолу по реката, преди наклонения бряг.

Ласитър веднага закрачи с товара си, а Лейди го последва. Двамата се оглеждаха. Но едва когато мокри от пот и останали без дъх стигнаха разхвърляните камъни, до разбития файтон се появиха фигури, които веднага ги видяха. Започнаха да сочат с ръце към тях, като извикаха и другите.

Докато Лейди клекна зад един камък и погледна назад към файтона, Ласитър пусна мъртвеца от раменете си на земята между камъните. Елмо си бе счупил врата. Това въобще не бе краят, който Ласитър му бе желал. Той трябваше да закара Елмо при съдията! Такава бе задачата на Бригада Седем. Това би било също и гаранция за сигурността му, неговата и тази на Лейди, ако бяха стигнали града с живия престъпник.

Сега обаче бяха в капана. Щеше да стане още по-зле, щом наемниците на Елмо разберяха, че шефът им е мъртъв. Тогава вече нямаше да се съобразяват с нищо и Ласитър бе убеден, че ще го направят. Със смъртта на Елмо всички те загубваха добре платената си работа. Щяха да искат да си отмъстят за това.

Мина около четвърт час, докато най-накрая се показа един от тях.

Бе Цицерон, Кожените гащи.

— Ласитър, знаем че сте между скалите! — извика той, прикривайки се зад едно дърво на брега. — Франко Плейтър ти предлага следната сделка: ти ще пуснеш мистър Елмо напред, а ние ще подкараме два оседлани коня към скалите и гарантираме, че ще можете да избягате.

— Плейтър да дойде насам! — извика Ласитър. — Ще говоря само с него! Но да побърза, иначе за всичко ще стане твърде късно.

Кожените гащи изчезна. След няколко минути на брега на реката се появи посивелият секретар.

— Тук съм, Ласитър! — извика той. — Но не си мислете, че ще дойда още веднъж при вас. Искам да говоря с мистър Елмо. Нека се покаже!

Този хитър кучи син надушваше каква е работата.

— Невъзможно е, мистър Плейтър! — отговори Ласитър. — Мистър Елмо е ранен. Има счупени няколко ребра и вероятно дясната ръка. Има силни болки и отново е в безсъзнание. Нуждая се от три коня! Единият да е с носилка. Действайте! Работата е сериозна. Трябва колкото се може по-скоро да бъде откаран при лекар!

— Искам да го видя!

— Вървете по дяволите! — отвърна Ласитър.

— Нека произнесе поне името ми! — поиска посивелият хитрец.

— Не може! Клати глава — извика Ласитър. — Бузите му са побелели, така силно стиска зъби от болка. Не може да диша от болка. Той кимна! Кима в знак на съгласие с това, което казвам! Смята, че идеята Филип да среже стремената Въобще не е била добра. Клати глава. Не, въобще не бе добра идея, иска да каже. И кима! Отново кима. Трябва да побързате! Да, и за това той кима отново.

Ласитър се усмихна вяло. Бе успял да разколебае стария мошеник. Франко Плейтър се обърна и изчезна зад високите храсти, чиито клони висяха над водата.

— Той не ти вярва! — каза Лейди. — Ще ни нападнат веднага!

— Можеш ли да плуваш?

Погледна го с големите си очи.

— Да! Но…

— Можеш ли да се гмуркаш?

— Да! Но…

— Внимавай! — прекъсна я той. — Когато стане напечено, скачаш във водата! От онзи камък там! — показа й го с протегната дясна ръка. — Там е дълбоко. Виждам дъното. Веднага ще избягаш. Остави се водата да те отнесе до другия бряг. Толкова далече, че да не могат да те видят. Скоро и аз ще дойда.

— Но, Ласитър!

— Все още не е дошъл моментът! Едва когато аз ти кажа. Но сега поизчакай. Сигурно така ще се измъкнем. Той е техният шеф. Не могат да предприемат нищо рисковано.

Изведнъж Франко Плейтър се появи над тях. Но Ласитър бе помислил и за това. Плейтър не можеше да види мъртвия дори и от пътя.

— Приготвихме конете, Ласитър! — извика той надолу. — Предполагам, че мистър Елмо не може да върви. Ще си счупите врата, ако се опитате да го носите сам нагоре. Двама от нашите ще ви помогнат. Мъжете няма да са въоръжени.

Ласитър изпсува. Този проклетник! Кучи син! Минал е през огън и вода и не можеш лесно да го преметнеш!

— Нямам нужда от помощ! — извика той с ръце пред устата като фуния. — Чухте ли? Изчезвайте! Оставете конете на пътя и се махнете! Всички!

— Както искате, Ласитър! — бе отговорът на посивелия мъж. — Ние изчезваме. Конете ще чакат на пътя точно над вас.

Ласитър и Лейди се спогледаха.

— Скачай във водата!

— Не!

— Мошеникът разбра. Той е достатъчно стар и опитен, за да познае, че нося на гърба си мъртвец!

— Ще остана с теб! — упорстваше тя.

— Не тук долу, в тази дупка! Ще дойдеш на пътя, когато те извикам!

Лейди кимна.

Ласитър се наведе, взе мъртвеца, натовари го на гърба си и се заизкачва по пътя. Трябваше да преодолее тридесет стъпки височина. Когато стигна горе, бе целият облян в пот. Но не в това бе проблемът. Там нямаше никакъв кон! Проклетниците бяха разбрали хитрината му. Знаеха, че Елмо е мъртъв и че покушението над файтона бе отнело живота не на Ласитър, както се бяха надявали, а на Елмо.

Отляво и отдясно, както и от другата страна на пътя, загърмяха револвери и пушки.

Той вече бе вдигнал двуцевката и бързо натисна един след друг двата спусъка. Едновременно с това пусна мъртвеца от гърба си.

Виктор Елмо пое всички куршуми, които неговите хора бяха предназначили за Ласитър.

Претърколи се и падна назад. Чу как долу водата се разби в скалите. Лейди бе скочила в Сакраменто Ривър!

Наведнъж осем наемници хукнаха през пътя. Викайки и псувайки. Водеше ги Франко Плейтър, дяволът с посивелите коси.

Ласитър стреля със заредения наново „Паркър“. Натисна двата спусъка!

Заплатиха скъпо за дяволиите си. В дъжда от сачми остана на място не само възрастният мъж. Още петима други се свлякоха на земята.

Ласитър зареди пак двуцевката и рискува да хвърли един поглед към реката. От Лейди нямаше и следа.

Фац се бе втурнал през пътя, а Филип го следваше по петите. Ревеше като ранен бизон. Този рев изправи на крака Кожените гащи и Харис. Дребният дебел дявол се опитваше да настигне останалите. Викаше и стреляше във въздуха, за да внуши ужас у Ласитър и да вдъхне смелост у другите.

Ласитър вдигна пушката и натисна отново двата спусъка. Великанът бе пометен назад, а до него се прекатури и Филип. Сачмите направо вдигнаха във въздуха малкия тлъст дявол…

Нямаше повече патрони за пушката. Той замахна с нея, сякаш бе боздуган, и я запрати срещу един от мъжете, който бе хукнал разгневен да го преследва. Улучи го право в лицето. Дръжката от желязно дърво го просна по гръб.

Ласитър вече се бе засилил. Изпъна крака и с ръце, протегнати напред, скочи във водата от камъка, като изписа голяма дъга.

Зад него трещяха пушки и револвери. Но когато се потопи, гърмежите останаха някъде далеч. Плува под вода дълго, докато остана без въздух. Когато изплува, зърна Лейди, застанала на брега. Хората на Елмо не се виждаха. Мястото, където се бе бил с тях, се намираше далеч зад последния забой.

Той заплува към брега, но Лейди отново скочи във водата, хвърли се на врата му и го натисна обратно в реката. Издърпа мократа пола над гладките си бели бедра и се хвърли отгоре му. Любиха се във водата, докато не ги заболяха крайниците от измръзване.

Ласитър бе изпълнил задачата си. Виктор Елмо стоеше пред вечния си съдия. Бандата му бе разбита.

Никога повече не се чу нищо за остатъка от наемниците. И нищо чудно. Нали Фац, бандитът с продълговатото лице. Харис — този малък, пълен дявол, Плейтър, Лий и Лък бяха мъртви.

Когато два дни по-късно Ласитър напусна Сакраменто. Лейди седеше до него в пощенската кола, пътуваща на север, обвила ръце около врата му. Шегуваше се и го целуваше.

Лейди!

Как е истинското й име, все още не знаеше. Но нима имаше някакво значение?

Един офицер от Бригада Седем очакваше Ласитър в Чикаго.

Дотогава искаше да остане с Лейди. Там щеше да се поогледа за някой салон за нея. Все още имаше в джоба си две хиляди и петстотин долара.

По пътя за севера спираха и отново се любиха.