Джек Слейд
Неверни приятели (2)

2.

Ласитър се събуди от слънцето, което блестеше в лицето му. Лейди бе изчезнала. Стана и се облече, гледайки навън през прозореца. На улицата вече цареше оживление. Дочу тракане на съдове. Запъти се към вратата и я отвори. По стълбите се качваше Лейди със закуската. Грееше от радост и щастие.

Стаята, в която се намираха, бе обзаведена със солидни мебели. Стените бяха тапицирани целите в синьо. Шезлонгът изцяло заместваше леглото. Седнаха на масата, където примамливо ги зовяха кафе и пресни бисквити. Лейди не сваляше поглед от него. От време на време галеше ръката му, а хубавите й, зелени очи светеха щастливо. Когато привършиха със закуската, на вратата се почука и в стаята влезе Джентълмена с шапка в ръка. Без да продума, Лейди стана и излезе.

— Ще позволите ли? — каза професионалистът и седна на стола, на който допреди малко седеше красивата червенокоса гърла. — Продължете със закуската си, мистър Ласитър, и моля да бъда извинен, че ще премина без заобикалки към темата.

Ласитър кимна и го покани с ръка.

— Съзнавам, че съм ви задължен. Но бих искал да зная защо.

На лицето на Джентълмена се появи непринудена, дори подкупваща усмивка.

— Сестра ми се безпокоеше за вас, мистър. И аз не можах да не изпълня желанието й.

Ласитър се ухили.

— Задоволява ли ви това обяснение? — попита братът.

— Напълно. Но да продължим!

— Вие сте тръгнали към Елмо — каза комарджията и това съвсем не бе въпрос, а обикновена констатация, — но не за да се оставите да ви впрегне в колата си срещу Райдър! — и това не бе въпрос, което направо смая Ласитър. — Аз и приятелите ми от години чакаме човек, който да дойде и да се опълчи срещу това копеле!

— Нека първо да поговорим за вас! — каза Ласитър. — Какво имате против Виктор Елмо?

Джентълмена се изсмя горчиво.

— Вие не сте тукашен, мистър. Това не само се вижда, но и се разбира по думите ви. Години наред неговите хора ме изнудват! Купих този салон, който е златна мина. Но сумите, които този мерзавец иска от мен, ще ме доведат до просешка тояга.

Облегна се назад и скръсти ръце. Ласитър все още не бе в състояние да се отърси от учудването си. В сведенията на Бригада Седем не бе спомената и дума за това, че Виктор Елмо се занимава и с рекет.

— А вашите приятели?

— Единият е търговец на фуражи, а другият има фирма за товарни превози. И двамата се пекат на същия огън. В началото търговецът на фуражи отказваше да плаща. Той е решителен, смел човек. Сгащи хората му и ги изхвърли през вратата, а един — направо през прозореца. Но това му коства не само ново стъкло. Бандитите отвлякоха дъщеря му и цяла нощ се гаврили с нея. Няколко дни по-късно тя се самоуби. Оттогава той плаща. Така бе даден урок не само на един, а и на всички останали.

— Но Елмо не идва сам да събира парите, нали?

Джентълмена се изсмя сурово.

— Такива подлеци намират хора за всичко! Копелето, което ми взема парите, го видяхте вчера вечерта. Седеше срещу мен на масата за игри.

— Човекът с коженото облекло? — Ласитър наистина не можеше да скрие учудването си.

— Да. Трябваше да заплатя със златни монети. Срещу него не можеш да спечелиш. Има твърде сръчни пръсти. Не можеш да спечелиш, но и не можеш да му откажеш играта. Така той взема двойно, а аз съм напълно безпомощен.

За малко Ласитър да зяпне от почуда. Джентълмена, професионалистът, който бе известен с това, че умее като никой друг в този занаят да скубе хората, си бе намерил майстора! Това изобщо не бе за вярване!

— Както дочух — поясни комарджията, — във Вашингтон Ди Си са определили за главата на Елмо наградата от пет хиляди долара. Ще прибавим същата сума, ако го очистите.

Ласитър се разсмя. Джентълмена го вземаше за ловец на награди.

— Няма да имате никакъв шанс, ако се опитате да заловите Елмо, за да го изправите пред съда — добави решително Джентълмена. — Денонощно е заобиколен от охрана. Става дума за първокласни стрелци, престъпници от висша класа. Можете да се справите с този подлец само с пушка, и то от по-голямо разстояние. Аз и моите приятели ще ви изведем на подходяща позиция. Можем да ви подкрепим само по този начин. Ласитър изкриви лице.

— Защо тогава не стреля някой от вас самите?

— Един погрешен изстрел би значел край на всички ни.

— Но кравата, която дава мляко, не я убиват — подхвърли той. — И Елмо ще се придържа към това правило.

— За хора от нашата черга рискът е твърде голям, мистър Ласитър! Не можем да боравим както трябва нито с револвер, нито с пушка. Знаете какво имам предвид!

— Кога ще се появи отново човекът с кожените гащи?

В очите на Джентълмена проблесна пламъче.

— Тази вечер. Не можахме да си довършим играта. Изчезна през задния вход, прди да се появят хората на Райдър. Ще дойде към осем. Мога ли да кажа на приятелите си, че Вие… най-малкото поне сте заинтересуван?

Ласитър отпи последна глътка кафе.

— Или сте решили да вземете участие? В такъв случай имам право да ви дам предплата…

— Кажете на приятелите си, че съм заинтересуван. Нека засега го формулираме така!

Джентълмена се надигна и подаде ръка на едрия мъж.

— Харесвате ми, мистър Ласитър. По дяволите, вие сте точно човекът, за когото ви смятам!

— Защо вие и вашите приятели не се съюзите с Райдър? — попита Ласитър, след като си раздрусаха ръцете.

— С Райдър!? От трън, та на глог! Райдър и Елмо… Та единият кучи син само това чака, за да тръгне по стъпките на другия!

— А с Райдър, смятате, че ще се справите?

— Във всеки случай, надяваме се, че ще сме в състояние да му покажем докъде се простират границите. Но все още не сме изправени пред този проблем.

Джентълмена потупа покровителствено едрия мъж по рамото и закрачи към вратата. Когато стигна до нея, се спря и обърна:

— Между другото, нямам нищо против да си гукате със сестра ми. Това дори ще е добре за нея. Преди години тя преживя голямо разочарование и оттогава не е поглеждала мъж. Но това да си остане между нас! Тя не бива да узнае, че съм ви казал. Ще се видим пак!

Отвори вратата, сложи си цилиндъра на главата и закрачи самоуверено. Белите му гамаши направо светеха.

Едва бе затворил след себе си, когато Лейди се върна. Веднага седна в скута на Ласитър и го целуна. Беше се преоблякла и погрижила да изглежда още по-впечатляващо. Носеше дълга рокля от тъмносиня тафта на цветя. Раменете й бяха открити, а дълбокото деколте почти изцяло излагаше щедро надарената й женственост на показ. Червеникавата й коса бе украсена с панделка в същия цвят, обсипана със скъпоценни камъни.

— От вида на Джентълмена личеше, че сте се споразумели — каза тя, докато той целуваше гърдите й, а после вдигна поглед към нея.

— Ще се погрижа да изчезнем веднага след това — обясни му тя, хвана с ръце главата му и притисна лицето му към гърдите си. — Елмо съвсем не е така опасен. Само хората му!

— Не се притеснявай! — успокои я той.

— Освободи стаята си в хотела и се премести при мен — разроши нежно косата му и го целуна.

— Не смятам, че би било разумно — отвърна й Ласитър уклончиво.

Тя се примири с това и малко по-късно го изпраши до вратата. Прегърна го и го целуна отново.

— Ще те видя пак тази вечер, любими — пропя на сбогуване с омайващия си тембър. — И ще останеш при мен. Цялата нощ!

— Разбира се!

— Закълни се! — пожела тя.

Ласитър вдигна дясната си ръка за клетва и едва тогава тя отвори вратата. Целуна я за последен път и излезе на улицата. Огледа се внимателно, но не забеляза нито един омбре, който подозрително да наблюдава къщите и да се взира в хората. Бавно пое към хотела.

Да не би Райдър да се е отказал? Ласитър не можеше дори да си го представи. Влезе в хотела през задния ход. Изкачи стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, извади револвера си 45-ти калибър и отвори с трясък вратата.

В стаята седяха трима мъже, които разговаряха и затова не бяха чули нищо. Страшно изненадани, те се втренчиха в дулото на револвера.

Единият, с кръстосани ръце и крака, седеше на стола до прозореца. Вторият се бе настанил на масата, а третият се бе отпуснал полулегнал на леглото.

Чакаха го, но явно не бяха предполагали, че ще се върне толкова скоро. Беше ги изненадал!

— Станете с ръце на тила! — рязко заповяда Ласитър. — А после — да ви няма! На Райдър предайте, че ако не ме остави на мира, ще дойда при него и ще му окача топките на врата!

Те се изправиха бавно с ръце на тила.

— Не сме хора на Райдър? — каза типът, който седеше на стола до прозореца. Бе около тридесетгодишен, със слабо и продълговато лице. Омбрето, което се бе пльоснало върху леглото, приличаше на него и вероятно му бе по-малък брат. Другият бе едър и силен, със светли коси. Грубите черти на лицето му издаваха бруталността, която явно бе в основата на неговата същност.

— Не сте хора на…! — Ласитър за малко да отпусне надолу ръката с револвера.

— Имаме задача от мистър Елмо да ви открием в хотела и да ви помолим да дойдете при него — човекът с продълговатото лице се осмели да се усмихне. — Което всъщност се случи. Ако сте готов, ще можем да ви вземем с нашия файтон.

— Съгласен. След два часа ще съм при него — Ласитър се отдръпна и им отвори вратата.

— Изцяло ще се съобразим с вашите желания, мистър.

Мъжът с тясното лице излезе веднага и на прага смъкна ръцете от тила си. Другите го последваха незабавно.

Ласитър свали револвера си.

— Кой е кочияшът?

Мъжете се спряха и отново се обърнаха.

— Аз карам файтона — обясни бандитът с тясното лице, като не пропусна да покаже златните си зъби. Това, разбира се, съвсем не означаваше, че е ял пердах от някой юначага с големи юмруци. Можеше да е просто от грандомания, дошла тук на мода едва миналото лято. В Нови Орлеан от години се смяташе за шик да имаш позлатени зъби. Особено отпред. Хората държаха да показват това, което притежават.

— Ако поемете грижата да ме върнете обратно, ще тръгна с вас веднага.

Тримата си размениха кратки погледи. Ласитър забеляза, че останаха доволни от Възможността все пак да изпълнят задачата си.

— Разбира се, че ще ви върна обратно във Фресно, мистър — каза суетният омбре и отново показа зъбите си. Златните.

Ласитър напъха колта обратно в кобура и се присъедини към мъжете.

Бяха дошли в града с елегантна каляска. Деца и възрастни я бяха наобиколили и се възхищаваха на изискания й външен вид. Тримата реагираха на това спокойно и весело. Каляската бе открита, от махагон и с полирани до блясък месингови обкови, искрящи като злато на ярката слънчева светлина. Двете пейки бяха тапицирани с кожа от бизон. Подобно нещо правеше впечатление. Виктор Елмо бе богат човек.

Излязоха от града в южна посока и навлязоха в полето. Каляската се носеше по улица, намираща се в учудващо добро състояние. Нямаше нито една дупка, а дърветата от двете й страни хвърляха дебела сянка. Това бе път, водещ право в ранчото на Елмо, построен и охраняван от хората му.

Ласитър си бе представял Виктор Елмо съвсем различно. Баровецът видя каляската и излезе от къщата, построена изцяло по подобие на къщите на бароните — притежатели на говеда и нефт в Тексас. Това бе подчертано господарска вила. Такива неща отново и отново трогваха Ласитър. Елмо имаше вкус, а също и необходимите средства, за да осъществи проектите си.

— Мистър Елмо! — каза Ласитър и леко повдигна шапката си „Стетсън“^[1], когато мъжът му подаде ръка.

— Аз не съм мистър Елмо! — каза елегантният омбре с посивяла коса. — Мистър Ласитър, аз съм Франко Плейтър, секретарят на мистър Елмо. Вие обаче можете да преговаряте с мен. Натоварен съм с това лично от мистър Елмо — усмихна се подкупващо. — Разполагам с всички пълномощия.

Ласитър се обърна бързо към тримата стрелци, които стояха до каляската, на почетно разстояние от тях.

— Не съм нито глух, нито пък глупав! — каза той.

— Онзи ми каза, че мистър Елмо ме моли да дойда тук.

— Правилно, мистър Ласитър, но…

— Нищо не е правилно! — прекъсна го нервно той.

— Заведете ме при мистър Елмо или си тръгвам! Не съм изминал този път, за да говоря с хора втора ръка.

Посивелият мъж продължи да се усмихва, но в усмивката му вече се долавяха следи от гняв, които трябваше да послужат като предупреждение за Ласитър. С този глупаво усмихващ се старец не биваше да се шегува! От воднистите му, помътнели очи изскачаха искри, когато погледна в лицето мъжа пред себе си и каза:

— Ей, момчета, покажете на този тип колко струват тук хората втора ръка! Този луд има нужда от един добър пердах.

Ласитър посегна към револвера, като в същото време се канеше да се обърне. Но тримата вече бяха реагирали. Като отвързани псета и със смразяващи кръвта ревове те се нахвърлиха върху него. Личеше им колко се радват, че могат да го сторят сега. Изглежда, са изгаряли от желание да го поотупат още в хотелската стая.

Успяха веднага да го съборят на земята, но Ласитър успешно се отбраняваше. Раздаваше леви и десни крошета и настъпваше. Най-напред му се удаде да просне омбрето с продълговатото лице. Юмрукът му се стовари точно върху позлатените зъби. Онзи затвори само лявото си око, но въпреки това се строполи на земята като пиян индианец. Ласитър успя да докопа и русокосия великан. Улучи го точно където трябваше. Левият му прав го фиксира по гръб на земята, а с дясно кроше го довърши. Третият бе яхнал Ласитър и се опитваше отново да го събори. Той се изправи и понесе със себе си и човека, висящ като варена наденица, за да го преметне през рамо и стовари в краката на сърдития посивял мъж. Но точно тогава го повалиха на земята. Падайки, видя, че противниците му са вече осем или десет човека, а от феодалната вила тичаха насам още неколцина.

Неволно си спомни, че имаше уговорена среща не само с Лейди, а и с брат й, Джентълмена, за да оберат заедно Кожените гащи. Сега вероятно от тези уговорки нямаше да излезе нищо, а само преди части от секундата изглеждаше като победител.

Не си мислеше да се предава. Бранеше са като ранен бизон и успя да тръшне още няколко души върху каменните плочи на голямата веранда. Най-накрая обаче го заловиха. Осем души го държаха, въртяха и обръщаха така, както им заповядваха две едри горили. За финал го оковаха във вериги и завързаха като денк.

В полезрението му навлезе побелелият омбре, злорадо усмихнат.

— Е, самохвалко! Сега ще говориш ли с човек втора ръка? — попита хапливо.

— Трябва обаче да признаете, че това ви костваше много! — отвърна Ласитър с поглед, насочен към мъж, който вървеше бързо към къщата, а с ръка се държеше за носа и устата, прикрепян от двама негови компанерос.

Агентът от Бригада Седем бе успял да повали четирима и да рани чувствително много други. И то при такова числено превъзходство! Ако се смятаха и тези, които все още лежаха в безсъзнание, техният брой бе почти двадесет.

Четирима хванаха Ласитър за ръцете и краката и го понесоха от верандата надолу по стълбите към един хангар. Хвърлиха го там и го оставиха да лежи без никакви обяснения защо е всичко това. За него беше ясно само, че ситуацията е опасна, дори дяволски опасна!

Беше вече привечер, докато долови стъпки и Франко Плейтър се появи. Този път посивелият омбре не се усмихваше.

— Откъде сте, мистър Ласитър, и какво търсите в този край? — изръмжа той. — Не се опитвайте да ме преметнете! Ако не ми кажете истината, въобще няма да се церемоним с вас. Ще ви извием врата и готово.

На Ласитър му се изправи косата. Този тук нямаше предвид буквалното извиване на врата, защото измъкна от джоба на елегантния си жакет „а ла принц Алберт“ една примка и започна бавно да я върти в ръцете си с явното желание да я използва по предназначение. Това бе обикновена стоманена тел, чиито краища завършваха с дървени дръжки, за да не се изплъзват от ръцете на убиеца и да не може жертвата да си поеме въздух или да се освободи.

Какво очакваше да чуе от него кучият му син? Че имаше задача от Вашингтон да изправи Виктор Елмо пред съдията в Сакраменто? Какво знае този тип за него? От командната централа на Бригада Седем изтичаше информация! Много пъти се бе убеждавал в това.

— Бунтът ме привлича така, както светлината пеперудите — увери го Ласитър. — Винаги може нещо да се припечели. Опитът показва, че е най-добре да се пусне в ход наддаването. Предполагам, че мистър Елмо е научил, че Райдър се интересува от мен. Дойдох само заради това. Очаквам да се бръкне по-дълбоко.

— Откъде сте?

— Назовете името на някакво селище! Бил съм вече навсякъде. Последно се подвизавах в Сакраменто.

— Злато?

— Винаги търся злато! Хората в тази област в момента ми се струват твърде миролюбиви. Надявам се да се заблуждавам! Такива като мен живеят точно от вземане на нечия страна в определен конфликт.

— Колко искате?

Ласитър поклати глава.

— Назовете една цифра и аз ще ви кажа дали тя е добра или пък твърде ниска. Преди Всичко трябва да узная какво ще е необходимо да направя. И то точно и ясно.

— Трябва да убиеше един човек за мистър Елмо.

Ласитър кимна:

— Джон Райдър?

— Пет хиляди! — изръмжа посивелият и накрая отново се усмихна, макар и малко кисело.

— Едно условие! — каза Ласитър.

Секретарят кимна с глава.

— Ако се съглася, аз ще определя кога и как да стане това!

— Съгласен! — каза работодателят му и се усмихна приятелски.

— Тогава веднага ще получа две хиляди и петстотин и ще ме освободите! Едно от приятелчетата ви трябва да ме върне обратно във Фресно.

— Един момент! — каза Плейтър и излезе от плевника.

Този момент се оказа дяволски дълъг. Но все пак след половин час дойдоха четирима мъже и развързаха Ласитър. Преди не бе виждал нито един от тях.

— Мистър Елмо желае да те види веднага щом изпълниш задачата си! — изръмжа единият от бандитите. — Но сега се изпарявай колкото се може по-бързо! Някои от нас са ти здравата ядосани.

Ласитър седна и започна да масажира ставите на ръцете си.

— А мангизите? Плейтър и аз се споразумяхме за едно плащане.

— Филип те чака с тях във файтона — осведомиха го веднага.

Ласитър се изненада. Филип бе онзи тип с продълговатото лице, когото пръв запрати върху плочите на терасата на голямата вила. Все още беше блед и носът му изглеждаше като хамбургер, но когато Ласитър се качи във файтона, му се ухили почти приятелски.

Филип тръгна веднага. Ласитър протегна ръка в очакване. Безмълвно, оня бръкна в джоба си и му подаде един плик. Вътре имаше пари. Ласитър започна да брои.

— Това е желаната сума — каза Филип хапливо, поглеждайки го с крайчеца на окото си.

Въпреки това той продължи да брои до края. Бяха точно две хиляди и петстотин долара. Пъхна парите в джоба на якето си. По-добре щеше да бъде, ако поне бе зърнал лицето на Елмо! Сега въобще не знаеше как да уреди това.

— Всъщност трябваше да говоря с мистър Елмо — каза той. — Нали такава бе уговорката?

Онзи не продума. Дори не си направи труда да си отвори устата. Да, даже не удостои Ласитър с поглед. Така че на него не му остана нищо друго, освен също да се забули в мълчание. До Фресно.

Вече бе тъмно, когато пристигнаха. Филип спря пред хотела, като продължаваше да седи. Ласитър отвори вратата и слезе.

— Благодаря!

— Свърши си работата и изчезвай! — каза раздразнено Филип и подкара конете.

Ласитър продължи да гледа след него, докато се скри от погледа му и влезе в салона.