Джек Слейд
Неверни приятели (1)

1.

По тази жена всичко бе истинско. Червеникавата коса, дори бижутата. Но те най-малко интересуваха Ласитър. Зелените й очи блестяха като сапфири.

— Здравей, чужденецо! — поздрави тя. Гласът й прозвуча подобно прекрасна мелодия, а Ласитър беше човек, който умееше да оцени това по достойнство.

Той само се ухили, вдигна чашата и отпи глътка уиски, като не отделяше поглед от очите й.

— Не ме разсъбличай с поглед, безсрамно копеле! — по-скоро развеселена, отколкото ядосана му каза тя.

— Че какво ли има още за разсъбличане? — отвърна Ласитър и я измери с поглед от горе до долу.

Червените й като пламък коси бяха вдигнати. На тънкото, нежно вратле блестеше диадема. Носеше лек корсет в синьо, който удължаваше и без това невероятно стройната й фигура. Гърдите й бяха бели като алабастър. Копринени чорапи и червени жартиери довършваха картината. Жълтокафявите й боти бяха навървени догоре и с невероятно високи и остри токчета. Двете кошнички на корсета, където си почиваха изящните й полукълба, също бяха прозрачни. Не беше ли прав? Наистина нямаше много за разсъбличане.

— Надявам се, ще бъдеш търпелив! — каза му тя с глас, способен да събуди еротични трепети дори и у мъртвец. — Защото тук не приключваме така бързо — без да го пита, му наля отново, усмихна се чувствено и го огледа с многообещаващ поглед, след което отново се отдалечи.

Ласитър гледаше след нея. Вървеше с възбуждащо поклащане на бедрата си и провокиращо въртеше дупето си.

Тя приближи масата за игри. Там седеше Джентълмена, известен професионален играч и късметлия. Беше облечен красиво и с вкус. Носеше черен жакет „а ла принц Алберт“, цилиндър със същия цвят, винена жилетка, снежнобяла риза и копринена папионка. Двамата с Лейди бяха елегантна и ловка двойка, позната в целия Запад, чак до границата с Канада. Във всеки случай не се радваха на добра слава, нито тя, още по-малко пък той.

Всъщност те бяха трио. Към тях се числеше и един стар особняк, за когото някои твърдяха, че е баща на червенокосата лейди. Той седеше безучастно в единия ъгъл. Пред него имаше чаша, от която Въобще не пиеше и само който го наблюдаваше внимателно, можеше да забележи, че дори за секунда не изпуска от очи масата за игри.

Един наивен и лекомислен мъж, целият в кожено облекло, се бе впуснал в двубой с Джентълмена. Вероятно някъде в Сакраменто бе намерил злато, което бе сменил в банката срещу монети. Двата джоба на сакото му бяха здраво натъпкани. Ласитър бе убеден, че Джентълмена за рекордно кратко време ще съумее да ги лиши от съдържанието им с или без помощта на дамата.

— Ласитър?

В контраст с мелодичния тембър на червенокосата къдрава главица, този глас прозвуча като чупещ се лед по река.

Искаше да се обърне, но в кръста му се заби дуло на револвер.

— Не мърдай! — скръцна заплашително със зъби типът зад него. — Сега какво? Ти Ласитър ли си, или не си?

— Да!

Позволи на мъжа да измъкне от кобура револвера му, 45-ти калибър. В края на краищата, с дуло, опряно в гърба, не му оставаше нищо друго. Тук, във Фресно, имаха добър шериф. Но каква полза от това да обесят този тип, когато той — Ласитър — щеше да е мъртъв.

— И с кого имам честта да говоря? — попита, без да се помръдне.

— Моето име няма да ти говори нищо. Теб те интересува единствено Омбре, който иска да те види. Сега ще напуснем тази барака. Просто ще вървиш пред мен. Но внимавай! Не се опитвай да се надпреварваш с оловото ми! В такова бягане не можещ да спечелиш.

— Напротив! Ако заяде при зареждането например…

— Правиш се на герой ли? О’кей, само опитай!

— Беше само шега — отвърна Ласитър и понечи да вдигне ръце.

— Долу лапите! — изсъска в тила му типът зад него.

Ласитър свали ръце със стиснати юмруци. Мъжът обходи с поглед помещението, за да види дали някой случайно не е наблюдавал тази сцена.

Точно това бе шансът за Ласитър. Осъзна го светкавично и с присъствие на духа.

Никой, както и преди, не гледаше към бара. Чу се само трясък и тропот и когато посетителите погледнаха в тази посока, Ласитър отново бе сам на бара. В краката му обаче лежеше в безсъзнание човек, чийто „Колт“ бе паднал от ръката му.

Гостите наскачаха от столовете. Разнесе се шепот. Ситуацията се изясни, когато Ласитър се наведе, взе собственото си оръжие и го прибра в кобура.

— Няма причина за безпокойство — каза той и се ухили на хората наоколо.

Дамата се приближи бързо, като токчетата й тракаха по паркета във възбуждащо стакато. Едрите й, хубави гърди така подскачаха и танцуваха, че заплашваха да изскочат от корсета.

„Каква гледка би било!“ — мина му през ума. Тя се спря пред него и погледна само за миг човека на пода. Зелените й като смарагд очи се спряха на Ласитър недоверчиво.

— Един от хората на Райдър! Какви сметки за уреждане имаш с Райдър?

— Никакви! Съвсем никакви! — отрече Ласитър с възможно най-невинната си физиономия. — Въобще не познавам човек на име Райдър.

Сякаш изневиделица професионалистът се появи до нея. Носеше лачени обувки с бели гамаши!

— Бързо, изчезвай с него! — обърна се грубо към дамата. — Хората на Райдър ще се появят всеки момент.

Ласитър сериозно се замисли дали наистина да не разчисти терена. Още повече че такова пленително същество ще му показва пътя!

Преди да успее да си отговори на този въпрос, тя го хвана за ръката и го поведе със ситни крачки.

— Никой не го е виждал! — обърна се Джентълмена към своите гости и се върна на масата за игри. Хората отново удостоиха с вниманието си алкохола и събеседниците си и никой не проследи с поглед отдалечаващата се двойка.

Какъв приятен начин за оттегляне! Ласитър му се наслаждаваше с удоволствие.

Напуснаха салона и закрачиха по един тъмен коридор към стълбите, които водеха към горния етаж. Там гореше само една опушена лампа. Изкачиха стълбите и се спряха до перилата. Дамата се ослуша в очакване й го изгледа.

— За какво мислиш сега? — попита го направо.

— Че ми се иска да те целуна!

О, не! Не му удари плесница, а се наклони към него и затвори очи. Когато започна да я целува, обви ръце около врата му и отвърна на целувката с нарастваща страст. Това му дойде вече много. Всеки се опитваше да смуче езика на другия. Когато провря ръка под жартиерите и я пъхна в корсета, вратата долу се отвори. Двамата бързо се отдръпнаха един от друг. Наведоха се през перилата и се помъчиха със съвсем наивен вид да погледнат надолу.

Бе Стареца. Дамата веднага посегна отново към ръката на Ласитър и я стисна нежно. Възрастният човек приближи стълбите и вдигна глава.

— По-добре да слезеш долу. Лейди! — извика сдържано. — Те се застояха и по всяка вероятност няма да си тръгнат веднага. Питат за теб. А него го заведи в синята стая!

Тя сложи ръка на рамото му и кимна на стареца, който веднага след това се отдалечи и се върна в салона. Отново прегърна Ласитър и го целуна.

Притисна към него венериния си хълм така, че по гърба му полазиха едновременно горещи и студени тръпки.

— Чакай ме! — прошепна му с копнеж. — Ще дойда веднага щом се освободя.

Отвори една от вратите, целуна го още веднъж и се отскубна от прегръдката му.

— Да не се блъснеш някъде! Запали си лампата! — каза му тя и заслиза по стълбите.

Ласитър я проследи с поглед. Какъв ли заек щеше да изскочи изпод този храст?

Без да се обърне, дамата изчезна в тъмнината. Видя сянката й, когато отвори вратата на салона. Оттам се чу врява, но само за миг. После отново стана тихо и тъмно. Ласитър се вмъкна пипнешком в стаята и се приближи до прозореца. Погледна към улицата и скръсти ръце.

Разбира се, че знаеше кой е този Райдър. Но това не бе човекът, който му трябваше, по чиито следи бе по заповед на Бригада Седем. Неговият човек се казваше Елмо. Виктор Елмо. Той бе от Вашингтон Ди Си и имаше лошата слава на пръв уличен разбойник. Бе убил пет души. Но Ласитър не го преследваше заради това. След като във Вашингтон на Елмо му бе припарило под краката, беше си потърсил ново поле за изява по западното крайбрежие. Бе правил опити да се установи във всички големи градове, като се почне от Сан Диего, Лос Анжелис, Сан Франциско и се стигне до Ванкувър. Но или не бе имал късмет и изчезваше твърде бързо, или бе попадал в район, където вече вилнееше друг хищник, който веднага зарязваше всичко и го хващаше за гушата. Естествено и Елмо се бе борил и отвръщал на ударите, но другите зверове винаги се оказваха по-силни. Сигурно ужасно му се искаше да се върне във Вашингтон.

Но не се беше оставил дълго време да го владеят мечтите. Бе навлязъл във вътрешността на страната и се захванал с търговия на дървен материал. От четиридесет години за пръв път през живота си бе изкарал прехраната си с честен и законен труд. Беше успял да си спечели добро име и богатство.

Но за него това не бе достатъчно. Отново бе обзет от желанието да стане още по-богат и пак бе започнал да граби. Хищникът си остава хищник!

Най-напред бе направил „Калифорния Къмпани“ свое притежание, като чрез изнудвания и шантажи бе принудил собствениците да му я продадат. По същия начин бе присъединил към себе си и „Калифорния Майнън Къмпани“. Безскрупулно бе отвлякъл жената на собственика и принудил да му предостави компанията. Оттогава той контролираше в Калифорния търговията с дървен материал и всички мини за злато, сребро и желязна руда. Всички ловци на животни с ценна кожа и трапери снабдяваха неговите агенции, доставяха си от тях провизии и задлъжняваха от раздутите цени и високите лихви. В момента се бе захванал да изкупува и заграбва плодородните пасбища по Кингс Ривър, за да създаде голямо говедовъдство, най-голямото по размери от когато и да било.

Само един човек му се изпречваше сериозно на пътя: Джон Райдър. Войната, която вилнееше между двамата, бе жестока. Джон Райдър не бе така богат и силен като Виктор Елмо, но предимството му бе в това, че атакуваше още по-коварно, безскрупулно и подло.

Двамата наемаха колкото се може повече стрелци. И при това изобщо не се притесняваха взаимно да си ги отнемат.

Затова Ласитър можеше да бъде сигурен, че Райдър го взема за човек, готов да бъде нает от Елмо. Реакцията му не бе учудваща.

Изведнъж вратата се отвори и дамата застана на прага. Ласитър се обърна. На светлината на старата газова лампа тя изглеждаше още по-висока и стройна, отколкото бе в действителност.

— Спиш ли вече? — попита го нежно и примамващо.

— Чаках те!

Тя затвори вратата и ароматът й изпълни стаята. Пристъпи към него и обви ръце около врата му. Ласитър я притисна към себе си и отвърна с нарастваща възбуда на пламенните й целувки. Нежните й, меки устни бяха така сладки и топли! Усети езика й и разкопча корсета. А когато докосна с ръка голото й тяло, от нея се изтръгна лек стон. Потръпвайки блажено, тя се отдаде на играта му. Той смъкна надолу парчето плат и откопча жартиерите й.

Доколкото бе успял да забележи преди, В стаята имаше шезлонг. Взе стройното й тяло на ръце и го понесе натам. Тя отново изстена от желание, когато седна заедно с нея. Трескаво му помогна да се освободи от дрехите си. Прегърна го с две ръце и остана изправена, докато той проникваше дълбоко в нея. Отпусна се покорно по гръб, вкопчи с разперени пръсти стегнатия му задник и го привлече по-близо до себе си. В началото бе съвсем спокойна, но само докато първите тръпки на блаженството запулсираха в тялото й. От нея започнаха да се изтръгват сподавени викове и стонове, които идваха сякаш от дъното на душата й. Стаята се изпълни със страстните й вопли. Насладата от удовлетворяването на желанието й се разливаше по тялото й на все по-силни вълни и все по-къси интервали. Всеки път се разтреперваше от глава до пети. Внезапно притихна и не се помръдна повече. Бе загубила съзнание от блаженство.

Ласитър я милва и целува дотогава, докато тя пое дълбоко въздух и се събуди.

— Ти! — каза само и така обви ръцете си около него, сякаш нищо вече не бе в състояние да я отдели от този забележителен представител на силния пол, дарил й такова незабравимо изживяване.

След известно време промълви:

— Искам да изпуша една цигара. Отсреща има лампа. Ще светнеш ли?

Трябваше първо да намери жакета си и кибрита. След като запали лампата, видя, че Лейди беше вече кръстосала крака седешком и чакаше огънче. Подаде и на него цигара. Седяха един срещу друг на шезлонга и изпущаха кръгчета във въздуха. Тя се наслаждаваше на обзелата я блажена отмала. Също и на пушенето.

— Ти се казваш Ласитър — каза след известно време. — Вярно ли е?

— Да. А ти?

— Аз съм Лейди — засмя се. — Така ме наричат. И това е достатъчно.

Ласитър повдигна рамене.

— Накъде си тръгнал? — поиска да узнае. Той се ухили. Имаше чувството, че на нея и това й е известно. Не се изненада. — Няма значение. Все едно накъде. Моля те, вземи ме със себе си!

Ласитър я наблюдаваше.

— А Джентълмена?

— Ах, той ли? — каза и махна с ръка.

— Е, не знам — отвърна Ласитър. — Джентълмена ми прилича на човек, способен да намушка този, който му отнеме годеницата.

— Вярно! — каза тя. — Но аз не съм му годеница.

— Не си ли?

— Не. Откъде ти хрумна? — бе ядосана и с право.

— Той ми е брат!

— А Стареца?

— Негов баща е, но не и мой.

— Не се ли разбираш с тях?

— По-рано се разбирахме по-добре.

— Ще те взема! Но първо имам да свърша тук една работа. Ако след това все още искаш…

— Ако след това въобще бъдеш в състояние! — поправи го тя и понеже Ласитър изкриви лице, продължи: — Ти си тук заради Райдър. Значи все пак е вярна историята за тях! Теб те е извикал Елмо. Жалко! Никога не бих повярвала, че си от тоя сорт — натисна фаса в пепелника и понечи да стане.

Ласитър я сграбчи светкавично и я привлече към себе си.

— Не съм от тоя сорт! Със сигурност няма да се оставя да бъда купен от хора като Райдър и Елмо! Кой те преметна с тази лъжа?

— Ще се радвам, ако е така — каза тя и го целуна.

— Каква е причината, поради която Джентълмена ме крие от хората на Райдър?

— Той ще ти каже сам! — отвърна Лейди, взе цигарата от ръката му и я загаси в пепелника.

Хвърли се върху него и го накара да легне по гръб. Метна се отгоре му сякаш Върху седло и започна да язди така, че в главата му зазвуча хорът на ангелите. Ласитър обхвана с две ръце изваяните й заоблености отзад, за да регулира ритъма. Накара я да се движи по-бързо, а след първите й експлозии само я полюшваше върху себе си. Това едва не я накара да полудее, както и него. Когато слязоха отново на земята, навън се пукваше зората. Заспаха плътно прегърнати.