Джек Слейд
Неверни приятели (8)

8.

Ласитър напразно се бе оглеждал през целия ден за езеро или поток, за да напои конете. Сега видя само на един хвърлей място от пощенския път през поляните да лъкатуши плитко ручейче.

Веднага пое управлението на четириногите и ги отклони към него. Впрягът изскърца, изстена и застрашително се заклатушка от една страна на друга, докато пресичаше широкия, сух път.

Лейди се вкопчи здраво в ръката на Ласитър и влюбено му се усмихна, когато при следващия трус той бе изхвърлен към нея. Използва случая и я целуна. Но когато тя поиска да му отвърне, той вече бе отпратен на старото си място. Тя остана така, напразно насочила устни към него.

Конете бяха жадни, затова сами намериха пътя и се спряха, когато стигнаха водата. Веднага наведоха глави и започнаха да пият.

Лейди слезе и Ласитър я последва. Бе заключил Виктор Елмо с белезници за пейката на задната седалка.

Пощенският дилижанс за север изтрополи и ги отмина. Двамата се загледаха в колата. Впрягът с шестте коня галопираше. Кочияшът извика пронизително и изплющя няколко пъти с камшик за поздрав. Скоро от дилижанса се виждаше само шлейфът от прах, който влачеше след себе си.

Лейди хвана под ръка Ласитър и го погледна влюбено.

— Кога ще стигнем целта?

— Мисля, че след два дни.

Тя се усмихна закачливо и зарови с ръка в якето му. Гледаше го в очите. Предната вечер напуснаха пощенския път и спряха, скрити под дърветата. Елмо остана в колата, а те двамата пренощуваха встрани, в спалния чувал на Ласитър. Половината нощ се любиха, а после заспаха. Тя бе легнала върху едрия мъж, защото бе твърде тясно. Споменът за това я изпълваше цялата. Сега броеше нощите и се надяваше пътуването да продължи още.

— Толкова ли бързо трябва да пътуваме?

Изглежда, вече въобще не мислеше за опасността.

Една кола се приближаваше откъм север. Двата коня препускаха в тръс. Затова тропотът на копитата се чуваше, макар впрягът да бе на миля от тях. Бе натоварен с царевична шума. На капрата седеше едно дете. Поне така изглеждаше от това разстояние. Едва по-късно, когато колата наближи, те видяха, че това е един дребен, дебел мъж.

Конете се бяха напили с вода и вдигнаха глави, когато натоварената с царевична шума кола се отклони от пътя и също се насочи към ручея.

И тогава всичко стана дяволски бързо.

— Водата е хубава, съседе! — извика дребният дебел човек. — Всеки път спирам тук да напоя жребците.

Ласитър не познаваше този човек. Никога не го бе виждал. Лейди също. Въпреки това той усети опасността и понечи да се качи с Лейди и да тръгне веднага през ручея.

Но бе твърде късно за всичко!

Дебелият мъж спря конете си почти до файтона, а отзад започнаха наляво и надясно да хвърчат във въздуха снопове царевични стъбла. С викове оттам наизскачаха мъже, които веднага взеха Ласитър на прицел и откриха огън. Дебелакът също скочи и започна да стреля. Успя пръв да се качи на файтона. Отвори рязко вратата, хвърли се на задната седалка и продължи да стреля от прозореца.

Ласитър вече нямаше шанс. Наведе се, събори и Лейди на земята, измъкна пушката и дръпна двата спусъка. Верният „Паркър“ изтрещя. От двете цеви излезе огън и дим, а сачмите зачаткаха, раздирайки въздуха. Барутният дим светкавично се разстла като облак, скриващ го от погледа на разбойниците.

Ласитър скочи и прецапа бързо ручея с Лейди, за да потърси прикритие зад дърветата, които растяха нагъсто, отдалечени само на петдесет ярда от брега.

Цевите на паркъра бяха скъсени до една педя, за да увеличат въздействието от разпръсването. Който имаше смелост, можеше да излезе с това оръжие и срещу най-опасния стрелец. С него Ласитър се бе отървавал от тълпи противници. Единствено разстоянието трябваше да е подходящо. Ако бе преценено правилно, с него можеше наведнъж да се стреля по четирима на две половини. Но тук нещо не бе както трябва.

Преди всичко разстоянието. И двата заряда сачми се удариха в колата, без дори да ранят някой от мъжете. Те всички се бяха прикрили, защото всеки опитен стрелец познаваше действието на паркъра.

Скоро обаче се отърсиха от уплахата, Виктор Елмо — също, макар че файтонът изглеждаше така, сякаш е бил улучен от снаряд.

Седемте мъже бяха отново на крака. Скочиха като дяволи от сандък, но първо трябваше да заобиколят отпред и отзад файтона, за да хванат Ласитър и Лейди отново в прицел. Това бяха части от секундата, които спасиха живота им. Ласитър не трябваше въобще да поглежда през рамо, за да разбере в коя посока тича.

Когато изтрещяха първите изстрели, те вече бяха стигнали групата дървета и веднага изчезнаха в гъстия клек, стигащ до коленете им.

Бандитите изгубиха целта си и преустановиха огъня. Със силни викове взаимно започнаха да си показват къде са изчезнали двамата и хукнаха отново.

Ласитър измъкна от джоба на сакото си два нови патрона и бързо зареди. Димът, излизащ от цевите, вонеше ужасно на сяра и го караше да киха и кашля.

Ласитър чу виковете на мъжете и се ориентира по шума. Скочи бързо и стреля. Този път всичко бе наред — посоката, разстоянието, както и това, че бе натиснал двата спусъка. Още в прикритието бе обрал мекия луфт на спусъка.

От лявата страна се приближаваха трима, а от другата — още трима. Тези от лявата страна бяха улучени и пометени назад.

Прав, той отвори пушката и извади гилзите. Другите трима се бяха хвърлили в прикритието си. До файтона Франко Плейтър вероятно се опитваше да освободи Елмо. Изстрелът от паркъра го накара да се вкамени.

Ласитър посегна към револвера си, но посивелият мъж се наведе и изчезна за миг.

Пушката бе заредена. Копелетата от дясната страна не се помръдваха. Не можеше и да види къде се бяха скрили така бързо.

Сграбчи Лейди, изправи я на крака и се затича към следващата група дървета. Бяха все още на половината път, когато изтрещяха изстрели и куршуми изсвистяха покрай ушите им. Ласитър продължи да тича, обърна двуцевката и натисна единия спусък. Така ги върна отново в прикритието им.

Лейди бе останала без дъх, когато се строполиха в клека зад един дебел ствол. Тесните й рамене се вдигаха и спускаха, когато с мъка вдишваше и издишваше.

Лейди бе останала без дъх, когато се строполиха в клека зад един дебел ствол. Тесните й рамене се вдигаха и спускаха, когато с мъка вдишваше и издишваше.

Лейди бе останала без дъх, когато се строполиха в клека зад един дебел ствол. Тесните й рамене се вдигаха и спускаха, когато с мъка вдишваше и издишваше.

Тримата разбойници се оттеглиха. До файтона отново се виждаше Франко Плейтър. Но вече не можеше да бъде повален с револвер. Разстоянието за такъв вид оръжие бе твърде голямо. Ласитър трябваше да си вземе уинчестъра, но той бе отзад, в сандъка на колата.

Ласитър бе наясно, че мъжете, които бяха дошли с фермерската кола, скрити под царевичната шума, не бяха всичко, което Франко Плейтър щеше да използва, за да освободи Виктор Елмо. Но все още никъде, дори по пътя, не се виждаха ездачи.

Докато пъхаше нов патрон в пушката, той се взираше във файтона и фермерската кола. Виктор Елмо седеше все още вързан отзад. Ако му се отдадеше да разгони стрелците и възрастния, посивял мъж, то те трябваше да оставят Виктор Елмо в ръцете на съдбата му.

Взел бързо решение, Ласитър се изправи на крака, като се подпря на гърба на Лейди.

— Остани легнала и не помръдвай! Дръж главата си долу! Ще се върна!

Хукна. Мъжете го видяха и естествено разбраха намерението му. Заеха позиция зад файтона и започнаха да стрелят.

Но не техният фойерверк го спря. По пътя от юг приближаваха ездачи. Бяха седем или осем човека. Ласитър изруга и тръгна обратно.

Лейди бе надигнала глава и също видя ездачите. Гледаше Ласитър, обзета от мъртвешки страх. Знаеше какво значи да си без кон в тази страна. Дори най-смелият нямаше шанс за спасение от хайка на коне.

Ласитър продължи да тича и минавайки покрай Лейди, я помъкна със себе си. Мъжете спряха стрелбата, понеже целта им бе скрита от дърветата. Чуха се крясъци. С псувни и знаци копелетата, застанали до файтона, се опитваха да накарат ездачите да забележат Ласитър и Лейди.

Междувременно той се бе огледал за ново прикритие. Тъй като имаше само пушката, трябваше да допусне враговете си да се приближат.

На разстояние от около двеста ярда стърчаха скали, високи тридесет стъпки, заобиколени от храсти и дървета.

Ласитър закрачи с още по-големи крачки, дърпайки след себе си Лейди. Хвърли бърз поглед през рамо. Изглежда, ездачите все още не бяха разбрали ситуацията и яздеха към колата. Ласитър тичаше колкото сили имаше. В края на краищата, знаеше, че става въпрос за неговия живот и този на Лейди.

Когато ги деляха само сто ярда от скалите, ездачите пришпориха конете си нагоре, за да настигнат двамата бегълци.

Ласитър изруга. Лейди нямаше повече сили. Лицето й бе зачервено от пот. Оставяше се той да я влачи, защото бе напълно изтощена.

Разстоянието между тях бе вече само десет крачки и имаше опасност ездачите да ги изпреварят. Ласитър пусна Лейди, която направо падна по лице, обърна се и натискайки спусъка, изпрати сачмите и от двете цеви.

С викове мъжете дръпнаха встрани конете, но само трима се спасиха от смъртоносното оръжие. Четири седла останаха празни. Без ездачи, с мятащи се стремена, животните продължиха своя галоп.

Двойният изстрел изгърмя и ехото го разнесе по близки и далечни хълмове и падини. Но скоро виковете на улучените заглушиха всичко останало.

Ласитър прихвана под ръка изтощената до смърт червенокоса жена и се затича с нея между скалите. Това не бе победа. В галоп, от север се приближаваше по-голямата част от наемниците на Виктор Елмо.

Конете, останали без ездачи, обикаляха безцелно. Един от мъжете заобиколи скалите, за да ги хване. Останалите стреляха безразборно в разпръснатите камъни, за да принудят Ласитър да остане в прикритието си.

Нямаше оръжие, иначе би съборил човека от седлото и би си набавил два коня.

Полека пусна изтощената жена на тревата, в сянката на една от скалите. Широко разкрачен, целият мокър от пот и също напълно изтощен, той се облегна на скалата и потърси в джобовете си патрони за своя „Паркър“.

Нямаше повече. Нито един патрон! Стана му ясно, че ще може да използва пушката само като тояга.

Изруга, окачи я за колана и взе в ръка револвера 45-ти калибър.

— Боже мой, Ласитър! — изстена Лейди изнемощяла. — Бягай! Не трябва да те хванат! Остави ме да лежа! Аз съм жена! Елмо се закле да ти отмъсти жестоко. Бягай, иначе ще те убият!

Ласитър се усмихна болезнено.

— По-полека, Лейди! Все още не са ни хванали. А и няма да ни хванат!

— Та ти си сам! Те са толкова много!

Това беше вярно. Не си правеше никакви илюзии. Независимо от обстоятелството, че Елмо все още беше окован за колата, той щеше да даде безмилостна заповед да светят маслото на него и на Лейди.

Напрегнато се взираше наоколо. Лейди не бива да умира, а и той не искаше да умира. Трябва да има някакъв изход!

Зад него теренът ставаше стръмен. Все пак не толкова, че да не могат да го преследват на кон и да е необходимо да слизат.

На възвишението имаше гора.

Но пътят бе твърде дълъг. Коленете на Ласитър вече бяха омекнали, а и преди Лейди да е в състояние да направи и крачка, ездачите ще са ги настигнали.

Бяха достатъчно на брой, за да обградят скалите. Тогава нямаше смисъл да се бият. Все някога ще трябва да се предаде независимо по какви причини. Би могъл да направи още нещо — да застреля Лейди и себе си. Може би точно такъв ще е техният край, както предрече Виктор Елмо.

Ласитър изруга. Вече приближаваха. Все още бяха повече от дузина. Зад тях идваше и файтонът — знак за Ласитър, че не са успели да освободят главатаря си.

Знаеха, че той има револвер 45-ти калибър и пушката, чието въздействие намаляваше на разстояние повече от двадесет крачки. Точно на такова разстояние те закрачиха около скалите, заеха позиции и се прикриха.

Лейди се изправи и Ласитър й помогна да застане на краката си.

Уплаши се, като видя мъжете наоколо.

— О, боже мой, Ласитър! — едва не се разплака.

Файтонът спря на около четиристотин ярда разстояние и от него слезе Франко Плейтър с бинокъл в ръка, с който внимателно огледа скалите. Ласитър се наведе и накара и хубавата жена да направи същото.

— Те няма да нападнат! — промълви той. — Загубиха твърде много хора. Според тях не е и нужно. Да ги оставим да вярват на това. Ще изчакаме, докато се стъмни. Да видим докъде ще стигнем тогава. Ще се държиш здраво за колана ми, защото няма да мога да се грижа за теб, тъй като ще са ми нужни ръцете и краката, за да се измъкнем.

Ласитър имаше предвид файтона, в който Елмо все още бе окован. Едва след това се сети за конете, които пасяха близо до ручея под брястовете. Бяха повече от двадесет. Той обаче искаше да си върне не само двата коня или файтона, а и Виктор Елмо.

Изведнъж се показа Кожените гащи. Той бавно вървеше към скалите с вдигнати ръце.

Ласитър се усмихна вяло. Франко Плейтър, това старо копеле, вече имаше опит. Пращаше му човек, който не можеше да ползва като заложник. Бе убеден, че Елмо, а и Франко Плейтър съвсем хладнокръвно ще пожертват Кожените гащи, ако се наложеше.

Изглежда, този тип го усещаше, защото остана на двадесет крачки пред скалите.

— Ласитър, мистър Елмо ти изпраща послание чрез мен — извика той, сложил ръка пред устата си като фуния.

Дори и насън не би си помислил да му отговори.

— Трябва да се предадеш, Ласитър, тогава поне Лейди ще спаси живота си!

Лейди, ужасена, се вкопчи в него.

— Не, по-добре да умрем заедно. Кажи му!

— Абсолютно нищо няма да му кажем! — отвърна той и погали ръцете й. — Не губи кураж! Все още няма причина за това. А да се оплакваме можем винаги.

— Ласитър, разбра ли ме? Мистър Елмо чака отговор.

Ласитър потъна в мълчание.

— Кажи поне, че си ме чул!

Размени поглед с Лейди.

— Ласитър, отговори!

— Целуни ми задника! — каза той така тихо, че само Лейди можа да го чуе.

— Трябва да отговориш! — извика Кожените гащи.

Лейди го наблюдаваше.

— Кажи нещо!

Ласитър само се ухили.

— Трябва да се предадеш или Лейди ще умре с теб, това са думите на мистър Елмо! — изджавка Цицерон.

Тогава Ласитър загуби търпение.

— Не говори толкова много, Цицероне! — извика той. — Нападайте, кучи синове!

Гласът му проехтя от скалите като вълчи вой.

Хората на Елмо го разбраха и започна адска пукотевица. Той се наведе и смъкна със себе си и Лейди, която от страх се хвърли на врата му.

Успокои го усещането, че е до него, и това, че вдишваше аромата й. Притисна я така здраво до себе си, че можа да усети не само женствените й форми, но и ударите на сърцето й.

Фойерверкът продължи десет минути, после рязко спря така, както бе започнал. Чуха се още няколко изстрела, после стана тихо.

Цицерон отново се показа.

— Предай се! — извика той. — Или ще те довършим!

Ласитър вдигна револвер и стреля. Шапката на Кожените гащи изхвърча от главата му. Сивата кожена шапка вече бе във въздуха, когато Цицерон се наведе уплашено и започна да опипва с две ръце главата си.

Ласитър високо се изсмя.

Цицерон се обърна, наведе се, вдигна шапката си и побягна.

Лейди също се засмя. Тя се гушна в Ласитър и той я притисна до себе си, безкрайно радостен от факта, че е до него. И тя мислеше и чувстваше същото. Когато я наблюдаваше скришом, красивите й очи блестяха от блаженство.

За момент забравиха за смъртта.