Джек Слейд
Кървава плячка (1)

1.

Играта бе продължила цяла нощ. Ласитър отначало печелеше, но после изгуби всичките си пари. За да плати сметката си, бе дал на келнера малко кюлче злато и сега чакаше да го разменят срещу банкноти.

Навън се развиделяваше.

Всички посетители бяха напуснали заведението. Той бе останал последен. В залата беше само прислугата, която разчистваше масите. От другата страна на касата плащаха на момичетата, които чакаха една след друга реда си. Кръчмата минаваше за луксозна, момичетата — също, и цените отговаряха на нивото им.

Момичетата си шушукаха и крадешком поглеждаха към снажния чужденец, който бе изгубил всичко в играта и бе платил с кюлче злато. Новината се беше разнесла веднага.

В пъстрата група една висока блондинка бе привлякла вниманието му. Имаше невероятно дълги крака, а там, където се полагаше, природата очевидно не бе пестила килограмите. Харесваше му, но не бе му обърнала и капка внимание през цялата нощ.

Момичето преброи още веднъж банкнотите, които получи от касиера. Унесена в мислите си, тя мина покрай него.

— Добър ли е днешният приход? — каза Ласитър и се усмихна.

Тя спря и го изгледа въпросително, като че ли не беше разбрала въпроса.

— О, това ли? — отвърна тя след миг, също се усмихна и затвори чантичката си. — Тук всичко е в определени граници.

Ласитър бе останал с друго впечатление, но го запази само за себе си.

Келнерът се приближи дискретно откъм дъното на залата и наброи на Ласитър над четиристотин долара ресто. Ласитър се извини за създадените неприятности и му даде солиден бакшиш. Мъжът се поклони и благодари:

— Няма защо, сър! Благодаря ви много.

Ласитър прибра парите в джоба си. Тогава я видя отново — блондинката бе застанала само на няколко крачки от изхода и се усмихваше очарователно.

— Ще ме изпратиш ли донякъде? — попита тя. — Свежият въздух навън ще се отрази добре и на двама ни.

Свеж въздух ли? Отвън лъхаше остър мраз. Всички врати бяха широко разтворени и студът проникваше до най-отдалеченото кътче на залата. Ласитър неволно се загърна с палтото, което бе наметнал върху раменете си. Студеният въздух миришеше на сняг, а дърветата пукаха от студ.

Очевидно тя искаше да припечели нещо допълнително. Затова той обмисляше как да откаже, тъй като си имаше принцип — не спеше с уличници. А тя бе една от тях. Все пак една малка разходка сигурно щеше да му бъде полезна. Ще я придружи до входната врата и после — обратно в хотела. Ласитър кимна в знак на съгласие и тръгна към изхода. Тя го изчака, хвана го под ръка и се усмихна. Очевидно се надяваше да получи нещичко от остатъка от златното кюлче и сега явно се радваше, че нещата се уреждат.

Келнерът, който бе застанал на изхода, се поклони дълбоко и затвори вратата след тях.

Ласитър се спря.

— Далеко ли е?

— Тръгвай веднага! — прошепна момичето, пое рязко напред и го повлече със себе си.

Той се огледа, но не откри нищо подозрително и предположи, че на момичетата е забранено да отвеждат гости на заведението. Естествено, това би намалило приходите за собственика.

Закрачиха бързо по „Мейн стрийт“ — главната улица — и след няколко къщи свиха в една странична уличка. Блондинката спря, останала без дъх.

Ласитър се усмихна. Налагаше се след малко да я разочарова.

Лицето й внезапно придоби тревожен израз.

— Какво си въобразяваш? Как изобщо се осмеляваш да плащаш с кюлче злато в това бандитско свърталище? Да не би да ти е омръзнал животът?

— Но защо? — запита Ласитър и се усмихна с недоумение.

Тя не отговори, сграбчи го за ръката и го повлече няколко крачки обратно назад към главната улица. Видяха как няколко души изскочиха от заведението и хукнаха в обратна посока.

— Ето, видя ли ги?

— За къде бързат така?

— Към моята къща! Виж как тичат само! Искат да ни пресрещнат.

Тя го хвана отново под ръка и го поведе в уличката.

— Но къде отиваме сега? — поиска да се осведоми той.

— При Рита!

— А коя е Рита?

— Ние двете често се сменяме. Когато някой от нашите господа бъде проследен от съпругата си, си разменяме къщите.

— Добър номер! — каза Ласитър с насмешка.

— Тя отива със своя кавалер в моята къща, а аз с моя господин — в нейната. Но това са дребни проблеми — стигало се е най-много до насинено око или в най-лошия случай до развод. Днес обаче е въпрос на живот и смърт! Става дума за твоя живот!

Момичето се огледа и закрачи по-бързо. Междувременно се беше разсъмнало. По улиците се срещаха хора. Студът режеше в носа и дробовете при всяко вдишване.

Тя го изгледа с укор заради лекомислието, което бе проявил.

— Това злато е от обира на влака! Не знаеш ли?

В отговор Ласитър само вдигна рамене.

— Били са шестима! — продължи тя. — Двама от тях офейкали със златото. То било на кюлчета. Един от измамените е Гибън — той е собственик на заведението. И точно на него реши да извадиш кюлче злато, за да си платиш сметката! Не допускаш ли, че ще поиска да узнае откъде го имаш?

— Аз имам даже още от тях! — Ласитър бръкна в джоба на сакото си и извади четири блокчета от същия вид.

Той имаше общо десет такива златни блокчета. Естествено, получени от Бригада Седем. Възложена му беше задачата да проследи бандата, да я обезвреди и да върне златото.

Слухът, че двама от бандитите са напуснали групата, отнасяйки почти цялата плячка със себе си, беше достигнал до Бригада Седем. Специалистите във Вашингтон бяха набелязали план, как да открие бандитите. Досега в пет различни града неуспешно бе предлагал да смени кюлче злато, за да плати сметката си в заведението. Навсякъде хората проявяваха любопитство. Искаха да знаят откъде има златото, но никой досега не бе заплашвал живота му. Тук обаче, в Салина, изглежда, нямаше да се церемонят.

— Не го беше предвидил, нали? — попита момичето. — Ти явно не си участвал в обира, иначе не би дошъл в Салина.

— Аз не крада по влаковете! — каза Ласитър и се разсмя.

— Само по хотелите ли?

— Златните блокчета ги купих! Предложиха ми ги много изгодно. Жалко, че нямах повече пари. Цяла торба щях да купя!

— От кого?

— От кого! — Ласитър се изсмя грубо. — Нямам навика да запомням лицата на хората, от които купувам.

Тя спря пред вратата на малка къща, отвори чантичката си и потърси ключа.

— Гибън едва ли ще повярва на твоята история! — каза тя и отключи вратата.

— Утре ще дойда да поговоря с него! — Ласитър я целуна бегло по бузата и се отдръпна. — Надявам се, че ще те видя пак тогава.

— Хей, сега пък къде отиваш? — възкликна тя смаяна.

— В хотела! Наел съм стая.

— И ще им паднеш право в ръцете! Те едва ли ще се церемонят с тебе, повярвай ми! Ела, тук си в безопасност — каза тя, прекрачи прага и зачака. — Хайде, ела! Аз не хапя, но зъбите на Гибън са остри.

Може би едно малко изключение от принципа щеше само да потвърди правилото? Освен това Ласитър имаше пълно основание да изрази благодарността си към момичето. Ако тя не беше се погрижила за него, едва ли би избегнал опасността.

В малкото жилище беше уютно и топло. Момичето пое палтото му.

— Заповядай. Разполагай се удобно.

Ласитър седна в един от фотьойлите. Тя се погрижи за печката и хвърли още дърва в огъня.

— Гладен ли си? Искаш ли да хапнеш нещо? Или предпочиташ едно уиски?

— Да, уиски! Но и ти ще пийнеш с мен!

Тя се върна с бутилка и чаши, наля от питието и седна срещу него.

— Какъвто си непредпазлив, нека пием за твоето дълголетие! — предложи тя.

— Съгласен! — каза Ласитър и взе чашата.

Чукнаха се, погледнаха се в очите и отпиха.

— Как се казваш? — попита Ласитър. — Следих те цялата вечер, но не улових името ти.

— Аз съм Линда. А ти се казваш Ласитър, нали?

— Да, Ласитър.

— Ти си симпатяга, Ласитър. Ще бъде жалко, ако ония те пречукат.

— Не мисли за това! Не вярвам да е толкова опасно. Утре ще се срещна с Гибън.

— Мисля за друго — че ти си ченге. А ако не си такъв, вероятно си нает от Железопътната компания, за да им върнеш откраднатото злато.

— Това пък къде го прочете — на лицето ми?

— Да! И повярвай в едно: Гибън има същия проницателен поглед! Предупреждавам те! Добре знам кой е Гибън. Ще те очисти най-хладнокръвно. Но сега не се безпокой! Тук си в безопасност.

Тя изпи остатъка от уискито, остави чашата на масата и започна да разкопчава блузата си. Какви гърди! Едри, тежки, но стегнати.

— Ела! — каза тя с усмивка и протегна съблазнително ръка.

Ласитър се приближи, коленичи пред нея, сложи ръце на гърдите й и скри лице между тях. Навън дебнеше смъртта. Тук, при тази привлекателна плът, цареше сигурност и спокойствие.

Той я целуна. Вече бе казал А, сега трябваше да каже Б. Вдигна стройното и стегнато тяло на ръце и го отнесе в спалнята. Там имаше огромно, широко легло със син балдахин. В големите й красиви очи припламнаха щастливи искрици, когато той се отпусна заедно с нея върху възглавниците.

Времето отлетя като в опиянение. Ласитър напълно забрави, че се люби с проститутка.

Слънцето беше вече високо в небето, но те въобще не мислеха да свършват. Предизвикваха се взаимно и се държаха като ненаситни наркомани. Хвърляха се от едно кресчендо в друго. Силният мъж приемаше пламенната жена по всички начини, по които тя се предлагаше. Тя искаше не просто повече и повече. Тя искаше всичко!

* * *

Ричард Гибън беше застаряващ мъж. Това личеше обаче само при внимателно вглеждане. Високата му стройна фигура беше все още по младежки стегната и еластична. Гласът му издаваше частица от неукротимата енергия, която времето не бе успяло да угаси.

Той седеше зад писалището си на втория етаж над заведението. Тялото му бе изправено като свещ, ръцете — опрени на плота, а погледът — вперен в златното кюлче, което един от крупиетата, без да подозира нищо, бе разменил срещу петстотин долара. Това бе извадило Ричард Гибън от равновесие. Не ставаше дума за петстотинте долара. Дреболия! Вбеси го фактът, че хората му още не бяха открили този тип, който бе платил с кюлче злато в салона.

— Ще го намерят този негодник и ще го докарат — каза Соло Кампело, суров мексиканец на възрастта на Гибън. Годините му личаха, но само външно. Ходеше леко приведен, лицето му беше грубо и състарено. Той беше обаче все така пъргав, силен и изпълнен с енергия, както в онези години, когато оттатък Рио Гранде си бе спечелил името на твърд и смел мъж.

С Ричард Гибън се бяха срещнали при Рио Гранде. Оттогава станаха едно сърце и душа и бяха неразделни. Още тогава двамата мечтаеха как ще прекарат старините си в голяма бяла къща някъде на морския бряг.

Двамата държаха от година заведението, което се състоеше от игрални зали и публичен дом. Бизнесът процъфтяваше. От собствен опит знаеха, че това не може да продължи вечно. Бяха преживели вече неуспех в Калифорния. Тогава тяхното заведение цели две години беше истинска златна мина. Печелеха повече от златотърсачите, които попадаха на златна жила. Но печалбите секнаха внезапно. Хората престанаха да откриват злато, а мълвата за някакво приказно находище в Аляска обезлюди града за една нощ. Тук, в Салина, бяха на голямата железопътна линия, а градът живееше от близките ферми. Но кой знае какво би могло да се случи и отново да ги тласне до ръба на фалита.

В Калифорния към тях се бе присъединил Артър Спенсър. По-късно той ги бе запознал с онези негодници, Джак и Джим Холдън. Братята бяха способни и опитни момчета, но сега Гибън искаше да ги прати в пъкъла. След нападението на експреса при Хейз двамата не се бяха явили с плячката на уреченото място. Бяха офейкали със злато на стойност почти половин милион долара.

Ричард Гибън искаше не само парите. Не! Трябва да пипне тези мръсници! Собственоръчно ще им извие врата. Беше се заклел да го стори.

Но къде потънаха тези измамници? Златното кюлче на масата пред него беше единствената следа, която водеше към тях и златото. Така му нашепваше някакъв вътрешен глас. Но нишката бе прекъсната. Не можеха да открият в целия град човека, който бе разменил златото за пари. В целия проклет град!

— Идете още веднъж в хотела! — нареди Ричард Гибън.

— Хората ни бяха вече три пъти там — отвърна Соло Кампело.

— Тогава изпрати ги за четвърти път!

— Не можем да очакваме нещо ново — каза мексиканецът и излезе от стаята.

— Проверете още веднъж в къщата на Линда! — извика Ричард Гибън след него. — Щом като е излязъл с нея от салона, рано или късно сигурно ще се появят в къщата. Или поне тя! Тази курва ще ни каже къде е останал.

— Ще бъде изпълнено! — каза мексиканецът и придърпа вратата след себе си. — Ще го пипнем. Vaya con Dios!

Той се спусна бързо надолу по стълбата. На последното стъпало за малко да получи удар. Линда тъкмо влизаше през входната врата. Когато го зърна, тя му махна приятелски с ръка.

— Здравей, Соло!

Какво ли е намислила? Идваше час по-рано от обичайното. Нямаше още никое от момичетата.

— Къде беше досега, Линда? — каза той с дрезгав глас, който изразяваше упрек. — Търсим те в целия град. Три пъти бяхме в дома ти. Тъкмо се канех да изпратя хората още веднъж. Търсим високия тип, с когото излезе от салона днес сутринта. Същият, който размени кюлче злато за пари.

— Мога ли да поговоря с Ричард Гибън? — отвърна тя и се усмихна лукаво.

— Добре, ела! Той чака! Като на тръни!

Мексиканецът протегна ръка и тя се възползва от помощта. Линда преливаше от любезност, отдавна не я беше виждал в такова весело настроение. Веднага се досети за причината. Беше му ясно, че може да погуби сама себе си, ако не бъде разумна. Твърде скоро след това щеше да установи, че този път Линда не бе проявила достатъчно разум.

— Линда е тук! — каза мексиканецът, когато влязоха в стаята.

Ричард Гибън зяпна от изненада. Не беше в състояние да каже нито дума, само скочи прав от креслото си.

— Здравей, Ричард! — каза Линда весело.

Ричард Гибън хвърли поглед към Соло Кампело. Мексиканецът само вдигна рамене.

— Къде беше? — попита я Ричард Гибън. — Търсихме те навсякъде. Къде остана оня тип, с когото напусна салона днес сутринта? — той показа златото. — Същият, който плати с това нещо.

— Соло вече ме пита за него — отвърна Линда, усмихна се кокетно, изгледа първо единия, после другия и разлюля чантичката си, окачена на показалеца на дясната й ръка.

— Къде е? — попита Ричард Гибън с пресипнал глас.

— Колко би дал за тази информация, Ричард? — запита тя и се настани, без да чака покана, на един от столовете срещу писалището.

— Колко искаш? — попита Ричард Гибън спокойно.

— Сто хиляди.

Мексиканецът спря да диша. Още от идването й подозираше, че тя ще постъпи неразумно. Той погледна Ричард Гибън. В очите му святкаха мълнии. Човек като него нямаше да се остави да бъде подхлъзнат от една курва. Нито пък мексиканецът.

— Но какво ви стана? — попита Линда с усмивка. — Езика ли си глътнахте? Дочух, че при обира на влака сте пипнали над милион. И ако сега успеете да откриете братята Холдън чрез този човек, заслугата за това ще бъде моя. Ако не бях аз, той щеше да напусне Салина още с първия влак. Не смятате ли, че и аз имам право на част от парите?

— Всъщност така е — подхвърли мексиканецът и скрито стрелна Ричард Гибън с поглед. — Като пипнем братята, ще получиш стоте хиляди.

— Добре. Къде е той? — запита Ричард Гибън и също се включи в театъра.

Тя протегна ръката си с отворена длан:

— Най-напред ще получа нещо в аванс. Да кажем, половината. Доколкото съм чувала, това е обичайна практика при подобни сделки.

— Ти чуваш прекалено много! — каза Соло Кампело и неочаквано дори му стана жал за тази уличница. Тя очевидно нямаше ни най-малка представа в какво се беше забъркала. Кой ли я бе посъветвал да постъпи така? Сигурно зад всичко това стоеше някакъв мъж. Това копеле ще трябва също да си плати. Не само тя. Кампело ще се погрижи за това!

— Петдесет хиляди! — възкликна Ричард Гибън, стана и закрачи към прозореца, обърна се и кръстоса ръце пред гърдите си. — Да беше казала петстотин! Какви петдесет хиляди!

— Откъде да ги намерим така бързо? — обади се Соло Кампело.

— Това си е ваш проблем! — отвърна Линда нахакано.

— Не можем да съберем толкова бързо петдесет хиляди долара — каза Ричард Гибън. — Ще трябва да почакаш няколко дни. Но въпросът с оня тип не търпи отлагане. Затова казвай къде е?

— Най-напред искам да видя парите! — проститутката продължаваше да упорства.

Ричард Гибън се приближи. Изглеждаше, като че ли само иска да мине покрай нея. Затова ударът с лявата ръка попадна с пълна сила в лицето й и изплющя като бич. Линда нямаше никакъв шанс да се предпази и точно от това се възползва Гибън. След миг тя се озова на пода до стола. Закри лицето си с ръце и затвори неволно очи, защото главата й се въртеше.

С една крачка Ричард Гибън се озова пред нея, сграбчи я за дрехата и я изправи грубо на крака.

— Какво си въобразяваш, мръсна курво! Говориш с възрастни мъже! — нападна я той и повтори удара с лявата ръка. — Казвай веднага къде е онова копеле или ще те смажа от бой!

Тя не се огъна пред гневния му поглед.

— Ако ме убиеш, Ричард, ще се озовеш с празни ръце. Знаеш го много добре! Затова не върши глупости. Ако ме удариш още веднъж, няма да ти кажа нищо повече. Дори за сто хиляди долара!

Той удари отново. Най-напред с дланта, после с опакото на ръката. Главата й се замята наляво-надясно. Косата й, подредена в прическа, се разсипа. Проехтя писък.

— Соло, викай мъжете! Не искам да си цапам ръцете с тази пачавра!

Мексиканецът вече беше на вратата. Писъците на Линда ехтяха в цялата сграда. По стълбата нагоре се разнесе тропот на ботуши.

Ричард Гибън повлече Линда грубо към вратата и я хвърли в ръцете на мъжете, които тъкмо прекрачваха прага. Те я сграбчиха и запушиха устата й. Тя се бореше отчаяно, но без успех и те я повлякоха надолу по стълбата. Соло Кампело стоеше на прага.

— Иди и ти! — викна Ричард Гибън. — Искам да я смажат от бой! Две седмици да не може да стои нито права, нито седнала! До пет минути ще знам каквото искам или собственоръчно ще й извия врата! Кажи й го!

При последните думи мексиканецът вече беше излязъл. Ричард Гибън пристъпи до писалището и изруга ядно. Седна на стола, но веднага скочи прав — беше извънредно възбуден.

— Безсрамна мръсница! — процеди той през зъби и закрачи напред-назад.

Вече се беше успокоил, когато вратата се отвори и влезе Соло Кампело. Ричард Гибън остана прав и го изгледа с нетърпение.

— Е? Какво каза? Къде е оня тип?

Соло Кампело остана на мястото си и вдигна безпомощно ръце.

— Какво? Четирима мъже сте, а не можете да измъкнете нищо от тази мърша! Ще трябва аз сам да ви покажа…

— Тя е мъртва — каза мексиканецът смутено.

— Какво? — Ричард Гибън опря юмруци в хълбоците си и го изгледа яростно.

Соло Кампело сви рамене.

— Артър посегна прекалено силно. Той не искаше. Преди да успеем да я хванем, тя падна и удари главата си. Вратът й е счупен. Това е нещастие, Ричард!

Ричард Гибън наведе глава като бик.

— Нещастие? Наричаш това нещастие? Соло, това е катастрофа! Този некадърник Артър! Какво го е прихванало? На никого не съм заповядвал да я пребие до смърт.

— Стана неволно.

— По дяволите! А сега?

— Скоро ще се стъмни. Тогава ще я изнесем оттук.

Ричард Гибън хвърли поглед навън през прозореца. Слънцето беше още далеч над хоризонта. В момента това изобщо не го интересуваше, нито пък какво щеше да стане с трупа на Линда.

— Как ще го намерим сега, дърт глупако! — изрева Ричард Гибън. — Можеш ли да ми кажеш, а? Не ви ли насочи поне към някаква следа?

— Нищо! — старият мексиканец поклати глава. — Нито дума не обели тази твърдоглава глупачка. Сама си е виновна. Как само се осмели да ни изнудва, тази евтина мръсница! — той сне и после отново наложи сомбрерото си. — А когато слизахме, Артър каза, че сигурно е прекарала целия ден в къщата на Рита. Той чувал, че момичетата понякога си разменят бърлогите. Нали я нямаше у тях.

— Рита?

Соло Кампело направи жест с ръце пред гърдите си:

— Тази, на която всичко е тук горе. Умът също! Сещаш се, нали?

Ричард Гибън само го изгледа втренчено и изрече бързо:

— Какво чакаме още? Да вървим веднага! Но ако не го намерим там, Господ да е на помощ на Артър!

Той скочи и тръгна с решителна крачка. Старият мексиканец вече беше на прага и отвори вратата пред него.

* * *

Ласитър плуваше в мъгла. Въпреки съзнателните усилия не можеше да си спомни къде се намира. Всичко трябва да беше сън. Лош кошмар. Сигурно скоро ще се събуди.

Някой се приближи. Не виждаше нищо, но чу стъпки. Една ръка докосна гърдите му.

— Ето те и тебе! — каза някакъв женски глас, който прозвуча неочаквано враждебно. — Ето, пийни още една глътка. После пак ще поспиш.

Вино! Сега си припомни. Беше пил вино и след това му стана адски лошо. Нямаше и представа какво се бе случило после. Усети на устните си гърлото на бутилка и замахна непохватно с ръка. Бутилката изтрополя на пода.

— Хей, полудял ли си? — извика жената гневно.

Ласитър осъзна, че лежи. Надигна се мъчително на лакти. Лежеше в легло, над главата си видя небето — ясно синьо, но от слънцето нямаше и следа.

Едва тогава видя жената до леглото — с дълга черна коса и кафява затворена рокля. Сега си припомни и другата. Беше с руси коси, гола. Имаше стройни крака и стегнато тяло. Спомни си името й.

— Линда! — промълви той.

— Не съм Линда, аз съм Рита! — каза жената. — Ще трябва да я почакаш малко. Ето! Пийни още глътка!

Тя отново поднесе бутилка към устата му. Този път я видя и успя да я грабне навреме от ръката й.

— Трябва да пиеш! — извика тя.

Ласитър пусна бутилката небрежно до себе си на леглото. Съдържанието й се разля, но той не забеляза нищо.

— Господи! Какво направи! — изкрещя жената разярена, наведе се над него и посегна към бутилката.

Ласитър успя да я отблъсне силно назад и тя изчезна от полезрението му. Отново се чу шум от падане, после тя изруга. Ласитър се претърколи, падна настрани на пода и се надигна тежко, като се опираше на леглото.

— Дяволите да те вземат! — извика жената и хукна да заобиколи леглото. — Трябва да лежиш. Изпий виното и остани да лежиш, докато се върне Линда.

Опита се със сила да го блъсне обратно в леглото, но Ласитър я отмести леко встрани. Тогава забеляза дрехите си, хвърлени върху един стол, и се заклатушка нататък. Едва когато застана пред тях, осъзна, че е напълно гол.

Жената отново скочи към него, като ругаеше, вкопчи се в ръката му и се опита да го повлече към леглото.

— Трябва да лежиш! Проклятие! — продължи тя да ругае.

Ласитър се отскубна и я блъсна на пода. Жената изкрещя от болка и ярост. Той не й обърна внимание, но тя скочи бързо на крака и пак се хвърли към него. Ласитър се защищаваше с едната ръка, а с другата навличаше дрехите си, облегнал гръб на стената. Главата му беше още замаяна и не можеше да проумее какво иска от него тази побесняла вещица. Накрая тя все пак се отскубна, заобиколи тичешком леглото и отново се върна с бутилката вино.

— Ти си жаден! Изпий го! Много е хубаво.

Жената се опита отново да пъхне бутилката в устата му, Ласитър побесня и я удари с ръка. Тя политна върху леглото.

— Не съм жаден! А сега стой по-далеч от мен, тъпа гъско! — изрече той, фъфлейки с надебелял език.

Пипна челото си. Пиян ли беше? Въпреки усилията не можеше да си спомни къде се намира.

Жената отново се вкопчи в него. Тъкмо нахлузваше ботуша си, когато тя пак опита да напъха бутилката в устата му. Той посегна светкавично, изтръгна я от ръката й, замахна широко и я запрати през прозореца. Разнесе се трясък и звън на счупено стъкло.

— Ти си луд! — изплака жената, обзета от ярост и отчаяние.

Ласитър се опря на стената, обу втория ботуш и се ухили.

— Бутилката вече е вън! Всъщност нависоко ли сме? Само да не скочиш след нея!

Някъде отвън се чу потропване. Жената изскочи от стаята и затръшна вратата след себе си.

Ласитър изпита облекчение, че най-сетне се освободи от присъствието й. Продължи да се облича. Сакото! Откри колана с револвера. Пушката бе оставил в хотела. Никой нямаше да го допусне до игралната маса, въоръжен до зъби.

Тогава нещо проблесна в съзнанието му! Спомни си, че бе играл в салона!

Остър писък го накара да замръзне на мястото си. Жената!

Потърси шапката си. Беше на пода до леглото. Ласитър се приближи с тежки стъпки, наведе се да я вземе и тогава откри, че се синееше не небето, а някакъв плат. Небесносин плат със забодени в него сребърни звезди — големи и малки.

В другия край на стаята на стената висеше огледало. Залитайки, Ласитър заобиколи леглото, застана с разкрачени крака пред огледалото и трябваше леко да подгъне колене, за да види главата си.

Тъкмо си слагаше шапката, когато вратата се отвори с трясък и в стаята нахълтаха въоръжени мъже. Те се хвърлиха към него и го обкръжиха.

Ласитър вдигна ръце.

— Какво искате? Оная там вдигна цялата врява!

Претърсиха го за оръжие. Напред пристъпи един висок възрастен джентълмен и каза:

— Днес рано сутринта вие сте платили в моя салон с кюлче злато. Искам само веднага да ми кажете откъде го имате, и ще се разделим като приятели.

Навън се здрачаваше. Ласитър си припомни игралната зала и проститутките, които чакаха пред касата. Една от тях беше Линда.

— Казвам се Гибън — каза джентълменът. — Чували ли сте нещо за мен? Отговорете!

Един мексиканец избута Гибън встрани и погледна Ласитър в очите.

— Дъхни ми! — заповяда му той.

Ласитър се усмихна и изпълни желанието му.

— Безсмислено е да говорим с този тип, поне за известно време! — каза мексиканецът. — Жените са го дрогирали.

— Наркотик?

— Погледни го само! — каза мексиканецът и посочи Ласитър. — Прилича ли ти на човек, който ще се остави да го измамят две курви?

Гибън изкриви лицето си в гримаса:

— Така, както се е втренчил в мене…

— Именно! Те са го натъпкали с нещо. Иначе отдавна да беше изчезнал оттук.

Ласитър си спомни за златните блокчета. Прониза го тръпка на облекчение. Нали имаше още от тях! Ръката му бързо се плъзна в джоба. Мъжете наоколо моментално вдигнаха револверите си.

Ласитър извади останалите златни кюлчета от джоба си и ги подаде на Гибън:

— Заповядайте, господа!

— Откъде ги имаш, човече? — запита Гибън с дрезгав глас.

— Купих ги! — каза Ласитър. — Моля, заповядайте! Щях още да купя. Човекът ги предлагаше по триста долара. Обзалагам се, че той имаше цял куп от тях. Аз обаче нямах повече пари у себе си.

— Къде стана това?

— Във влака.

— Къде по-точно? В кой влак? — попита мексиканецът.

Главата на Ласитър постепенно се проясни. Схвана целта на разпита и вече не се съмняваше, че пред него са престъпниците, които бяха обрали влака в околностите на Хейз. По всичко личеше, че този път момчетата от Бригада Седем бяха направили отлично разследване.

Бандитите бяха измамени от своите съучастници и сега искаха да узнаят къде е златото. Той самият трябваше да разкрие същото. Нещо повече — натоварен бе със задачата да плени бандата и да отнеме плячката.

Навярно сега в стаята беше поне половината банда. Престъпниците очакваха отговора от него, защото бяха убедени, че е получил златото от бившите им съучастници.

— Във влака за Сейнт Луис — отговори Ласитър.

— Кога по-точно?

Ласитър огледа последователно мъжете.

— Сигурно има десетина дни оттогава.

Гибън и мексиканецът се спогледаха.

— Възможно е! — каза мексиканецът.

Гибън се вгледа изпитателно в лицето на Ласитър.

— Защо този тип се появява точно тук, в Салина? Може би братята са го изпратили, за да ни се подиграе? Това копеле лъже! Казвам ти!

— Кой ти продаде кюлчетата? — попита мексиканецът. Той бе по-благоразумен.

— Останах изненадан от изисканата лейди, която го придружаваше. Истинска красавица! Затова изобщо не обърнах внимание на мъжа. Той беше грозен като нощта. Вероятно само мангизите му я бяха привлекли.

— Висок или нисък беше? — продължи да пита мексиканецът.

— Всички бяха седнали! Не можех да преценя. Все пак не изглеждаше висок. По-скоро тя беше висока. А може би той имаше дълги крака. Или по-скоро тя — Ласитър се ухили. Такава двойка изобщо не съществуваше. Всичко бе измислено.

— Край, Соло! — изръмжа Гибън. — Този кучи син се будалка с нас. Опитва се да ни преметне. Това са само пиянски брътвежи.

— Натъпкали са го с опиум! — подшушна мексиканецът тихо. — В неговото състояние той няма страх и респект от нищо и никого. Трябва само да се наспи! Тук, на място! Една нощ ще му бъде достатъчна. Сигурен съм, че утре ще бъде наред.

— Братята Холдън в Сейнт Луис! — просъска Гибън. — Това не е възможно! А ако е вярно, тези нехранимайковци утре ще бъдат с още един ден по-далеко. Помисли ли за това?

— В сегашното му състояние няма да изкопчим нищо смислено от него!

Ласитър залитна и замига, смъртно уморен.

— Добре! — изръмжа Гибън, излезе от стаята и хлопна вратата след себе си.

— Всъщност как се казваш? — попита мексиканецът.

— Ласитър! Защо?

— Питам само така. А сега — в леглото, Ласитър! Лягай и се наспи. Утре сутринта ще продължим разговора.

— Утре сутринта! — Ласитър му поднесе златните блокчета. — Но защо никой не ги иска?

Мексиканецът ги измъкна от ръката му и ги пусна в джоба на палтото му. След това му отправи мощен удар с лявата ръка под брадичката и Ласитър се просна върху леглото. Пред очите му се завъртяха звезди и цветни кръгове. Какъв удар имаше само този старик!

Сетивата му отказваха да възприемат. Все пак усилията на волята надделяха и не изпадна в безсъзнание.

— Ханк и Джо, вие оставате тук! — каза мексиканецът с властен тон. — Тази птица струва почти половин милион. Нужни ли са повече обяснения?

— Няма проблеми, Соло! Няма да му позволим да изчезне.

Мъжете излязоха. Вратата се затвори зад тях.

Ласитър остана да лежи. Какво да прави сега? Да се опита да избяга? Или може би е по-добре да остане при бандата? Вече бе открил престъпниците. Но къде, по дяволите, беше това злато? Бандитите също не знаеха. Тогава какво да търси при тях?

Докато размишляваше, заспа. Беше настъпила отново вечерта.